Репортажи, интервюта, размисли, видели бял свят на страниците на вестниците "Поглед", "Класа",
"Новинар", "Дром Дромендар", "Седем", списанията "О Рома" и "Обектив".
Тук е мястото да благодаря на Валери Найденов, който ми даде шанс.

четвъртък, 31 януари 2008 г.

Американките си търсят наши роми за мъже


Квартал "Изток" в Пазарджик стана известен преди години с показната полицейската акция, проведена там. Имаше полицаи, барети, бронетранспортьори, танкове. След това нашумя и с последователи на мюсюлманска секта. Беше известен и с добре развита мрежа за наркоразпространение, сводничество и магистрална проституция. В този квартал живееше и семейството, в което мъжът предлагаше съпругата си за секс срещу заплащане. Част от квартала, наречена "Токайто", няма улици, а пътечки. Трудно би се разминал човек с насрещно движещ се. Ако влезеш там без придружител, попадаш в лабиринт от ламаринени, дървени и тухлени прегради и се въртиш в кръг. Няма и канализация. През лятото, като ходиш по "улиците", се вдига прах и те лъхва такава смрад, че въобще не огладняваш. А през зимата излизането от къщи става само с ботуши. На фона на всичко това в кв."Изток" живеят две американки. И се чувстват добре.
От ЮАР през САЩ до Пазарджик
Аниса Монтала идва в България през август 2003 г. като доброволец на Корпуса на мира. Родена е в ЮАР, където нейните деди дошли от Индия. По време на апартейда, когато била на осем години, семейството й е принудено да се изсели и отива в САЩ. Установяват се в Лос Анжелис. Там Аниса завършва университет и става доброволка към Корпуса. Така се озовава в България. Докато е доброволка, живее в жилище, предоставено от общината. След изтичане на мандата й решава да не се връща в Лос Анжелис и остава в Пазарджик. Но трябва да освободи жилището за следващ доброволец. И заживява в циганския квартал, в къщата на най-добрата си приятелка Елена. На въпроса къде повече й харесва да живее - в ЮАР или Америка, Аниса отговаря: "Как къде? В България, естествено! Това е странно - всички искат да избягат от България, а аз иска да живее тука".Когато пристигнали в България, Аниса и още петима доброволци от Корпуса на мира най-напред се установили за три месеца в Панагюрище, за да учат български език. През тези месеци всяка седмица идвали в Пазарджик, където провеждали обученията на терен. След това, от октомври 2003 година, Аниса избрала да работи при ромите в пазарджишкия квартал "Изток". Останалите доброволци отишли по други региони на страната. Когато влязла в квартала, я впечатлили гъсто построените къщи, лошата инфраструктура, липсата на канализация в едната част на махалата, смрадта, която се носи във въздуха. За първи път в живота си видяла хора да живеят при такива условия. Тук усмивката й застива. И е ядосана малко на общината, че не прави нищо за хората там.
Свой човек сред ромите
Циганите в махалата обаче я приели добре. С типичните си индийски черти, Аниса не се различава много от жителите на "Изток" и може би затова я приемат свойски. Особен интерес към нея проявили младежите от ромската фондация "Напредък", към която била прикрепена. Питали я за семейството й, за Америка, за корените й, за религията, ходила ли е в Индия и какво ли не още. - Те много учудят… как аз родена в ЮАР …и после в Америка, и пак в България и защо искам да бъда в България. И такива въпроси… Много ми хареса тука, защото за първи път видя нещо…което е много…хубаво…- Е, недей лъжи като циганите, де!- включи се в разговора и Елена, една от активните членове на "Напредък" и най-добра приятелка на Аниса. - Много ми хареса тука… начина на живот. Просто ми харесват хората. Те нямат много пари, но са за…за….задружни. Празнуват много, много са топли. Викат ме у дома. То всички ме познават. Те знаят - аз съм индийката с маратонки. За една година аз почуства, че съм част от квартала - смеейки се разказва Аниса.- Абе направо я направихме циганка. За четири години - вметва отново зеленооката Елена. И отново смях.В началото хората не знаели защо Аниса е в махалата. Мислили, че е от някаква религиозна секта. Не знаели нищо и за Корпуса на мира. Елена се опитвала да им обяснява, но трудно я разбирали. Аниса започнала да пише проекти по различните проблеми в квартала, да организира занимания за децата ученици, да работи с тях, да прави концертни програми, да преподава танци и английски език. От няколко години с нейна помощ фондацията организира мултиетнически лагери за ученици с добър успех. Там деца от различен етнически произход се опознават и сближават, като всяка група представя своя бит и култура. И така, малко по малко, хората разбрали, че Аниса е тук, за да помага. - Радвам се, че живее сега при мен. За тези четири години научих много от нея - казва Елена за своята гостенка. - Научих неща, които не бих научила от приятелка от махалата. Тя е много истински човек. Искам да остане, защото вече е част от нашето семейство.
Говорите ли ужати?
Миналата година майката на Аниса също им гостувала. Госпожа Мотала много харесала страната ни. Елена споделя, че двете се разбирали чудесно. Петдесет процента от думите на езика ужати, които е един от многото езици в Индия и който майката на Аниса говорила, били цигански. Аниса разбира, но не говори ужати. Но научила ромски. Когато преди година ходила при баба си в ЮАР и казала на цигански: -"Ту мангес пани?" (Искаш ли вода?), бабата отговорила- "Джи, джи", което значело да.И така развели госпожа Мотала насам-натам из страната, отскочили и до Турция. Но там се случил инцидент - откраднали им документите. И екскурзията се превърнала в драма. След няколкодневно ходене по мъките и посолствата, проблемите свършили на Капитан Андреево.- Майката на Аниса плачеше и викаше: "Искам да отида в България. Обичам България". Заедно с нас падна на колене и целува земята, когато минахме границата. Тя хареса страната ни и каза, че пак ще дойде - разказва Елена.Самата тя е натрупала опит във фондацията, говори четири езика - български, ромски, турски и английски. Скоро ще замине като доброволец за Намибия. Кандидатствала по една програма и я одобрили - от България само нея и едно момче от Бяла Слатина. Иначе е със средно образование. Искала да продължи, но все нещо не се получавало - един път нямала пари, друг път не я приели. На 22 години е и не смята да се отказва - ще опита пак.
На мястото на мургавата красавица Аниса от Корпуса на мира в Пазарджик идва бялата, синеока Тейлър Вот. Тя е от щата Мичиган, завършила е испанска филология в тамошния университет и е единствено дете на родителите си. В началото, когато пристигнала, и било доста трудно. От една страна усещала липсата на семейството, приятелите, от друга - попаднала на място, където никога не е предполагала, че ще бъде – циганската махала в Пазарджик. Никога преди това Тейлър не е чувала за роми. Когато разбрала къде ще бъде, приятели и казали, че ромите крадат, че са мръсни, че лъжат. Тя обаче искала сама да се увери в това. В Америка същото се говорело за мексиканците, но тя имала приятели от тях. Затова решила да приеме предизвикателството. За нейно учудване ромите я приели като свой човек.
- Аз съм виждала такива квартали като кв.”Изток”, ама само по телевизора. И тогава може да кажа – а, добре, да сменя канала и толкова. А сега аз трябваше да живея на такова място. И ми трябваше време да свикна – говори на учудващо добър български Тейлър. А е тук само от десет месеца. В тази връзка “учителят” по български Елена, която пък научила английски от Аниса, казва, че Тейлър е много добър и отговорен ученик. Трите госпожици се разбират прекрасно и си помагат една на друга – и в работата и в живота. Тейлър иска майка й да посети България и да се запознае с приятелите тук. Те кореспондират по Интернет, Тейлър изпраща снимки от квартала и майката знае къде се намира дъщерята и с какви хора работи. И възприема това за нормално.
Като заговорихме за приятели, позволих си да попитам Аниса и Тейлър, имат ли си по-близки приятели. Разбраха намека и Аниса отново се разсмя:
- Вече съм на 28, не съм омъжена и сега е момента да направи… обява – търси някой от България, от ромски произход, за мъж. А сега сериозно. Нормално е за човека да живее тука толкова време и да е влубена с някое. Тука обаце за мен…искам да живея тука… не само за лубов. Знам, че това не е отговор на твой въпрос, но искам да живее в Пазарджик.

Живот без пералня? Свиква се
И на Тейлър вече и харесва тук, но има някои неща, които за нея са много различни. Например тя не може да си представи, че тук повечето хора нямат пералня. Което за нея е ужас. Но ако това е най-лошото нещо – няма проблем, ще свикне.
- Ще видим. Може и аз като нея да остана. Имам още една година и половина. Ако намеря едно момче тука…Някой, който да обичам…
- Ами, ако няма пералня у тях – закачливо подхвърля Елена.
- Аз ще се оправя, ще се оправя – отвръща Тейлър.- Тука живота ми е много добре. Правя нови неща, които никога не съм правила преди. И това за мен е много интересно, защото моя живот в Америка беше малко скучно и точно затова дойде тука.
- А ако се влюбиш в момче от “Токайто”? – продължавам да провокирам.
- Ако се обичаме, въпреки трудностите, бих живяла на това място с него. Ако той иска ще живеем в Америка, ако не - ще живеем тук.
Накрая подхвърлих шеговито, че хората от Корпуса на мира ги изпращат да променят някои неща тук, а излиза обратно – те възприемат тукашния начин на живот и той почва да им харесва.
На което Аниса отговори, че когато българин напуска България, той не знае какво губи. Та дори и квартал като “Изток” в Пазарджик.

Сватба в дом за сираци


Часът е 9,30 сутринта, неделя. В двора на Дома за сираци "Свети Николай" към манастира "Света Троица" в Нови хан тече трескава подготовка - за първи път тук ще има сватба. Сватбата на Мирослава и Тодор. Смях, шеги и закачки съпътстват предстоящата веселба. Всеки прави нещо - едни подготвят празничния обяд, други пренасят маси и столове. Кумове са Мая Райкова, музикален продуцент в БНР и Пламен Бонев, служител от същата медия. Тук е и Поля Станчева, както и цялата редакция на предаването "Познати и непознати" по програма "Христо Ботев".
Домът за сираци е построен през 1988 г. от отец Иван с помощи и дарения от християни и мюсюлмани И до днес се издържа благодарение на милосърдието на хора. Според отец Иван това е първия подобен дом в страната. През годините в него намират подслон и храна българи, турци, цигани, етиопци, грузинци... И всички живеели задружно, в мир и разбирателство. Сега тук живеят 67 души, от които 35 деца. Най-малкият обитател е на 6 месеца, а най-възрастният - на 70 години. Различни и тъжни са съдбите на всеки един от тях - едни са кръгли сираци, други изоставени деца, има деца от многолюдни семейства, хора без дом, жертва на измама, скитници.
Младоженецът Тодор е на двора и развълнувано разговаря с кумовете. Мирослава се подготвя в стаята на игуменката Галя. Вече е облякла булчинската рокля и фризьорка є прави прическа. Отвън пред вратата, младежи стоят и дебнат кога ще се появи младоженецът. Защо стоят ли? "А, той първо ще си плати, а след това ще го пуснем при булката." "Ако нема пари, нема булка" игриво отговаря единият, който се оказва брат на Мирослава. Пред вратата Тодор започна пазарлък с "бодигардовете". Намеси се и кумът: - Тодоре, ако не става пазарлъка да разбием вратата?- А, не - обади се и дядо поп - след това требе да правим врати. Много скъпа ще ми излезе тая булка. Аз предлагам, ако не я дават, да одиме да търсим друга. Шегите на дядото предизвикват смях. Накрая се разбраха за парите. Тодор им даде и влезе. Оказа се обаче, че има още една врата. И за да мине през нея, трябва да напълни обувката на булката пак с пари. Под звуците на гайда младоженците, придружени от кумовете излязоха на двора и поведоха шествието към кметството на селото. Там, на официална церемония, сключиха граждански брак. Светото венчание след това извърши самият дядо Иван в черквата на манастира, а сватбеното тържество се проведе на двора. Озвучителната техника беше поставена на предварително издигната естрада, а трапезата за гостите - подредена между алеите с цветя.Младоженците се запознали преди година и половина, когато Мирослава дошла да живее в дома. Няколко месеца преди това в него идва от Варна и Тодор.- Видях го още първия ден, когато дойдох със сестра ми. Той палеше камина. И две седмици по-късно станахме гаджета. Година по-късно се сгодихме, а сега и сватбата. Горе-долу си беше любов от пръв поглед - признава си тя. Тодор е по-скромен: "Не знам сега… Не мога да кажа, че в първия момент тогава съм си мислил, че ще се стигне до сватба. То с течение на времето…" Той е загубил цялото си семейство, когато бил съвсем малък.Всички се отровили с цианкалий. Пили някакво безалкохолно от бутилка, в която имало отрова. Останал сам, Тодор отраснал в различни пансиони. Когато навършил 18 години, напуснал последния дом, в който живял и се опитал да живее като "нормален" човек. И се сблъскал с хората "отвън" - едни добри, други лоши. Оказало се, че попадал по често на лошите. "Иска ми се да не са такива, но… Просто не съм срещал човек досега, който да не е с едно наум. Отношението към мен или е съжаление, или този е крадец, измамник… Защото за повечето деца, израсли по пансиони, това се говори, нали? Съдят те като сирак. А защо не те приемат като човек, да видят за какво ставаш, за какво не и тогава да съдят… Всеки се опитва да те подхвърля, да те лъже, да те използва… Не знам… Така съм го усетил. Дано не е така, но…" - с тъга в очите говори Тодор. Все пак работил какво ли не, скитал се насам-натам и накрая разбрал за отец Иван. Поразпитал, открил го и така намерил пристан в Нови хан. Мирослава е от село Дерманци, Плевенско. На 21 години е. Има 11 братя и сестри. Родителите є са безработни, много бедни и болни. Живеят в кирпичена къщурка и нямат възможност да се грижат за децата си. За да учат ги пратили в пансиони. Сега осем от тях са в дома в Нови хан. Преди това Мирослава била в дом за деца в Угърчин, но когато навършила пълнолетие трябвало да напусне.
- Разбрах за дома тук от Ива, а тя разбрала от нейни кръстници. След това отец Иван дойде в Угърчин да вземе Ива и още тогава ни остави пари да дойдем аз и сестра ми. Защото ние нямахме пари, нямаше как да дойдем. И така пристигнахме. Бяха ни направили стая, бяха я обзавели дори. Хареса ни и останахме. Първата нощ спах много спокойно, защото тук намерих покрив.
В началото Тодор и Мирослава криели за връзката си. Срещали се тайно, за да не разбере отеца. Един вечер, обаче, влезли в стаята му:
- Идат и викат - Дедо попе, искаме да ти кажеме нещо, ще ни приемеш ли? Викам, ще ви приема. Влезнаха тук, той отпред, тя по него. Аз като ги видох двамата се сетих – ясна е работата. Ама си мълчим. А той трепери. Епа, такова, хъката-мъката, искаме да се оженим, вика. Чудесно! Ама искаме да ни благословиш. Готово. Айде целувайте ръка. Благослових ги. След като направихме годежа им отделих една стая. Те си я ремонтираха, боядисаха. Сега правим сватбата, пък след нея ще чекаме кръщене – весело разказва случката дядо поп.
Накрая на селото е закупил земя и е започнало строителство на десет къщички. Мъжете от дома ги строят сами. Когато станат готови, една от тях ще бъде за младото семейство, обещава отеца.
Тодор е на 25 години и вече се изграждал като строителен майстор. След време ще може сам да си вземе хляба в ръцете. Трудно е преживял загубата на родителите си. Често се е питал, какво го е крепяло през това време, но отговор не е намерил. Преди да срещне Мирослава се страхувал да мечтае. Молил се само да има работа и този месец, и другия… Сега вече всичко е по-различно. Намира голяма опора в съпругата си и най-вече има това, което не е имал – семейство. Това му дава нови сили и вяра. Вече мечтае да се нанесат в новия дом, да имат дете. “Искам просто детето ми… да не се лишава от нищо. Защото… аз от малък… съм се лишавал… от страшно много неща… Така че…” – развълнувано говори Тодор.
Мирослава също вече мечтае. С нетърпение очаква да се построи бъдещия им собствен дом. Това, което никога не е имала. И разказва как ще подреди кухнята, спалнята, хола. В какви цветове ще бъдат стените. Какво и къде ще бъде леглото на детето. Иска да имат само две деца. Първото да бъде момиче, а второто, каквото дойде.
И за двамата, най-хубавия ден в живота им, е деня на сватбата. Мирослава, когато видяла булчинската си рокля за първи път, се разплакала. Никога не е вярвала, че един ден ще има такава рокля, че ще е булка и ще има сватба.
“Когато дядо поп разбра, че ще се женим с Тодор, се обади на една жена. И тя ми купи роклята и чантата, и обувките” – казва Мирослава.
Днес е толкова радостна и заради това, че освен всички братя и сестри и родителите и са тук. По-големите от нея сестра и брат, работят в София като готвачи. Те събрали пари и поели пътните разходи на бащата и майката.

И така, веселието продължи до вечерта и всички бяха доволни. И както в приказките, краят на тъжните истории на Тодор и Мирослава се превърнаха в ново, щастливо начало. А миналото? За него Тодор с гордост би разказвал в бъдеще на децата си. За всичко, което е преживял. Дори и най-лошите моменти от живота си ще разкаже с гордост. Защото ги е преодолял и победил. Запазил е човешкото в себе си.

Късметът на Дюшека


- Кой тражиш, чичо? Дюшеко ли? Ей тука живее. Викай, викай, он е вътре – упътва ме малко сополиво ромче.
Търся Борис, но тук го знаят като Бекташ или Дюшека.
Къщурката, пред която заставам, е климнала на една страна и едва се държи. Няма ток, до нея не идват никакви жици. От дупката в стената, която служи за комин, не се вижда пушек. Викам и чукам по вратата. Показва се слаб, присвит и изтощен човек, облечен в нещо, което някога е било балтон. Личи, че е много болен. Някъде около шстдесетгодишен е, а изглежда на над осемдесет. Изгледа ме подозрително, но след това на лицето му се появи усмивка. Добър знак, помислих си.
- Добър ден. Ти ли си Бекташ? – питам.
- Язека съм. Ама не искам нищо да кажем... Нищо не знам…Нема да ме давате по телевизията – каза тихо, обърна се и влезе обратно в тъмната стая. Кратко и ясно! Изглежда и други са идвали да им разказва, но и те са ударили на камък. Все пак съм едни гърди пред тях – Дюшека има деца, някои от които познавам. Така стигам до най-малкия му син Мартин.
Той работи по строителни обекти в столицата. Когато има пари ходи при него, купува му нещо за ядене, наглежда го. Другите деца са се пръснали – кой женен в махалата, кой в друг град, кой работи в София, кой някъде другаде… Всеки с проблемите си.

Преди повече от двайсет години младия тогава Бекташ обикалял с количка, събирал всичко, което може да се ползва повторно и го предавал на пунктовете за вторични суровини. Благодарение на тази си дейност хранил в къщи жена и десет деца – шест момичета и четири момчета. През лятото и есента работил във вакумна фабрика, консервирал плодове и зеленчуци, а през останалото време обикалял сметищата в региона.
Един ден Бекташ бил на градското сметище. Рови, търси - нищо, от което да изкара някой лев. Омърлушен решава да си тръгва. Накрая на бунището попада на изхвърлен стар, мръсен дюшек. “Така и така нема нищо, я поне да земем дрепта, да не е празна количката” – помисля се той и разпаря дюшека в единия край. И… О, чудо! От вътрешността на дюшека се показват няколко банкноти. Пари - истински български левове.
“Късмет. Че има маро /хляб/ за днеска” – връща се настроението на Бекташ. Разтваря още дюшека и на бял свят излизат още и още, много пари, надлежно подредени между дрепта. Ами сега? Уплашено се озърта – наоколо има само кучета. И въпреки това го обхваща страх и паника. Не ги е откраднал – намерил ги е, но това са много пари. Не знае колко са, но са много – по пет, десет и двайсе лева. По-добре да бяха малко, да изкара ден, два, седмица с тях. А сега не знае какво да ги прави. Страх го е да се прибере в махалата. Там бързо ще се разбере и може някой да му ги вземе. “Со те керав, со те керав?” /какво да правя, какво да правя?/ - мисли трескаво Бекташ и решава за по-сигурно да отиде в банката да ги внесе. Намира някакви торби и ги пълни с парите. Три торби пари! Забравя за дрепта, товари “стоката” на количката и тръгва към банката. Как и за колко време е минал петте километра от сметището до града не знае. Безпроблемно стигнал до единствената по това време банка. Оставил количката отвън, взел торбите с пари и направо цъфнал на гишето за внасяне.
- “Душа, да внасям малко пари тука, а?” – казал задъхано на служителката. Като го видяла мургав и изпотен, с мръсни и изпокъсани дрехи, носещ три торби с пари, другарката решила, че това не е нормално. Казала му да почака и се обадила на милицията. Според сина на Бекташ - Мартин, тя не се е обадила в милицията, а на “някои” оттам. След броени минути дошли двама униформени. Без много да задават въпроси, казали на късметлията, че парите се конфискуват. Взели ги, извадили една банкнота и я подали на Бекташ с думите:
- Ето ти пет лева, ходи да си купиш едно въже..!
Нито протокол, нито някакъв документ за конфискация. Днес Мартин казва, че милиционерите и другарката сигурно са се осигурили до края на живота си. Всичко тогава се е потулило, никой повече не го е търсил – нито за справка, нито за обяснения. Кое е събирал тези пари, чии са, кой ги е изхвърлил с дюшека, никой не знае.

- Големите ми сестри сигурно знаят повече, но тогава милицонерите сигурно са го заплашили да не говори за това. А Господ му е дал тия пари, не ги е краднал. Защото цел живот Господ го е гледал как се мъчи, как дърпа тая количка с железа, по половин-един тон. Даже получи такава болест от дърпането – ръцете му ей така, сичко, се схващат и изкривяват. И не само ръцете, а и целото тело… Никога не е пил алкохол и пушил цигари, беше здрав мъж… А сега можехме всички да имаме хубави къщи, да живеем хубаво, ама … Абе, ебаси късмета – проклина Мартин.
След тази случка и Бекташ се променя. От стреса, който изживял, се разболява от захарна болест. Затваря се в себе си, не общува с никой, става мълчалив и до ден-днешен не говори пред хора за злополучния си късмет.
Въпреки мълчанието му, в махалата разбират за станалото. Лепват му прякора Дюшека и след толкова години дори децата така го знаят.
Дюшека все още не получава пенсия. Подал е документи, очаква, ама кога ще вземе не се знае.
Съпругата му Люба живее при най-големия им син в София. Тя взима осемдесет лева пенсия и половината дава на мъжа си. Тези пари едва ли му стигат дори за хляба, но какво да се прави. Такъв му бил късмета на бедняка – хванал е птичката, кацнала на рамото му и я изпуснал. А тя каца само веднъж в живота!

Във вестник "Поглед" е публикувано под заглавие "Бах си късмета"

ЕURОкаруцарят


- Имам си сичко. Его – отука се пускат дълги и къси, а отука стоп! Отука, от ключо, мигачите – лев, десен. Сичко си имам, разбираш ли. Сега у моменто го нема акумолаторо да ти покажем. Само требе да оправим аварийната, разбираш ли…

Така Симеон Фердов Сашев или Синан, както го наричат в махалата, с нескрита гордост ми показва преимуществата на своето ППС /пътно-превозно средство/. Известната в кюстендилско каруца отдалеч се набива на очи - боядисана в жълто, теглена от чифт коне и оборудвана с всички екстри - фарове, мигачи, габарити, стопове, клаксон и радиокасетофон с колонки. Синан е доволен – няма проблем на кръстовищата, сутрин рано и вечер късно не му трябва фенер, който да поставя отзад на капака, осветява си пътя, слуша новините по време на движение и от време на време конете препускат в ритъма на музика. Най-важното, според него е, че си няма проблем с “катажиите и полицята”.
- Катажията това го иска, иска фенер, светлина, разбираш ли… И требе да си има. Аз бех шофьор едно време и затова имах мерак да си я направим – разказва Синан. – Имах кола, ама немах книжка, разбираш ли… Сега работим с каруцата по сметищата. Събирам хартия, найлон, железо, буркани, туби от пласмаса…Абе сичко събирам, разбираш ли?... Сега тука требе да поставим още един фар. Кога срещу мене пуснат дълги и аз дълги, кога къси и аз сменявам къси. Да не се удариме, разбираш ли? Предупреждаваме се!

Той и съпругата му Радка живеят оттатък реката – не в самата махала, а срещу нея. Къщата е направена за цели пет месеца. Почистили са терена на брега на реката, събирали са тухла по тухла, дърво по дърво, прозорци, врата, всичко “втора употреба” и са я построили. Какъв план, какво законно строителство? Тук, сред тия боклуци и тая смрад, на никой не му е до такива подробности. Най-важното е да имат покрив над главата /макар от дървени капаци и найлон/, че зима иде. За конете направили една барака зад къщата и там си ги гледат.

- Коня за нас е сичко, с него се прехраняваме. Ако не е коня, нема какво да ядеме – включва се и Радка в разговора. - Може да изкараме един лев, обаче знаеме, че го изкараме с конете. Работа нема. Помощ зимаме двамата седамдесе и два лева. Е, може ли да се живее с това нещо. Ако не одиме да събираме от боклуците хартия, шишета, пласмаса, няма с какво да се храниме. А ние и двамата сме болни. Той е с инсул, три пъти го е получил в главата. Аз съм с дискова патия, с ръка, с крака не сам добре. И цел ден издишаме тая мръсотия. Направихме тука една колиба у реката и ако не са тия коне, ние с какво че се храниме? Само конете, иначе спасение нема.
Как да не си обичат конете. Обичат си ги. От малки са израснали с коне. Сегашните са женски – едната е Джади, а другата се казва Мая. Още от малки жребчета така са ги кръстили. От единайсет години ги имат и те са всичко за тях. Заедно обикалят по сметищата, заедно работят, заедно си вадят хляба. Ако съберат двеста кила туби по десет стотинки и изкарат двайсет лева – десет са за конете, десет за тях. Понякога едва изкарват и пет лева. Но конете си ги хранят редовно – с фураж, сено, слама. Те може да не ядат, но за конете трябва да има. Нямат представа как ще живеят, ако нямат коне и каруца.

- Радиото работи. У градо като минем, знаеш ли какво става? - продължава да се хвали Синан. – Сички ме гледат. Пускай музика, викат хората. Пускам, разбираш ли… Нема това, нема онова, нема милиция братче. Хората викат “браво, те това е еврокаруца”, разбираш ли? А я съм бил еврокаруцар. Сега за у Европейскио съюз, требе още да я постегнем. Требе да се пребоядиса па у жълто, номер да сложим, престилки да има, за мъглата фарове. Нали знаиш – мъглата пречи, не можеш да се гледаш, разбираш ли!
На отсрещния бряг на реката, в подобни примитивни къщурки, живеят децата и внуците на Синан и Радка. Малки деца си играеха върху една каруца и ни поздравяваха шумно: - “Чичо, снимай мене, снимай мене”.
-А имам осам внучета. Нали знаеш, внук се обича, требва и на них да даваш, да помагаш, да одат на училище. Оти, ако не учат, че са бетер от нас. Апа сега и за тое Европейски съюз нищо не знаеме. Какво дойде за всичките, това и за нас. От нас не зависи. Какъв живот дойде, такъв че го живееме – реди Радка. – Не е лесно! Те и днеска от сутринта не сме излизали, каруцата се счупи, и сега сме гладни. Както виждаш говорих с комшията да ни запише у магазино, да ни даде нещо на вересия да ядем. Докато земеме помощтата.

В стаята има стар диван, гардероб, бюфет, маса и голяма печка. Това е цялото им обзавеждане. Вместо таван са наковали дървени капаци. Вързали са въженца по ъглите и са прострели прането. На печката в тенджера къкри вода. Радка отваря вратите на бюфета да ми покаже, че няма хляб. Омръзнало и е да рови цял ден по боклуците. Един тон парчета от керемиди трябва да събере, за да вземе седем лева. И всеки месец от тези седемдесет и два лева помощ, отделя по 40 лева за лекарства. Иска работа – каквато и да е, но да знае, че ще получава сигурни пари. Сега като излизат с каруцата, не знаят дали ще изкарат някой лев до вечерта. Навремето са работили във вакумната фабрика, преработвали плодове и зеленчуци. Взимали по сто и педесе лева, но им стигали – справяли се. Сега, ако не са конете, сигурно ще умрат от глад. Докога ще се живее така, не се знае. Господ ще каже.
Синан е вече на петдесет години. Въпреки че е неграмотен си пада малко техничар. Сам си е свързал цялата елинсталация на каруцата. За по-голяма сигурност и безопасност в “багажника”, където си има комплект инструменти и ключ за гуми, е поставил и бушони – да не стане некоя авария и да не изгори инсталацията. Не видях само аптечка, пожарогасител и резервна гума, но в бъдеще ще гледа да ги набави.
Така протичат дните на Синан и Радка. Обикалят по цял ден с каруцата, събират по сметищата всичко, което би могло да се преработи и да се използва пак. Начинът им на живот едва ли би се променил и сега, когато вече сме част от голямото европейско семейство. Освен ако Синан не реши, че сметищата на Европа са по-богати и тръгне с Радка, еврокаруцата и конете си на гурбет. Вече не трябват визи и паспорти, лични карти си имат. А до тогава ще продължават да обикалят сметищата и да извършват това, което наричаме разделно събиране на боклуците. Поне докато всички в страната осъзнаем необходимостта от разделното събиране и започнем да сортираме боклука, преди той да стига до сметищата. Но това едва ли ще се случи в близкото бъдеще. Значи ще трябват хора като Синан и Радка, които не се интересуват и не очакват нищо нито от влизането ни в ЕС, нито от разните интеграционни процеси, декади, ромски партии, политики и политици. Единственото нещо, за което се молят сега, е каруцата да не се троши и конете да са им живи и здрави. Иначе лошо, много лошо…