Репортажи, интервюта, размисли, видели бял свят на страниците на вестниците "Поглед", "Класа",
"Новинар", "Дром Дромендар", "Седем", списанията "О Рома" и "Обектив".
Тук е мястото да благодаря на Валери Найденов, който ми даде шанс.

сряда, 18 ноември 2009 г.

Есма Реджепова: Ромите заслужават Нобелова награда


В Македония няма дискриминация спрямо нас, казва "циганската кралица" 

Есма Реджепова изнесе преди дни концерт в НДК. "Циганската кралица", както я наричат, е родена е 8 август 1943 г. в Скопие и след две години ще отбележи 55 години на музикалната сцена. Есма е създател и изпълнител на етномузика и е призната за една от най-успешните певици на всички времена в своя жанр. Автор е на близо 600 творби, в това число 108 сингъла, 20 албума и 6 филма. Изнесла е повече от 8000 концерта в повече от 30 страни. Два пъти е номинирана за Нобелова награда за мир заради хуманитарната си дейност.

- Добре дошла, Есма. Преди три години пак беше в България, има ли промяна при нас?

- Има, естествено. През тези три години е кипяло оживено строителство. Тогава бях тук заради премиерата на филма „Джипси караван“ и изпях няколко песни. Може да се каже, че беше мини концерт. Тази вечер концертът ще бъде истински.
- Повече от 50 години си на сцената. Каква е магията, която даваш на хората, за да слушат толкова години?

- На моите концерти идват хора от всички поколения - от малки деца до 70-80-годишни. Иначе от 53 години пея. След две години, ако съм жива и здрава, ще чествам юбилей. Винаги съм искала да пея, може би защото нищо друго не мога да правя. Е, мога и да готвя добре. Научих се, защото имах много деца и трябваше да им готвя всякакви вкусотии. Но магията да бъда толкова години на сцената е, че не само обичам да пея, но съм и точна, и прецизна и влагам душата си в изпълнението.
- Осиновила си 47 деца, част от които сега живеят в Германия и други страни. Поддържаш ли връзка с тях?

- Всяка седмица се чуваме по телефона. А и често идват да се видим. С тези, които са в Македония, непрекъснато сме заедно. На рождения ми ден на 8 август се събраха, а освен тях имаше и над сто мои внуци. Напълни ми се къщата. Добре, че е голяма, та ги събра. Досега имам 118 внуци, а чакам още трима. И ще съм най-щастливата баба със 121 внуци.
- Освен със своето изкуство ти си известна с благотворителността си. Днес пак ще участваш в концерт, който е благотворителен. Какво ти дават тези концерти? За какво ги правиш?

- Знаете ли, когато бях първо отделение в училище, получих от Червения кръст шапка, ръкавици и едни хубави чорапи. И си казах: "Един ден и аз, ако имам нещо, ще го поделя с някого." Като поотраснах, сама отидох в Червения кръст и като доброволка обикалях да събирам помощи за бедни и страдащи хора. И това ми остана за цял живот. Ако имаш две, едното дай на някого. Не ти трябва второто. Нека бъде щастлив и друг! В последните четири години издържам още две деца – момче и момиче, които учат и живеят при мен. Момчето вече завършва, специалността му е скулптура. А момичето е тази, която ще ме замени. Казва се Елеонора, на 18 години е и вече е студент първа година оперно пеене. До тук я учих да пее моите песни, обучавах я как да пее, как да поема въздух, разкрих й тайните и всичко, което можах, й го предадох. Сега е най-добрата студентка във факултета, с най-хубавия и шлифован глас.
- Не те ли е изкушавала политиката?

- Че аз се занимавам с политика. Не зная дали знаете, но аз съм член на една македонска партия и съм общински съветник в Скопие. Освен това съм в Световната организация на ромите и съм министър на ромската култура в нея.
- Заговорихме за ромите, как живеят македонските роми?

- В моята страна, това е много важно, ромите са признати по конституция като националност, като нация. В нашия парламент имаме ром депутат, имаме министър ром в правителството, имаме доста заместник-министри, кметът на Община Шуто Оризари е ром. Това е единствената община, в която живеят само роми – цели 45 хиляди. Имаме директори, учители и още много учени роми. Правителството помага в образователния процес, като учебниците за децата до средно образование са безплатни. Затова имаме роми във всички обществени сфери – доктори, медицински сестри, адвокати, всякакви. И момичетата вече не се омъжват малки, а едва след като завършат средно образование.
- Ти можеше да живееш навсякъде по света. Защо остана в Скопие, тук, на Балканите?

- Аз живеех в целия свят. Адресът само ми беше в Скопие или Белград. Сега вече живея само в Скопие. Там съм родена, там имах най-хубавото детство. Мен ме върна детството. Аз 30 години живях в Белград и се върнах, още преди да се разпадне Югославия. Прибрах се, за да създам дом на хуманността, музей на музиката на Есма и Стево Теодосевски.
- Твоят концерт съвпадна с 20-годишнината от началото на демократичните промени в България.

- Всички знаят, че Есма е космополит, Есма я иска целият свят, Есма я иска цялото земно кълбо.
Аз съм жена, която иска да се отворят Балканите, да няма граници! Не търпя бариерите и не мисля като политиците, че всичко е мое и на никого другиго. Всички сме гости на този свят. Голи сме дошли и голи ще си отидем от него! И ромите са космополити. Те живеят по целия свят и са единственият народ, който с никой не е воювал, никой не е окупирал. Живеят навсякъде, но нямат своя държава. И според мен напълно заслужават Нобелова награда.
- Какво им липсва на ромите, за да живеят по-добре?

- Те не могат да се организират и да искат това, което имат всички хора по света. Когато им се даде шанс, те учат, те работят, те създават. На нас в Македония ни е даден шанс и живеем по-добре. И няма дискриминация спрямо нас, нито асимилация. Вкъщи си говорим чист ромски език. И най-важното - позволиха ни да си покажем културата. Затова мен ме знаят по целия свят.

вестник "Новинар", 18 ноември 2009

Ромите от “Европа” се оплакаха пред Европа


Над 100 души вече десетилетие живеят във фургони

Първият снежен ден над София съвпадна с посещението на комисаря по правата на човека на Съвета на Европа Томас Хамарберг в ламариненото ромско гето на бул. “Европа”, по-известно като “Фургоните”. Преди да тръгнем, предложих да оставим колите на паркинг близо до мястото и да отидем пеш. Въпреки усилващия се сняг и лошото време комисарят прие. Пресякохме Околовръстния път и поехме по калния банкет. Когато наближихме, група роми на входа подозрително ни огледаха. “Търсите ли някой?” – попита един от тях. “Да, идваме при Руми” – отговорих. “Тука е! Ей сега ще я извикам” – предложи услугите си младо момче.
На другите задоволих любопитството, като споменах кой и откъде е гостът. Комисарят гледаше с интерес ту хората пред себе си, ту “жилищата”, в които живеят. В началото тук имало 25 фургона. По-късно, когато броят на живеещите нараснал, започнали да пристрояват бараки и сега се е получил лабиринт с тесни пътеки, по които не могат да се разминат дори двама човека.
- Влизайте, заповядайте - появи се усмихнатата Руми и след като се ръкува, поведе гостите по калната пътечка между фургоните.– Ето това е моята къща. Тука живея със семейството ми. Общо сме 9 човека. Влизайте, не се притеснявайте.
Влязохме вътре – нещо като стаичка с ъглов диван, част от секция, хладилник, малък разтегателен диван, масичка, телевизор и печка, тип “Циганска любов”. Това е цялата покъщнина. Две деца лежаха на разпънатия ъглов диван и гледаха телевизия.
Застанахме прави около печката и Руми започна да разказва как през 2001 година ги настанили тук, уж временно, пък девета година са принудени да живеят в тези ламарини. Как им обещавали, че ще ги настанят ту в бивше военно поделение, ту в някое село, а в последните години пък въобще ги забравили и никой не им обръща внимание. Как децата тук постоянно се разболяват от лошите условия, как им е омръзнало и не искат повече да живеят при тези условия.

Комисарят попита колко човека обитават тези жилища. Оказа се, че никой не знае точната бройка, но със сигурност са над 100 човека.
Отвън пред вратата се насъбраха мъже и жени, които от време на време също се включваха в разговора, като подсещаха домакинята за какво да говори.
“Кажи, че нямаме даже тоалетна” – провикна се един. И наистина няма, всеки ходи, където намери – по близките ливади, покрай реката, в зависимост от нуждата. “А вода имате ли?” – попита учуден човекът от Европа. Имат една външна обща чешма, която замръзва при минусови температури.

Децата ходят на училище в близкото село Хераково. Сутрин ги взимат с автобус и следобед ги връщат. Но тук няма къде да играят и постоянно са на шосето, което е главен път към границата със Сърбия.
“Питате ли ни как живееме тука – появява се и Стефка, майка на четири деца. – През летото въздух нема, а зимно време умираме от студ... Идват тука журналисти и снимат, па после пишат това, що не сме казали, и ни изкарват най-черните. Идват понекога тука и политици и ние им споделяме, както на вас сега. Те обещават да помогнат и после забравят... Били сме мръсни. Ако имаме условия, нема да сме такива. И ние че сме като хората, а не като ни видат – да се дърпат от нас... Абсолютно у голема мизерия живееме”.

След това Стефка попита госта кой е и с какво би могъл да им помогне. Господин Хамарберг се представи и каза, че ще има среща с министри от българското правителство, пред които ще постави въпроса за тях. “А ние как че разбереме какво е станало?” – попита Руми.
“Аз ще се обадя на него - посочи мен комисарят - и той ще дойде да ви каже”.
Излязохме навън, снегът продължаваше да вали. Гостът пожела да види чешмата и я снима за спомен. Влезе и в друг фургон, който ромите са превърнали в черква. В единия край на пода имаше дюшек – там спи местният пастор.
След кратката разходка из лабиринта той се ръкува с всеки един от изпращачите и благодари на Руми за гостоприемството.
Поехме към паркинга. В микробуса господин Хамарберг помоли за телефонния ми номер, за да ме информира след срещата си с министрите. Ромите от фургоните също я очакват.


Томас Хамарберг: По-лоши условия не съм виждал никъде

- Господин комисар каква е целта на вашето посещение в страната ни?
- Тъй като се занимавам с правата на човека, естествено това е целта на моето посещение. Две са основно темите, с които са свързани срещите ми тук. Едната тема са малцинствата, другата са децата. В резултат от срещите и разговорите ми ще бъдат изготвени два доклада, който ще бъдат оповестени публично.
- Какво включва програмата ви?
- Посетих семинар и кръгла маса, организиран от неправителствени организации. Темата беше за приобщаващото образование, като основната идея е в общообразователните училища, така наречените масови училища, да имат възможност да ходят всички деца, а не само така наречените нормални. След това посетих и един дом за деца с умствени увреждания. А преди малко бях и в ромския квартал, населен от хора, изгонени от къщите си през 2001 г. поради събаряне на предишния им квартал.
- С какви впечатления останахте от видяното там?
- В много европейски страни съм бил, много ромски квартали съм посещавал, но трябва да кажа, че тук условията са сред най-лошите, които съм виждал. Имам предвид, че хората живеят в метални фургони, в крайно ограничено пространство, пренаселени са. Няма условия за нормално отопление или проветрение, канализация няма, което означава, че санитарните условия са много лоши. Има само една чешма, която обслужва всички фургони. Всичко това показва, че условията тук са под стандарта, който е приемлив за битови условия.

- Поехте ангажимент пред ромите, че ще поставите въпроса пред нашите министри?
- Да. До края на посещението ми са предвидени срещи с ваши министри и аз със сигурност ще поставя този въпрос пред министрите, които в своя ресор имат отношение към темата. И ще чуя какъв е техният отговор.

Вестник "Новинар", 17 ноември 2009

сряда, 28 октомври 2009 г.

Багерът на законността

Месец и осем дни след събарянето на ромски къщи в бургаския квартал “Горно Езерово”, след това и в “Меден рудник”, Багерът на законността заработи и в столицата.

Когато пристигнах в столичния квартал “Надежда” на булевард “Рожен”, непосредствено до трамвайната спирка, мястото беше отцепено от полиция и той – Багерът, работеше усърдно.

На тротоарите под дъжда стоеше багажът на вече бившите обитатели на постройките. Разглобени легла, дюшеци, шкафове, маси, печки, дрехи в найлонови чували, корита и какво ли не още привличаше погледите на ранобудните минувачи и возещите се в трамваите. Живеещите до снощи на това място стояха извън обсега на отцепения от полицията район и с натъжени погледи гледаха разрушаването на къщите. Поради ранния час, липса на информация или други причини нямаше представители на медии.
Приближих се към Траян и Магда. “Ще ви настанят ли някъде?” – попитах. “Никъде. Оставаме на улицата.” – беше краткият отговор на Магда. Траян излезе по-разговорчив. От 19 години живеят там. 30 човека споделяли къщата с четири стаи и двете малки пристройки в двора. Има жени с деца, бременни, болни, които сега отишли при съседите на топло. Довечера не знаят къде да отидат. Никои от тях няма постоянна работа.

“Ей оня е кметът ни. Нека каже къде да отидем” – включи се и Магда. Но кметът на район „Надежда” инж. Димитър Димов, като видя журналист с диктофон и фотоапарат, разговарящ с хората, бързо влезе в автомобила си и потегли.

Към нас се приближава треперещ възрастен мъж, който от студ или от вълнение, говореше трудно. Обяснява ми, че ей там, на отсрещния тротоар до светофара, стоят децата му - жената с бебето и ония малките са му внуци. Цяла нощ не спали и каквото могли от багажа пренесли при роднини. “Там един чувал, онам два чувала. Другото къде да го носим? Няма къде! Тука на тротоаро” – споделяше 58-годишният Страхил, който има шест деца.

“Ти защо си без чорапи?” – чувам женски глас зад себе си. Обръщам се и виждам униформена жена-полицай да разговаря с босоного момиче. Детето е десетгодишната Гюла. Не и е студено, казва, въпреки че се е обгърнала с якенцето си. Ученичка е, но днес не е отишла на училище, защото им развалят къщата. Не иска да я снимам, срамува се. Наобикалят ме и други деца. Повечето от тях кашлят лошо. Казвам им да отидат някъде на топло. Те ме гледат учудено.

Бончо е баща на три деца. Държи в ръцете си най-малкото от тях. Казва, че сутринта не са имали проблеми с полицията. Просто излезли навън, когато им казали да напуснат къщите. Някаква жена снощи дошла и им казала да изнасят каквото могат, че сутринта в шест и половина ще идва багер да им разрушава къщата. А за какво? “Не знам. От общината нещо…” – вдига рамене 23-годишният мъж е и се чуди какво да прави с багажа и къде да отведе семейството си.

Връщам се отново при Траян и Магда, които стоят до покъщнината си на тротоара. Магда вече плаче и проклина. От Траян научавам, че преди 19 години са се самонастанили в тази къща, която е общинска собственост. Никой от общината тогава не е реагирал. Поискали да плащат наем, но им казали, че не може, тъй като нямали настанителни заповеди. Едва преди пет години се е завело дело, което обитателите спечелили и продължили да живеят там. И сега изведнъж решили да събарят къщата. “Казват, че от тук ще мине метрото. Ама това е само претекст. Ако е така, защо не бутат и комшийските къщи?” – пита Траян.

Жената, която идвала снощи, била от отдела за закрила на детето. Никой от тях не знае как се казва. Дошла да покани Донка, която има бебе, да живее с детето във временен приют. Тя не приела. Предпочела да остане със семейството си. “Сега се притесняваме тия от закрилата да не ни отнемат и децата ни. А те са още кърмачета” – допълва млада майка.

Появиха се още от живеещите в съборените вече къщи. Някои от тях донесоха найлони и покриха вещите си на тротоарите. Други ме наобиколиха и в надпревара започнаха да разказват. Никаква заповед не са виждали. Сутринта дошли от полицията, събудили децата и им казали всички да излизат. Не им дали възможност да си изнесат всичко и багерът започнал да събаря. Казали им, че не са от София и да си отиват, а те са си от тук. Дъщерята на 45-годишната Веска е бременна, внучката й е с епилепсия, синът й е глухоням. Димитрина беше увила в одеяло своето дете и гледаше с широко отворени очи. Едни плачеха, други проклинаха кмета, правителството и съдбата си.

Накрая Багерът приключи работа си и с горда осанка се оттегли. Полицаите се качиха в колите си и поеха към следващото си задължение. Аз също оставих хората на съдбата им.

Адвокат Йорданка Бекирска от БХК е подала жалби от името на 14 човека, живеещи на този адрес. Преди разрушаване на къщите тя е разговаряла с представители на общината, като заявила, че ако тези хора останат на улицата, се нарушават европейски закони. Отговорът бил, че те изпълнявали българските, а европейските нямали никакво значение.

Реших, че няма никакъв смисъл да разговарям с когото и да било от общината. Отговорът би бил идентичен с този, който получих миналия месец и в Бургас – че законите трябва да се спазват и прилагат, че общината не може да даде алтернатива, че има ред, по който се получават общински жилища и т.н.

Същия ден в столичен хотел се проведе работна среща на тема „Реалности и перспективи в политиките за интеграция на ромите”. На срещата се обсъждаха основните приоритети и програмни мерки, които да залегнат в 4-годишната управленска програма на правителството, насочени към интеграцията на ромската общност у нас. Тя беше открита от вицепремиера и министър на вътрешните работи Цветан Цветанов, който е и председател на ГЕРБ. Попитах г-н Цветанов докъде ще се стигне със зачестилите събаряния на ромски къщи в страната, като споменах за сутрешното събаряне в София и допълних, че има заведени дела срещу това, които сигурно ще стигнат и до европейския съд, което не е добре за страната ни. Той отговори, че това е проблем на общинските власти, които са длъжни да изпълняват законовите разпоредби. И че законите са еднакви за всички в страната.

А една от презентациите на тази среща бе за жилищните условия на ромите и в препоръките към властимащите имаше следния текст:

Да се обединят, насочат и координират усилията на държавните органи, на органите на местната власт, на гражданските сдружения, на ромската общност и на всички заинтересовани институции в страната за подобряване на жилищните условия на ромите и благоустрояване на кварталите с ромско население.

И така, докато се обмисля и приеме как да се подобрят жилищните условия на ромите, багерът на законността ще продължава да разрушава само постройки, в които живеят роми. И непрекъснато да убеждават, че законът е еднакъв за всички и всички сме равни пред него. Изглежда това омръзва и на хората, защото в интернет форумите по темата попаднах и на “Стига сте отчитали дейност с циганските колиби, подберете незаконно построените дворци на новобогаташите?”

Или те са по-равни от равните пред Багера на законността?


Списание "Обектив" на БХК, бр. 168, октомври 2009

Без дом

Когато пиша тези редове, вече се знае, че определените за събаряне ромски къщи в бургаския квартал “Горно Езерово” вече са принудително разрушени. Медиите още същия ден излязоха със страховити заглавия и сензационни писания за ромски бунтове, живи вериги, хвърляне на камъни срещу багери и полицаи. Показваха се снимки на разярени и припаднали роми. И толкова. Сензацията отмина. На следващия ден не чух и не прочетох някой да запита, къде са спали хората, останали без покрив над главите си, и каква ще бъде съдбата им оттук нататък.

Дни преди да влязат багерите в квартала поех пътя към Бургас. Оказа се последният хубав и слънчев ден от лятото. Привечер се смрачи и заваля дъжд. Имах уговорена среща с председателя на единствената работеща ромска неправителствена организация в черноморския град - Митко Доков.

“Правим инициативен комитет от хора, живеещи в квартал “Горно Езерово”. Ще изпратим отворено писмо до кмета на общината, до областния управител и до министър-председателя... От 8 септември започва събарянето... Това безумие, ако не може да се спре, поне трябва да се отложи... Ама, ако знаеш тука колко хора са и как са притеснени...” – бяха първите думи, с които ме посрещна шефът на Областния ромски съвет.

В квартал “Горно Езерово” живеят около две хиляди души. Повечето от тях са местни, а не пришълци, както твърдят от институциите. Има неповече от десетина семейства дошли да живеят тук от други градове на страната, научавам от разговора с Доков. По-голямата част от терена, върху който е разположена махалата, е общинска, останалата е частна собственост. Никой от живеещите там не знае върху чия собственост е градил.

Ромските махали в страната след 10 ноември 1989 г. са изоставени от държавата и общините. В тях се влиза само предизборно. След това се забравят. Какво се случва вътре, спазват ли се законите, как живеят хората, каква е инфраструктурата – никой не се интересува. Обхватът на действие на властите по принцип е до границите на махалите. Каквото искат да правят ромите, но да си стоят там, изглежда е мотото на управниците. Така през годините, оставени да живеят на самотек, хората сами се опитват да решават проблемите си. Когато в дадено семейство, живеещо в една стая, се ожени синът, той пристроява още една-две стаи до тяхната къща. Няма кой да му забрани – наоколо всички са близки, а властта е далеко. Такова е положението в почти всички махали в страната. И така си живеят ромите, докато не се окаже, че пречат на някого. Тогава законите се стоварват с цялата си строгост върху главите на хората, живеещите вече десетки години в незаконно построените си жилища.

През нощта дъждът се усили и продължи да вали на следващия ден. Сутринта отидохме в квартала. По улиците нямаше никакви хора. В едно кафене се бяха събрали получилите известия до 7 септември сами да разрушат домовете си или на следващия ден това ще направят принудително багерите.

Сред множеството, изпълнило стаята-кафе, се открояваха треперещият 84-годишен бай Исако, който живее в квартала над 50 години, бай Геса – на 64 години, Ангел, който има четири деца и се зарича, че ще се самозапали, Мирка - майка на десет деца, Гълъбина, която настоява да закупи мястото и да запази дома си.

“Тука местото е апетитно и целта е да се прогонят ромите. Казват, че сме пришълци от Сливен и Котел, ама не е така. Аз живея тук от 46 години” – бърше очи възрастен човек. Младеж допълва, че е на 26 години и е роден тук, в къщата, която ще съборят. Мирка стиска полученото преди дни уведомително писмо и пита къде ще отиде да живее, като съборят двете й стаи. Срокът в писмото й изтича на 30 септември, което значи, че от следващия ден тя и децата й също остават без дом. Възрастни жени плачат. Сълзи напират и в очите на младежите.

Поетапно семействата получават писма от Регионалната дирекция за национален строителен контрол (РДНСК) с определен срок сами да разрушат жилищата си. Ако това не се случи до определената дата – следва принудително събаряне. На първите, получили такива писма, срокът изтича на 7 септември. Общият брой на къщите, които трябва да бъдат премахнати на този етап, е 54. Във всяка къща живеят не по-малко от пет човека, което означава, че зимата без дом ще посрещнат над 250 жени, мъже, малки деца и болни старци.

“Ела да видиш дали къщите са паянтови, както пише в писмата. Ела да ги снимаш!”, въпреки дъжда навън ме кани млад мъж. По калните улици обиколихме махалата до самия бряг на езерото. Както във всяка ромска махала, така и тук има както хубави, масивни къщи, така и паянтови, строени за ден-два. “Ето тая я бутат, а оная до нея нема да я бутат...Оная на двата етажа и тя си отива...Гледаш ли тука, хората са си сложили алуминиева дограма... Ела, влез в тая къща... Не се събувай, влизай... Виждаш ли как са се обзавели хората? Виж колко е чисто вътре, а и тях ще ги блъскат... Ей там, оная барака остава, а до нея хубавата къща ще я събарят. А сега ми кажи как са определили коя да се бута и коя не?” – емоционално показваше и питаше водачът ми.

Според писмата, получени от хората, всички жилищни постройки, определени за събаряне, се водят тип паянтови. Сред сградите, показани ми от младежа, който ме разведе из махалата, освен паянтови имаше масивни едноетажни и двуетажни къщи.

Минахме и пред къща, която обитаващият я човек, сам започнал да разрушава. “Страх ги е, че в писмата пише, ако багерите ги съборят, ще трябва след това да плащат некакви пари. И затова сами си ги бутат” – уточнява младият мъж.

Връщаме се в кафето. Там вече са решили четирима представители от квартала, начело с Митко Доков и Румен Чолаков, председател на политическото движение “Евророма” в Бургас, да поискат среща с областния управител, когото да помолят за отсрочка за разрушаване на домовете им. Оказа се, че влизането в сградата на областната администрация е трудно. След проведени разговори по телефона от Митко Доков с областния експерт по етническите и демографските въпроси до среща със зам.-областния управител допуснаха само Доков и Чолаков. Зам.-областният Златко Димитров до момента не бил запознат със случая, тъй като е в администрацията от няколко месеца. Той поел ангажимент да запознае областния управител с проблема, да проверят обстойно каква е ситуацията, възможно ли е да се реагира и до края на деня да информира ромите дали на следващата сутрин ще се стигне до събаряне на жилища в махалата.

Междувременно в общината разговарях със заместник-кмета, отговарящ за устройството на територията, архитектурата и строителството Костадин Марков. Попитах каква е тяхната позиция и има ли алтернатива за хората, оставащи на улицата?

“Позицията на общината е, че законите трябва да се спазват. Това са обекти, които са констатирани преди две години. Тези хора знаят, че процедурата приключва със събаряне в крайна сметка. Това са предимно хора, които не са от град Бургас, а са от Ямбол, Сливен и куп други места. Оттук нататък алтернатива ние не сме готови да дадем специални условия точно за тях. Има социални жилища, с които разполага общината, но там има стандартен ред, по който се кандидатства и се изчаква за подобно жилище. През тези две години те имаха възможност поне да направят опит да кандидатстват. Това им е обяснявано неколкократно. Специален ред обаче, по който да ги настаним някъде и съществуваща подобна жилищна база, община Бургас не разполага с такава. Уточнявам, че все пак община Бургас констатира това незаконно строителство, но водещ по процедурата по премахването е държавата в лицето на РДНСК. Утре или вдругиден, когато метеорологичните условия позволят, предполагам, че тези постройки ще бъдат отстранени.” – заяви той.

Единственото задължение на общината в случая било да се съхрани имуществото от къщите, които ще бъдат разрушени. За което те са подготвили общински складове.

Същия ден Българският хелзинкски комитет изпрати изявление до медиите, в което заяви, че ако се допусне да бъдат разрушени ромските къщи в Бургас, България ще извърши тежко нарушение на Европейската конвенция за правата на човека. И призова правителството и лично премиера Бойко Борисов незабавно да се намесят, като или спрат планираното разрушение, или осигурят подходящ алтернативен подслон на хората.

В махалата до вечерта всички чакаха телефонно обаждане от зам.-областния управител и таяха надежда, че няма да се стигне до разрушаване на домовете им. Но това не се случи. Той се обади, но само потвърди предстоящото събаряне.

Сутринта на 8 септември в квартала се прекъсна електрическото захранване на набелязаните къщи. Багерите и полицията влязоха в квартала. Въпреки отчаянието си, хората опитаха да спрат безумието. И останаха без дом.


Списание "Обектив" на БХК, бр. 167, септември 2009

четвъртък, 10 септември 2009 г.

Бараковският комунизъм


В началото на миналия век индустриалецът Иван Балабанов създава идеалната държава за семейството и работниците си

Имало ли е комунизъм в България? Абе, имало е наченки, ама не може да се каже със сигурност комунизъм ли беше или развит социализъм, отговарят уклончиво едни. Имаше до 10 ноември 1989 година, уверено твърдят втори. Не, никога не е имало, категорични са трети. И все пак е имало… Но само в село Бараково.

То се намира между Кочериново и Благоевград. След Руско-турската война селският дървен мост над река Рилска е бил граничен пункт между Княжество България и останалата под турска протекция част на страната. Тук през 1903 година е построена дъскорезна фабрика от Тодор Балабанов, която след това поема и развива синът му Иван. Стотици хора от околността идват да търсят поминък. Работа вече има и за местните селяни. Сред тях са майката и бащата на 65-годишният Иван Панайотов. В знак на признателност към работодателите на родителите си той и брат му Методи са превърнали в музей “Иван Балабанов” етаж от къщата си.
Още с влизането в двора веднага се набива на очи изрисуваната вътрешна страна на цялата тухлена ограда. Темата на творбата е дървото на живота, обяснява бай Иван и допълва: "Рисуваха го студенти. Всеки от тях според фантазията си нарисува отделна секция. След това идваха професорите и ги оценяваха. Дървото се изразява с птици, с грозде, с лози, с кентаври… Ето това там е денят и нощта. Изобразени са като човешко лице, но едната му част изобразява слънцето, другата – луната”.
В двора има и каменна чешма с корито, строена от Балабанов през 1940 година. “Успяхме да я спасим от унищожение, като я пренесохме тук. А тая дървена стълба е на 100 години. Тя е от старата фабрична болница и я купихме за 30 лева от бандитите. Монтирахме я тук и сега по нея стигаме до музея на втория етаж. А ето това пък е от едно съоръжение, което беше произведение на архитектурно изкуство. За съжаление успяхме да спасим само тази част от прозореца. Тука се сушеше картона и хартията, разказва Иван Панайотов, докато изкачваме стълбището. Експонатите в музея са събирани 30-40 години. Някои от снимките и други неща ги набавили след демокрацията, защото преди това е било табу да се говори за фамилията, камо ли да се търсят техни снимки.
Обиколката на музея започва с фотографиите на Тодор и Иван Балабанови и техните съпруги. Построена през далечната 1903 година от Тодор Балабанов и след това управлявана от сина му Иван фабриката е подсигурявала работа през годините на между 500 и 1000 човека. Построили са жилища за бекяри и семействата им. Работниците не плащали наем за тях, нито ток, вода, медицински услуги, лекарства. Безплатно им подсигурявали дърва и въглища за зимата. Получавали специални фабрични монети с номинал от 5, 10, 20 и 50 лева, с които пазарували в магазините на собственика. Фабриката разполагала със собствена електроцентрала, железница, болница, пожарна команда, училище, детска градина, старчески дом, кино и казино.
“Не само нашите родители, а всички хора, живеещи тук, казваха, че комунизмът беше при чорбаджията Иван Балабанов, а не по време на така наречения комунистически строй. Ние от началото започнахме с книги – купувахме ги и ги четяхме. Тука през 20-те и 30-те години са дошли белогвардейци. Той ги е довел, около 300 души. Те били културни хора, дворяни, генерали, доктори, полковници, писатели… Имаме на Толстой от рода му тука човек. Сега издирваме да разберем какъв е тоя Толстой… Те са дошли да работят в завода. И вкарват културата, която носят със себе си, у нас. Насаждат я на нас. И тук е имало театър, кино, оркестри – духов и симфоничен, с музиканти около 40 човека. По-късно ние запазихме част от това. Самият аз свиря на три инструмента – саксофон, кларнет и флейта”, разказва съименникът на чорбаджията, който е запален и по дърворезбата. Негови произведения са участвали и печелили награди от национални прегледи.
През 1962 година, когато фабриката вече не била на семейство Балабанови, бай Иван започнал да работи в нея като стругар. Част от по-възрастните му колеги, работници още от онова време, често говорели помежду си за бараковския комунизъм и благославяли старите собственици.
На една от фотографиите е запечатана част от красивия парк. Научавам, че за него се е грижил бившият белогвардейски генерал Пшеничкин, който не се хвалел с генералския си чин и не се срамувал от работата си.
Стигаме до документ на тогавашната Българска горска индустрия, в който пише, че през 1903 година парната дъскорезна фабрика е “модерна и най-голема инсталация на Балканите”. Тя първо била дъскорезница, по-късно се разширява и става мукавена фабрика, а след това книжна.
В музея са запазени част от духовите инструменти и цигулки на оркестрите – все още годни за употреба, униформата на шефа на пожарната, пишеща машина, ученически чинове и чанти от 19 век, голямо дървено сметало, различни видове изделия от хартия, произвеждани във фабриката, счетоводни книги от 1934 година, медицинска книга, в която се записвали болните и сумите на безплатните лекарства за тях и семействата им, интересни фотографии, на една от които сред своите колеги работници е и поетът Никола Вапцаров.
Интерес представлява и макетът на самата книжна машина. “На разстояние от 100 метра от каша излиза хартията. След това минава на гладачка, ето това е гладачката. И едва тогава се реже на различни формати – за вестници, за тетрадки, за тефтери. Ето я резачката”, показва технологията на производството моят гид.
Освен всичко това в музея се съхранява стогодишно менгеме и кутел на над двеста години. Какво е кутел? Малък орехов съд. Вместо да се мели житото се поставя в съдината и с камък се чука, докато зърното стане на каша.
Влизаме в друга стая, която е превърната в минимузей на спорта. Оказа се, че братът на бай Иван е бивш баскетболист. Тук наред със снимки, грамоти, купи и медали на различни български спортисти е и един исторически велосипед. “Една сутрин чувам по радиото обява, че се продава велосипед, участвал в олимпийски игри. Отидох на посочения адрес и се оказа колелото на Веселин Темков, с което той участва през 1952 година на олимпиадата в Хелзинки. Купих го за 50 лева”, разказва домакинът.
Излизаме на малкия балкон. Срещу къщата на Панайотови се простира бившето имение на Балабанови, оградено с бетонова ограда. Гледката е недостроени соцпанелни сгради и пустош. “А по времето на чорбаджията и до1970 година даже това беше един от красивите паркове в района. Ето там имаше открита сцена, на която се изнасяха концерти и се играеха леки театрални постановки, спомня си бай Иван. Беше много красиво. Имаше кестени, борове, тополи, алеи. Сега е пустош и трънаци. А онзи бункер, където го виждате, циментовия, само той е останал оттогава. В него се събираше водата която пиехме – чиста, кристална, рилска вода.”
Какво се е случило с чорбаджията след войната, чия собственост е сега теренът на фабриката, питам на тръгване.
“След 9 септември Иван Балабанов става министър на индустрията. Един ден негов близък приятел му казва: “Слушай, използват те, докато им свършиш работата. След това те чака смъртна присъда”. Той тогава взима дъщеря си Бистра и напуска страната. Бистра говори 13 езика, обикаляла света, но навсякъде се чувствала чужда. "Доколкото знам сега за собствеността на имението се водят дела между наследниците на Балабанов и държавата. Ама как е купувано, как е продавано, чие е - много мърлява е работата”, разказва водачът ми. Иван Балабанов, капиталистът, изградил комунизма в Бараково, умира през 1969 година в Италия.


вестник "Новинар", 09.09.2009 г.

понеделник, 24 август 2009 г.

Обществото на “сбиротока”

Луд ли е отец Иван от Нови хан?

Село Нови хан е на десетина километра от столицата, скътано от лявата страна на автомагистрала “Тракия” по посока Пловдив. Преди три години за първи път го посетих. Трябваше да открия отец Иван, който е дал подслон на много хора.

Когато влязох в селото, спрях да попитам как да стигна до манастира “Света Троица”. “След моста, първата пряка вляво", упъти ме млад мъж. По-нататък пак спрях и попитах възрастна жена какви хора живеят в дома за сираци “Свети Николай” към манастира, основан и поддържан от отец Иван. “Сбироток! Навъртел ги тука, насъбрал ги...”, беше отговорът. Реших повече да не питам никого и продължих към манастира.
Там се запознах с отец Иван, подслонил в дома 120 бездомни и сираци от цялата страна.
“Дома за сираци го построих през 1988 година. Изграден е с помощи и дарения от християни и мюсюлмани. И до днес го издържам благодарение на милосърдието на добри хора. И въпреки че е дом за сираци, през годините тук намират подслон и храна всякакви хора - българи, турци, цигани, етиопци, грузинци... Сега пък имам и една африканка от Гана… И всички живеят задружно, в мир и разбирателство. Без да се делят по етнос и религия. Намират общ език”, разказва отецът. Споделя също, че към манастира има земеделски земи. Развъждат и добитък за мляко на малките и за месо.
Част от живеещите в дома, които нямат работа, работят в стопанството. Други се трудят в магерницата като готвачи и помощен персонал. Трети се грижат за малките деца, чиито родители работят. Тук всеки прави нещо полезно както за себе си, така и за всички. Най-безгрижни обаче са децата. В двора не спират игрите и детският глъч. Отец Иван се е погрижил да имат играчки и е забранил да се пуши в района на манастира. “Да не гледат малките и да не се учат”, доверява едно от по-големите деца.
За разлика от малките различни и тъжни са съдбите на всеки един от възрастните обитатели на дома - едни са кръгли сираци, други изоставени деца, хора без дом, жертви на измами, скитници. Свързва ги това, че никой от тях не притежава нищо – всеки идва тук само с дрехите на гърба си.
Запознах се с Тодор, момчето останало без родители след злополука, с Мирослава и с част от 11-те й братя и сестри, с нерадостната съдба на Димитричка и неизлечимата болест на по-малкото от двете й деца, с красивата и усмихната Ива и палавия й син Иван. С жена на средна възраст, измамена от жилищната мафия и останала без дом. И с още много хора с нещастни съдби от така наречения сбироток.
След време пак ходих в манастира - на сватбата на Тошо и Мирослава – първата сватба в дома. Лично отец Иван ги венча, а кумове станаха колеги от БНР. Имаше гости, шаферки, торти, подаръци. Виха се хора в двора на манастира, всички бяха с приповдигнато настроение. А виновниците за тържеството никога не вярвали, че един ден ще бъдат булка и младоженец. Сияещата от щастие Мирослава се разплака, когато за първи път видя булчинската си рокля. “Когато дядо поп разбра, че ще се женим с Тодор, се обади на една жена. И тя ми купи роклята, чантата и обувките”, разказва Мирослава.
А отец Иван се усмихваше под мустак и се наслаждаваше на радостта на младите. Неговата дълга ръка се грижи за всичко тук – от подсигуряването на подслон и храна, през намирането на работа до училището на децата и организирането на разнообразен живот за голямото му семейство.
Сега Тошо и Мирослава се радват на дъщеричка. Той работи към стопанството на манастира, участва в строителството на новите постройки в двора и е дясна ръка на отеца. Цялото му детство е преминало в домове за сираци. “На такива като мен хората гледат или със съжаление или като на престъпници. И в двата случая те пренебрегват и бягат далече от теб. Затова тук при отец Иван се чувствам пълноценен и потребен”, споделя младият мъж. Мирослава пък работи в кухнята на ведомствен стол. Докато двамата с Тодор са на работа, грижите за детето им поемат двете по-малки сестри на майката.
“Добро семейство си изградиха. Тук се срещнаха, ожениха се, роди им се дете, работят и продължават да живеят в манастира. Тук е техният дом и са щастливи”, казва отчето за младото семейство.
При последното посещение разбрах, че Ива също е изградила семейство - оженила се за единия от братята на Мирослава. Димитричка пък я няма вече тук – не знаят къде е отишла и какво е станало с децата й. Няма я и жената, излъгана от жилищната мафия. Но пък в дома има нови квартиранти – майка с момиче в седми клас и още една майка с пет деца. Първата бършеше в двора голям хладилник, а дъщеря й Нона се навърташе около нея. “Естествено, щом съм тук, значи няма къде да отида. Иначе съм от Бургас. Но моля ви, нека да не споделям за проблемите си. За мен е важно, че отецът ни приюти и Нона ходи тук на училище”.
Росица пък е самотна майка. Най-голямото и дете е на 12 години, а най-малкото на три. Тук е от февруари. Разговаряме, докато тя почиства голямата маса в двора, където допреди малко са обядвали децата от дома.
Допреди три години е живеела при баба си в столичния квартал “Люлин”. Но когато старата жена починала, се разбрало, че жилището е предписано на снахата и Росица трябва да се изнесе. “Ами живеех по квартири, на свободен наем. Иначе имам картотека за настаняване в общинско жилище като крайно нуждаеща се от 2001 година. През 2004-а от общината обещаха, че ще ми дадат, след това казаха, че трябва да чакам още 10 години и аз спрях да се разправям. Но от миналата година вече не можех да плащам свободен наем, нямаше накъде и пак подадох молба за жилище. Междувременно една позната ме насочи към отец Иван. Изкарах късмет, че имаше една свободна стая и той ме прие с децата”.
Появява се и отец Иван с новината, че следващата неделя всички заминават на море. Как така всички на море, недоумявам. “Старая се да не ги лишавам от нищо. Който работи - взема отпуск, децата са ваканция, лято е и отиваме на морето. Как? Ами виждаш ли тези каравани отвън? Всички са дарени от добри хора. Отремонтирахме ги, стегнахме ги и сега ще пътуваме с тях. Имаме палатки и една голяма брезентова шатра. За мястото, където ще отседнем, няма да плащаме. Храната съм я осигурил, сега само договарям пари за горивото и сме готови. Миналата година на морето ни докараха един камион с дини. Чудехме се как ще ги изядем, че и на други раздавахме”, смее се отчето. “Дедо, гушни ме!”, прекъсва ни две-тригодишно хлапе. “Тоя пък, адаша, не ми оставя дирята. Все по мене ходи, като съм тука”, продължава да се усмихва свещеникът и взема на ръце малкия Иван. – “Айде, дедо че те подържи малко и че бега, че има работа”.
Пожелавам приятно пътуване към морето и незабравимо прекарване на отец Иван и си тръгвам. По пътя към големия град се сетих за жената, нарекла тези хора сбироток, нещо като сбирщина. Обидна дума. А тя се оказа истинска. Защото там, в дома на отеца, живеят сбор от различни хора. И не се делят на такива и онакива, защото просто няма какво да делят, а в името на своето добруване намират общ език. Пренебрегнати от обществото, те изграждат свое собствено общество. Луд за връзване ли е отец Иван или е просто обикновен човек, които помага на ближния си? И кое е по-истинското общество – това, в което живеем ние - имащите дом, близки, които ни помагат, съчувстват и насърчават, които все пак свързваме двата края, но сме озлобени, недоволни, ненавиждащи се един друг? Или това на “сбиротока”, които нямат нищо, пренебрегвани и дискриминирани от повечето хора, незабележими за нас, ударени жестоко от съдбата, носещи стоически болката си?

вестник "Новинар", 24.08.2009 г.

понеделник, 3 август 2009 г.

Винаги, когато се завръщам у дома, плача


Изповед на една българка, работеща 16 години в Гърция


Курортното гръцко селце Ханьоти се намира на първия ръкав на Халкидическия полуостров, на около 100 километра от Солун. През зимата тук живеят стотина местни, но през летния сезон, който започва през май и завършва през октомври, е пълно с почиващи - руснаци, украинци, сърби, германци, англичани и какви ли не още. За разлика от нашето Черноморие обаче, тук за чужденците е доста по-спокойно – няма магистрални обири, ченч измамници, няма крадци, няма мутри и менте таксиджии. Никой не идва да те рекетира на плажа за място, чадър или шезлонг. Гръцките власти знаят как да накарат чуждите туристи да дойдат и да оставят парите си тук и следващата година. Цените на хотелите през активния период тръгват от 50 евро нагоре. За сметка на това, ако не се храните в заведение, а си купувате храна от супермаркетите, ви излиза колкото в България.

Тук няма огромни хотели. Най-големите са на 4-5 етажа. Повечето са малки, красиви семейни хотелчета. А съчетанието между природата и създаденото от човешка ръка със сигурност ще ви накара да се върнете отново.

Обслужващият персонал в хотелите се състои предимно от българки. За предпочитане са жени, които разбират и говорят гръцки, но когато липсват такива, наемат и начинаещи.

В разгара на летния туристически сезон се озовах в малкото селце. Когато пообиколих насам-натам, останах с усещането, че се намирам в България – отвсякъде се чуваше българска реч. Привечер, когато завърши работния ден, българките си ходят на гости, срещат се, пият кафе, говорят, споделят. За една жена обаче няма работно време, няма почивка и е постоянно на работното си място в един хотел. Там работи, там живее. Откривам я на рецепцията на хотела. Блага работа, си казах. Но се оказа, че греша.

“По принцип съм камериерка, но бих казала, че правя всичко – усмихнато отговаря тя и доуточнява – грижа се за хигиената, за поддръжката на стаите, боядисване на всичко тук, стоя на рецепцията, посрещам и изпращам гостите и се грижа те да се чувстват добре. Все нещо правя и постоянно съм ангажирана. Иначе тук ме довя вятърът на промяната – просто финансово не можах да се справя с проблемите, които имах в България. И дойдох в Гърция през 1994 година.”

Така се запознах с винаги усмихнатата и готова да помогне на всеки в нужда Марияна Сиракова. Тя е от Асеновград, но вече 16 години живее и работи в Гърция.

Както повечето българи през онези години, и Марияна била принудена да пресече граничната бразда пеш през планината в района на Гоце Делчев. Били общо седем човека. За целта тя плаща на водача на групата, когото не познава, 400 долара. “Дойдох, без да знам език. Не знаех къде съм и за къде съм тръгнала. Ходихме цяла нощ. Откъде сме минали, въобще не знам. По пътя ми се скъсаха обувките и по чорапи стигнах до някаква изоставена сграда в гората. След това разбрах, че служи за пребиваване на такива пристигащи от България като мен. Там отпочинахме, измихме се, преоблякохме се и едни хванаха пътя за Атина, други за Солун, трети за някъде другаде.”

И тя поела към Атина. Там започнала трудовата й кариера в Гърция. Първо й намерили работа като домашна помощничка и изкарала три месеца. След това, като научила малко езика, някогашната техноложка на дамско облекло и бивша студентка в МЕИ в Пловдив, със специалност компютърен програмист, сама си търсила и намирала работа – в къща, като гледачка на деца или възрастни хора, в ресторанти, хотели и какво ли не. Само в селското стопанство не е работила никога. И така останала четири години. Решила да се върне в България. Качила се на автобуса и се прибрала с пет хиляди долара в джоба. Но не случила на късмет. “Никога няма да забравя първото си завръщане - беше петък, 8 ноември 1998 година. След четиригодишен труд и лишения успях да събера пет хиляди долара. Един долар тогава се обменяше за около хиляда и осемстотин лева. В понеделник, само два дни след като си дойдох, курса падна на 1300 лева за долар. Оттам ми дойде първата загуба. И петте хиляди се превърнаха в три, а след това и в по-малко.”

Престоят в България не продължил дълго. Опитала да свикне с живота тук - не успяла. Успяла обаче да се разведе със съпруга си. “Винаги съм смятала, че един мъж, за да бъде мъжът в семейството, трябва да носи отговорност за това. А щом се наложи аз да тръгна пеш за чужбина, просто не си струва да живея с него. Но никога не съм го обиждала – той е бащата на децата ми”. Марияна има две дъщери. Голямата Петя е омъжена и живее в Асеновград. Малката Варвара, която вече е на 26 години, живее в Солун. Учи задочно в Македонския университет, а в свободното си време работи, за да се издържа. Освен това плаща наема за жилището, в което живее и таксата на учебното заведение.

И така след някой и друг месец в България, Марияна поела пътя към Кипър. Там прекарва три години и половина. “Разстоянието е много голямо. Тази далечина от България е убиваща – продължава Марияна, като набляга на последната дума. – Колкото и да съм навън, все съм си мислила за България. Винаги, когато се завръщам плача. Винаги! Много съм българка.” Въпреки веселия тон, с който говори, очите й се напълниха със сълзи.

Прибира се от Кипър за сватбата на дъщеря си Петя и след това се връща отново по гръцките земи. Точно заради близостта до България е предпочела да живее и работи тук, около Солун. Много повече прилича на българското, отколкото надолу към южната част. Подава необходимите документи пред гръцките власти и успява да се легализира. Доста пари е дала, за да придобие всички права на законно пребиваваща тук. Плаща си необходимите осигуровки и работи спокойно. Не си струва сега, след като е вложила толкова пари, да зареже всичко и да зацепи към България. “Е, остават ми още единайсет години до пенсия, но ако съм жива и здрава, ще ги избутам. Пък след това ще получавам гръцката пенсия в България” – през смях подрежда бъдещето си Марияна. След пет години ще има право на жилищен кредит, от който смята да се възползва. Не се знае, може Варвара да реши да остане в Гърция след ученето и майката мисли дъщерята да има собствен дом.

С честността и трудолюбието си става незаменим помощник на собствениците на хотела и се чувства като част от тях, част от самия хотел. Но доволна ли е, че живее и работи в чужбина? “Не, не. Родината не се заменя с нищо. Оставих дом, деца, внучка, майка, сестра, племеннички. Всичко ми е там. Винаги, когато имам възможност, си ходя до вкъщи. Това усещане, да си у дома, не се заменя с нищо.”

Най-хубавите години от живота на 49-годишната Марияна преминават под знака на гурбета в Гърция – работа, работа и пак работа. Изпитва удоволствие, когато помогне с каквото може на някоя новодошла. Защото знае, че повечето идват по неволя, принудени от обстоятелствата в България да припечелят някой лев и да закърпят някоя дупка в бюджета си.

В това време към нас приближава и собственичката на хотела. Поздравяваме се взаимно с традиционното “Калимера”. Марияна обяснява, че съм журналист от България и ще пиша за българите тук. Тогава, нека напише във вестника, че продавам хотела – весело подхвърля кирията и казва на Марияна да посрещне група от нови туристи. Ставайки, Марияна споделя, че госпожата е работила 25 години в САЩ, прибрала се в Гърция и инвестирала в хотела. И след още две десетилетия като хотелиер гъркинята желае да продаде хотела и да поживее като хората.

“И аз смятам някога да се прибера в родината си. Имам си жилище, имам си дом, така че няма да ми е трудно да се върна. Но това ще стане след цели 11 години. И тогава, и аз като шефката ще се опитам да поживея. Хайде довиждане и поздрави на България” – завършва Марияна и с усмивка се отправя към входа да посрещне и настани поредните гости.

Излязох навън - горещо и няма жива душа по улиците. Наближава два часа следобед. Летуващите са на плажа или в хотелските стаи с включени климатици. Заведенията са празни. Така е до залез слънце, когато живота в селото започва отново и купоните продължават до сутринта.


01-02 август 2009, вестник "НОВИНАР"

понеделник, 27 юли 2009 г.

Българите сте хубав народ, но…


Историята на семейство Марцанидис, живяло 35 години в страната ни


В малкото китно гръцко селце Ханьоти разбрах, че живее гръцко семейство, което дълги години е живяло в България. Проявих интерес към тях и един слънчев предиобяд минах покрай къщата им. Те седяха отвън на терасата. В Гърция, когато се срещат хора, независимо дали се познават или не, се поздравяват. Поздравих с “Калимера”. А след това на български попитах как са. Като разбраха, че съм от България, кирия Василики и кириос Минас искрено се зарадваха. Излязоха до портата, поканиха ме при тях, сложиха на масата сладки и натурален сок. Така се запознах със семейство Марцанидис.

Въпреки дългите години, откакто са напуснали България, разговаряха на добър български език. В къщата в Ханьоти живеят през горещите летни месеци, а останалото време на годината прекарват в Солун, където имат друго жилище. Семейството е живяло над 35 години в страната ни – от 1948 до 1984 г. След това се завръщат в родната си Гърция, но когато могат, отскачат до България, където имат роднини и много приятели.

Интересуваха се какво става сега у нас, подобрил ли се е начинът на живот на хората, какво ново в политиката след влизането ни в ЕС. Аз пък се интересувах от преживените им години в страната ни.

“Ако искате да говоря за България, много неща мога да кажа. Защото дълги години съм живяла там и мога да говоря само хубави работи. Най-хубавите ни години прекарахме там, във втората ни родина, в България” – започна разказа си кирия Василики.

Тя идва в страната ни още като дете. Родителите й били участници в гръцката съпротива и се наложило нея и още стотици други деца да ги преведат през границата в България, за да се запази животът им.

“В началото, когато България ни прие в нейните прегръдки, беше много трудно. Ние бяхме само деца по различните пансиони, без родители, без близки, без никого.

Измъчени, изтормозени от гражданската война в Гърция, изпъдени от собствената ни родина. България въпреки трудностите си след войната ни прие като нейни деца. Успя да ни помогне, успя да ни направи хора, успя да ни изучи. Най-хубавите ми години са преминали там – детството и младостта. А те никога не се забравят” – развълнувано се връща в спомените си възрастната гъркиня.

След пристигането в страната ни малката тогава Васа минава през детски пансион в Ботевград, а след това я пращат в Габрово. Минас пък е един от най-младите участниците в гръцкото съпротивително движение, което се развило след Втората световна война. Тогава всички острови били превърнати в места за заточение, спомня си той. “Само на остров Макронис бяха заточени 30 000 човека. Елитът на обществото – писатели, артисти, поети, бяха пратени в тези лагери. Дори и големият Микис Теодоракис. Всички затвори в Гърция тогава бяха препълнени.” Но въпреки всичко гърците никога не спирали да пият узо, да танцуват сиртаки и да пеят своите песни.

Та Минас идва в България след разгрома на движението през 1949 година. Минава границата при Кулата, предава оръжието си на българските власти и стига пеш до село Марикостиново. Оттам с товарен влак го пращат в Берковица.

"Като дойдохме, първо ни очистиха от въшките. Закарахме в България милиони въшки – смее се той. – След кратък престой в Берковица ме пратиха в София, където започнах работа в една предачна фабрика. Мина една година и отидох в Габрово, където останах до 1970 година. И след това отново в София."

Там, в Габрово, се запознава с вече гимназистката Василики.

“Той нямаше къде да ходи почивните дни и идваше в пансиона. Така дойде един-два пъти и стана връзката. След като завърших гимназия, отидох в София студентка, но продължихме връзката си и след това се оженихме. Имаме сега една дъщеря и един внук. Дъщерята завърши медицина в България и работи като лекар тук, в Гърция” – продължава Василики.

Тя е завършила Априловската гимназия и преди година е идвала в Габрово, за да честват 50-годишнината от завършването на випуска им. След толкова минали години бившите съученици се питали взаимно ти кой си, ти коя си, ти на кой чин седеше… Въпреки това срещата била приятна и топла. Имат много приятели българи – и от детските години, и от университета, и бивши колеги от работата. Винаги, когато идват в България, се срещат - да се видят и поговорят. Имат и приятели българи, които живеят в Австралия и Германия, но и с тях поддържат контакт и често се търсят по телефона. Болно им обаче, когато идват в страната ни, да виждат пусти и празни заводи, в които са работили хиляди хора.

“Тежко ни е на нас да гледаме това. В завод “Електроника” до нас работеха две хиляди човeка, а сега стои само голата сграда. Когато минаваме покрай Радомир, завод "Червена могила", в който са вложени два милиарда и половина, да бездейства така. Такова капиталовложение Гърция не е имала в цялата си история.

И днес да гледаш стари приятели, които са били нещо в обществения живот, сега да не могат да си плащат парното и тока. И да се редят на опашки, където сиренето е по-евтино с няколко стотинки... Това много ни боли. А българите сте като нас – добър и хубав народ, но нямате развито гражданско общество. Не попадате и на добри управници. Всеки гледа сам себе си да оправи, пък останалите...” – недовършва мисълта си барба (чичо) Минас.

Заговорихме и за разликите между гърците и българите. И стигнахме до извода, че много повече са приликите – и по начин на живот, на приятелство, и нравите, и празниците... Наближава два часа следобед. За старите хора е време за почивка. Докато ставаме от масата, барба Минас пожелава повече самочувствие на българите, вяра в собствените им сили и да не се огъват. А кирия Василики за пореден път изказа благодарност към втората си родина за положените грижи към нея. Разделяме се със семейство Марцанидис с уговорката, когато дойда пак, да се видим. “Аде, кало таксиди (на добър път) и… много поздрави на България” – заръчаха възрастните хора.


вестник "Новинар", 25-26 юли 2007 г.

сряда, 1 юли 2009 г.

МЕЧТИ

на Н.

Мечти ли?
Да, те са хубаво нещо.
Родила съм се хубава
и мургава на село
от майка ромка
и татко ром.
И баща ми посветил се на благородно дело
- децата му да имат дом.
Заделял от свойта заплата
и къща изградил - на цели два ката.
Мечтаели с мама да се омъжа,
дом да въртя,
деца да родя,
съпруга си да не лъжа.

И аз раснах, пораснах
и…
по театъра се захласнах.
Мечтая актриса да стана,
а те ми казват гората да хвана.
Че де се е чуло видяло
циганка на сцена да играе
Ибсеновата Нора,
Жулиета,
Жана д Арк,
Дездемона.
Кого ще впечатли, кого ще смае?
По добре да отиде да работи
или пък в къщи да чисти,
да шета,
да пере,
да готви.

Все пак студентка съм трета година
и половината някак си мина.
Но… пари вече за таксата няма.
Гледам във къщи -
тормози се мама,
татко се мръщи.
Виновна се чувствам,
че уча това нещо.
И безсилна ръцете си кърша,
и на Бога се моля горещо,
да изкарам до край,
да завърша.
За да мога в театъра – Божия храм,
когато изляза на вълшебната сцена,
от любовта си на хората да дам.
Във филми да бъда Дулсинея,
хубавата Елена,
защо не Есмералда,
Пенелопа…
Не, не искам и няма да се предавам.
Всичко ще направя,
ще отида до ада и рая,
но ще стигна до края.
Имам приятели,
вярвам във Бога…
Знам, искам и мога!

Мечти ли? Да, те са хубаво нещо.
И аз имам своята малка мечта –
актриса да бъда мечтая горещо.
И въпреки, че съм родена
от майка ромка и баща ром,
твърдо вярвам -
театъра ще стане мой втори дом.

сряда, 13 май 2009 г.

Баба Тодорка - последният жив модел на Майстора

Художнико ми плащаше по 2 лева на час

Баба Тодорка показва календар с картини на Майстора
Село Невестино се намира между Кюстендил и Дупница.
Негова гордост е Кадин мост, изграден над река Струма през 1474 година, който свързва двете части на селото. Другата гордост на селото е баба Тодорка - последният останал жив модел на Владимир Димитров-Майстора. Тя е позирала за едни от най-известните му картини - “Момиче с грозде” и “Момиче със слънчогледи”.



“Ей оттука, надолу по главната улица. Като стигнеш до поликлиниката, питай за нея - всички я познават” – упътва ме служителка от общината.
Стигам до медицинския пункт, но няма кого да попитам. Забелязвам млад мустакат мъж, който шета в един двор.

- Добър ден. Къде живее баба Тодорка? – питам.
- Ето ти я баба ти Тодорка, тука до мене е – усмихнато отговаря той.

Влизам в двора и внукът на бабата - Кирчо, свикнал с идването на всякакви хора по всяко време, любезно предлага:
– Айде, влезнете вътре и си подумайте на спокойствие.
- Заповедай, заповедай – кани ме с усмивка и бабата. - Тука при мене са идвали много - и от радиото, и от телевизията... Ама, ако сега искаш да ме снимаш, немой – не съм вече за снимане.
Още непрекрачили прага на кухнята тя показва фотокопие от картината “Момиче със слънчогледи” в рамка на стената и въодушевено подхваща:
- А познай сега кой е това, а? Яз съм, на осемнайсе години. А сега съм на 83 години. Тодорка Григорова Тачева се казвам по паспорт и съм от първите модели на Майсторо. Родом съм от село Шишковци, ама тука съм женена. Бех момиче на 18 години, кога започна да ме рисува Художнико. Абе, чедо, не знам защо избра мен да рисува. Не бех много убава, ама как ме е харесал – не знам. От началото не исках да му позирам. Требеше да седим, без да мърдам, с часове. А бех лудетина, палава бех, не можех да седим на едно место и да гледам у една точка. Затова отначало и не исках. Аз му викам – “Остави ме мене. Рисувай моите приятелки”. “Е, може да не искам – вика, – я тебе те харесвам”. Не искаше да рисува всеки, а си подбираше моделите по негов си начин. Много убаво свиреше на тамбура и пееше, а ние с приятелките ми танцувахме... Абе, убави години беха – с усмивка си спомня младините бабата.
Въпреки своите 83 лета изглежда добре - жизнена и разговорлива. Излиза от кухнята и след малко се връща с ябълки – да почерпи. Интересувам се що за човек е бил Майстора.
- Чедо, какво да ти кажем за Художнико, редко се ражда такъв човек като него - много добър и много умен, много съзнателен. Обичаше бедните, уважаваше ги и все им викаше – да работите, да се трудите и им даваше пари. Ама мразеше пияниците и айманите... Като ме рисуваше, ние си разговаряхме с него, ама ми казваше повече да траем. “Тука че гледаш” – викаше он и все у пръстите му гледах. Много съм доволна от него. Плащаше ни по два лева на час, а това беха много пари. С два лева можеше да купим две-три кила сирене и да ядеме цела седмица. И една кутия шоколадови бонбони донесе, а тогава немаше нигде такива бонбони.
Най-хубавата му рисунка е на моята братовчедка Дафинка. Така ръцете рекла у скуто, ония пръсти дълги... Ама умре млада... Художнико направи една рисунка и остави на родителите й за спомен.
Имахме ние крави, и овци гледахме и мама правеше много мътеница. Ама той не обичаше у хора да яде. Един ден му викам: "Мама е била мътеница, направила е и качамак. Ела у нас да ядеме".
А он качамак много обичаше. И мама направи всичко с масло, всичко убаво и като седнахме да ядем, Художнико вика: “Само при тебе съм ял, никаде на друго место. Не обичам да досаждам на хората, сега е скъп живото.”
- Имаше ли семейство Майстора?
- Той имаше сестра и майка. Сестра му не съм я виждала, ама майка му я виждах, с нея говорих и с нея имах и снимка, ама къде е – не знам да ти кажем. Художнико обичаше рисунките, правеше хубави рисунки с блажни бои, продаваше картини, взимаше си пари. Богат си беше обаче, на никого не се е изказал, дека има пари, дека е богат. А продаваше по Америка, по Англия, по другите страни и държави. На мен ми казваше: “Тука нема такви платна. Откачи-закачи дадем картина, земем платна, земем бои. Нарисувам нещо, па продадем и те така - търговия.”
Той у село Раждавица имаше една приятелка Стана... И она требе да е починала... И он идеше при нея, а она го переше и го услугваше некои работи. Ама не се ожениха. Художнико не мислеше да се жени - он си живееше така, как да ти кажем, неговио живот - цигански живот, тежък живот, сам...
Бабата пак излиза и след миг се появява със стар руски календар с фотокопия от картини на Майстора от далечната 1973 година.
- Ние всички модели, дето му бехме, се познавахме. Тоя календар го донесе навремето от Западна Германия племеннико на мъжа ми. Беше през 1973 година. Та отишъл племеннико у Германия, видел там тоя календар и мойта рисунка и казал – “А, ама това е моята вуйна”. Купува го оттам, идва си у България и вика на мъжо ми: “Вуйчо, вуйна съм ти донел”. Он па рече: "Оти бе, она вуйна ти е тука”. И като показа календаро и тая рисунка, яз се познах. И мойта снаха, на Кирчо майка му, рече: “Мамо, дай я, че я изрежеме от календаро, че я отнесем у Кюстендил, да я туриме у рамка”.
И я турихме и ето я сега тука, на стената. А те това е моята братовчедка Дафинка – разлиства календара баба Тодорка. - А това са най-големите дарители - Андон и Стойна Виячеви – они са направили черквата, гарата, училището у селото. Беха най-богатите у Шишковци и имаха много работници. Много помагаха на Художнико и он после ги нарисува. А тоя е Стоян, Алтъно му викахме. Он много работеше, беше голем жътвар и Художнико го нарисува такъв. Та тука на тоя календар всичките ги познавам... Наскоро почина и Кремена (модел на картината “Момиче с гергини” - бел. а). Майсторо имаше много модели от Шишковци, ама всички умреа. Само аз останах.
Скоро одих при децата у едно училище в града, покани ме директорката. Искаше да им разкажем какъв е бил Художнико. Събраха над 50 деца, ама муха да бръмне, че се чуе - такава тишина. Разказах това, което си спомням. А вече започвам и да забравям, над 60 години как съм излезнала от Шишковци.
- А сега как живееш? – питам бабата.
- Епа как да живеем, все нещо правим – шетам, плетем терлици, дворо поокопам, посадим нещо, събираме се с комшийките да си говорим. Живото и сега е тежък, ама гледам пенсията да ми стига. Нали съм сама – ако искам, си правим икономия, ако не искам – не си правим.


Вестник "Новинар"

Американското джипси от... Bulgaria

Пътят на Георги (Джеси) между Сан Диего и кюстендилското гето

Георги (Джеси) показва българската си лична карта.

С майка си Дарина пред къщата в кюстендилския квартал "Изток".

С американската си майка Сара в Сан Диего.

- Те са, те са – повтаря си наум Джеси, сърцето му забива по-бързо и кръвта нахлува в главата му. С подкосени крака се запътва към групичката от хора. - Да, да, те ме чакат, те са тук – щастливо разперил разтрепераните си ръце и ето го най-накрая сред най-близките... и напълно непознати за него хора, които му говорят ту на български, ту на цигански и той нищо не разбира. И въпреки това ги прегръща, целува... И те него... Това е мама... Да, разбрал е... Най-щастливият му миг... И сълзите напират, напират и... О, не, такива неща просто не се описват с думи...

Това се случва преди година и половина на аерогара София. Тогава Джеси Стюарт е на 22 години, живее в Сан Диего, щата Калифорния, и идва за първи път в България. По-точно за първи път се завръща след 1991 г. Дотогава наш Георги бил едно от изоставените деца в дом "Хисарлъка" в Кюстендил и шестгодишното хлапе знаело български език. Сега, когато се завръща, Джеси говори само английски и нито дума български. Да не говорим пък за ромски.
Пристига на аерогара София с надеждата, че биологичните му родители го чакат. Самолетът каца, Джеси слиза и установява, че никой не го чака. Купува си цигари, разочарован решава – така и така съм в България, ще изляза да се поразходя в София и след това хващам следващия полет и се връщам в Америка.
Тръгнал да излиза и едва тогава разбира, че не е минал процедурите по пристигането, паспортна проверка. След това се озовава в залата с посрещачите. И ето, родата наистина го чака, въоръжена с негова снимка. Оглежда излизащите пътници, взира се в лицата им и си предава снимката от ръка на ръка. Познават го веднага и започват да му махат. Той се запътва към тях и...
Сега Джеси пак е в България. В родната си циганска махала на Кюстендил. На тясната, неасфалтирана, кална улица “Зимница” в гетото. В малката схлупена къщурка, без нормални водопровод и канализация, с външна тоалетна, Джеси живее с родителите си Дарина и Мони и по-малката си сестра Симона, ученичка в пети клас.
Има още двама братя, по-големи от него, но те си имат семейства и живеят отделно. Идва за четвърти път. Живее тук по два-три месеца и си заминава. От началото на тази година пак е в родния си дом и към края на април отлита за Америка. Все още не знае български и цигански, нито пък родителите му знаят английски. Но учудващо се разбират на някакъв си техен език, смесица между български, цигански и английски. Със съседите също си “говорят” и се разбират. Леле-е-е-е, Георги синьорита, леле-е-е-е, вери шукар синьорита имаш в Америка?” – задяват го, виждайки снимка с неговата любима, а той усмихнато отвръща – “Yes, бут шукар”.
- Любопитни са и им е странно. Някакъв американец им е комшия. Но ме приемат и общуваме, с момчетата ходим да играем билярд – смее се той.

След време Джеси започва да схваща смисъла на разговорите и на български, и на ромски. Има за помощник българо-английски речник. Проблемът е, че му е трудно да говори. Засега единственият човек в махалата, с когото разговаря на езика на Шекспир, е Александър. Той е и мой преводач в разговора с Джеси.
- Вече съществува и българско-английско-ромски речник и обещавам да ти подаря такъв при следващото ни виждане – предлагам на американчето.
Али превежда. “Супер. Това е прекрасно. В Америка с майка ми сме търсили 18 години такава книга, но не намерихме” – казва Джеси.
С гордост обяснявам, че познавам и автора - български ром, който е направил този речник и от три-четири години го има в софийските книжарници.
- Да се върне ли Георги в Америка или да остане при вас? – питам Дарина.
- По-добре да си оди – замислено отговаря. – Там сино ми има работа и живее добре. Тук у тая мизерия, у тая джунгла, нищо добро не го очаква. Виж у що живееме, работа немаме, апа сега и тая криза...
В страната на мечтите Джеси работи като строител. Завършил е колеж, иска да продължи образованието си, да запише висше, но да е свързано със строителство и архитектура.
На малката уличка в ромския квартал ми показва фотоалбуми от своето американско детство. Трудно и болезнено говори за жената, която го е отгледала и му е дала толкова много. С майката Сара били много близки. Когато видяла снимката му в интернет, веднага решила, че това ще бъде детето й. Дошла в България, осиновила го и след това го дарила с всичко, от което има нужда едно дете – много грижи, много внимание, много майчина любов.

Не го е лишавала от нищо, което е могла да си позволи. След шестте години, прекарани в дом, Георги е изживял едно прекрасно детство – имал е най-хубавите играчки, най-любящата майка, най-добрите приятели и всичко най. “Ето тук на тази снимка съм с мама, тук яздя слон... тук съм на яхта... това е парти с приятели, а ето вечер, посветена на България, виждаш ли българското знаме? Тук свиря на цигулка” – разказва Джеси.
Четири години учил цигулка и свирил класическа музика, а девет години тренирал карате. Сара била инженер-механик и работила към общината в Сан Диего. Поддържала цялата техника и отговаряла за всичко, което се нарича машина. От тези в "Луна-парк”, през онези в зоопарка, та до сметосъбиращите. Покрай нея и Джеси се привързал към автомобилите. Имал три коли – "Форд Мустанг", "Датсун", модел от 70-те години, и "Шевролет Силворадо", но продал първите две и си оставил само шевролета за работа.
През годините Сара го подготвяла и постепенно му разказала всичко за неговото минало – че е осиновен от нея, че е българин от ромски произход, че неговата родина е България, и го е приканвала след време да намери своите биологични родители, да знае кои са, какви са. Тя починала преди три години от рак, а била само на 48.

Наскоро след смъртта й съпругът й се жени повторно. “Този тук е мафия. Пфу-пфу, мафия” – показва снимката на баща си, който пък изработвал ножове с нестандартен дизайн. Негов нож участва във филма “Карибски пирати” и виси на врата на Джони Деп.
Когато идва друга жена в къщата, Джеси решава да се отдели от новото семейство на баща си и напуска. Сега живее отделно и плаща 2100 долара наем на месец.
Преминаваме гетото и вървим към центъра на махалата. Там поне има асфалт, има и кафенета. Вой от кларинет разцепва тишината. Някой се учи да свири. Джеси, вече свикнал с порядките в махалата, ме успокоява:
- Мой... втори... браточет, свирка музика.
Сядаме в едно кафе, Джеси си поръчва “кола оригинал”, ние с Александър пием кафе.

- Бъдещето ти с България ли е свързано или с Америка? – питам.
Ще се върне в Америка поради няколко причини. Първата е, че не е могъл да си прекара колата. Качил шевролета на ферибот и стигнал до Варна. За да влезе колата в България, някаква посредническа фирма му обещала, че услугата - мито и митнически такси, ще струва около пет хиляди лева. Но когато била вече тук, поискали цели 21 хиляди лева.

- Искаха толкова пари, колкото струва самата кола. Аз не се съгласих и я върнах в Америка. Следващото е, че не мога да свикна с жилищните условия в ромския квартал. В Америка е друг стандарт. И третото, но не на последно място – имам момиче, мексиканка, която ме чака там. Ако тя дойде и види как живеят хората тук, ще полудее – смее се Джеси. - Но когато се оженим, ще я доведа, ще я запозная с родителите си и тук ще си направим сватбата. Като видях тук първата сватба, бях стреснат. Толкова хора, силна музика в центъра на квартала. Сега вече свикнах. Играя хоро, кючек...
Ще продължи да идва, примерно един път в годината, да се вижда с роднините си, да поддържат връзка, но животът му е свързан с Америка. Там е и работата му, което е много важно за него.

- Как откри родителите си?
- Не помня нищо от живота си тук, но в съзнанието ми са запечатани определени места в града – градинката с дърветата в центъра, около банята, пазарът, домът за деца, общината. На обекта работя с една американка. Нейният син е доброволец в Корпуса на мира и по това време беше в България. Изпратил на майка си снимки, които тя показа на нас, колегите си. И всичко започна оттам – разказва Джеси.
Видял снимките и казал на колежката си: Ама това място аз го знам. Там съм бил. Ето, това ми е познато.
Не може да го знаеш. Това е много далече, в България, а градът се казва Кюстендил. Така е, но моят роден град също се казва Кюстендил. И разказал своята история, която научил от майка си. Помолил я да предаде на сина си, ако е възможно той да научи кои са родителите му, има ли други близки.
Така доброволецът стигнал до ромския квартал “Изток” и се свързал с кметския наместник Стефан Лазаров. Стефан се задействал и стигнал до улица “Зимница” 22 – в гетото покрай реката. Намерил Дарина, истинската майка на Джеси, и бащата Мони и им казал: Вие ли имате син, осиновен в Америка? Да. Ами той ви откри и иска да се видите. Сълзи, ревове, паника. Ама и ние искахме да го търсим, но не знаехме нито къде, нито как – плачела Дарина.
Следват контакти и връзки по телефона на непонятния език и Джеси решава да дойде да види родителите си, братята, сестрата и цялата рода. Толкова се притеснявал за това на какъв език ще се разбират, как ще общува с тях тук, че въобще не го впечатлили нито гетото, нито мизерните условия на живот в него. След това, за да не се стресира допълнително, възприел начина си на живот тук като една авантюра.

- В Америка винаги съм се опитвал да вляза в кожата на другия – да разбера как мисли, какво мисли, защо мисли така. Това ми създаде навик и тук го правя същото. И затова ми е по-лесно да вляза в кожата на другия и когато съм с него, да живея като него. Не знам защо, но е така – откровено признава Джеси.
- Как протича всекидневието ти тук?
- Всъщност съм със семейството ми. Това е! Прекарвам времето си с тях. Не излизам често навън, но наскоро водих малките племенници на цирк. Много им хареса. Няколко пъти съм ходил в София, за да свършим някаква работа. Отиваме, вършим работата и веднага обратно. Казвам им да се поразходим, да разгледаме столицата, да отидем на ресторант, но все ми казват – няма време.
Даже един път имахме работа в София само пет минути. Свършихме я, качихме се в колата и обратно в Кюстендил – недоумява бързането им за никъде той.Разговорът ни продължава по посока на другите деца от България, осиновени в Америка. Поддържат ли връзка помежду си, общуват ли?
Джеси е общувал с други осиновени деца от България – българчета и циганчета, но и те като него говорели само на английски. Всички осиновени деца от България в САЩ са с двойно гражданство. И всички знаят, че са осиновени. Той е единствен между тях, който се е завърнал в родината си. Другите просто не искат да имат нищо общо с България.
- То е хубаво там, в Америка. Те се страхуват и от езиковата бариера, и от това да не създават предпоставки за проблеми на хората, които са ги отгледали. А и на биологичните им родители – казва Джеси и допълва: - Аз вярвах в Бог, вярвах в семейството си и си мислех, че ще потръгнат нещата и няма да имам такива проблеми. Дойдох тук с пълна вяра. Щастлив съм, че вече се познаваме.


10.05.2009, вестник "Новинар"

четвъртък, 19 март 2009 г.

Дафине - от рода на Медичите


История за благородници, митове и цигани



За нея знаех само, че е художник, който се вдъхновява от ромите и рисува само тях. Чухме се по телефона: “Когато решите елате, аз съм си в къщи” – кратко отговори тя. На следващия ден се озовах в Благоевград. В дома на Дафина - Дафне, или Графинята, както я наричат в родния й град. Родена е преди 63 години. На 21 среща Лоренцо Ленци и заминава за Италия, където става известна с многобройните си изложби. Живее в Болоня 34 години и след смъртта на съпруга си, през 2003-а, се завръща в родината. Преди три години в зала “София” на Столична библиотека прави първата си изложба в страната ни, като показва 28 живописни платна на любимата си “мургава” тематика. “Рисувам от осемнайсетгодишна възраст. И рисувам непрекъснато ромите. Не ми омръзва, защото те са ми дадени от Бога... Пък и само тях мога да рисувам, защото съм първична като тях. Обичам около мен да има много хора и в моменти на щастие не мисля дали ще имам пари за утре или не. Аз съм българка, но с циганска душа.” – признава Дафина. Тя е с големи сини очи и говори с такава любов за хората, че очите й се навлажняват и стават като чист извор. Докато била в Италия помагала на много българи, отишли да припечелят някой лев там. Посрещала, изпращала, търсила им работа, когато трябвало носела храна, помагала с каквото може. В дома си приютявала всякакви пришълци. “Мъжът ми казваше, че съм превърнала къщата в Аврамов дом” – смее се тя. В хола на жилището й от огромни маслени платна, рисувани не с четка, а с пръсти, гледат мустакати цигани, красиви танцуващи девойки и деца, протегнали ръка за милостиня, Исус с малки деца, момиче с куче, цигани на маса, друга танцуваща девойка с дайре... Очите им са влажни като на авторката. А когато гледаш картините, усещаш някаква топлина. “Аз не ползвам нито модели, нито четки - фантазията и пръстите на ръцете ми ги заменят – споделя художничката и показва поредната картина - А ето това е циганска сватба. Още едно време, когато бях на 18 години, се женеха така, с шалварите. Ама цветове, ама красоти... Жалко, че си загубиха традицията. Сега станаха и те модерни, като другите... Е, интеграция! Хубаво е да се интегрираме като души, но обичаите трябва да си останат

Завършила аранжьорство в София и вместо да запише университет, среща Лоренцо Ленци, пламва любов и се оженили. Той работел като технолог по тютюните и по служба дошъл в родния й град. След това двамата заминават за Италия. Там тя започва работа в цветарския бизнес, а през свободното си време рисува любимите си роми. От брака им се родили двама сина. Умберто, големият син, работи и живее в Италия, а по-малкият Джовани е предпочел България. Живее и работи в София, но често отскача до Благоевград.
“Защо ви наричат Дафне и Графинята? – любопитствам. И от тук се започна нова история.

- "Дафне е псевдонимът ми. Според гръцката митология, тя е дъщеря на Бога на реката, която се е превърнала в лаврово дърво. Под това име правих изложбите си в Италия. А за Графинята имам много особена история. Аз, Пепеляшка, без да подозирам, попаднах в най-големия род на Западна Европа. Мъжът ми по нотариални актове е последния дук на Тоскана. През годините той от време на време повтаряше – аз съм граф. Не обръщах внимание, защото граф без графство е малко граф, нали? Обаче в древната ни къща имахме един герб, който изобразява бикова глава. След време тръгнах с този герб и името на мъжа ми и намерих един автор, свещеника дон Еудженио Гамурини. В неговата книга “Историческа генеалогия на благородническите семейства в Тоскана и Умбрия” от 1671 година открих цялата история. И оттам започнах да се интересувам и да се ровя в старите книги.” Благодарение на средновековната литература и след близо 20-годишен труд Дафне тръгва през столетията, преминава през ранното средновековие и стига до античността, където проблясва фамилното име Алии или Алиас. От този голям благороднически род, твърди тя, идват най-видните личности на Тоскана и Флоренция, дали принос за развитието на търговията, банковото дело, строителството, културата и накрая на италианската държавност. Произхождащи от далечните Алии са фамилиите Аци, Тедалди, Виздомини, Ленци и великите Медичи. Истинското фамилно име на последните е Марзики, но

те приели прякора Медичи и с него влезли в историята. Така тя установява, че съпругът й Лоренцо Ленци е от рода на Медичите и във вените на синовете и тече тяхната кръв.Но не спира дотук. Продължава по-усърдно да рови историята, да търси още факти в стари книги, да чете между редовете, да проучва и стига до нови открития.

Според проучванията й, описани на български и италиански език в излязлата през 1994 година нейна книга “Кажи си името”, с подзаглавие “Медичите тайни и загадки”, Алиите са дошли от стария тракийски, по-късно римски и византийски град Пауталия /днешния български град Кюстендил/, през осми век се установили в град Арецо. Древното име Пауталия или Пауталиас според нея идва от името на неговите основатели Алии /Алиас/ по времето на император Траян, когато вече е образувана държавата на българите и постепенно се разширявала територията й.

“През 789 година в земите край Пауталия се появява хан Кардам, начело на войска. Двадесет години по-късно градът и околностите му вече са включени в българската държава от сина му хан Крум. Споменавам тези факти, защото един от най-старите замъци на семейство Аци, намиращ се в местността Джоджи, се наричал “Български замък”. Същият замък е бил собственост и на Алиите. А Алиите идват от райони, които вече са били част от средновековна България. Смисълът, заложен в наименованието “Български замък”, аз тълкувам само по един начин: замък на онези, чиито деди дойдоха от земите на българите.” – пише в книгата си Графинята. За достоверност на тезата си, ми показва друга книга - “Северозападна Македония – исторически издирвания” на академик Йордан Иванов, отпечатана през 1906 година, в която пък пише, че император Юстиниян е роден в селището Таврезиум. Такова е било древното име на днешното село Таваличево, Кюстендилско. “Там е роден и неговият вуйчо – император Юстин. Всъщност тази част на света - Кюстендилско, е гнездото на всички императори и оттам е тръгнало цялото човечество”- твърди Дафне. Плод на дългогодишния й изследователски труд е и съставеното от нея родословно дърво на фамилиите Алии-Аци-Тедалди-Ленци-Марзики /Медичи/ от далечната 800 година насам, което също е включено в книгата. “Така е –

историята се пише от победителите

а те може би не искат България да е люлка на всичко това, което чухте. Затова западняците изкупват всяка намерена старинна вещ по нашите земи, която доказва моите твърдения. Трябваше да отида в Италия, за да разбера, че произходът на моя съпруг, граф Ленци, идва от днешен Кюстендил” – завършва разказа за Медичите Графиня Дафина Ленци.

Сядаме в кухнята, пием капучино и продължаваме да говорим за циганите. Тя е сигурна, че този народ може всичко да й разкаже. Защото е първичен и приказен. И за да бъде човек първичен, трябва да е изминал едно огромно страдание. “А те го живеят с векове.

Затова ги рисувам и ще продължа да го правя, защото искам хората да ги виждат и да знаят, че те са хубави, че ги има... - Големите сини очи на Дафне отново се превръщат в чисто изворче - Ако погледнете хубаво, аз рисувам танцуващи фигури, но в тях има тъга. Чувствам тъгата им и ме боли... А те могат много да ни дадат – имат техния фолклор, обичаи, техната затворена и непозната за нас култура... Имат много, но светът не обръща внимание. А трябва!”


Вестник "НОВИНАР", 17 януари 2009 година

понеделник, 26 януари 2009 г.

Интервю с Коста Цонев


Господин Цонев, за какво сте тук?
Ами защото съм приятел на председателя на “Евророма” Цветелин Кънчев и защото съм роден в “Красно село”, близко до ромска махала. Освен това мен ме направи мъж ромка и имам слабост към това племе. Тя даже навремето ми каза – “Коста, много че ти гори огъно, да знаеш”. И действително огъня ми гори страшно много – на тая възраст гори, та се къса.

От демократичните промени насам, промени ли ви се отношението към ромите?
Напротив, затвърди се. Затвърди се в положителна насока. Навремето ромите много ги гонеха, горките. Много неоправдани бяха, много страдаха. Но имаше много свестни роми, много честни. Някои казваха – Какво, циганин честен? Стига бе! Викам им – По честни от българите.

Какво още им трябва на ромите?
Виж какво, аз смятам, че на българите им трябва нещо, за да бъдат пълноценни граждани. Ромите имат абсолютно всичко, което е необходимо. Те са много стара нация. Те са просто нация от вековете и носят една мъдрост, от която ние трябва да се поучим. Въпреки негативни някои черти, които ние увеличаваме под увеличително стъкло и ги правим невероятни. Но... дето казват, всяко стадо си има мърша.

Идват празници какво ще пожелаете на ромите?
Да продължават да се облагородяват. Да вземат хубавото от българина, не завистта и злобата. Ромите не са завистливи, не са и злобни. Те са демократични много, алтруистични и свободолюбиви. Свободата е най-важната за тях. Нещо, което ние по съвсем изкривен начин използваме. Ние разбираме свободата да напълним джоба си, докато те по друг начин гледат на свободата – като контакти, като любов между хората. Като нещо, което е един невероятен прогрес за нас и за нашето време, в което сме.