Репортажи, интервюта, размисли, видели бял свят на страниците на вестниците "Поглед", "Класа",
"Новинар", "Дром Дромендар", "Седем", списанията "О Рома" и "Обектив".
Тук е мястото да благодаря на Валери Найденов, който ми даде шанс.

сряда, 13 май 2009 г.

Баба Тодорка - последният жив модел на Майстора

Художнико ми плащаше по 2 лева на час

Баба Тодорка показва календар с картини на Майстора
Село Невестино се намира между Кюстендил и Дупница.
Негова гордост е Кадин мост, изграден над река Струма през 1474 година, който свързва двете части на селото. Другата гордост на селото е баба Тодорка - последният останал жив модел на Владимир Димитров-Майстора. Тя е позирала за едни от най-известните му картини - “Момиче с грозде” и “Момиче със слънчогледи”.



“Ей оттука, надолу по главната улица. Като стигнеш до поликлиниката, питай за нея - всички я познават” – упътва ме служителка от общината.
Стигам до медицинския пункт, но няма кого да попитам. Забелязвам млад мустакат мъж, който шета в един двор.

- Добър ден. Къде живее баба Тодорка? – питам.
- Ето ти я баба ти Тодорка, тука до мене е – усмихнато отговаря той.

Влизам в двора и внукът на бабата - Кирчо, свикнал с идването на всякакви хора по всяко време, любезно предлага:
– Айде, влезнете вътре и си подумайте на спокойствие.
- Заповедай, заповедай – кани ме с усмивка и бабата. - Тука при мене са идвали много - и от радиото, и от телевизията... Ама, ако сега искаш да ме снимаш, немой – не съм вече за снимане.
Още непрекрачили прага на кухнята тя показва фотокопие от картината “Момиче със слънчогледи” в рамка на стената и въодушевено подхваща:
- А познай сега кой е това, а? Яз съм, на осемнайсе години. А сега съм на 83 години. Тодорка Григорова Тачева се казвам по паспорт и съм от първите модели на Майсторо. Родом съм от село Шишковци, ама тука съм женена. Бех момиче на 18 години, кога започна да ме рисува Художнико. Абе, чедо, не знам защо избра мен да рисува. Не бех много убава, ама как ме е харесал – не знам. От началото не исках да му позирам. Требеше да седим, без да мърдам, с часове. А бех лудетина, палава бех, не можех да седим на едно место и да гледам у една точка. Затова отначало и не исках. Аз му викам – “Остави ме мене. Рисувай моите приятелки”. “Е, може да не искам – вика, – я тебе те харесвам”. Не искаше да рисува всеки, а си подбираше моделите по негов си начин. Много убаво свиреше на тамбура и пееше, а ние с приятелките ми танцувахме... Абе, убави години беха – с усмивка си спомня младините бабата.
Въпреки своите 83 лета изглежда добре - жизнена и разговорлива. Излиза от кухнята и след малко се връща с ябълки – да почерпи. Интересувам се що за човек е бил Майстора.
- Чедо, какво да ти кажем за Художнико, редко се ражда такъв човек като него - много добър и много умен, много съзнателен. Обичаше бедните, уважаваше ги и все им викаше – да работите, да се трудите и им даваше пари. Ама мразеше пияниците и айманите... Като ме рисуваше, ние си разговаряхме с него, ама ми казваше повече да траем. “Тука че гледаш” – викаше он и все у пръстите му гледах. Много съм доволна от него. Плащаше ни по два лева на час, а това беха много пари. С два лева можеше да купим две-три кила сирене и да ядеме цела седмица. И една кутия шоколадови бонбони донесе, а тогава немаше нигде такива бонбони.
Най-хубавата му рисунка е на моята братовчедка Дафинка. Така ръцете рекла у скуто, ония пръсти дълги... Ама умре млада... Художнико направи една рисунка и остави на родителите й за спомен.
Имахме ние крави, и овци гледахме и мама правеше много мътеница. Ама той не обичаше у хора да яде. Един ден му викам: "Мама е била мътеница, направила е и качамак. Ела у нас да ядеме".
А он качамак много обичаше. И мама направи всичко с масло, всичко убаво и като седнахме да ядем, Художнико вика: “Само при тебе съм ял, никаде на друго место. Не обичам да досаждам на хората, сега е скъп живото.”
- Имаше ли семейство Майстора?
- Той имаше сестра и майка. Сестра му не съм я виждала, ама майка му я виждах, с нея говорих и с нея имах и снимка, ама къде е – не знам да ти кажем. Художнико обичаше рисунките, правеше хубави рисунки с блажни бои, продаваше картини, взимаше си пари. Богат си беше обаче, на никого не се е изказал, дека има пари, дека е богат. А продаваше по Америка, по Англия, по другите страни и държави. На мен ми казваше: “Тука нема такви платна. Откачи-закачи дадем картина, земем платна, земем бои. Нарисувам нещо, па продадем и те така - търговия.”
Той у село Раждавица имаше една приятелка Стана... И она требе да е починала... И он идеше при нея, а она го переше и го услугваше некои работи. Ама не се ожениха. Художнико не мислеше да се жени - он си живееше така, как да ти кажем, неговио живот - цигански живот, тежък живот, сам...
Бабата пак излиза и след миг се появява със стар руски календар с фотокопия от картини на Майстора от далечната 1973 година.
- Ние всички модели, дето му бехме, се познавахме. Тоя календар го донесе навремето от Западна Германия племеннико на мъжа ми. Беше през 1973 година. Та отишъл племеннико у Германия, видел там тоя календар и мойта рисунка и казал – “А, ама това е моята вуйна”. Купува го оттам, идва си у България и вика на мъжо ми: “Вуйчо, вуйна съм ти донел”. Он па рече: "Оти бе, она вуйна ти е тука”. И като показа календаро и тая рисунка, яз се познах. И мойта снаха, на Кирчо майка му, рече: “Мамо, дай я, че я изрежеме от календаро, че я отнесем у Кюстендил, да я туриме у рамка”.
И я турихме и ето я сега тука, на стената. А те това е моята братовчедка Дафинка – разлиства календара баба Тодорка. - А това са най-големите дарители - Андон и Стойна Виячеви – они са направили черквата, гарата, училището у селото. Беха най-богатите у Шишковци и имаха много работници. Много помагаха на Художнико и он после ги нарисува. А тоя е Стоян, Алтъно му викахме. Он много работеше, беше голем жътвар и Художнико го нарисува такъв. Та тука на тоя календар всичките ги познавам... Наскоро почина и Кремена (модел на картината “Момиче с гергини” - бел. а). Майсторо имаше много модели от Шишковци, ама всички умреа. Само аз останах.
Скоро одих при децата у едно училище в града, покани ме директорката. Искаше да им разкажем какъв е бил Художнико. Събраха над 50 деца, ама муха да бръмне, че се чуе - такава тишина. Разказах това, което си спомням. А вече започвам и да забравям, над 60 години как съм излезнала от Шишковци.
- А сега как живееш? – питам бабата.
- Епа как да живеем, все нещо правим – шетам, плетем терлици, дворо поокопам, посадим нещо, събираме се с комшийките да си говорим. Живото и сега е тежък, ама гледам пенсията да ми стига. Нали съм сама – ако искам, си правим икономия, ако не искам – не си правим.


Вестник "Новинар"

Американското джипси от... Bulgaria

Пътят на Георги (Джеси) между Сан Диего и кюстендилското гето

Георги (Джеси) показва българската си лична карта.

С майка си Дарина пред къщата в кюстендилския квартал "Изток".

С американската си майка Сара в Сан Диего.

- Те са, те са – повтаря си наум Джеси, сърцето му забива по-бързо и кръвта нахлува в главата му. С подкосени крака се запътва към групичката от хора. - Да, да, те ме чакат, те са тук – щастливо разперил разтрепераните си ръце и ето го най-накрая сред най-близките... и напълно непознати за него хора, които му говорят ту на български, ту на цигански и той нищо не разбира. И въпреки това ги прегръща, целува... И те него... Това е мама... Да, разбрал е... Най-щастливият му миг... И сълзите напират, напират и... О, не, такива неща просто не се описват с думи...

Това се случва преди година и половина на аерогара София. Тогава Джеси Стюарт е на 22 години, живее в Сан Диего, щата Калифорния, и идва за първи път в България. По-точно за първи път се завръща след 1991 г. Дотогава наш Георги бил едно от изоставените деца в дом "Хисарлъка" в Кюстендил и шестгодишното хлапе знаело български език. Сега, когато се завръща, Джеси говори само английски и нито дума български. Да не говорим пък за ромски.
Пристига на аерогара София с надеждата, че биологичните му родители го чакат. Самолетът каца, Джеси слиза и установява, че никой не го чака. Купува си цигари, разочарован решава – така и така съм в България, ще изляза да се поразходя в София и след това хващам следващия полет и се връщам в Америка.
Тръгнал да излиза и едва тогава разбира, че не е минал процедурите по пристигането, паспортна проверка. След това се озовава в залата с посрещачите. И ето, родата наистина го чака, въоръжена с негова снимка. Оглежда излизащите пътници, взира се в лицата им и си предава снимката от ръка на ръка. Познават го веднага и започват да му махат. Той се запътва към тях и...
Сега Джеси пак е в България. В родната си циганска махала на Кюстендил. На тясната, неасфалтирана, кална улица “Зимница” в гетото. В малката схлупена къщурка, без нормални водопровод и канализация, с външна тоалетна, Джеси живее с родителите си Дарина и Мони и по-малката си сестра Симона, ученичка в пети клас.
Има още двама братя, по-големи от него, но те си имат семейства и живеят отделно. Идва за четвърти път. Живее тук по два-три месеца и си заминава. От началото на тази година пак е в родния си дом и към края на април отлита за Америка. Все още не знае български и цигански, нито пък родителите му знаят английски. Но учудващо се разбират на някакъв си техен език, смесица между български, цигански и английски. Със съседите също си “говорят” и се разбират. Леле-е-е-е, Георги синьорита, леле-е-е-е, вери шукар синьорита имаш в Америка?” – задяват го, виждайки снимка с неговата любима, а той усмихнато отвръща – “Yes, бут шукар”.
- Любопитни са и им е странно. Някакъв американец им е комшия. Но ме приемат и общуваме, с момчетата ходим да играем билярд – смее се той.

След време Джеси започва да схваща смисъла на разговорите и на български, и на ромски. Има за помощник българо-английски речник. Проблемът е, че му е трудно да говори. Засега единственият човек в махалата, с когото разговаря на езика на Шекспир, е Александър. Той е и мой преводач в разговора с Джеси.
- Вече съществува и българско-английско-ромски речник и обещавам да ти подаря такъв при следващото ни виждане – предлагам на американчето.
Али превежда. “Супер. Това е прекрасно. В Америка с майка ми сме търсили 18 години такава книга, но не намерихме” – казва Джеси.
С гордост обяснявам, че познавам и автора - български ром, който е направил този речник и от три-четири години го има в софийските книжарници.
- Да се върне ли Георги в Америка или да остане при вас? – питам Дарина.
- По-добре да си оди – замислено отговаря. – Там сино ми има работа и живее добре. Тук у тая мизерия, у тая джунгла, нищо добро не го очаква. Виж у що живееме, работа немаме, апа сега и тая криза...
В страната на мечтите Джеси работи като строител. Завършил е колеж, иска да продължи образованието си, да запише висше, но да е свързано със строителство и архитектура.
На малката уличка в ромския квартал ми показва фотоалбуми от своето американско детство. Трудно и болезнено говори за жената, която го е отгледала и му е дала толкова много. С майката Сара били много близки. Когато видяла снимката му в интернет, веднага решила, че това ще бъде детето й. Дошла в България, осиновила го и след това го дарила с всичко, от което има нужда едно дете – много грижи, много внимание, много майчина любов.

Не го е лишавала от нищо, което е могла да си позволи. След шестте години, прекарани в дом, Георги е изживял едно прекрасно детство – имал е най-хубавите играчки, най-любящата майка, най-добрите приятели и всичко най. “Ето тук на тази снимка съм с мама, тук яздя слон... тук съм на яхта... това е парти с приятели, а ето вечер, посветена на България, виждаш ли българското знаме? Тук свиря на цигулка” – разказва Джеси.
Четири години учил цигулка и свирил класическа музика, а девет години тренирал карате. Сара била инженер-механик и работила към общината в Сан Диего. Поддържала цялата техника и отговаряла за всичко, което се нарича машина. От тези в "Луна-парк”, през онези в зоопарка, та до сметосъбиращите. Покрай нея и Джеси се привързал към автомобилите. Имал три коли – "Форд Мустанг", "Датсун", модел от 70-те години, и "Шевролет Силворадо", но продал първите две и си оставил само шевролета за работа.
През годините Сара го подготвяла и постепенно му разказала всичко за неговото минало – че е осиновен от нея, че е българин от ромски произход, че неговата родина е България, и го е приканвала след време да намери своите биологични родители, да знае кои са, какви са. Тя починала преди три години от рак, а била само на 48.

Наскоро след смъртта й съпругът й се жени повторно. “Този тук е мафия. Пфу-пфу, мафия” – показва снимката на баща си, който пък изработвал ножове с нестандартен дизайн. Негов нож участва във филма “Карибски пирати” и виси на врата на Джони Деп.
Когато идва друга жена в къщата, Джеси решава да се отдели от новото семейство на баща си и напуска. Сега живее отделно и плаща 2100 долара наем на месец.
Преминаваме гетото и вървим към центъра на махалата. Там поне има асфалт, има и кафенета. Вой от кларинет разцепва тишината. Някой се учи да свири. Джеси, вече свикнал с порядките в махалата, ме успокоява:
- Мой... втори... браточет, свирка музика.
Сядаме в едно кафе, Джеси си поръчва “кола оригинал”, ние с Александър пием кафе.

- Бъдещето ти с България ли е свързано или с Америка? – питам.
Ще се върне в Америка поради няколко причини. Първата е, че не е могъл да си прекара колата. Качил шевролета на ферибот и стигнал до Варна. За да влезе колата в България, някаква посредническа фирма му обещала, че услугата - мито и митнически такси, ще струва около пет хиляди лева. Но когато била вече тук, поискали цели 21 хиляди лева.

- Искаха толкова пари, колкото струва самата кола. Аз не се съгласих и я върнах в Америка. Следващото е, че не мога да свикна с жилищните условия в ромския квартал. В Америка е друг стандарт. И третото, но не на последно място – имам момиче, мексиканка, която ме чака там. Ако тя дойде и види как живеят хората тук, ще полудее – смее се Джеси. - Но когато се оженим, ще я доведа, ще я запозная с родителите си и тук ще си направим сватбата. Като видях тук първата сватба, бях стреснат. Толкова хора, силна музика в центъра на квартала. Сега вече свикнах. Играя хоро, кючек...
Ще продължи да идва, примерно един път в годината, да се вижда с роднините си, да поддържат връзка, но животът му е свързан с Америка. Там е и работата му, което е много важно за него.

- Как откри родителите си?
- Не помня нищо от живота си тук, но в съзнанието ми са запечатани определени места в града – градинката с дърветата в центъра, около банята, пазарът, домът за деца, общината. На обекта работя с една американка. Нейният син е доброволец в Корпуса на мира и по това време беше в България. Изпратил на майка си снимки, които тя показа на нас, колегите си. И всичко започна оттам – разказва Джеси.
Видял снимките и казал на колежката си: Ама това място аз го знам. Там съм бил. Ето, това ми е познато.
Не може да го знаеш. Това е много далече, в България, а градът се казва Кюстендил. Така е, но моят роден град също се казва Кюстендил. И разказал своята история, която научил от майка си. Помолил я да предаде на сина си, ако е възможно той да научи кои са родителите му, има ли други близки.
Така доброволецът стигнал до ромския квартал “Изток” и се свързал с кметския наместник Стефан Лазаров. Стефан се задействал и стигнал до улица “Зимница” 22 – в гетото покрай реката. Намерил Дарина, истинската майка на Джеси, и бащата Мони и им казал: Вие ли имате син, осиновен в Америка? Да. Ами той ви откри и иска да се видите. Сълзи, ревове, паника. Ама и ние искахме да го търсим, но не знаехме нито къде, нито как – плачела Дарина.
Следват контакти и връзки по телефона на непонятния език и Джеси решава да дойде да види родителите си, братята, сестрата и цялата рода. Толкова се притеснявал за това на какъв език ще се разбират, как ще общува с тях тук, че въобще не го впечатлили нито гетото, нито мизерните условия на живот в него. След това, за да не се стресира допълнително, възприел начина си на живот тук като една авантюра.

- В Америка винаги съм се опитвал да вляза в кожата на другия – да разбера как мисли, какво мисли, защо мисли така. Това ми създаде навик и тук го правя същото. И затова ми е по-лесно да вляза в кожата на другия и когато съм с него, да живея като него. Не знам защо, но е така – откровено признава Джеси.
- Как протича всекидневието ти тук?
- Всъщност съм със семейството ми. Това е! Прекарвам времето си с тях. Не излизам често навън, но наскоро водих малките племенници на цирк. Много им хареса. Няколко пъти съм ходил в София, за да свършим някаква работа. Отиваме, вършим работата и веднага обратно. Казвам им да се поразходим, да разгледаме столицата, да отидем на ресторант, но все ми казват – няма време.
Даже един път имахме работа в София само пет минути. Свършихме я, качихме се в колата и обратно в Кюстендил – недоумява бързането им за никъде той.Разговорът ни продължава по посока на другите деца от България, осиновени в Америка. Поддържат ли връзка помежду си, общуват ли?
Джеси е общувал с други осиновени деца от България – българчета и циганчета, но и те като него говорели само на английски. Всички осиновени деца от България в САЩ са с двойно гражданство. И всички знаят, че са осиновени. Той е единствен между тях, който се е завърнал в родината си. Другите просто не искат да имат нищо общо с България.
- То е хубаво там, в Америка. Те се страхуват и от езиковата бариера, и от това да не създават предпоставки за проблеми на хората, които са ги отгледали. А и на биологичните им родители – казва Джеси и допълва: - Аз вярвах в Бог, вярвах в семейството си и си мислех, че ще потръгнат нещата и няма да имам такива проблеми. Дойдох тук с пълна вяра. Щастлив съм, че вече се познаваме.


10.05.2009, вестник "Новинар"