Репортажи, интервюта, размисли, видели бял свят на страниците на вестниците "Поглед", "Класа",
"Новинар", "Дром Дромендар", "Седем", списанията "О Рома" и "Обектив".
Тук е мястото да благодаря на Валери Найденов, който ми даде шанс.

понеделник, 27 юли 2009 г.

Българите сте хубав народ, но…


Историята на семейство Марцанидис, живяло 35 години в страната ни


В малкото китно гръцко селце Ханьоти разбрах, че живее гръцко семейство, което дълги години е живяло в България. Проявих интерес към тях и един слънчев предиобяд минах покрай къщата им. Те седяха отвън на терасата. В Гърция, когато се срещат хора, независимо дали се познават или не, се поздравяват. Поздравих с “Калимера”. А след това на български попитах как са. Като разбраха, че съм от България, кирия Василики и кириос Минас искрено се зарадваха. Излязоха до портата, поканиха ме при тях, сложиха на масата сладки и натурален сок. Така се запознах със семейство Марцанидис.

Въпреки дългите години, откакто са напуснали България, разговаряха на добър български език. В къщата в Ханьоти живеят през горещите летни месеци, а останалото време на годината прекарват в Солун, където имат друго жилище. Семейството е живяло над 35 години в страната ни – от 1948 до 1984 г. След това се завръщат в родната си Гърция, но когато могат, отскачат до България, където имат роднини и много приятели.

Интересуваха се какво става сега у нас, подобрил ли се е начинът на живот на хората, какво ново в политиката след влизането ни в ЕС. Аз пък се интересувах от преживените им години в страната ни.

“Ако искате да говоря за България, много неща мога да кажа. Защото дълги години съм живяла там и мога да говоря само хубави работи. Най-хубавите ни години прекарахме там, във втората ни родина, в България” – започна разказа си кирия Василики.

Тя идва в страната ни още като дете. Родителите й били участници в гръцката съпротива и се наложило нея и още стотици други деца да ги преведат през границата в България, за да се запази животът им.

“В началото, когато България ни прие в нейните прегръдки, беше много трудно. Ние бяхме само деца по различните пансиони, без родители, без близки, без никого.

Измъчени, изтормозени от гражданската война в Гърция, изпъдени от собствената ни родина. България въпреки трудностите си след войната ни прие като нейни деца. Успя да ни помогне, успя да ни направи хора, успя да ни изучи. Най-хубавите ми години са преминали там – детството и младостта. А те никога не се забравят” – развълнувано се връща в спомените си възрастната гъркиня.

След пристигането в страната ни малката тогава Васа минава през детски пансион в Ботевград, а след това я пращат в Габрово. Минас пък е един от най-младите участниците в гръцкото съпротивително движение, което се развило след Втората световна война. Тогава всички острови били превърнати в места за заточение, спомня си той. “Само на остров Макронис бяха заточени 30 000 човека. Елитът на обществото – писатели, артисти, поети, бяха пратени в тези лагери. Дори и големият Микис Теодоракис. Всички затвори в Гърция тогава бяха препълнени.” Но въпреки всичко гърците никога не спирали да пият узо, да танцуват сиртаки и да пеят своите песни.

Та Минас идва в България след разгрома на движението през 1949 година. Минава границата при Кулата, предава оръжието си на българските власти и стига пеш до село Марикостиново. Оттам с товарен влак го пращат в Берковица.

"Като дойдохме, първо ни очистиха от въшките. Закарахме в България милиони въшки – смее се той. – След кратък престой в Берковица ме пратиха в София, където започнах работа в една предачна фабрика. Мина една година и отидох в Габрово, където останах до 1970 година. И след това отново в София."

Там, в Габрово, се запознава с вече гимназистката Василики.

“Той нямаше къде да ходи почивните дни и идваше в пансиона. Така дойде един-два пъти и стана връзката. След като завърших гимназия, отидох в София студентка, но продължихме връзката си и след това се оженихме. Имаме сега една дъщеря и един внук. Дъщерята завърши медицина в България и работи като лекар тук, в Гърция” – продължава Василики.

Тя е завършила Априловската гимназия и преди година е идвала в Габрово, за да честват 50-годишнината от завършването на випуска им. След толкова минали години бившите съученици се питали взаимно ти кой си, ти коя си, ти на кой чин седеше… Въпреки това срещата била приятна и топла. Имат много приятели българи – и от детските години, и от университета, и бивши колеги от работата. Винаги, когато идват в България, се срещат - да се видят и поговорят. Имат и приятели българи, които живеят в Австралия и Германия, но и с тях поддържат контакт и често се търсят по телефона. Болно им обаче, когато идват в страната ни, да виждат пусти и празни заводи, в които са работили хиляди хора.

“Тежко ни е на нас да гледаме това. В завод “Електроника” до нас работеха две хиляди човeка, а сега стои само голата сграда. Когато минаваме покрай Радомир, завод "Червена могила", в който са вложени два милиарда и половина, да бездейства така. Такова капиталовложение Гърция не е имала в цялата си история.

И днес да гледаш стари приятели, които са били нещо в обществения живот, сега да не могат да си плащат парното и тока. И да се редят на опашки, където сиренето е по-евтино с няколко стотинки... Това много ни боли. А българите сте като нас – добър и хубав народ, но нямате развито гражданско общество. Не попадате и на добри управници. Всеки гледа сам себе си да оправи, пък останалите...” – недовършва мисълта си барба (чичо) Минас.

Заговорихме и за разликите между гърците и българите. И стигнахме до извода, че много повече са приликите – и по начин на живот, на приятелство, и нравите, и празниците... Наближава два часа следобед. За старите хора е време за почивка. Докато ставаме от масата, барба Минас пожелава повече самочувствие на българите, вяра в собствените им сили и да не се огъват. А кирия Василики за пореден път изказа благодарност към втората си родина за положените грижи към нея. Разделяме се със семейство Марцанидис с уговорката, когато дойда пак, да се видим. “Аде, кало таксиди (на добър път) и… много поздрави на България” – заръчаха възрастните хора.


вестник "Новинар", 25-26 юли 2007 г.

сряда, 1 юли 2009 г.

МЕЧТИ

на Н.

Мечти ли?
Да, те са хубаво нещо.
Родила съм се хубава
и мургава на село
от майка ромка
и татко ром.
И баща ми посветил се на благородно дело
- децата му да имат дом.
Заделял от свойта заплата
и къща изградил - на цели два ката.
Мечтаели с мама да се омъжа,
дом да въртя,
деца да родя,
съпруга си да не лъжа.

И аз раснах, пораснах
и…
по театъра се захласнах.
Мечтая актриса да стана,
а те ми казват гората да хвана.
Че де се е чуло видяло
циганка на сцена да играе
Ибсеновата Нора,
Жулиета,
Жана д Арк,
Дездемона.
Кого ще впечатли, кого ще смае?
По добре да отиде да работи
или пък в къщи да чисти,
да шета,
да пере,
да готви.

Все пак студентка съм трета година
и половината някак си мина.
Но… пари вече за таксата няма.
Гледам във къщи -
тормози се мама,
татко се мръщи.
Виновна се чувствам,
че уча това нещо.
И безсилна ръцете си кърша,
и на Бога се моля горещо,
да изкарам до край,
да завърша.
За да мога в театъра – Божия храм,
когато изляза на вълшебната сцена,
от любовта си на хората да дам.
Във филми да бъда Дулсинея,
хубавата Елена,
защо не Есмералда,
Пенелопа…
Не, не искам и няма да се предавам.
Всичко ще направя,
ще отида до ада и рая,
но ще стигна до края.
Имам приятели,
вярвам във Бога…
Знам, искам и мога!

Мечти ли? Да, те са хубаво нещо.
И аз имам своята малка мечта –
актриса да бъда мечтая горещо.
И въпреки, че съм родена
от майка ромка и баща ром,
твърдо вярвам -
театъра ще стане мой втори дом.