Репортажи, интервюта, размисли, видели бял свят на страниците на вестниците "Поглед", "Класа",
"Новинар", "Дром Дромендар", "Седем", списанията "О Рома" и "Обектив".
Тук е мястото да благодаря на Валери Найденов, който ми даде шанс.

понеделник, 24 август 2009 г.

Обществото на “сбиротока”

Луд ли е отец Иван от Нови хан?

Село Нови хан е на десетина километра от столицата, скътано от лявата страна на автомагистрала “Тракия” по посока Пловдив. Преди три години за първи път го посетих. Трябваше да открия отец Иван, който е дал подслон на много хора.

Когато влязох в селото, спрях да попитам как да стигна до манастира “Света Троица”. “След моста, първата пряка вляво", упъти ме млад мъж. По-нататък пак спрях и попитах възрастна жена какви хора живеят в дома за сираци “Свети Николай” към манастира, основан и поддържан от отец Иван. “Сбироток! Навъртел ги тука, насъбрал ги...”, беше отговорът. Реших повече да не питам никого и продължих към манастира.
Там се запознах с отец Иван, подслонил в дома 120 бездомни и сираци от цялата страна.
“Дома за сираци го построих през 1988 година. Изграден е с помощи и дарения от християни и мюсюлмани. И до днес го издържам благодарение на милосърдието на добри хора. И въпреки че е дом за сираци, през годините тук намират подслон и храна всякакви хора - българи, турци, цигани, етиопци, грузинци... Сега пък имам и една африканка от Гана… И всички живеят задружно, в мир и разбирателство. Без да се делят по етнос и религия. Намират общ език”, разказва отецът. Споделя също, че към манастира има земеделски земи. Развъждат и добитък за мляко на малките и за месо.
Част от живеещите в дома, които нямат работа, работят в стопанството. Други се трудят в магерницата като готвачи и помощен персонал. Трети се грижат за малките деца, чиито родители работят. Тук всеки прави нещо полезно както за себе си, така и за всички. Най-безгрижни обаче са децата. В двора не спират игрите и детският глъч. Отец Иван се е погрижил да имат играчки и е забранил да се пуши в района на манастира. “Да не гледат малките и да не се учат”, доверява едно от по-големите деца.
За разлика от малките различни и тъжни са съдбите на всеки един от възрастните обитатели на дома - едни са кръгли сираци, други изоставени деца, хора без дом, жертви на измами, скитници. Свързва ги това, че никой от тях не притежава нищо – всеки идва тук само с дрехите на гърба си.
Запознах се с Тодор, момчето останало без родители след злополука, с Мирослава и с част от 11-те й братя и сестри, с нерадостната съдба на Димитричка и неизлечимата болест на по-малкото от двете й деца, с красивата и усмихната Ива и палавия й син Иван. С жена на средна възраст, измамена от жилищната мафия и останала без дом. И с още много хора с нещастни съдби от така наречения сбироток.
След време пак ходих в манастира - на сватбата на Тошо и Мирослава – първата сватба в дома. Лично отец Иван ги венча, а кумове станаха колеги от БНР. Имаше гости, шаферки, торти, подаръци. Виха се хора в двора на манастира, всички бяха с приповдигнато настроение. А виновниците за тържеството никога не вярвали, че един ден ще бъдат булка и младоженец. Сияещата от щастие Мирослава се разплака, когато за първи път видя булчинската си рокля. “Когато дядо поп разбра, че ще се женим с Тодор, се обади на една жена. И тя ми купи роклята, чантата и обувките”, разказва Мирослава.
А отец Иван се усмихваше под мустак и се наслаждаваше на радостта на младите. Неговата дълга ръка се грижи за всичко тук – от подсигуряването на подслон и храна, през намирането на работа до училището на децата и организирането на разнообразен живот за голямото му семейство.
Сега Тошо и Мирослава се радват на дъщеричка. Той работи към стопанството на манастира, участва в строителството на новите постройки в двора и е дясна ръка на отеца. Цялото му детство е преминало в домове за сираци. “На такива като мен хората гледат или със съжаление или като на престъпници. И в двата случая те пренебрегват и бягат далече от теб. Затова тук при отец Иван се чувствам пълноценен и потребен”, споделя младият мъж. Мирослава пък работи в кухнята на ведомствен стол. Докато двамата с Тодор са на работа, грижите за детето им поемат двете по-малки сестри на майката.
“Добро семейство си изградиха. Тук се срещнаха, ожениха се, роди им се дете, работят и продължават да живеят в манастира. Тук е техният дом и са щастливи”, казва отчето за младото семейство.
При последното посещение разбрах, че Ива също е изградила семейство - оженила се за единия от братята на Мирослава. Димитричка пък я няма вече тук – не знаят къде е отишла и какво е станало с децата й. Няма я и жената, излъгана от жилищната мафия. Но пък в дома има нови квартиранти – майка с момиче в седми клас и още една майка с пет деца. Първата бършеше в двора голям хладилник, а дъщеря й Нона се навърташе около нея. “Естествено, щом съм тук, значи няма къде да отида. Иначе съм от Бургас. Но моля ви, нека да не споделям за проблемите си. За мен е важно, че отецът ни приюти и Нона ходи тук на училище”.
Росица пък е самотна майка. Най-голямото и дете е на 12 години, а най-малкото на три. Тук е от февруари. Разговаряме, докато тя почиства голямата маса в двора, където допреди малко са обядвали децата от дома.
Допреди три години е живеела при баба си в столичния квартал “Люлин”. Но когато старата жена починала, се разбрало, че жилището е предписано на снахата и Росица трябва да се изнесе. “Ами живеех по квартири, на свободен наем. Иначе имам картотека за настаняване в общинско жилище като крайно нуждаеща се от 2001 година. През 2004-а от общината обещаха, че ще ми дадат, след това казаха, че трябва да чакам още 10 години и аз спрях да се разправям. Но от миналата година вече не можех да плащам свободен наем, нямаше накъде и пак подадох молба за жилище. Междувременно една позната ме насочи към отец Иван. Изкарах късмет, че имаше една свободна стая и той ме прие с децата”.
Появява се и отец Иван с новината, че следващата неделя всички заминават на море. Как така всички на море, недоумявам. “Старая се да не ги лишавам от нищо. Който работи - взема отпуск, децата са ваканция, лято е и отиваме на морето. Как? Ами виждаш ли тези каравани отвън? Всички са дарени от добри хора. Отремонтирахме ги, стегнахме ги и сега ще пътуваме с тях. Имаме палатки и една голяма брезентова шатра. За мястото, където ще отседнем, няма да плащаме. Храната съм я осигурил, сега само договарям пари за горивото и сме готови. Миналата година на морето ни докараха един камион с дини. Чудехме се как ще ги изядем, че и на други раздавахме”, смее се отчето. “Дедо, гушни ме!”, прекъсва ни две-тригодишно хлапе. “Тоя пък, адаша, не ми оставя дирята. Все по мене ходи, като съм тука”, продължава да се усмихва свещеникът и взема на ръце малкия Иван. – “Айде, дедо че те подържи малко и че бега, че има работа”.
Пожелавам приятно пътуване към морето и незабравимо прекарване на отец Иван и си тръгвам. По пътя към големия град се сетих за жената, нарекла тези хора сбироток, нещо като сбирщина. Обидна дума. А тя се оказа истинска. Защото там, в дома на отеца, живеят сбор от различни хора. И не се делят на такива и онакива, защото просто няма какво да делят, а в името на своето добруване намират общ език. Пренебрегнати от обществото, те изграждат свое собствено общество. Луд за връзване ли е отец Иван или е просто обикновен човек, които помага на ближния си? И кое е по-истинското общество – това, в което живеем ние - имащите дом, близки, които ни помагат, съчувстват и насърчават, които все пак свързваме двата края, но сме озлобени, недоволни, ненавиждащи се един друг? Или това на “сбиротока”, които нямат нищо, пренебрегвани и дискриминирани от повечето хора, незабележими за нас, ударени жестоко от съдбата, носещи стоически болката си?

вестник "Новинар", 24.08.2009 г.

понеделник, 3 август 2009 г.

Винаги, когато се завръщам у дома, плача


Изповед на една българка, работеща 16 години в Гърция


Курортното гръцко селце Ханьоти се намира на първия ръкав на Халкидическия полуостров, на около 100 километра от Солун. През зимата тук живеят стотина местни, но през летния сезон, който започва през май и завършва през октомври, е пълно с почиващи - руснаци, украинци, сърби, германци, англичани и какви ли не още. За разлика от нашето Черноморие обаче, тук за чужденците е доста по-спокойно – няма магистрални обири, ченч измамници, няма крадци, няма мутри и менте таксиджии. Никой не идва да те рекетира на плажа за място, чадър или шезлонг. Гръцките власти знаят как да накарат чуждите туристи да дойдат и да оставят парите си тук и следващата година. Цените на хотелите през активния период тръгват от 50 евро нагоре. За сметка на това, ако не се храните в заведение, а си купувате храна от супермаркетите, ви излиза колкото в България.

Тук няма огромни хотели. Най-големите са на 4-5 етажа. Повечето са малки, красиви семейни хотелчета. А съчетанието между природата и създаденото от човешка ръка със сигурност ще ви накара да се върнете отново.

Обслужващият персонал в хотелите се състои предимно от българки. За предпочитане са жени, които разбират и говорят гръцки, но когато липсват такива, наемат и начинаещи.

В разгара на летния туристически сезон се озовах в малкото селце. Когато пообиколих насам-натам, останах с усещането, че се намирам в България – отвсякъде се чуваше българска реч. Привечер, когато завърши работния ден, българките си ходят на гости, срещат се, пият кафе, говорят, споделят. За една жена обаче няма работно време, няма почивка и е постоянно на работното си място в един хотел. Там работи, там живее. Откривам я на рецепцията на хотела. Блага работа, си казах. Но се оказа, че греша.

“По принцип съм камериерка, но бих казала, че правя всичко – усмихнато отговаря тя и доуточнява – грижа се за хигиената, за поддръжката на стаите, боядисване на всичко тук, стоя на рецепцията, посрещам и изпращам гостите и се грижа те да се чувстват добре. Все нещо правя и постоянно съм ангажирана. Иначе тук ме довя вятърът на промяната – просто финансово не можах да се справя с проблемите, които имах в България. И дойдох в Гърция през 1994 година.”

Така се запознах с винаги усмихнатата и готова да помогне на всеки в нужда Марияна Сиракова. Тя е от Асеновград, но вече 16 години живее и работи в Гърция.

Както повечето българи през онези години, и Марияна била принудена да пресече граничната бразда пеш през планината в района на Гоце Делчев. Били общо седем човека. За целта тя плаща на водача на групата, когото не познава, 400 долара. “Дойдох, без да знам език. Не знаех къде съм и за къде съм тръгнала. Ходихме цяла нощ. Откъде сме минали, въобще не знам. По пътя ми се скъсаха обувките и по чорапи стигнах до някаква изоставена сграда в гората. След това разбрах, че служи за пребиваване на такива пристигащи от България като мен. Там отпочинахме, измихме се, преоблякохме се и едни хванаха пътя за Атина, други за Солун, трети за някъде другаде.”

И тя поела към Атина. Там започнала трудовата й кариера в Гърция. Първо й намерили работа като домашна помощничка и изкарала три месеца. След това, като научила малко езика, някогашната техноложка на дамско облекло и бивша студентка в МЕИ в Пловдив, със специалност компютърен програмист, сама си търсила и намирала работа – в къща, като гледачка на деца или възрастни хора, в ресторанти, хотели и какво ли не. Само в селското стопанство не е работила никога. И така останала четири години. Решила да се върне в България. Качила се на автобуса и се прибрала с пет хиляди долара в джоба. Но не случила на късмет. “Никога няма да забравя първото си завръщане - беше петък, 8 ноември 1998 година. След четиригодишен труд и лишения успях да събера пет хиляди долара. Един долар тогава се обменяше за около хиляда и осемстотин лева. В понеделник, само два дни след като си дойдох, курса падна на 1300 лева за долар. Оттам ми дойде първата загуба. И петте хиляди се превърнаха в три, а след това и в по-малко.”

Престоят в България не продължил дълго. Опитала да свикне с живота тук - не успяла. Успяла обаче да се разведе със съпруга си. “Винаги съм смятала, че един мъж, за да бъде мъжът в семейството, трябва да носи отговорност за това. А щом се наложи аз да тръгна пеш за чужбина, просто не си струва да живея с него. Но никога не съм го обиждала – той е бащата на децата ми”. Марияна има две дъщери. Голямата Петя е омъжена и живее в Асеновград. Малката Варвара, която вече е на 26 години, живее в Солун. Учи задочно в Македонския университет, а в свободното си време работи, за да се издържа. Освен това плаща наема за жилището, в което живее и таксата на учебното заведение.

И така след някой и друг месец в България, Марияна поела пътя към Кипър. Там прекарва три години и половина. “Разстоянието е много голямо. Тази далечина от България е убиваща – продължава Марияна, като набляга на последната дума. – Колкото и да съм навън, все съм си мислила за България. Винаги, когато се завръщам плача. Винаги! Много съм българка.” Въпреки веселия тон, с който говори, очите й се напълниха със сълзи.

Прибира се от Кипър за сватбата на дъщеря си Петя и след това се връща отново по гръцките земи. Точно заради близостта до България е предпочела да живее и работи тук, около Солун. Много повече прилича на българското, отколкото надолу към южната част. Подава необходимите документи пред гръцките власти и успява да се легализира. Доста пари е дала, за да придобие всички права на законно пребиваваща тук. Плаща си необходимите осигуровки и работи спокойно. Не си струва сега, след като е вложила толкова пари, да зареже всичко и да зацепи към България. “Е, остават ми още единайсет години до пенсия, но ако съм жива и здрава, ще ги избутам. Пък след това ще получавам гръцката пенсия в България” – през смях подрежда бъдещето си Марияна. След пет години ще има право на жилищен кредит, от който смята да се възползва. Не се знае, може Варвара да реши да остане в Гърция след ученето и майката мисли дъщерята да има собствен дом.

С честността и трудолюбието си става незаменим помощник на собствениците на хотела и се чувства като част от тях, част от самия хотел. Но доволна ли е, че живее и работи в чужбина? “Не, не. Родината не се заменя с нищо. Оставих дом, деца, внучка, майка, сестра, племеннички. Всичко ми е там. Винаги, когато имам възможност, си ходя до вкъщи. Това усещане, да си у дома, не се заменя с нищо.”

Най-хубавите години от живота на 49-годишната Марияна преминават под знака на гурбета в Гърция – работа, работа и пак работа. Изпитва удоволствие, когато помогне с каквото може на някоя новодошла. Защото знае, че повечето идват по неволя, принудени от обстоятелствата в България да припечелят някой лев и да закърпят някоя дупка в бюджета си.

В това време към нас приближава и собственичката на хотела. Поздравяваме се взаимно с традиционното “Калимера”. Марияна обяснява, че съм журналист от България и ще пиша за българите тук. Тогава, нека напише във вестника, че продавам хотела – весело подхвърля кирията и казва на Марияна да посрещне група от нови туристи. Ставайки, Марияна споделя, че госпожата е работила 25 години в САЩ, прибрала се в Гърция и инвестирала в хотела. И след още две десетилетия като хотелиер гъркинята желае да продаде хотела и да поживее като хората.

“И аз смятам някога да се прибера в родината си. Имам си жилище, имам си дом, така че няма да ми е трудно да се върна. Но това ще стане след цели 11 години. И тогава, и аз като шефката ще се опитам да поживея. Хайде довиждане и поздрави на България” – завършва Марияна и с усмивка се отправя към входа да посрещне и настани поредните гости.

Излязох навън - горещо и няма жива душа по улиците. Наближава два часа следобед. Летуващите са на плажа или в хотелските стаи с включени климатици. Заведенията са празни. Така е до залез слънце, когато живота в селото започва отново и купоните продължават до сутринта.


01-02 август 2009, вестник "НОВИНАР"