Репортажи, интервюта, размисли, видели бял свят на страниците на вестниците "Поглед", "Класа",
"Новинар", "Дром Дромендар", "Седем", списанията "О Рома" и "Обектив".
Тук е мястото да благодаря на Валери Найденов, който ми даде шанс.

вторник, 31 август 2010 г.

Арменка се отказа от баварец заради циганин

"Избирай - ново БМВ или циганина", предлага майката, убедена, че дъщеря й ще предпочете бавареца. Но… ударила на камък




Напоследък в страната ни често се срещат смесени бракове на хора от различни етноси. Има такива между българи и роми, роми и руснаци, турци и българи, турци и роми, каракачани и българи и какви ли не още. Бяла лястовица обаче се оказват браковете между арменци и роми. Били несъвместими. Е, аз я видях тази бяла лястовица.
Семейство Атанасови живеят в Хасково. Преди време Митко, мой приятел, първо ме запозна с Росен, който скоро се беше върнал от гурбет - работил в Испания, в Палма де Майорка. По пътя Пловдив-Хасково колите ни се застигнаха и Митко позна неговата. Свирнах с клаксона, чукнах с фаровете и той спря. “Брей, голям българин”, си казах, когато го видях в цял ръст. Голям, в пълния смисъл на думата, едър. Комарите обаче ни атакуваха веднага, след като отворихме вратите на колите. Набързо Митко и Росен си казаха по две-три думи и Росен предложи:
- Хайде да бягаме оттук. Ще ви чакам в Хасково, на автобусната спирка при “Замъка”. Ей, да не ме подминете.
Запали колата и отцепи. Ние също. След минути в апартамента ни посрещна съпругата му Марияна и се превърнахме в техни гости. Стопанката подреди масата, сервира вечеря, хапнахме и се заговорихме... И едва тогава разбрах, че Росен е ром, а Марияна - арменка. За първи път попадах на такъв тип смесено семейство. А те непрекъснато се шегуваха с произхода си, с трудностите, през които са минали, за да бъдат заедно. От една страна – неговите родители не искали снаха арменка. От друга – нейните не искали и да чуят за зет циганин.
- Три години бяхме приятели. Доста време излизахме, преди да се оженим – усмихната поде Марияна. - Когато казах на нашите, че излизам с него и сме сериозни приятели, реагираха доста остро. Казаха, че той не е за мен, били сме от различни нации, най-добре да се омъжа за арменец. Но аз какво да правя, като вместо арменец срещнах Росен. И се радвам, че срещнах човек, с когото се разбирам така добре. Да, трябваше да се преборим за нашата връзка.
- Я кажи за предложението на вашите, кажи за БМВ-то – смеейки се, се включи Росен и без да дочака, продължи: – Майката на Марияна й направила такава оферта – ако се откаже от мен, циганина, ще й купи чисто ново БМВ. Кажи, така ли беше?
- Е, така беше...Но едва ли човек може да се замени с някаква вещ... Може би в стремежа си да ме откъснат... Опитаха, но... Абе много е лесно да прекъснеш с някого, ако ти е безразличен. А когато имаш чувства към определен човек, не може така да се прекъсне. Всеки в живота си е имал не една връзка и когато нещата не вървят, е естествено да се прекъсне. В нашия случай обаче нямаше смисъл от такова прекъсване. От ден на ден, от година на година виждах, че си заслужава да бъдем заедно.
Приятелки и колежки на Марияна също не остават безучастни и я съветват да го зареже: "Ти добре ли си - да живееш като циганите и да народиш дузина циганчета?" Присмиват се – малко ли мъже има, та избра тъкмо този. Други я гледат пренебрежително. Родителите й, когато разбират, че дори и с предложението за любимата й марка кола няма да я спрат, променят завещанието, в което тя трябва да наследи бащината къща. Но и това не променило решението й. Тя твърдо отстоявала избраника на сърцето си.
Циганите също роптаели – която и друга да е, но да си е от нашата кръв. Момчето ни е добро, учи за висшист. Каква е тая арменка, дето му е взела акъла? Росен по-лесно се справил с тях, нали е мъж, но и те били против. И въпреки всичко младите се оженили.
- В началото мислех, че няма да има разбирателство между нас, но не беше така. Те много добре се отнасяха към мен, помагаха ми. Докато бяха живи, много добре се разбирахме. Пряка дума не сме си казали – откровеничи Марияна.
- След това и аз нямах проблеми с нейните родители. Значи важно е да устоиш на несъгласията в началото. След това всичко си идва на мястото. Покажеш ли човещина, те приемат човешки – допълва Росен.
Марияна сега е на 40 години. Първо завършила медицински полувисш институт и работила 12 години като медицинска сестра. На 22 години среща Росен, след това създали семейство, родило им се дете. По това време решила да смени професията си, изкарала висше - социални дейности, и сега работи в социален патронаж. През свободното си време пее в арменския хор “Гомидас” в Хасково.
Росен също е образован - завършил икономика, но както се шегува: “Като всеки циганин не се задоволих и сега уча политология”. Той не е единственият висшист в рода си – има и други братовчеди с такова образование. Работил във фондация по проекти за десегрегацията на ромските училища, по превенция за СПИН, участвал е в листа за общински съветник. След това решил да изпробва късмета си навън и заминал за Испания като строител.
- Ами в чужбина не две висшета, а сто и две да има човек, пак работи обща работа – казва той. - Сега очаквам да започна работа тук като финансов консултант в една голяма застрахователна фирма.
Синът им Йосиф ще бъде в седми клас, но изглежда по-голям за възрастта си. Кръстен е на бащата на Росен. Говори се, че от смесени бракове се раждат хубави и умни деца. Йосиф не е изключение. Хубаво дете, с големи пъстри очи. Отличен ученик, тренира плуване, баскетбол, свири на китара, добър е с компютрите.
Не знае ромски, разбира малко арменски, но му е доста трудно да говори.
- В къщи говорим на български. А е хубаво да ги знае езиците, защото всеки език е богатство. Аз обвинявам себе си, че не отделям време за това – упреква се майката.
Какво е повече – ромче или арменче?
- По законите на генетиката половината е ромче, половината арменче. Но той си се определя като българче.
Росен е израснал в смесена махала сред българи, роми, турци, арменци. След това родителите му купили апартамента, в който живеят сега. Споделя, че ако беше израснал в класическа ромска махала, тип гето, може би животът му щеше да бъде съвсем различен. Разбиранията му също щяха да са други – по-ограничени. За образование пък да не говорим. Тогава едва ли би имал шанса да свърже живота си с Марияна. Убеден е, че когато децата растат заедно, общуват от малки, сприятеляват се, след това няма значение кой какъв е. Има значение що за човек е. Затова е работил и по този проект за десегрегация на ромските училища.
- Там, в махленското училище, учат само ромчета и когато завършат и излязат “навън”, извън махалата, им е трудно да се приспособят. Чувстват се чужди. А и останалите деца не могат да ги приемат и ги отблъскват – казва с болка той.
В началото, сменя темата Росен, съседите разбрали, че в блока им живеят цигани. Да, ама по нищо не се разбирало кои са. Не смеели и да питат. След това научили, че само един от семейството е ром, но пак не се знаело кой е. С времето се поопознали, започнали да общуват, да си ходят на гости и най-накрая попитали Марияна тя ли е циганката.
- Ами да, щото аз съм по-мургава от него – смее се тя. – Но освен нашия брак с Росен, смесени бракове имат брат му – с рускиня, и братовчед му с туркиня. Но нашият си е най-екзотичен и може би единствен в България.
В нашата страна трудно се срещат подобни смесени бракове. Повечето търсят връзка с хора от техния етнос, от тяхната си черга.
Според нея е имало, има и ще има млади хора от различни етноси, които се харесват, сприятеляват се и се обичат, но ги е страх да предприемат стъпката да заживеят заедно. Заради това, че другия не е от неговия етнос, заради неодобрения от родители, близки, приятели. Какво би им казала? Да следват желанията си. И да слушат сърцето си. Както се чувстват най-добре, така да живеят. Няма никаква гаранция, че когато избраникът е от техния си етнос, ще се разбират добре в съвместния им живот. А това е най-важното – да се разбират. Във всяко семейство възникват проблеми, но когато има обич и разбирателство, те не се задълбочават, а се разрешават. Ако тя сега се върне назад във времето, пак би избрала Росен за свой съпруг и баща на детето си. Защото е добър, умен, възпитан, интелигентен, внимателен… Това би го казала всяка жена за съпруга си – контрирам.
- Е, не е така. Защото имам приятелки, чиито мъже не заслужават да спят не на терасата и пред входната врата, ами дори и на двора.
Митко ми напомни, че трябва да тръгваме. Станахме. Минаваше полунощ. На излизане подхвърлих на домакините, че ще напиша всичко за тях във вестник. Те се засмяха: “Пиши, където искаш, няма проблем. Само не преиначавай думите ни”. Разделихме се като приятели, които се познават отдавна.

"НОВИНАР", 31 август 2010

 

 

събота, 14 август 2010 г.

Димитър Томов, председател на „България за всички”: Професорската партия не е маша в ръцете на когото и да било

Димитър Томов е роден на 29 октомври 1957 г. в Павликени. Завършва българска филология във Факултета по славянски филологии и право в Юридическия факултет на СУ “Св. Климент Охридски”. Десет години е бил зам. главен редактор на в. “Софийски университет”. От декември 1989 г. е директор на Университетското издателство “Св. Климент Охридски”. Членува в Съюза на българските писатели. Автор е на книгите “Животът продължава”, “Българската книжовна школа”, “Пришелецът”, “Безкрайният катун. Цигански работи”, „Трусове на любовта”, “Пътища”. Най-новата му книга е „Нос Павликени”. За сборника с разкази “Безкрайният катун. Цигански работи” през 2004 г. получава наградата „Николай Хайтов“. Женен, с три деца.


- Необходима ли е на този етап нова политическа структура в страната?
 
- Не знам точно на кой етап сме, но последните 20 години показват, че така нареченият политически елит доведе държавата до това, което сме в момента – ниска раждаемост, висока смъртност – на първо място сме в Европа, нито един национален въпрос не е решен, нито във външната, нито във вътрешната политика, срив в икономиката, в образованието, в социалната работа, здравеопазването... Затова ние, създателите на партия „България за всички”, се явяваме като алтернатива на всичко това. Нашата алтернатива не е "против", а "за" българите, които милеят за държавата си, за себе си, за рода си, да се обединят и вземат съдбата в свои ръце. Нищо повече. Видя се, че за 20 години леви, десни, центристи, либерали, демократи, всякакви се изредиха и се намираме на този хал. Ние сме партията на интелигентните, на умните хора в България. А те не са само в университетите и академията на науките, а сред всички професии, сред всички слоеве на населението и етнически групи – роми, турци, арменци, евреи.

- Мислите ли, че хората ще ви повярват? За тях вашата партия е поредната, която цели да вземе властта и да се облагодетелства.
- За мен хората не са тъмна, неясна маса. Всеки човек е незаменим. Аз съм писател и имам един разказ, в който казвам, че всеки човек е незаменим както отпечатъкът на неговия пръст. На планетата има няколко милиарда души и отпечатъкът на всеки един човек е неповторим. Всеки човек има глава на раменете си и характер, който е незаменимият отпечатък на неговата душевност и затова ние се обръщаме към всеки един незаменим български гражданин. А когато той е структуриран и му е дадена възможност чрез политика да въздейства в управлението, това вече става една сериозна сила, която може да промени това статукво, налагащо се от 20 години. Болно е, че ние изчезваме като народ, като култура, като икономика и като отпечатък върху европейската карта.

- Имате ли ясна представа какво трябва да се промени, какво приоритетно да се разреши?
- Разбира се, че имаме ясна представа. Ако нямахме, нямаше да тръгнем. Водачите на тази партия са предимно хора професори, учени, писатели – духовните водачи на нацията. Ние имаме представа какво трябва да се направи - максимално образоване на българският народ! С всичките етнически групи, които са включени в него - ромите, турците и всички останали. Второ - икономическа заетост, икономически просперитет, който почива на съответната степен на квалификация на отделния човек. Няма вече прости професии. И овчарят, и този, който има мандра, трябва да работят с компютър, трябва да отчитат своята продукция, трябва да участват в един процес било за производство, било за интеграция с ЕС или световната икономическа система, която не предполага прости хора, а предполага определена степен на образованост. Така че трудовата заетост не е просто да хванеш мотиката, да копаеш цял ден и да вземеш 20 лева в края на деня. Трето - изключително здравословен, основан изцяло на българските традиции, модел на развитието на обществото, който на Запад е наричан „консервативен модел”. Това означава – традиционни семейни ценности, семеен морал, децата да уважават родителите си и дядовците си, бабите си, а пък те да се грижат за подрастващите. У нас е страшно разрушаването на връзката между поколенията. И тук ние предлагаме един консервативен модел на развитието на обществото, да може, когато се роди едно дете в България, да е ясно, че то ще получи съответния образователен ценз, съответната професионална реализация. И то ще може там, където се е родило, там да се реализира. Защото в противен случай ние изчезваме от картата на света, не само на Европа.

- Вашата професорска партия не се ли появява твърде късно на политическата сцена?
- От гледна точка на историята не знам какво значи рано или късно. Някой казват, че късно сме се освободили от османско иго. 500 години не е имало българска държава. Но последните 130 години от развитието на България са белязани от огромни геополитически трусове, военни въоръжени, стълкновения, особено през 20-и век. В този смисъл не мога да кажа спрямо историческите периоди за ранност или закъснялост нашата партия късно ли се появява или рано. 20 години са едно премигване в човешката история, те са нищо! Но все пак сме дозрели да се самоорганизираме, значи му е дошло времето. Не знам дали е закъсняло или е изпреварващо. Мисля, че му е дошло времето.

- Имате ли нещо общо с евентуален политически проект на президента?
- Нищо общо нямаме с проекта на президента, защото аз не съм видял президента да представя проект. Ако някой представи, в това число и президентът, свой проект, ще отговоря дали сме част от него или не сме. Засега не сме част от ничий план. Това ще ви помоля да остане за финала – представете си учените от Софийския университет маша в ръцете на когото и да било. Нито на президент не могат да бъдат, нито на министър-председател. Професорите от СУ са институция със 123-годишно съществуване, имат глави на раменете си и мислят с тях. Те не могат никога да бъдат използвани за никакви политически или други интереси.


вестник "Новинар", 13.08.2010

Дайте ми едно дете, което има нужда от обич

Историята на семейство Петрови, за което приемничеството е призвание

 

2010 година. Световната икономическа криза е в разгара си. Голяма част от хората в България живеят зле и в лишения. Този разказ обаче е за едни други хора. Хора, които умеят да се радват на малките неща в живота. За тях рядко се пише, още по-рядко можем да ги видим по телевизията или чуем по радиото. Те не се оплакват и въпреки недоимъка намират сили да помагат на други. Напук на кризата те не щадят обичта си, а в замяна получават такава в двоен размер. И се чувстват щастливи.
Такива хора са семейство Петрови. В пловдивското село Куртово Конаре всички познават леля Кина и чичо Атанас. Затова и лесно ги откривам. Те са обикновено българско семейство с една дъщеря и внучка. Живеят в обикновена селска къща на два етажа, почти накрая на селото, в близост до жп линията. Дворът е обикновен селски, подреден двор – отпред при входната порта градинка с цветя и лозница, а зад къщата градина със зеленчуци. Необикновеното е, че в дома им са намерили подслон, храна, обич, ласка и грижи цели три деца. Не, не техни, а чужди – изоставени деца от домове за сираци. Последното дете Андон живее още при тях.
Стопанката е работила като лекар, сега е пенсионер, а чичо Атанас е бил шеф на гарата, преди да я закрият. Сега пак е в системата на БДЖ и продава билети на спирката.
Посещението ми е изненада за тях – не съм се обаждал, не сме се уговаряли. Леля Кина не се чувства добре, до преди минути е лежала, но въпреки това ме кани в къщата. Малката внучка играе с Андон на компютъра и от време на време шумно спорят кой кого е победил. Дъщерята е свикнала по всяко време у тях да идват различни хора – от институции, медии, семейства за консултации как се гледа чуждо дете или решили да приемат дете от дом. Сядаме около масата, чичо Атанас сервира безалкохолно и сладки, а домакинята започва своя разказ.
Преди десет години, покрай Коледа, от един дом за деца в Пловдив канят леля Кина да чете стихотворение. Тя написала подходящо стихче и отишла. „Още тогава попитах директорката на дома може ли през лятото да ми даде едно детенце да го гледам. Тя каза - може. И на 9 юни отидох. Пожелах момче, а тя каза: "Какво момче? Искате ли да ги видите и да си изберете?" Абе какво да го гледам, аз да не избирам картина. Дайте ми едно дете, дето видимо има нужда от обич. Тя вика, има едно детенце, дето няма нийде никого. При другите дойдат баби, лели, все някой да ги види, а то остава само. Майката го е оставила в пансион, когато е било на две годинки, и никога не го е търсила. И така го взех Марианчо” – разказва леля Кина.
Както си му е редът, подписала декларация, че на 14 септември ще го върне за училище. Още през първите дни станало ясно, че на малкия Мариан му харесва при новото семейство. Храната била чудесна, играел на воля, никой не му се карал. След около месец обаче Мариян се натъжил.
- Какво има, мойто момче, защо си тъжен? – попитала леля Кина.
- Моля те, лельо (първите дни така я наричал), не ме връщай в пансиона. Ако отида там, ще се самоубия – отговорил малкият човек.
Кина веднага се обадила на директорката на дома. Когато пристигнали да видят Мариан, той помислил, че идват да го взимат, и се скрил.
По това време стартирал английски проект за приемни семейства в България. Дотогава думата приемен родител според леля Кина не била позната за българския речник. Явили се 12 семейни двойки, кандидати да дадат внимание, обич, ласка и грижа на малки палавници. Следват интервюта, тестове, попълване на документи, декларации и Мариан станал част от семейството. „Аз съм едно дете на родителите ми, имам само една дъщеря, а винаги съм мечтала да имам голямо семейство. Но по-важното е да правим добро. Защото, ако забравим за тези неща, значи на Земята не сме си свършили работата. Всеки е дошъл с някаква мисия”, убедена е леля Кина.
Според нея приемничеството е призвание, както медицината и учителстването. Не е възможно да станеш приемна майка, при положение че трепериш, когато нещо детето е преместило или счупило или пък много ядат децата. „Иска се голямо търпение и да имаш голямо сърце. Не може като магазинери да си залепим като етикет по една усмивка и да се усмихваме, а отвътре душата ни да бушува. Децата са като сеизмографите – много лесно усещат дали наистина ги обичаш или не. Тук лицемерие не може да помогне.”
Мариaн сега е 12-и клас, учи в Семинарията в Пловдив и пее в два хора – църковен и народен. Имал музикална дарба още от малък и леля Кина го водила на уроци по пиано и пеене. През почивните дни и ваканцията си идва. Не пропуска ден, без да се обади по телефона и да попита как са вкъщи.
Второто дете, което приело семейството, е Петя. Преди това била при друга приемна майка, която не успяла да се справи със задълженията си. Така инцидентно настанили Петя у леля Кина, уж за временно, пък се оказало за години. Момичето завършило средно образование, върнало се в родното си село, намерило си работа и помага на родната си майка, която е инвалид. Вече е на 22 години, но разсъждава като зрял човек. И не пропуска повод да се обади или да намине през Куртово Конаре, да ги види и да се посъветва с приемната си майка. „Андон пък ми го препоръчаха социалните. Намерили го в една плевня и го прибрали, заедно с двете му братчета. Ама той се оказал костелив орех - два пъти бягал от пансионите, в които го настаняват. Лельо Кина, викат, ако има някой, който може да се справи с него, то това си ти. Приех го и успях да го укротя с много обич и внимание. Когато дойде, едва сричаше, сега е отличник в училище. Беше хърбав, а гледай сега какво хубаво момче стана”, хвали го докторката. Чичо Атанас също се включва в разговора. Братчето на Андон - Кънчо, идвало по двадесетина дни през ваканциите у тях. Обмислят да вземат и него, но са преценили, че на този етап няма да могат да издържат. „Наистина мазето е пълно с храна – цяло лято сме в градината, имаме зимнина, компоти, но трудно ще ни бъде с още едно дете. То не ще само храна, иска дрешки, лакомства, сладолед... Иска пари за училище... Абе, когато отмине кризата, тогава ще решим”, споделя жепеецът.
Засега се справят и не се оплакват. Какво спира българина да стане приемен родител, питам накрая домакините. Леля Кина се замисля, преди да отговори: „Хората не са узрели за такива жестове. От начина на живот ли, от кризата ли, просто се загубиха ценностите у човека. Станахме по-прагматични, по-меркантилни – този имал такава кола и аз да имам такава. Но не можем да си отворим сърцата. Ще поддържаме едно куче много скъпо, ще го дарим с обич, но никога няма да вземем такова дете. А децата се радват на добра дума, да ги погалиш, да ги насърчиш... Не всичко е пари в този живот... Вселенският закон е любов и без нея, каквото и да правиш, нищо не става.”
Тръгвам си. Хората ме изпращат до вратата – усмихнати, с ведри лица, уверени, че правят нещо полезно и необходимо за други, но и за себе си. Колко малко му трябва на човек да бъде щастлив. И да дарява щастие на други.


вестник "Новинар", 09.08.2010 г.