Репортажи, интервюта, размисли, видели бял свят на страниците на вестниците "Поглед", "Класа",
"Новинар", "Дром Дромендар", "Седем", списанията "О Рома" и "Обектив".
Тук е мястото да благодаря на Валери Найденов, който ми даде шанс.

петък, 29 октомври 2010 г.

Бригадирско лято 2010 в Гърция

Вися си на стълбата на клона на една маслина в Гърция, работя и разсъждавам върху новините, пристигащи от България. Кризата у нас била отминала, имали сме икономически растеж, казал скоро премиерът по телевизията. Безработицата у нас през септември пък била намаляла, алармирали медиите. Което значи, че хиляди хора или са започнали работа, или са пропуснали да положат дежурния подпис в бюрата по труда, които по-правилно би било да се наричат статистически бюра. Едва ли се e случило първото - кой, къде и защо ще създава заетост в началото на есенно-зимния период? Пък и ако се случеше, едва ли медиите биха го пропуснали. Затова залагам на второто - хората са пропуснали да се подпишат. Защо? Не малка част от тях поради излизането им извън България. Едни в западна посока към полетата на Франция, Англия, Испания, Португалия и Италия, други съвсем наблизо - на юг към Гърция. Тъй като и аз предпочетох по-близката дестинация, ще разкажа за септемврийското българско нашествие за събирането на маслиновата реколта. Събитието продължава две, три или четири седмици в зависимост от благосклонността на годината и положените грижи от стопаните. Стартирането на кампанията тази година закъсня с около 20 дни поради стачните действия на земеделските стопани и несъгласието им да продават продукцията си на ниска изкупна цена.

И така в началото на септември, поединично, семейно или на приятелска основа, десетки хиляди българи от различен етнически произход атакуваха южните митнически пунктове. Да поработят на маслините, макар и не много легално, и да закърпят оскъдния семеен бюджет с някое и друго евро.
Вече като баш европейци, спокойно пътуващи в Европата, защо да не помогнем с каквото можем на братския гръцки народ. Така районът на Халкидическия полуостров се превърна в предпочитана дестинация за безработните нашенци. А също и за работещи, които предприемчиво използват платения си годишен отпуск не за почивка, а за да се включат в бригадирското движение.
Младите не знаят, но възрастните с носталгия си спомняме времената на организираното бригадирско движение у нас. Когато ученици и студенти масово, по комсомолски прибирахме селскостопанската продукция. Имаше какво да се прибира. Изкарваше се по някой лев и едновременно с това се повишаваше процентът на раждаемостта в социалистическа България. Сега няма какво да се събира – внасяме плодове и зеленчуци от чужбина. Няма и раждаемост – според специалистите българинът ражда по дете и половина.
И затова, може би от носталгия по соцгодините и бригадирското движение, тази година би рекордите по българско участие в маслинобера. Което не се понрави на други наши събратя – албанците. Гърците предпочитат да работят с българи. Защото ние сме най-евтината работна ръка и за разлика от албанците не се пазарим за цената, угаждаме на собственика, работим и в лоши атмосферни условия и честно казано – работим здраво и качествено. Всяка напълнена каса с вълшебния плод носи на берача 2, 2,10 или 2,20 евро. Говори се, че някои новодошли работели и на под две евро на каса.
А как се печелят две евро? За целта трябва да си въоръжен с малка пластмасова каса, която е вързана в двата края с колан или каквото имаш под ръка. Така приготвена, касата се „нарамва” и поставя отпред – пред гърдите. Пръстите на двете ръце разперено се вкарват между клоните на маслината, събират се и се дърпа към касата. Така плодът се „изхлузва” и пада директно в нея. След като се оберат полите на дървото, процедурата се повтаря, само че със стълба нагоре, до върха. Когато усетиш, че малката пластмасова каса ти натежава или прежулва врата, я изсипваш в по-голяма. А когато напълниш голямата, значи си заработил двете евро. И така от седем сутринта до тъмно българинът дава всичко от себе си да изкара повече пари, които ще харчи в майка България. Е, не всички, защото и тук трябва да се плати наем за квартира, ток, вода. А и на гладно не се работи – трябва и храна.

Тази година площадите на селцата бяха задръстени от коли с българска регистрация - благоевградски, кюстендилски, монтански, сливенски, ловешки, бургаски, пловдивски, а пазарджишките бусове с цели фамилии от град Септември преобладаваха в Неа Муданя. Квартирите не достигаха, някъде живееха по 10-12 човека, а доста от бригадирите спяха в колите и около тях по плажовете.
Аз изкарах късмет – живях цял месец при един приятел от Албания, който е там от много години. Казва се Гледиан, викат му Гели и се обръща към мен с българската думичка „брат”. Преди маслинобера се обади по телефона в България и ми каза: „Брат, маслините ще почват, идвай. Квартира няма да плащаш, ще живееш в нас”. Познаваме се от три години. Тогава съпругата му беше бременна, а аз пак го раздавах бригадир в Муданя и често през деня или посред нощ обикалях с колата спешните центрове и болниците, когато се налагаше да се закара бременната Ровена. Тъй като нито аз знам албански, нито те разбират български, общуваме на завален гръцки, но се разбирахме по-добре, отколкото самите нашенци помежду си.
Още първия работен ден се запознавам с Димо, който е дясна ръка на собственика на градината. От Варна е, 55-годишен българин, но от 10 години живее в Гърция. „Продадох апартамента там и с жената си живеем тук – споделя той. – Имам две дъщери и двете се омъжиха за гърци. Какво да правим ние във Варна, по-добре да сме близо до тях. Живеем си тук, работим, плащаме си квартира, осигуровки и се радваме на внуците”. Съпругата му работи в супермаркет, а той в магазина за строителни материали на работодателя ни. По време на маслинобера е навсякъде – организира бригадата, бере, сортира, товари и се грижи за всичко. Рядко добър, отзивчив и всеотдаен човек. Говорим за положението в България, обсъждаме и стачките в Гърция. „Далече сме от гърците. Хората имат пари, държавата няма и се опитва да пълни хазната за сметка на народа. Те не са съгласни и реагират. Тук са свикнали да живеят нормално, да не се лишават като нас. Селяните имат имоти, градини, ниви, трактори, техника, инвентар, по няколко коли. При нас е обратно – народът няма пари, разни инфлации и пирамиди го ограбиха и сега го изстискват допълнително. А ние реагираме, като протестираме Турция да не я приемат в ЕС – смее се Димо. - При нас всичко печелившо е завзето от мутрите, включително и земеделските земи. Нашите селяни са бедняци. Затова внасяме плодове и зеленчуци оттук”.
В градината работят и няколко семейства от град Септември. Валери работи в БДЖ и ползва отпуската си да бере маслини. Разговаряме, но той не спира да работи. „За втора година идвам... А тая година плащат по-малко от миналата... Какво да се прави, парите не достигат... а тук поне ще изкарам за дърва и въглища, че зима иде... Абе, да ти кажа... тук се чувствам не като слуга, а като роб... Най-евтините сме ние... затова все нас търсят гърците... Ама какво да се прави... ние сме на зор...” Съпругата му Катя проклина „тия у парламенто”, защото заради тях не може да си остане в къщи, а постоянно е навън. – „В Италия по кърищата няколко месеца, в Гърция, насам-натам... Копам, садим, берем... Оставям си семейството и все излизам по чужбините. Епа на мен ми омръзна. По цела година ме нема дома. А они си седат на топло и не мислят за нас, а само искат да им гласуваме за 10-20 лева и две смрадливи кебапчета. Ама ние сме щури, щом ги избираме” – реди мургавата жена и нервно дърпа клоните на дървото. Тя обира маслините от короната и полите, а Валери със стълбата върховете.
Около 10 часа спираме за почивка. Носят ни кафе и по един кроасан. Време за шеги и закачки, докато хапнем и пийнем, и отново яхваме клоните. Следва обяд – обръщаме касите, слагаме кой каквото си носи за ядене, сядаме и хапваме. Иван и Гина са младо семейство от пазарджишкото село Три водици. Имат малко дете, което са оставили при родителите си в България. Идват за първи път да берат маслини. Преди това са били в Италия. „Като свършим тук, ще се приберем на село за една седмица и пак се връщаме в Калабрия. Там ще започнат мандарините. Плащат ни по 25 евро на ден. Е, малко е, но вкъщи да стоим и тия няма да ги вземем” – разказва за бъдещите си планове младият мъж. Изведнъж Вели, който също е от Септември, става и казва: „Абе я ни направи една снимка с брат'чеда Валери. Парите ще ги похарчим, а снимката ще ни остане за спомен”. Снимам ги усмихнати и продължаваме да работим. След 17 часа всеки решава до колко да остане да работи в зависимост от напълнените каси. Ако те задоволява заработеното евро, палиш колата и си отиваш или оставаш до тъмно. И така всеки ден до края на реколтата.
Който живее в нормална квартира, се къпе, гледа телевизия, пере дрехи, почива пълноценно. За живеещите в автомобилите и в нещо като барачки това е лукс. В близкото селце Олинтос се срещам с мои градски, които живеят в отвратителни условия. В „стаята” с подръчни средства са стъкмили четири легла, няма ток, къпят се през десетина дни, като топлят по една кофа вода в съседна къща. Влага, студ и смрад. ”Мисля тази зима да не се прибирам – споделя Боби. – Свършим ли тук, ще отида надолу към Пелопонес. Там след няколко дни започва беритбата на дребните маслини за зехтин, след това до март ще събирам портокали. И да се прибера вкъщи, нямам работа, а оттам все нещо ще пращам на жената. Само дано там намерим по-добра квартира, че тук едва издържам”. Кървавите петна по стените са от убити кръвожадни комари, което обяснява белезите по лицата и ръцете на Боби и останалите момчета. Единственото хубаво нещо е, че няма да плащат наем, ток, вода. Което значи, че ще икономисат най-малко по 100 евро, които заедно с останалите заработени пари в раздираната всекидневно от стачки и протести Гърция ще пратят в мирна и процъфтяваща България. Онази, нашата, България, в която нямало вече криза и безработица. Е, как да има, когато хората ги няма.
Всички работоспособни са някъде извън страната. Те работят, живеят в лишения и пращат пари на семейства и близки. И са едни от най-големите инвеститори, защото са стотици хиляди. И ако властимащите продължават само да се оглеждат и питат огледалото, като в приказката за Снежанка, и си затварят очите пред очевадното обедняване на българина, ще дойде време, когато в България ще останат сами и ще управляват само себе си и своите политици, статистици, синоптици и разни други лаици...
Една маслина ме удари по главата. „Хайде бе, заспа на това дърво”. Обърнах се - жена ми. Бях изостанал с три дървета.

Новинар, 30 октомври 2010