Репортажи, интервюта, размисли, видели бял свят на страниците на вестниците "Поглед", "Класа",
"Новинар", "Дром Дромендар", "Седем", списанията "О Рома" и "Обектив".
Тук е мястото да благодаря на Валери Найденов, който ми даде шанс.

вторник, 27 декември 2011 г.

Само от Василица на Василица

                                                                            Пак нещо забравено от началото на 2011 г. |
 Валери Леков 


Василица, Василица, ама и тя отмина. На 14 януари, като че вече по традиция, ученици от ромски произход имаха новогодишния късмет да се докоснат до властимащите. От предварителната програма на организаторите от център „Амалипе” ставаше ясно в кои часове деца от определените училища кои министри ще сурвакат. През тежките врати на министерствата на труда и социалната политика, на вътрешните работи, на здравеопазването, на образованието, младежта и науката, както и тази на министъра по управление на средствата от ЕС Томислав Дончев трябваше да минат учениците сурвакарчета от село Долни Цибър, Болярци, град Дунавци, Бяла Слатина, село Търнава и село Галиче.
Новото тази година беше, че освен български министри, покана за сурвакане имаше и от посолството на Франция. Е, щом е от нашата братска Франция, как да го пропусна и аз. И в 11.00 ч. преди обяд, въоръжен с диктофон и фотоапарат, вече чаках пред портите на посолството. Децата от училище „Христо Ботев” в село Долни Цибър закъсняха с около половин час, затова щракнах няколко снимки на затворените високи порти на домакините и заговорих Мария Балканджиева от център „Амалипе”, която също чакаше долноцибърските ученици. Попитах я защо точно френското посолство е избрано за посещение и дали това не е нещо като искане на символична прошка заради експулсирането на ромите през изминалата година. „Не – категорично отвърна тя. – Това е светъл празник и децата ще са много щастливи да се срещнат с представители на френското посолство. И няма абсолютно никакъв политически момент.” Появи се жълтият ученически автобус, с който от ранни зори от брега на Дунав пътуваха учениците и техните учители. Облечени с костюмите за подготвената програма, със сурвачки в ръце, весели и засмени, децата слязоха от автобуса и в колона един по един започнаха да влизат през отворената странична портичка. Пред нея стоеше русокос представител на посолството със списък в ръце и отмяташе имената на влизащите в него. Накрая останахме само моя милост и докторът на училището, който не беше посочен в списъка. След кратка консултация, докторът влезе. А вие кой сте, обърна се любезно към мен. А, медия! Момент! По телефона каза нещо на родния си език и след минута се появи една госпожа, която ме уведоми на чист български език, пак много любезно, че събирането е частно и медии не могат да присъстват. Имало желаещи и от други медии, но и на тях им било отказано. Проявих разбиране (то какво друго ми оставаше), извиних се по френски и си тръгнах.
Всъщност поех към Министерството на вътрешните работи, където в 12.00 на обяд ученици от друго училище трябваше да сурвакат министър Цветан Цветанов, който е и председател на НССЕДВ (Националния съвет за сътрудничество по етническите и демографските въпроси към Министерския съвет, б.р.). Закотвих се на входа и зачаках. Часът отдавна премина, а сурвакарите не се появиха. По-късно разбрах от организаторите, че поради ангажименти на министър Цветанов (продължилият твърде дълго парламентарен контрол) срещата на учениците от град Дунавци се е провела в друг час със зам.-председателя на НССЕДВ Георги Кръстев. Ами сега? Оставаше ми трета възможност – образователното министерство и с бодра крачка се запътих към него. Е, този път улучих. Още отвън ме попитаха дали съм за сурвакането и ме поканиха да изчакам вътре, че навън е студено. Отново се появиха долноцибърските ученици, начело с директора си Славчо Ташков, който също е от ромски произход. От него научих, че във френското посолство ги посрещнали много радушно мадам Мариан Отие – съпруга на посланика Н.Пр. Филип Отие, и първият му съветник г-жа Мариан Каре. „Останаха много доволни от нас – продължи директорът Ташков. – Представихме как се празнува Василица в нашия край, след това се почерпихме.” Не стана ли въпрос за изгонването на ромите от Франция, попитах и него. „Не, бяхме внимателни, по никакъв начин не се спомена нищо. А пък и да ви кажа, времето беше доста ограничено и ако бяхме останали по-дълго, може би щеше да се случи.” Което подсказа, че той е мислил да зададе подобен въпрос на домакините още преди да влезе зад високата ограда. Но по-важното е, че децата показаха, че може да се разбие всеки стереотип. Освен че могат да пеят и танцуват, долноцибърци са и много ученолюбиви. Само през последните 20 години оттам са излезли над 70 висшисти, които са се реализирали в различни области. С обещание за следващи срещи и общи инициативи се разделихме с новите ни френски приятели, каза накрая Мария Балканджиева.
За разлика от френското посолство, в Министерството на образованието залата беше пълна с журналисти. Освен министъра, в залата имаше зам.-министри, експерти и служители. Още в началото ме впечатли министър Игнатов, който отказа да чете написаното слово, а с думи прости приветства малките сурвакари, като подчерта, че няма друг ключ към успеха, освен образованието. Той им пожела много труд, но и добра реализация след завършване на училище. Министърът допълни, че тази година както социалната, така и образователната интеграция на ромите е много важна и експертите на министерство се борят качественото образование да стане достъпно за всеки. Председателят на център „Амалипе” Деян Колев пък му подари малка метла, изработена от ученици от училището в с. Голямо ново. В ромската традиция, освен за всекидневна работа, метлата се използва и за разваляне на уроки, поясни Колев. И пожела на министъра с нея да измете всичко ненужно от българското училище и да развали уроките над образователната реформа.
Децата и тук разиграха какъв е обичаят Василица, какви гозби трябва да има задължително на масата, как по-младите искат прошка от по-старите, пяха и танцуваха. Накрая насурвакаха министъра за здраве и успех през новата 2011 година. Не пропуснаха и експерта в министерството Йосиф Нунев, който на ромски език им пожела тяхното училище да стане пример и правило за всички училища в страната.
На следващия ден много медии отразиха голямото сурвакане. И за разлика от други години, когато се появяваха заглавия от рода на „Цигани въртяха кючек на Василица”, тази година преобладаваха заглавия като „Ученици сурвакат министри за Банго Васил”, и „Роми сурвакат кабинета”. Което е положителен показател както за самите роми, така и за по-голямата част от медиите в страната.
И така Василица 2011 отмина. Инициативата на организаторите показа, че е работеща. Остава да се надяваме, че след срещите французите са променили дори и малко мнението си за ромския етнос, че министрите и служителите в отделните министерства не са „отбили номер” само с пожеланията и усмивките пред камерите и фотоапаратите, а ще работят по-усърдно и по-упорито през тази година, за да се случи наистина реалната и равноправна интеграция на ромите в българското общество. Иначе е лицемерие да се сещат за ромите само от Василица на Василица.

вторник, 22 ноември 2011 г.

Европчелите на Хайредин

- Значи имам 15 овце, 60 кокошки, 4 прасета и едно теле. А допреди 2 години имах и 7 крави, но поради нерентабилността ги продадох... и преобразувах стопанството в пчели. Сметката е много по-изгодна. Значи работата е сезонна, не е малко, но реализацията на меда е много по-добра...

Така ме посрещна ветеринарният техник Михаил Михайлов в родното си село Хайредин, което не е просто обикновено селце, а общински център на цели шест населени места. Пътят с автомобил дотам е труден – особено от разклона на главния път Враца - Козлодуй към село Ботево и Хайредин. Разбитото шосе, с огромни дупки в средата и обрасло в треви и храсти по края, сякаш иска да потвърди, че се намирам в т.нар. северозападнал край на страната ни. Все пак изминавам с разумна скорост 12-те километра от отбивката на главния път и след около четвърт час съм вече на моста над река Огоста, в началото на селото. Там ме чака Мишо и заедно тръгваме към офиса на сдружение "Нов път".
Михаил освен ветеринарен техник е и координатор на пилотен проект "Инвестиция в бъдещето – социално предприятие "Пчела", което сдружението, в партньорство с институт "Отворено общество"-София, е спечелило по оперативна програма "Развитие на човешките ресурси". С него се цели да се подобри качеството на живот и да се преодолее социалната изолация на уязвими групи от община Хайредин. Там трудно може да се говори за качество на живот и почти всички хора са уязвими. Моята цел пък е да видя на място какво се е случило по време на изпълнението на проекта и има ли някаква промяна.
В офиса, който се помещава в стара селска къща, група малчугани от местното училище и учителите им бяха на гости на сдружението. "Групата по приложни изкуства, която работи по проекта "Социален парк "Нов път", е подготвила изненади за вас" – каза на децата председателят Спаска и масата се изпълни с всякакви вкусотии. Децата в знак на благодарство изпяха песнички и си тръгнаха весели и шумни с подаръци и балони в ръце. Оказа се, че освен по проекта за пчелите сдружението работи и по други проекти. Не проявих интерес към тях, исках да видя резултатите от вече приключващия медоносен проект.
Мишо ме повежда към друга постройка в двора, която е съвсем нова. "Не е нова – отговаря той. – Беше стара като другата, но по проекта я ремонтирахме и сега е работилница към предприятието". Разгледахме помещенията отвътре – "това е за готовата продукция, това е склад за инвентара, ето стая за почивка на работниците със санитарен възел, а тук е помещението за ремонт на кошерите". При стартирането са закупили петдесет пчелни семейства и още толкова многокорпусни кошери, необходимото оборудване, консумативи и всичко, заложено в проекта.
Докато разговаряме, Мишо показва как действа новозакупената центрофуга, която ще използват за вадене на меда от питите. След това взима няколко дървени летви и тънка тел, сяда и за няколко минути сковава нова рамка за пчелна пита. "Вместо да ги купуваме, ние си ги правим. Така ни излиза по-евтино" – обяснява той. След демонстрацията излизаме пак на двора. В края му са разположени учебни кошери. На тях се е провеждало практическото обучение на 15 кандидат-пчелари от лицензиран център за професионално обучение. Завършили курса успешно 14 от тях. Трима от показалите най-добри резултати били назначени на работа в социалното предприятие.
Цветомира Ненкова и Росен Деков са млади хора. Тя е от село Манастирище, а той от съседното Михайлово. И двамата са работници по проекта на сдружението. Всеки ден пътуват с велосипеди от селата си, за да работят. Росен е завършил професионална гимназия по икономика и туризъм и за своите двадесет години за първи път работи на трудов договор. "Тука е голяма безработица. Добре, че изкарах курса за пчелар, та успях да изляза и извън Врачанско. Водиха ни на пчеларското изложение в Несебър, та видях и морето... Но най-важното е, че започнах работа... В началото бях малко резервиран, щото ми беше непознато, ама сега ми е приятно да се занимавам с пчелите" – радва се младият мъж.
В Манастирище пък добре живеят само работещите в АЕЦ-а в Козлодуй, казва Цветомира. Около петдесет човека работят там, а селото наброява хиляда жители. Тя и съпругът й са от малкото останали млади хора в него. "По-голямата част от младите са на гурбет в чужбина. Ние останахме, защото детето ми още учи. Пък и мъжът ми иска да сме си в селото. Работила съм и като социален работник към сдружението по други проекти, полагала съм грижи за болни и възрастни хора, и сега работя по този за пчелите. В цялата община само организацията създава работни места.
Иначе сме обречени" – разказва жената. Да, хубаво е човек да има работа, но какво ще се случи с работещите, когато завърши проектът - питам ръководителя Спаска Михайлова. "Идеята е да реинвестираме средствата от продадената продукция в предприятието, да си създадем кооперация, да регистрираме наша търговска марка и да продължаваме да работим. Само по този проект създадохме заетост на общо шест човека. В рамките на три месеца обучихме и 15 човека, някои от които спокойно могат да решат да се занимават с пчеларство и да се самоиздържат. Сега очакваме първата продукция от мед и се надявам да я реализираме успешно на пазара, за да можем да вървим напред."
Мястото, където са разположени основните кошери, е извън селото. Качваме се в колата на Мишо и след десетина минути вече сме там. Мястото е оградено с подръчни материали, а зеленината е навсякъде около нас. Тишината се нарушава само от чуруликанията на птиците.
Новозасадени овощки допълват зелената картина и контрастират с боядисаните в светлосиньо пчелни кошери. Парцелът е на семейството на Мишо и се надяват в скоро време да изградят истинска ограда. Той и Росен обличат специалните пчеларски костюми и отварят един от кошерите. Първото впечатление е, че всеки кошер има табелка с наименованието на проекта, от кого е финансиран, номер на договора и логото на Европейския съюз и Европейския социален фонд. "Тука са 45 кошера... и учебните са девет... Значи общо са 54...
Имам придобити четири кошера отгоре, нови отводки – развежда ме Мишо и не спира да говори. – Хубаво е, че Европата ни помага и трябва да се възползваме максимално и разумно от това. Проектът вече е на свършване, но ние трябва да продължим... Искам да създам още десет нови отводки и се надявам това да стане в най-скоро време... Абе истината е в това – да работим, да създаваме работа и на други, да се сдружаваме, да си помагаме, за да можем да живеем горе-долу добре. Иначе виждаш как е по нашия край – беднотията е навсякъде".
Прав е Мишо за разумното възползване от европарите. Виждал съм "резултати" от финансирани подобни проекти на други места в страната - парите похарчени, проектът успешно отчетен и след това нищо. Всичко си остава така, както е било преди. В Хайредин е различно – има какво да се види и да се пипне, има работници, има хора с идеи за развиване на предприятието и след приключването на проекта. Има мерак за развитие, защото там са наясно, че това е един от малкото шансове, които ще спасят селото от обезлюдяване. Това е един от малкото пътища за оцеляването и развиването на българските села.


"Новинар", 22.11.2011

сряда, 24 август 2011 г.

Смъртта на пътя, която вече не ни прави впечатление

                              Спрете покупко-продажбата на книжки и оправете пътищата

                                                          
Ще започна с това, че съм професионален шофьор от останалата в миналия век 1984 година. Управлявал съм почти всички видове товарни, пътнически и леки соцвозила – от ЗИЛ и КРАЗ, през автобусите "Чавдар" и "Робур" до "Москвич" и "Волга", преди да седна зад волана на западна кола. Повече от 6 години всеки ден съм на пътя и изминавам най-малко по 200 километра. През времето, откакто съм шофьор, имам само едно ПТП – в ранните ми неопитни шофьорски години. Иначе съм плащал всякакъв вид глоби – фишове, актове, почерпушки, рушвети... Толкова за визитната ми картичка. За друго искам да споделя с вас, читателите. А то е тъжно.

Не ни ли омръзна всяка сутрин медиите да ни събуждат с новини за броя на поредните жертви при автомобилни катастрофи? Превърнахме държавата в бойно поле. Всеки ден по пътищата у нас загиват повече хора, отколкото в страни, където има размирици или се водят военни действия. Всеки ден по шосетата на България намират смъртта си младежи в разцвета на живота си, жени, все още не родили, и деца – наши, български деца. Чуваме информацията, цъкаме с език и толкова. Излизаме навън, яхваме западния си автомобил – втора употреба, включваме се в движението и яко газ, пък каквото сабя покаже - или в превод – чиято ламарина на автомобила е по-здрава, той ще оживее. Никаква колегиалност, движим се по почина - навсякъде съм с предимство, плюем се на всеки завой, псуваме се на всеки километър, бием се на всеки светофар, убиваме се на всяка пешеходна пътека, че и по тротоарите.

Претръпнахме ли? Толкова ли озверяхме? Дотолкова ли свикнахме със смъртта във всекидневието си? Докъде ще стигнем? Толкова ли е трудно да се движим нормално, като се съобразяваме със състоянието на автомобила и пътя, с атмосферните условия, с другите участници в движението. И не заради катаджиите и глобите, а заради нашата и на децата ни безопасност. За да стигне всеки там, за където е тръгнал, жив.

Споменах катаджиите или, както би трябвало да се назовават, контролните органи на пътя. От опит зная, че част от тях са стриктни – и проверяват стриктно дали имаме свидетелство за управление, талон, задължителна застраховка, винетка, годишен преглед, платен данък, заверени пожарогасител и газова уредба, светлоотразителна жилетка, триъгълник и аптечка. И ако всичко е наред, сложил си дори и колана, ти казват, че регистрационната табела на автомобила е олющена. И „сега да пишем ли, какво да правим”.

Рядко съм попадал на представител на реда, който да ме спре и да ме предупреди за опасност на пътя. Несериозно е, когато се крият в храстите покрай пътя, изскачат от тях като партизани и задъхано казват: “Вземете си документите и елате при колегата!”. Колегата с усмивка на лице ти показва апарата, че си превишил разрешената скорост и следва акт, но “Айде от нас да мине, че пишеме фиш”. В повечето случаи с това се изчерпва присъствието им на пътя. Иначе нововъведенията са налице – колани на задната седалка, камери, седалка за деца, апарат за това дали си употребил дрога и каква и още, и още... Целта е ясна – събиране на пари. Едва ли биха ме убедили, че всичко това е за моята или нечия безопасност. Поне от държанието на органите по пътя не личи. За тях е важно да се изпълни дневната норма от написани актове и фишове. Или пък да се изкара една “почерпка”. Което не ни кара да имаме респект от тях, нито да се поправяме, а да хитруваме, за да се измъкнем сухи. И да правим това, което най-добре умеем – да псуваме!

Пътните знаци, забраняващи движението със скорост над 40 километра, ги има под път и над път. Никой от нас не ги спазва, защото те си стоят от осемдесетте години на миналия век. Някъде се поставят и нарочно, за да има нарушение и глоби. А там, където е необходимо да има - да те предупреди и предпази от опасност, застрашаваща живота ти - няма никой и нищо.

Вина за жертвите на пътя носят и отделни автошколи и служители в КАТ, които издават удостоверения за управление по втория начин – т.нар. купени книжки. Зная за хора, които не могат името да си напишат, но имат шофьорска тапия. Това са потенциални убийци и самоубийци. Заговори се за поставяне на видеокамери в автомобилите по време на изпит. Което ще струва пари и сигурно ще доведе до покачване на таксата на кандидат-шофьорите. Но дали ще намали издаването на удостоверения на менте водачите, ще разберем на по-късен етап.

Част от злополуките се случват поради неопитността на шофьорите, друга – поради невнимание, несъобразена висока скорост и употреба на алкохол. Не малка част обаче се дължат на лошите пътища, по които сме принудени да шофираме. Отделни части от магистралите са по-зле, отколкото пътищата между овощните градини в съседна Гърция. Неравности, дупки и ями по първокласните ни пътища също са предпоставка за ПТП-та. В протоколите рядко се пише, че вина за произшествието е пътят. Периодично по телевизиите се показва някой автомобил, “посетил” огромна яма в определено населено място и останал в нея. Едва тогава отговарящите за поддръжката на пътя я запълват. И така до следващия автомобил и следващата дупка.

Злополуките и жертвите на пътя ще намалеят значително, когато се изземат купените книжки от неправоспособните водачи и се спре покупко-продажбата. Когато се отнемат книжки за дълъг период на всеки водач, употребил алкохол, независимо от промилите. Когато контролните органи на пътя покажат, че са там не само да спират и глобяват, но и да ни предпазват. Когато започнат да мерят с еднакъв аршин водачите на евтини возила и на луксозни такива. Когато ние, шофьорите, спрем да ги псуваме и осъзнаем, че те са на пътя, за да ни помогнат. Когато се държим помежду си като цивилизовани хора и спазваме правилата. Когато пътищата ни придобият европейски вид. И когато, сядайки зад волана, осъзнаем, че за да стигнем там, за където сме тръгнали, трябва да бъдем живи.


в-к "Новинар", 24 август 2011

четвъртък, 31 март 2011 г.

Защо е горчиво българското мляко



Един ден на краварите Янка и Румен, докато техният министър е в Йордания*

Няма спор – всички обичаме мляко. И децата, и възрастните и политиците. Със или без красиво направени, примамливо подканящи и някак си дезодорирани пъстроцветни телевизионни реклами, млякото е основен хранителен продукт на българина още от времето на великите прабългарски ханове. До скоро не знаехме, не че сега знаем, че дълги години сме си купувахме мляко, което само изглежда такова. Но това е друга тема.

Сега ще се разходим до мястото на истинското мляко, там където то се изцежда от вимето на кравата и където миризмата е истинска, и ще гостуваме на едно приятно и трудолюбиво семейство, което от почти 20 години се занимават с краварство. Ако ви звучи грубо думичката краварство, може да си я замените с по-нежна и някак си по европейски звучна – млекопроизводители. И тези млекопроизводители, без почивен ден, полагат денонощни грижи за своите крави. Но техните не са като онази крави, които виждаме по телевизията – добре изглеждащи шарени красавици, с надписи по кожата, на фона на тучни планиниски ливади. Техните са малко по-различни, защото никой за нищо не ги снима. Иначе млякото им е истинско и може би по-вкусно, отколкото на чуждоземните рекламни красавици.

Навлизам в бившия стопански двор на някогашното ТКЗС в близкото до Стара Загора село Маджерито. Наоколо кал, стари машини и земеделски инвентар. На края на двора, в дълга постройка съжителстват семейството на Румен и техните 90 глави добитък.
Преди три години гостувах на семейството и сега реших да видя до къде са я докарали. Посреща ме Румен, който както и при първото ми посещение, е с работни дрехи. Прибрал се е за обяд от нивата, минава ми през ума. Пита кого търся. „А да, вие идвахте преди време. Сега ви познах”, отговоря си сам и кани неканения гост. Съпругата му Янка също ме позна: „Добре дошъл. Сядай, ще направя кафе”. Жилището се състои от две стаи, малка кухня и коридорче. Приятно и уютно е, но...миризмата. Е, свиква се, като човек се позастои на такова място. Имат две деца – големият е в 11-ти клас, малкият в първи. Баткото се запътва към обора – там винаги има какво да се прави, а малкия щъка около нас. „Минавах оттук и реших да видя как сте, разширихте ли стопанството, какви промени има през тези години”, заговарям домакините. Янка се усмихва: „Засега сме оцелели. Докога ще бъде, времето ще покаже. Тази година имаме повече животни – 45 са дойните крави и още толкова телета и юници. Но в общи линии едните „изяждат” файдата, която ти остава от другите”.

Гледам неразбиращо и Румен пояснява, че това се получава заради високата цена на фуража - 50 стотинки за килограм и ниската изкупна цена на литър мляко 70 стотинки. „Хората ни дават на юнашко доверие фураж, ние като вземем пари им го плащаме. И така. Много е трудно на този етап. И не само на нас. И колеги, с които общуваме, и те така я карат. Наистина просто оцеляваме”. Имали са и добри времена. Преди десетина години, само за една година успели да съберат пари и си купили хубава и голяма къща в селото. Но радостта им не била дълга. Още на следващата година я продали, защото цената на фуража се покачила и трябвало да спасят кравите. И продължили да живеят пак тук. „Добре, че майките ни имат апартаменти в града, та поне децата ни в бъдеще ще имат жилища – добавя домакинята, докато слага на масата купички с кисело мляко и току що изпечена пита със сирене. - Всичко е собствено производство”.

За разлика от Янка, Румен е доволен от работата си и не се оплаква. Винаги е искал да се занимава с това и с нищо друго. Признава, че след тези 20 години, друго и не умее да работи. Изпитва удоволствие и това е единственото, което го кара да продължава, въпреки трудностите. „Вчера се отели едно теленце и ей там ходя при него, давам му мляко, милвам го и му се радвам. Това ме удовлетворява. Тук в селото ми викат – абе, един път не си дошъл в кръчмата да пийнем. Ами не ми се ходи по хоремаци, аз безалкохолно пия и кафе. Просто мен това ме устройва от емоционална страна. Е, не ме устройва от финансова, но какво да се прави. Такива са времената.” - примирява се той.

Янка не е съгласна с него. Омръзнало и е да си ляга посред нощите и да става в зорите. И като капак, освен грижите за животните и работата по нивите, се сблъскват с по-големия проблем – бюрокрацията. В ходене по мъките се превръща попълването на разни бумащини, декларации, заявления и какво ли още не. А като най-глупаво нещо определя наложения миналата година плосък данък за земеделските производители. „Няма европейска страна, в която земеделски производител да плаща плосък данък – чуди се тя. - Дори и в Румъния го няма това нещо. На един семинар в София имахме среща с председателя на европейската асоциация, която обединява всички млекопроизводители. Той каза, че този проблем е изцяло на местна почва и не зависи от Европейския съюз. Вие, каза, трябва да си го извоювате да ви отпадне. А как да го извоюваме? Колко пъти ходим в София, с министри се срещаме, протестираме и какво? И в крайна сметка последно се реши, че може би ще ни остане плоския данък върху данък печалба. А тези, които го наложиха това са основно книжни плъхове, които въобще не са наясно с нещата, които стават в една ферма. Аз съм сигурна, че няма да изтрае и пет часа някой от тях, да се занимава с това, което ние вършим тук. Просто живеем в една много куриозна и много абсурдна държава. Писна ми да лягам посред нощите и да ставам сутрин в пет и половина. Няма събота, няма неделя. За кравите няма почивен ден. Ако сега Румен каже да продадем кравите, аз ще бъда щастлива.

Насочвам разговора към европейските програми за развитие на земеделието. И двамата са категорични – не са кандидатствали и нямат намерение да го правят. Но нали тези програми са за такива като тях? Излиза, че не са. Идеята е хубава, но не била за малки и средни фермери като тях, а за големи такива – със стотици животни и толкова хиляди декари земя. „Страх ни е да не се натресем с големия кредит и след това и децата ни да го изплащат. Защото ти теглиш кредит, правиш каквото трябва, след това идва комисия, одобрява направеното и на по-късен етап ти възстановяват петдесет процента от разходите. Но ти трябва да ги имаш тези средства, за да го направиш това нещо. А за такива като нас, попадащи в графата среден фермер, не си струва” – единодушно е семейството. Това, което им е необходимо, го имат. Всичко е втора употреба, но им върши работа. Оборът отговаря на европейските изисквания и не си заслужава да рискуват. Няма и защо. Децата не проявяват интерес към работа им. Въпреки, че големия син Митко, все още помага в стопанството, няма намерение да се занимава с крави. Майката е доволна, че живота на децата й няма да премине като техния - в тежък труд и смрад, заради едното оцеляване. „Бъдещето ще покаже накъде ще вървим. Не вярвам, че нещо ще се подобри, но съм оптимист по принцип” – казва Румен и поглежда часовника си. Времето лети, а него работа го чака.

Ставам, пожелавам успех на домакините и поемам към столицата. По пътя си мисля, колко хора като семейство Пейкови са останали в страната ни? Колко от тях се опитват да оцеляват и колко ще оцелеят? Защо европрограмите са насочени само към хора с много пари и недостъпни за останалите. Защо бюрократите са повече от производителите? Защо изкупната цена на млякото е 70 стотинки, а цената на килограм кашкавал в магазините е над 14 лева? Въпроси, които чакат някой отговорен да отговори. За да не дойде време, когато ще си разтваряме в чаша вода някакво прахче, ще разбъркваме получената смес, ще отпийваме от нея и безвкусно и носталгично ще се питаме на ум – ех, къде е млякото?

* Така преминава денят на Румен и Янка, същия ден, в който министърът, който би трябвало да се грижи за тях, се разхожда с делегация от 70 души бизнесмени и естрадни изпълнители в Йордания - бел. ред


Новинар, 01.04.2011

петък, 11 март 2011 г.

Държавата на ментетата

Или как един човек шест години лекува, без да е лекар

 

В рамките на два дни всички медии в страната като ехо разнесоха вестта за задържания менте лекар Евгени Коцев, а след това за домашния му арест. Даже научиха, че е роден в Хайредин, че е изоставено дете, израснало в дом, че е учил нещо в Киев и какви ли не други пикантни истории около живота му. И дотам. Сензацията свърши и ние си свършихме работата с отразяването й. До следващата сензация.
Два дни след определената от съда мярка „домашен арест” за старозагорското чудо на българската медицина Евгени Коцев погребаха неговия вече бивш пациент Димитър Стефанов. По време на събитията, разиграли се на 2 и 3 март, бях в Стара Загора, разговарях с хора от квартал „Лозенец” и със сина на Димитър. По това време Евгени Коцев все още беше в следствения арест, а Димитър, макар и в тежко състояние, все още жив.
Поради почивните дни около националния ни празник не можах да посетя медицинския факултет на Тракийския университет, където Евгени учи за медицинска сестра, и да се видя с декана, преподаватели, негови колеги. Сигурно някои от тях са знаели за практическата му дейност извън факултета, защото според местните бившият санитар не е криел заниманието си, а дори е парадирал с него.
По думите на Ташо Димитров - син на вече покойния Димитър, Евгени няколко дни по два пъти на ден е поставял на баща му „някакви банки със системи" и в тях слагал някакви лекарства. "Не знам какви, това са лекарски работи”, казва Ташо. Като за лечението не са му плащали много - по 5-10 лева на ден. Следствието ще покаже дали проведеното лечение е довело до смъртта на възрастния човек. Въпросът е защо се е позволило от власти и общество някой, който много иска да е лекар, но не е, да лекува хора в един голям български град? Наистина ли е медицинско чудо мнимият доктор или манипулатор, въртял на пръста си не само пациенти, но и цялата общественост начело с всички институции, имащи отношение към здравеопазването, или пък е луд за връзване, не мога да съдя.
Οт девет години Евгени Коцев живее в Стара Загора, а според жители на „Лозенец” от цели шест „практикува”. И то, без да се прикрива, като истинско джипи си има всичко – от табелата на медицински кабинет, обзаведен с необходимото оборудване, ЕКГ-апаратура за кардиограми, до медицинска чанта и рецепти. Ходил по улиците с бяла престилка и слушалки, посещавал пациенти на адреси.
Извършвал е манипулации, изписвал рецепти, издавал направления, според някои даже е имал лекарски УИН (уникален идентификационен номер – откъде и как се е сдобил с такъв?) и е издавал болнични листове. И както е при истинските лекари, има хора, доволни от него, и такива, които казват, че не става за доктор. Сега едни искат да правят подписка за недопускането му до квартала, други казват, че ще го съдят, трети го защитават.
Излиза, че с изключение на присъдата "пробация" за същата незаконна дейност, издадена му от съда преди три години, никой в града на дългите улици не си е помръднал пръста да спре това безумие.
Възможно е Евгени, когото не познавам, наистина да има усет, желание и талант да лекува по-добре от истинските доктори, както каза в един репортаж по телевизията една госпожа. Но самият факт, че той няма завършено необходимото образование и разрешително за извършване на такава дейност, го превръща в нарушител на закона. Моят приятел Митьо се научи да управлява автомобил, но го е страх да шофира, защото няма разрешително за това - шофьорска книжка.
Преди да стигне до нея, трябва да има и медицинско свидетелство, че е в нормално физическо и психическо здраве. Ама ако Митьо прояви желание и реши да шофира училищен автобус, пълен с деца, и го подкара из града? А Евгени е имал стотици „пациенти”... И много хора са знаели. И никой не се е опитал да го спре, да го съхрани, за да сбъдне мечтата си да бъде истински лекар. Може би да спаси и един човешки живот. Жалко за всички нас – медии, власти, общество. Дали пък не се превръщаме в ментета?

вестник "Новинар", 12.03.2011

 

Изостанали от света и забравени от държавата

Европарите за селските райони уж за хората, но всъщност не са

 

В последните седмици усилено се заговори за „отваряне” на Програмата за развитие на селските райони. Медиите също се включиха в надпреварата да информират гражданите за усвояване на евросредствата. Екип от няколко човека по проект на институт „Отворено общество” се ангажирахме да обиколим няколко области на България, да се срещнем и разговаряме с представители на общини, с кметове, с екипи по европейски програми и проекти, с участници в текущи проекти, да разговаряме и със случайно срещнати хора на улицата. Общувахме с хора от най-източните земи на България до най-западните й територии. Наслушахме се на признания за проблеми, анализи на допуснати грешки, откровени оплаквания от неумиращата бюрокрация, споделен опит за постижения, опасения за бъдещето на един или друг проект, за опропастени надежди и откровени разочарования и какво ли още не…
Според нас е важно да се знае какво се случва, след като се спечели европроект. За какво и как са ползвани европарите? Има ли положителни промени вследствие финансирането? Какви са най-често срещаните проблеми при отчета? Какво трябва да знаем, ако сега решим да кандидатстваме с проект? Това са само част от въпросите, на които търсим отговори в няколко общини, работещи по проекти за развитие на селските райони по оста „Лидер” и Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси”.
Тук ще ви разкажем за финансиран проект на Местна инициативна група (МИГ) по Програмата за развитие на селските райони в най-отдалечената от столицата община Завет. „Лидер” се нарича четвъртата ос на Програмата за развитие на селските райони. Тя създава финансови възможности и дава власт на местните хора и общности да развиват своите райони. Основно звено са местни инициативни групи (МИГ), които се формират от представители на обществения и частния сектор. Те разработват местни стратегии за развитие на района си и кандидатстват за финансиране на тези стратегии. И всеки жител на общината, отговарящ на определени условия, може да кандидатства пред МИГ-а за финансиране на своята идея. Така вместо да кандидатстват пред Министерството на земеделието, където ще се конкурират с постъпили проекти от цяла България, те кандидатстват в общината си и се конкурират само с хората от общината. Което е нещо съвсем различно и шанса за успех е значително по-голям! В малката община Завет, в която има седем населени места и около 15 хиляди жители, разговаряме с Емил Стефанов – общински съветник и технически асистент по проекта, Зюлфие Исмаилова - зам.-кмет на общината, Сениха Мустафа - председател на неправителствена организация, Камен Макавеев – експерт-консултант по проекта и обикновени граждани, срещнати по улицата. Според тях желанието за промяна към по-добро е водещото сред населението.
Всеки очаква да се промени нещо в населеното място, да се подобрят условията за живот и за създаване на собствен бизнес, за откриване на работни места. „В Завет основният поминък на хората е животновъдството и земеделието. Отначало, когато правихме разяснителните семинари, дойдоха много хора. В залите, където ги провеждахме, се събираха по над 50-60 човека. Но за съжаление хората нямат доверие в институциите. Става въпрос за обикновените хора, не за бизнесмените, които са кандидатствали и по други програми”, уточнява Емил Стефанов. Вече ги търсят само по-активни граждани, но и на тях им се струват много сложни процедурите за кандидатстване и самите хора се затрудняват. Иначе искат добри пътища, улично осветление, по-добре благоустроена градска среда, да има място за отдих и детски игри. И най-вече работни места. Но за да се стигне дотам и до паричните преводи по проекта, трябват „пресни финанси”. „Неправителственият сектор ги няма парите, за да може авансово да се харчат. Не можахме да намерим и бизнесмен, който да даде тия пари и благодарение на общината, която се съгласи да поеме тази част, нещата се случват. За съжаление заделените пари от общината свършват. Звъним, обаждаме се на отговорния за нас човек и питаме. Отговорът винаги е „Ами в момента работим”, недоволства от мудността на отговорните фактори общинският съветник.
На кого ще помогне МИГ-а в Завет и какво точно ще се финансира? – попитахме директно. „В момента се сещам за село Брестовене, те имат дърводелски цех и искат да правят сушилня, за да не купуват скъпа суровина, а те да си я обработват. Другият пример е в съседното село Прелез – едно момче иска да прави сушилна база за зърнени култури, да изгради маслобойна. Други имат животни, имат стара техника и имат желание да закупят нова техника, за да бъде работата им по-ефективна. Ако говорим за социалната сфера, там желанията нямат край – за детски площадки, за освежаване и подобряване на сгради и помещения – на инфраструктурата изобщо. Има хора от училищата, които идват и искат да кандидатстват”. Оказа се, че в училището в града няма нормален физкултурен салон. Имало някаква малка неудобна заличка. Госпожа Зюлфие Исмаилова на този етап е безсилна да осигури средства за нов училищен физкултурен салон: „Ние ще направим зала, но за града. Програмата за селски райони не финансира проекти, които ще се реализират в училище. Решили сме да подадем нов проект за спортна зала, защото град Завет има нужда от спортна зала. Ние трябва да задоволим потребностите на нашето население”.
Сениха Мустафа - председател на неправителствена организация, сподели, че с помощта на МИГ-а се надяват да осъществят свои идеи, свързани със социално-здравни проблеми на населението. А имат и още много проблеми: „Първият е безработицата, вторият е образованието и третият е, че няма социални услуги, от които могат да се възползват хората с увреждания, децата с увреждания. Имаме хора с психични заболявания и тук нямаме такъв дневен център, който може да им помогне, за тях не се полагат никакви грижи в момента. И сегашната програма ни дава възможност да осъществим много такива наши идеи и реално да помогнем на хората – да има център, да има и такава социална услуга: рехабилитация, физиотерапия за възрастното население. Към общината има Домашен социален патронаж, но това е единствената услуга. Доставя се храна, но нещо повече няма. А с МИГ-а може да се направи повече”.
Очакванията за положителна промяна в общината са налице. Проблемите продължават да бъдат финансови и идват най-вече от страна на финансиращия орган - министерството. „Парите свършват! Дадохме първия си отчет, комуникираме с колеги от другаде и получаваме отговори от тях, че нещата и при тях не вървят по отношение идването на парите. Все още и на тях не са им превели средствата по първия им отчет. В момента това са ни основните проблеми. Общината наистина е заделила средства, но тя не може да поема всичко и изцяло. В тия тежки времена е трудно за всички… И всеки от екипа търси изход. Но ако нещата продължат по същия начин”, казва на раздяла Емил Стефанов.
А ние се разходихме из градчето. Видяхме ремонтираното училище, центъра, улиците. И тук, както и по други малки населени места, рядко можеш да срещнеш млади хора. Те са в големите градове и в чужбина – там, където намират работа. На около триста метра от сградата на общината, пред една къща, семейство ремонтира странна веялка отпреди стотина години и нещо като трактор. Заговаряме ги. Питаме знаят ли за местния МИГ. „Да, но те търсят само определени лица. А ние сме изостанали от света и забравени от държавата. Не знаем какво и защо става, ама града увяхва, като го гледаме”. На тръгване минаваме през Разград и се срещнахме с Камен Макавеев - експерт-консултанта на МИГ-а. Неговото мнение е следното: „Ако една организация разполага със свободни собствени допълнителни средства и може да си позволи да ги задели за европроектите, е добре, но в противен случай тя просто ще се провали. В началото администриращите програмите са много точни с превеждането на авансови 20% от проекта, но оттам нататък пада страхотно чакане за междинните плащания. Не по-малко от 6-7 месеца са необходими за получаване на междинно плащане.”
Така видяхме нещата в Завет. Изводите си ги направете вие.

вестник "новинар", 11.03.2011

 

понеделник, 14 февруари 2011 г.

Двама роми – кандидати за кмет на Перущица


Нещо "изборно" от 2007 г., което съм забравил. Мисля, че мястото му е тук, че избори пак идат!



Няма купуване на гласове, твърдят местните хора


28.10.2007, вестник "Класа"

Перущица се намира в полите на Родопите и е на около 20 километра от Пловдив. Основният поминък на хората тук е селското стопанство. Градът, наред с Батак, Копривщица и Панагюрище, е известен с борческия си дух, с активното участие в Априлското въстание през 1876 година и жестокото му потушаване. Преди години градчето влизаше в рамките на община Родопи, но успя да се пребори и сега е общински център. Тук, за разлика от близките села и градове, не живеят турци. Но си имат ромска махала. Тя се намира в западния край на града и са я нарекли квартал “Запад”. На предишните местни избори „западняците“ вкарали в общинския съвет трима свои представители – двама от “Евророма” и един от...ДПС. БСП води само с 1 глас партията на Доган На изборите за евродепутати партията на Ахмед Доган става втора политическа сила, само с един глас след БСП. Сега, освен листа за съветници, движението има и кандидат за кмет – Йордан Марчев. Срещу него в битката за Перущица е съкварталецът и представител на “Евророма” Борис Йорданов. “Има голяма вероятност на балотож за кмет да отиде кандидатът Борис Йорданов”, разсъждаваше снощи преди края на изборния ден председателят на общинската избирателна комисия Стойка Гогова. Според нея проблеми в шестте избирателни секции на града не е имало. Е, в 6 без 10 сутринта загаснал токът, но точно в шест електричеството било въстановено и изборният ден започнал нормално. В борбата за кметско кресло в Перущица са се впуснали общо 10 кандидати, а листите за съветници са 15. Единствената загриженост бе за секция номер 6, намираща се в Туристическия дом в центъра на града, където гласоподавателите са от махалата. Там пред секцията в двора докато чакаха да влязат ромите говориха помежду си на цигански. Това бе и причината, поради която комисията се притесняваше от агитация. От секцията обаче споделиха пред „Класа“ , че когато влизат в предверието на тъмната стаичка, ромите говорят на български. Единствено там вчера имаше опашка от желаещи да дадат своя вот в полза на един от кандидатите за слава. 1300 роми срещу 2500 българи Листите с роми кандидат-съветници имат “Евророма”, Рома, Дром, ДПС и Българска християнска коалиция. Според хората от махалата тук никой не е предлагал и не предлага пари срещу вот. Политически разум или страх от закона? “Не, кварталът ни е съвременен, никой не дава пари и никои не взима. Но не е неизбежна манипулацията. Там и сега има още агитатори, които агитирват” – отговаря Данчо вчера по обяд, тръгнал към секцията. От него научавам, че зевзеци разлепили в центъра на града предизборни плакати със снимки на местни любители на чашката – Кольо Кравата, Чушката, Фантазията и други. След подаден сигнал до Общинската избирателна комисия плакатите били издирени, свалени и унищожени. Гласоподавателите от махалата тук са около 1300, българските - около 2500. Пред дома, който е и предизборен щаб на кандидат-кмета Борис Йорданов, негови подръжници обсъждаха още по обед, че ако не се разпилеят ромските гласове между отделните листи, има възможност да бият на тези избори. Борис е със средно образование и се занимава с търговия – внася дрехи от Турция, има сергии. Според него въпреки опитите да се разедини ромският вот, чрез многото листи, хората ще го подкрепят. Дори и българите. Той негодува от присъствието на листата на ДПС в града. “Ние нямаме тука мюсюлмани, всички сме си християни, тука и Априлското въстание и мисля, че ДПС няма място сред нас. И градът не одобрява това. На изборите за евродепутати ДПС стана втора сила в общината, заради партньорството с “Евророма” и ромското момиче в листата им. Но това няма да се повтори” – убеден е Борис. Той и зам.-областният председател на “Евророма” Рангел Райков, който също е от махалата, участват в изборната надпревара с лични средства. Хората са безработни Като основни проблеми на хората тук те посочват инфраструктурата и безработицата. Основно ромите са земеделци, работили цял живот в бившото ТКЗС, но сега нямат земя. Ако спечели изборите, Йорданов смята да оземли ромите с пустеещите общински земи. Откривам кандидат-кмета от ДПС Йордан Марчев в къщи, с работен гащиризон. “Както забелязвате, токът в махалата идва на интервали – 20 минути има, един час няма. Тук ромите си плащат електричеството, но има един трафопост построен навремето, когато махалата била малка, който вече не издържа. Постоянно се пренатоварва и спира. Та с тая жица ще взимам ток от съседи, които са на друг трафопост” – посреща ме Йордан. Той също е със средно образование, работи в месопреработвателна фирма, бил е 7 години в чужбина и има идея как да помогне на събратята си. Но първата му работа би била да оправи трафопоста. Той имал информация, че до момента неговата партия води в резултатите. Откъде има информация ли? Е, разбира се, това е тайна. Малко преди да бъде обявен краят на изборния ден хората се чудят има ли Перущица кмет още от първия тур или ще гласуват и на 3-и ноември. В едно обаче са сигурни местните – напук на всеобщото мнение, тук покупко-продажба на ромски гласове няма. 

Наддават за ромски гласове в Кюстендил

Пазарлъкът можел да започне от 50 лв. и да стигне 100 на човек

„Елате, елате! Кой колко ни даде, че земеме!“ – смее се жител от ромската махала „Изток“ на Кюстендил, когато забеляза екипа на в. „Класа”. Дни преди първите местни избори след влизането ни в ЕС в този квартал на града предизборната надпревара е в пълен ход. В центъра на махалата местна жителка раздава брошури с лика на кандидата за кмет на ГЕРБ. - Ти луда ли си ма? Тоя не го познавам, нема да му гласувам – отсича младеж, който разглежда диплянката. Махалата, както и градът са облепени с вече изпокъсани предизборни плакати на различните кандидати за кмет и общински съветници. Непокътнати са само плакатите по магазините и кафенетата, залепени от вътрешната страна на витрините и под надзора на съдържателите. По тях човек лесно може да се ориентира кой собственик чия кандидатура подкрепя. Три партии - „Евророма“, „Рома“ и „Солидарност“, са заложили изяло на ромски кандидати за съветници. Върху цялата фасада на най-окиченото кафене в района с големи букви пише: „Предизборен клуб на независимия кандидат за кмет инж. Кирил Алексов“. Пред клуба стара жена продава на сергия. Край нея на припек са насядали 5-6 човека. Сред тях е Славчо Ризов – бивш кметски наместник на квартала и шести в листата на Алексов за общински съветници. „Аз не знам, защо българите допускат ние да решаваме изборите - казва Славчо, след уводните хвалебствени думи за своя кандидат-кмет. „Ако ние сме три хиляди гласоподаватели, то в града са 30 хиляди. Аз съм ром, но призовавам българите да излезнат и да гласуват. За да не ни обвиняват нас след това, че избираме управниците. Купуването на избори в махалата вече е традиция. Идват тука от Кюстендил и купуват, а па ние… Ние зимаме. Не сме толкова улави, за да не зимаме. Естествено е, като сме 4 човека в семейството по 20 лева това прави 80 лева. За един ден, това са много пари. А тия дето имат, нека дават – ние зимаме и знаем как да си гласуваме.“ Според Ризов само слабите кандидати за кмет давали пари, а той и неговият кандидат, никога не са търгували с гласове. Между него и Кирил Алексов има подписан предварителен обществен договор, какво ще се прави в квартала по време на мандата му, ако Алексов стане кмет. Плащат стари сметки по кръчмите Славчо имал сведение, че и по селата се купуват гласове. Дори плащали стари сметки от вересии по селските кръчми. В ромската махала се говори, че дори започва наддаване за гласовете на местното население. Спрягат се суми между 50 и 100 лева за глас. На въпроса кой раздава пари, от коя политическа сила, Славчо се дърпа: „Е, сега. Вие па сичко искате да знаете“. В съседното кафене стоят плакатите на Цветелин Кънчев и двамата му местни кандидати за съветници. Отвътре се показват музикантите от оркестър „Джипси“ и роднини на един от кандидатите. Те се кълнат, че единствено „Евророма“ мисли за доброто на ромите. „Кой купува гласове ли? Всички партии. То се знае в цела България. Рибата мирише от главата. От президента надолу. Мислим, че ясно се изразихме – НДСВ, БСП, всички. Всеки се бори за кокала, а ромската общност остава пак гладна, пак без ток, без вода и това е“, обяснява Любчо Ицков, китарист от оркестъра. В старата част на квартала, която е и най-бедната, циганскато гето, е построена обществена баня. Но вътре никой не се къпе, защото все още не е прекарана обещаната топла минерална вода. Сградата се издига сред кални улици, схлупени, набързо построени къщурки, а боклуците и мърсотията са навсякъде. „Само снимате и нищо не правите. Защо не ни асфалтирате улиците. Немаме ни вода, ни канализация, ни улични ламби. От тоалетните сичко тече по улицата, децата ни се са болни. Само искате да ви гласуваме“, с тези упреци посрещат екипа на „Класа“ майки с деца на ръце, взели журналистите за кандидат-управници. Когато разбират, че са сбъркали, жените стават по-дружелюбни. На това забравено от бога място не се усеща атмосферата на предизборната надпревара. Хората имат други кахъри – опитват се да оцелеят. Вече не вярват на никого и се заричат, че този път ще вземат парите, но няма да гласуват „вярно“. Кой им предлага пари, кое е вярното гласуване? Не казват. Страх ги е, не от политическите сили, а от местните раздавачи. „Хвърлят брашно, брат ми, мъгла правят“ Все пак екипът ни попада на ром, който е склонен да разкрие подробности от кухнята на търговията с гласове, но с уговорка: „Да не споменаваме имена и да не им пишеш името, че требе после да се изселвам“ – шепне той. От разказа му става ясно, че това, което показват кандидатите – програми, платформи, митинги, обещания за промяна, срещи с обикновените хора, загриженост и т.н. е „парлама, брат ми, хвърлят брашно, мъгла прават“. Истинската предизборна работа в циганските квартали е подготовката за купуване на гласове. А тя започва седмици преди това. Офертите с цени за един глас се спускат от кандидатите или от хора от техните екипи и стигат в квартала чрез посредници. В деня на изборите цената може да варира само нагоре. За предпочитане било да се работи с роми, които имат по-голям род или някакво влияние над своите събратя. Какво съдържа подготовката: „Отгоре“ установяват контакти с влиятелните посредници. Уговаря се цената за един глас и колко ще получи посредникът за услугата. Той се среща с потенциални гласоподаватели – близки, роднини, приятели, съседи, на които обяснява за кого работи и колко ще се плаща за един глас. Прави списъци на съгласилите се, като периодично се среща с тях и им напомня за уговорката. Няколко дни преди деня на вота събира личните им карти. В изборния ден гласоподавателите се събират на определено място и с посредника или негов помощник поемат към секцията. Там се връща личната карта на гласоподавателя. Той влиза, гласува, излиза и взима обещаната сума. „Иначе и яз одим на различни митинги. Ама не да слушам какво говорат. Одим заради музиката“, заключава анонимният събеседник. Застанал пред малка работилница за плетене на оградни мрежи бай Кольо също негодува: „Не може ли с тия пари, каде ги раздават на изборите, да ни оправат улиците. Потъваме в тая кал и тая мизерия. На кой помагат с това? Тука са 90 процента безработни хора, защо не открият работни места?“ Улицата, която е на границата между гетото и новия квартал, е пазарната зона. Тук са хранителните магазини, а пред тях на тротоара, на сергийки и обикновени маси може да купиш месо от току-що заклана овца, цигари в насипно състояние, семки, дрънкулки, „маркова“ козметика или пуловер, шарена рокля или обувки, намерени в контейнер. Тук и с Васко Коматаро продължаваме предизборите дебати. „Аз съм първият седесар в махалата, ти знаеш. И никога мен човек не може да ме подкупи. Аз може да си земем двайсете лева, но знам за кого да гласувам. Яд ме е само, че се възползват от бедността на хората, подлъгват ги и после ги изкарват виновни“, казва Коматаро. Страх от цигани във властта Според Сашо Йорданов пък целта на политиците е стратегическа. Първо те се страхуват от влизане на цигани в общинските съвети. На предишните подценили листите, съставени от роми и сгрешили. Доста съветници в страната вкарали и „Евророма“, и „Рома“ и разните ромски коалиции. Вече нямало да се повтори грешката цигани да участват във властта. Затова сега всички купуват и разединяват гласовете по кварталите. „Има и закон за нарушителите в изборния ден, но най-малко политиците имат файда той да се спазва? Най-много да изгори някой циганин, за да се покаже, че законът действа и е суров“, казва избирателят. Жителите на гетото се молят дано поредният демократично избран кмет да асфалтира поне една от калните улици. И да пуснат вода в банята. И в Дупница не отказват рушвет За разлика от Кюстендил, в Дупница все още не знаят как ще върви цената на вота. Калитко, от махала „Подина“, искрено се зарадва, когато разбра какви са очакванията в кюстендилската махала. „О супер! Тука на предишните даваха по 30 лева. С жената земахме общо 60 лева. За 50 напазарувах, а с останалите десет се почерпихме за здравето на кандидато. Ама кой беше, не помним. Сега, ако дадат по 50 лева, направо удрям джакпото - отивам у магазино, купувам си за всичките 100 лева пилешки бутчета и ги слагам у фризеро. Цела зима че лапаме и че благославям тоя, каде ги дава. Славчо, негов братовчед, пък не се интересува от избори. Той работи в строителството, както повечето дупнишки роми, и едва ли тези пари ще го „сгреят“. Но жена му не мисли така: „Ако дават, защо пък да не земем“.


неделя, 30 януари 2011 г.

Само от Василица на Василица


Василица, Василица, ама и тя отмина. На 14 януари, като че вече по традиция, ученици от ромски произход имаха новогодишния късмет да се докоснат до властимащите. От предварителната програма на организаторите от център „Амалипе” ставаше ясно в кои часове деца от определените училища кои министри ще сурвакат. През тежките врати на министерствата на труда и социалната политика, на вътрешните работи, на здравеопазването, на образованието, младежта и науката, както и тази на министъра по управление на средствата от ЕС Томислав Дончев трябваше да минат учениците сурвакарчета от село Долни Цибър, Болярци, град Дунавци, Бяла Слатина, село Търнава и село Галиче.
Новото тази година беше, че освен български министри, покана за сурвакане имаше и от посолството на Франция. Е, щом е от нашата братска Франция, как да го пропусна и аз. И в 11.00 ч. преди обяд, въоръжен с диктофон и фотоапарат, вече чаках пред портите на посолството. Децата от училище „Христо Ботев” в село Долни Цибър закъсняха с около половин час, затова щракнах няколко снимки на затворените високи порти на домакините и заговорих Мария Балканджиева от център „Амалипе”, която също чакаше долноцибърските ученици. Попитах я защо точно френското посолство е избрано за посещение и дали това не е нещо като искане на символична прошка заради експулсирането на ромите през изминалата година. „Не – категорично отвърна тя. – Това е светъл празник и децата ще са много щастливи да се срещнат с представители на френското посолство. И няма абсолютно никакъв политически момент.” Появи се жълтият ученически автобус, с който от ранни зори от брега на Дунав пътуваха учениците и техните учители. Облечени с костюмите за подготвената програма, със сурвачки в ръце, весели и засмени, децата слязоха от автобуса и в колона един по един започнаха да влизат през отворената странична портичка. Пред нея стоеше русокос представител на посолството със списък в ръце и отмяташе имената на влизащите в него. Накрая останахме само моя милост и докторът на училището, който не беше посочен в списъка. След кратка консултация, докторът влезе. А вие кой сте, обърна се любезно към мен. А, медия! Момент! По телефона каза нещо на родния си език и след минута се появи една госпожа, която ме уведоми на чист български език, пак много любезно, че събирането е частно и медии не могат да присъстват. Имало желаещи и от други медии, но и на тях им било отказано. Проявих разбиране (то какво друго ми оставаше), извиних се по френски и си тръгнах.
Всъщност поех към Министерството на вътрешните работи, където в 12.00 на обяд ученици от друго училище трябваше да сурвакат министър Цветан Цветанов, който е и председател на НССЕДВ (Националния съвет за сътрудничество по етническите и демографските въпроси към Министерския съвет, б.р.). Закотвих се на входа и зачаках. Часът отдавна премина, а сурвакарите не се появиха. По-късно разбрах от организаторите, че поради ангажименти на министър Цветанов (продължилият твърде дълго парламентарен контрол) срещата на учениците от град Дунавци се е провела в друг час със зам.-председателя на НССЕДВ Георги Кръстев. Ами сега? Оставаше ми трета възможност – образователното министерство и с бодра крачка се запътих към него. Е, този път улучих. Още отвън ме попитаха дали съм за сурвакането и ме поканиха да изчакам вътре, че навън е студено. Отново се появиха долноцибърските ученици, начело с директора си Славчо Ташков, който също е от ромски произход. От него научих, че във френското посолство ги посрещнали много радушно мадам Мариан Отие – съпруга на посланика Н.Пр. Филип Отие, и първият му съветник г-жа Мариан Каре. „Останаха много доволни от нас – продължи директорът Ташков. – Представихме как се празнува Василица в нашия край, след това се почерпихме.” Не стана ли въпрос за изгонването на ромите от Франция, попитах и него. „Не, бяхме внимателни, по никакъв начин не се спомена нищо. А пък и да ви кажа, времето беше доста ограничено и ако бяхме останали по-дълго, може би щеше да се случи.” Което подсказа, че той е мислил да зададе подобен въпрос на домакините още преди да влезе зад високата ограда. Но по-важното е, че децата показаха, че може да се разбие всеки стереотип. Освен че могат да пеят и танцуват, долноцибърци са и много ученолюбиви. Само през последните 20 години оттам са излезли над 70 висшисти, които са се реализирали в различни области. С обещание за следващи срещи и общи инициативи се разделихме с новите ни френски приятели, каза накрая Мария Балканджиева.
За разлика от френското посолство, в Министерството на образованието залата беше пълна с журналисти. Освен министъра, в залата имаше зам.-министри, експерти и служители. Още в началото ме впечатли министър Игнатов, който отказа да чете написаното слово, а с думи прости приветства малките сурвакари, като подчерта, че няма друг ключ към успеха, освен образованието. Той им пожела много труд, но и добра реализация след завършване на училище. Министърът допълни, че тази година както социалната, така и образователната интеграция на ромите е много важна и експертите на министерство се борят качественото образование да стане достъпно за всеки. Председателят на център „Амалипе” Деян Колев пък му подари малка метла, изработена от ученици от училището в с. Голямо ново. В ромската традиция, освен за всекидневна работа, метлата се използва и за разваляне на уроки, поясни Колев. И пожела на министъра с нея да измете всичко ненужно от българското училище и да развали уроките над образователната реформа.
Децата и тук разиграха какъв е обичаят Василица, какви гозби трябва да има задължително на масата, как по-младите искат прошка от по-старите, пяха и танцуваха. Накрая насурвакаха министъра за здраве и успех през новата 2011 година. Не пропуснаха и експерта в министерството Йосиф Нунев, който на ромски език им пожела тяхното училище да стане пример и правило за всички училища в страната.

На следващия ден много медии отразиха голямото сурвакане. И за разлика от други години, когато се появяваха заглавия от рода на „Цигани въртяха кючек на Василица”, тази година преобладаваха заглавия като „Ученици сурвакат министри за Банго Васил”, и „Роми сурвакат кабинета”. Което е положителен показател както за самите роми, така и за по-голямата част от медиите в страната.
И така Василица 2011 отмина. Инициативата на организаторите показа, че е работеща. Остава да се надяваме, че след срещите французите са променили дори и малко мнението си за ромския етнос, че министрите и служителите в отделните министерства не са „отбили номер” само с пожеланията и усмивките пред камерите и фотоапаратите, а ще работят по-усърдно и по-упорито през тази година, за да се случи наистина реалната и равноправна интеграция на ромите в българското общество. Иначе е лицемерие да се сещат за ромите само от Василица на Василица.

сп. "Обектив", януари 2011

петък, 28 януари 2011 г.

Страх

Преди повече от година на спортната страница на един столичен вестник се появи заглавие “Кръв в София след мача”. Ставаше въпрос за мача на националния ни футболен отбор срещу Кипър в квалификациите за световното първенство по футбол в ЮАР. След победата с два на нула над гостите от острова на Афродита, във вестника пишеше за щастливи алкохолни натравяния на 17-годишни фенове, собственоръчно чупене на прешлени и черепи от кеф за първата победа. Накрая се споменаваше и за две пребити циганчета от група скинари в района на цирк „Балкански”. И толкова! Е, какво като са набили две циганета. Кой ги кара тия мръсни мангали да им се врат в ръцете, когато те – дрогирани или пияни, богопомазани, празнуват победата? А циганетата работели по това време. В цирк! Работят? Значи, скиновете немат работа, а некви си мангали имат! Ама били от дом за сираци - голяма работа. Бой, бой, бой и над 100 шева на лицето на едното от момчетата!

И както си му е редът - няма полиция, няма свидетели, няма арестувани, няма прокуратура, няма съд, няма гражданска реакция. Има новина за две обезобразени момчета, израснали в домове за сираци. Може би в същите домове, за които се правят медийни кампании и ни молят да пускаме есемеси и да помогнем на децата, живеещи там.

И ние, които се трогваме от съдбите на такива деца, гледайки телевизия, си казваме – майната му, ще пусна един есемес! Същите „ние” позорно мълчахме, когато пребиха същите тия деца на улицата. Е, случват се и такива работи, ама какво да се прави – самоуспокоително приехме новината, помръднахме в удобните си столове, потрихме носове и … пфу, да не ми се случва и на мен такова нещо... И всичко спира дотук!

Но то не спря. Заглавия като „Неонацисти пак ошариха спортна площадка "Спартак" в Хасково”, „Неонацисти на повикване”, „Неонацисти вилнеят в Пловдив”, „Расисти пребиха роми на метри от Президентството” и още десетки такива се появяват вече през ден по местни и национални вестници. Свободно в интернет пространството се разпространяват призиви за ненавист срещу различните по цвят на кожата, етнос, религиозни убеждения, полова принадлежност... Масово форумите се превърнаха в място на подобни прокламации и насаждане на мнението, че циганите са виновни за всички злини на държавата. Още колко често трябва да се бият хора, за да се обърне сериозно внимание от страна на компетентните органи на организираните ударни групи, които след всяко свое ненаказано деяние стават все по-самоуверени и дръзки в своите нападения?

Има и случаи, които не достигат до медиите. Такъв е и този на 53-годишния Цветан Игнатов от столичния квартал „Факултета”, баща на пет деца. Намирам го в малката му къща с гипсирана ръка. В Европейската година за борба с бедността и социалното изключване той си изкарва хляба като: „Обикалям по кофите и контейнерите за боклук, събирам хартия, желязо и ги давам на пункта за вторични – разказва той. – Безработен съм, а жена ми получава 116 лева пенсия. Това е единственият начин да изкарвам пари, за да има какво да ядат децата. На 20 май с количката се движех по ул.”Битоля”. Срещнах един колега и се заговорихме. По едно време гледам двама отдалече нещо си говорят и гледат към нас. Викам на колегата: айде да бегаме, тия че ни бият. А он вика: защо ще ни бият? Абе, не се бой”.

По време на придвижването към тях по-едрият от мъжете намерил дърво и с пристигането си започнал да ги псува на циганска майка. „Сега кой първо да почна с дървото?” – дал право на избор биячът и без да дочака отговор замлатил колегата на Игнатов. Човекът се паникьосал и побягнал. Тогава дошъл редът и на Цветан, който също се опитал да избяга, но получил удар с дървото отзад и паднал. Следват силни удари по главата, придружени с ритници. За да предпази главата, Цветан е подлагал ръката си. „Спасих си главата, имах само тука малко буци – показва той, – тука имах синки от ударите, ама това е нищо, помина вече. Не можах само да си спасим ръката. От ударите направо се е счупила”. Въпреки болките Цветан се е надигнал и пак е побягнал, като от страх е оставил и количката. Биячът пак тръгнал след него, но като видял увисналата ръка на жертвата си, се смилил. Продължил да псува и победоносно е напуснал бойното поле.
Цветан пък се запътил да търси първа помощ. По пътя пак се срещнали с колегата, който бършел кръв от лицето си и заедно отишли в пункта, където предават събраното от улиците. Собственикът на пункта и още двама от персонала отишли и прибрали количките, които останали на улица „Битоля”. Появил се и Янко, зетят на Цветан, който ги закарал до „Пирогов”. Според издадената епикриза на Цветан Игнатов е установена фрактура на раменната става на дясната ръка, направена е операция и са му поставени две пластинки и винтове. Престоят в болницата е продължил 10 дни. „Взехме пари назаем, заложихме телевизора и други вещи, за да платим операцията. 240 лева му платих само здравните осигуровки – намесва се и съпругата му Параскева. – Виждаш у каква мизерия живеем, а около хиляда лева отидоха за операцията. Платини някакви му сложиха у ръката, ама какви са, що са – не знаем.” Още докато е бил в болницата, при него е идвал следовател. Ходили са заедно на мястото, той е разказал какво се е случило, разпознал е нападателя си на снимка. Освен това, камера от близка сграда е заснела побоя. „Лошо е, че сега не мога да излизам да изкарвам по някой лев за ядене – въздиша Цветан, замисля си и добавя - Абе, добре, че Господ беше с мен, та тоя не ме утрепа на място.” Ясно е, че дело по случая ще има. Не е ясно как ще се изхранва голямото семейство на Игнатов с 116 лева на месец. Не е ясно и докога ще се позволява в европейска страна, каквато претендираме че сме, да се упражнява насилие над обикновени хора, заради това, че са различни. И да се насажда страх у тях от други, които си втълпяват, че всяка сутрин, само заради тях изгрява слънцето. И за никой друг. Страшно е да живееш в страх!



сп. "Обектив", юни 2010

сряда, 26 януари 2011 г.

Историята на един аборт


                                                                                                                                                                                                 Или как в провинциална болница си играят с живота на една жена                                                                                                                                                     


В дните на бурни парламентарни дебати около вота на доверие, поискан от правителството на Бойко Борисов, когато всички с интерес следяхме ожесточените нападки в пленарната зала за СРС-тата и записите, а електронните медии се скъсаха да ни показват номера с чашата вода и разни социолози и психолози от екрана, като врачки гадаеха дали реакцията на депутата, опитал се да окъпе своя колега е добре планирана и обмислена постъпка или той е действал на емоционална основа, една обикновена жена от един провинциален град въобще не се вълнуваше от случващото се в държавата. Тя си имаше своите си дертове. Дертове, дертове, ама пък такова безхаберие от нейна страна към бъднините на държавата просто е безсрамие. И защо? Просто беше бременна. Че какво толкова, нали големите и умни глави в страната постоянно алармират, че имаме демографски срив, че трябва да се раждат деца. Да, но тя, да я наречем Валя, мисли по друг начин. Безработна е и има две деца. Едното е в първи клас, другото гони втората си годинка. Искаше и него да не го ражда, но пустите роднини: „Роди го, че голямото ще порасне като егоист... Роди го, че голямото да си има братче или сестричка. Да не е само”... И тя го роди. Иначе семейството й живее на квартира. Съпругът, да го наречем Вальо, работи на строителен обект в София като общ работник. Ту има договор на половин работен ден, ту няма никакъв, ту има работа, ту няма. Няма и редовни здравни осигуровки. Спи на обекта и си идва, когато им платят.
Та Валя и Вальо едва успяват да плащат наема и постоянно ги заплашват, че ще ги изгонят от жилището. Постоянно им изключват тока заради неплатени сметки, съдят ги за неплатена вода... Та затова най-разумното в случая според Валя е аборт. Да, но и за това трябват пари. А когато ги няма, единственият начин за осигуряването на ценните хартийки са местните лихвари. Отиват при един от тях и проблемът им се разрешава за пет минути, но за 200-те лева, които им дава, ще трябва до един месец да му върнат 400. Ако не успеят в този срок, и те не знаят до колко ще се увеличи сумата. Чувал съм, че за дадени толкова пари след няколко месеца хора са оставали без къщите си. Но най-важното за момента е, че нежеланият плод няма да се роди. На сутринта пишман майката поема към градската болница, плаща поисканите 155 лева за извършване на аборта, упойват я и докторът, да го наречем Гинекологов, извършва аборта. И всичко приключва, проблемът не съществува. Но...! След като се събужда от упойката, Валя се прибира вкъщи, убедена, че плодът е махнат. Вечерта започват да я болят коремът, кръстът. Цяла нощ не може да заспи. На сутринта отива пак в болницата и казва на лекарите, че има чувството, че продължава да е бременна. Шефът на отделението и главната акушерка я прегледали отново, направили снимка, спогледали се учудено и казали, че наистина е бременна. Валя се разплакала и започнала да реди: „Добре де, нали д-р Гинекологов вчера ми направи аборт, защо пак съм бременна? Сега откъде да намеря отново пари за друг? Че аз тия пари съм ги взела с лихва...”. Успокоили я, че няма да плаща, предписали й някакви лекарства и „ела в понеделник”. Било петък и цели три дни Валя се чудила защо е бременна след извършен аборт в нормална болница, страхувала се дали ще й се случи нещо със здравето и плачела. В понеделник, придружена от две близки жени, пак се върнала в отделението по акушерство и гинекология. И отново изненада - една от сестрите казала, че няма здравни осигуровки, които възлизат на около 100 лева. Трябва да ги плати и едва тогава ще има нов аборт. Следват остри реплики и заплахи за съд от страна на двете придружителки срещу д-р Гинекологов, който въобще не се появил. Колегите му опитали някакви оправдания, но не се получило. „Ако нещо се случи със здравето на бременната, вие лично ще носите отговорност”, заплашвали двете жени. И може би, за да не се разраства скандалът, се оказало, че може и без здравни осигуровки. Друг екип извършил аборта. След него пък казали на Валя, че това не било плод, а нещо друго, появило се след първия аборт. Докато пиша, Валя е все още в болница. Не зная какво ще се случи със снимката, на която същите лекари бяха казали, че пак е бременна. Не зная и как ще се отразят на младата жена двата последователни аборта, стресът и страхът. Не зная и как ще върнат заема с лихвата...                                                                                                                 
Иначе всички институции в страната милеят за обикновения човек. В парламента не дебатират ли и не гласуват ли, дори и с чужди карти, страхотни ползи за народа. Правителството, както се очакваше, не получи ли своя вот на доверие, и както и преди него, не работи ли яко народа, за народа де – всички гадове в държавата излови, пътища и дворци построи, контрабандата спря, обяви, че рецесията свърши и само това ли? Че държавните комисии, като например ДКЕВР, и те не защитават ли яростно народа – не позволяват на монополистите повече от няколко увеличения и една такса на година. Не накуп, а тази година такса водомер, догодина такса силомер, по-следващата такса чист въздух. Съд и прокуратура също съвестно и честно, в името на народа, не вкараха ли в затворите всичко мургаво, що им се изпречи на пътя. Че службите и те – не подслушват ли денонощно за благото и здравето на народа. Но не са попаднали на читав народ. Тоз нашият народ е неблагодарен. Постоянно се оплаква. Пък и много лесно взе да умира - я на операционна маса, я след това, я инфаркт, я сливици... Че и аборти взе да прави. Взе и да се самоубива, без да си е платил здравните осигуровки. Че такива като д-р Гинекологов какво ще ядат, а? Имаме европейска здравна каса и европейски лекари имаме. И европейско здравеопазване. А здравеопазване или здраве – изберете сами!
Новинар, 26 януари 2011