Репортажи, интервюта, размисли, видели бял свят на страниците на вестниците "Поглед", "Класа",
"Новинар", "Дром Дромендар", "Седем", списанията "О Рома" и "Обектив".
Тук е мястото да благодаря на Валери Найденов, който ми даде шанс.

неделя, 30 януари 2011 г.

Само от Василица на Василица


Василица, Василица, ама и тя отмина. На 14 януари, като че вече по традиция, ученици от ромски произход имаха новогодишния късмет да се докоснат до властимащите. От предварителната програма на организаторите от център „Амалипе” ставаше ясно в кои часове деца от определените училища кои министри ще сурвакат. През тежките врати на министерствата на труда и социалната политика, на вътрешните работи, на здравеопазването, на образованието, младежта и науката, както и тази на министъра по управление на средствата от ЕС Томислав Дончев трябваше да минат учениците сурвакарчета от село Долни Цибър, Болярци, град Дунавци, Бяла Слатина, село Търнава и село Галиче.
Новото тази година беше, че освен български министри, покана за сурвакане имаше и от посолството на Франция. Е, щом е от нашата братска Франция, как да го пропусна и аз. И в 11.00 ч. преди обяд, въоръжен с диктофон и фотоапарат, вече чаках пред портите на посолството. Децата от училище „Христо Ботев” в село Долни Цибър закъсняха с около половин час, затова щракнах няколко снимки на затворените високи порти на домакините и заговорих Мария Балканджиева от център „Амалипе”, която също чакаше долноцибърските ученици. Попитах я защо точно френското посолство е избрано за посещение и дали това не е нещо като искане на символична прошка заради експулсирането на ромите през изминалата година. „Не – категорично отвърна тя. – Това е светъл празник и децата ще са много щастливи да се срещнат с представители на френското посолство. И няма абсолютно никакъв политически момент.” Появи се жълтият ученически автобус, с който от ранни зори от брега на Дунав пътуваха учениците и техните учители. Облечени с костюмите за подготвената програма, със сурвачки в ръце, весели и засмени, децата слязоха от автобуса и в колона един по един започнаха да влизат през отворената странична портичка. Пред нея стоеше русокос представител на посолството със списък в ръце и отмяташе имената на влизащите в него. Накрая останахме само моя милост и докторът на училището, който не беше посочен в списъка. След кратка консултация, докторът влезе. А вие кой сте, обърна се любезно към мен. А, медия! Момент! По телефона каза нещо на родния си език и след минута се появи една госпожа, която ме уведоми на чист български език, пак много любезно, че събирането е частно и медии не могат да присъстват. Имало желаещи и от други медии, но и на тях им било отказано. Проявих разбиране (то какво друго ми оставаше), извиних се по френски и си тръгнах.
Всъщност поех към Министерството на вътрешните работи, където в 12.00 на обяд ученици от друго училище трябваше да сурвакат министър Цветан Цветанов, който е и председател на НССЕДВ (Националния съвет за сътрудничество по етническите и демографските въпроси към Министерския съвет, б.р.). Закотвих се на входа и зачаках. Часът отдавна премина, а сурвакарите не се появиха. По-късно разбрах от организаторите, че поради ангажименти на министър Цветанов (продължилият твърде дълго парламентарен контрол) срещата на учениците от град Дунавци се е провела в друг час със зам.-председателя на НССЕДВ Георги Кръстев. Ами сега? Оставаше ми трета възможност – образователното министерство и с бодра крачка се запътих към него. Е, този път улучих. Още отвън ме попитаха дали съм за сурвакането и ме поканиха да изчакам вътре, че навън е студено. Отново се появиха долноцибърските ученици, начело с директора си Славчо Ташков, който също е от ромски произход. От него научих, че във френското посолство ги посрещнали много радушно мадам Мариан Отие – съпруга на посланика Н.Пр. Филип Отие, и първият му съветник г-жа Мариан Каре. „Останаха много доволни от нас – продължи директорът Ташков. – Представихме как се празнува Василица в нашия край, след това се почерпихме.” Не стана ли въпрос за изгонването на ромите от Франция, попитах и него. „Не, бяхме внимателни, по никакъв начин не се спомена нищо. А пък и да ви кажа, времето беше доста ограничено и ако бяхме останали по-дълго, може би щеше да се случи.” Което подсказа, че той е мислил да зададе подобен въпрос на домакините още преди да влезе зад високата ограда. Но по-важното е, че децата показаха, че може да се разбие всеки стереотип. Освен че могат да пеят и танцуват, долноцибърци са и много ученолюбиви. Само през последните 20 години оттам са излезли над 70 висшисти, които са се реализирали в различни области. С обещание за следващи срещи и общи инициативи се разделихме с новите ни френски приятели, каза накрая Мария Балканджиева.
За разлика от френското посолство, в Министерството на образованието залата беше пълна с журналисти. Освен министъра, в залата имаше зам.-министри, експерти и служители. Още в началото ме впечатли министър Игнатов, който отказа да чете написаното слово, а с думи прости приветства малките сурвакари, като подчерта, че няма друг ключ към успеха, освен образованието. Той им пожела много труд, но и добра реализация след завършване на училище. Министърът допълни, че тази година както социалната, така и образователната интеграция на ромите е много важна и експертите на министерство се борят качественото образование да стане достъпно за всеки. Председателят на център „Амалипе” Деян Колев пък му подари малка метла, изработена от ученици от училището в с. Голямо ново. В ромската традиция, освен за всекидневна работа, метлата се използва и за разваляне на уроки, поясни Колев. И пожела на министъра с нея да измете всичко ненужно от българското училище и да развали уроките над образователната реформа.
Децата и тук разиграха какъв е обичаят Василица, какви гозби трябва да има задължително на масата, как по-младите искат прошка от по-старите, пяха и танцуваха. Накрая насурвакаха министъра за здраве и успех през новата 2011 година. Не пропуснаха и експерта в министерството Йосиф Нунев, който на ромски език им пожела тяхното училище да стане пример и правило за всички училища в страната.

На следващия ден много медии отразиха голямото сурвакане. И за разлика от други години, когато се появяваха заглавия от рода на „Цигани въртяха кючек на Василица”, тази година преобладаваха заглавия като „Ученици сурвакат министри за Банго Васил”, и „Роми сурвакат кабинета”. Което е положителен показател както за самите роми, така и за по-голямата част от медиите в страната.
И така Василица 2011 отмина. Инициативата на организаторите показа, че е работеща. Остава да се надяваме, че след срещите французите са променили дори и малко мнението си за ромския етнос, че министрите и служителите в отделните министерства не са „отбили номер” само с пожеланията и усмивките пред камерите и фотоапаратите, а ще работят по-усърдно и по-упорито през тази година, за да се случи наистина реалната и равноправна интеграция на ромите в българското общество. Иначе е лицемерие да се сещат за ромите само от Василица на Василица.

сп. "Обектив", януари 2011

петък, 28 януари 2011 г.

Страх

Преди повече от година на спортната страница на един столичен вестник се появи заглавие “Кръв в София след мача”. Ставаше въпрос за мача на националния ни футболен отбор срещу Кипър в квалификациите за световното първенство по футбол в ЮАР. След победата с два на нула над гостите от острова на Афродита, във вестника пишеше за щастливи алкохолни натравяния на 17-годишни фенове, собственоръчно чупене на прешлени и черепи от кеф за първата победа. Накрая се споменаваше и за две пребити циганчета от група скинари в района на цирк „Балкански”. И толкова! Е, какво като са набили две циганета. Кой ги кара тия мръсни мангали да им се врат в ръцете, когато те – дрогирани или пияни, богопомазани, празнуват победата? А циганетата работели по това време. В цирк! Работят? Значи, скиновете немат работа, а некви си мангали имат! Ама били от дом за сираци - голяма работа. Бой, бой, бой и над 100 шева на лицето на едното от момчетата!

И както си му е редът - няма полиция, няма свидетели, няма арестувани, няма прокуратура, няма съд, няма гражданска реакция. Има новина за две обезобразени момчета, израснали в домове за сираци. Може би в същите домове, за които се правят медийни кампании и ни молят да пускаме есемеси и да помогнем на децата, живеещи там.

И ние, които се трогваме от съдбите на такива деца, гледайки телевизия, си казваме – майната му, ще пусна един есемес! Същите „ние” позорно мълчахме, когато пребиха същите тия деца на улицата. Е, случват се и такива работи, ама какво да се прави – самоуспокоително приехме новината, помръднахме в удобните си столове, потрихме носове и … пфу, да не ми се случва и на мен такова нещо... И всичко спира дотук!

Но то не спря. Заглавия като „Неонацисти пак ошариха спортна площадка "Спартак" в Хасково”, „Неонацисти на повикване”, „Неонацисти вилнеят в Пловдив”, „Расисти пребиха роми на метри от Президентството” и още десетки такива се появяват вече през ден по местни и национални вестници. Свободно в интернет пространството се разпространяват призиви за ненавист срещу различните по цвят на кожата, етнос, религиозни убеждения, полова принадлежност... Масово форумите се превърнаха в място на подобни прокламации и насаждане на мнението, че циганите са виновни за всички злини на държавата. Още колко често трябва да се бият хора, за да се обърне сериозно внимание от страна на компетентните органи на организираните ударни групи, които след всяко свое ненаказано деяние стават все по-самоуверени и дръзки в своите нападения?

Има и случаи, които не достигат до медиите. Такъв е и този на 53-годишния Цветан Игнатов от столичния квартал „Факултета”, баща на пет деца. Намирам го в малката му къща с гипсирана ръка. В Европейската година за борба с бедността и социалното изключване той си изкарва хляба като: „Обикалям по кофите и контейнерите за боклук, събирам хартия, желязо и ги давам на пункта за вторични – разказва той. – Безработен съм, а жена ми получава 116 лева пенсия. Това е единственият начин да изкарвам пари, за да има какво да ядат децата. На 20 май с количката се движех по ул.”Битоля”. Срещнах един колега и се заговорихме. По едно време гледам двама отдалече нещо си говорят и гледат към нас. Викам на колегата: айде да бегаме, тия че ни бият. А он вика: защо ще ни бият? Абе, не се бой”.

По време на придвижването към тях по-едрият от мъжете намерил дърво и с пристигането си започнал да ги псува на циганска майка. „Сега кой първо да почна с дървото?” – дал право на избор биячът и без да дочака отговор замлатил колегата на Игнатов. Човекът се паникьосал и побягнал. Тогава дошъл редът и на Цветан, който също се опитал да избяга, но получил удар с дървото отзад и паднал. Следват силни удари по главата, придружени с ритници. За да предпази главата, Цветан е подлагал ръката си. „Спасих си главата, имах само тука малко буци – показва той, – тука имах синки от ударите, ама това е нищо, помина вече. Не можах само да си спасим ръката. От ударите направо се е счупила”. Въпреки болките Цветан се е надигнал и пак е побягнал, като от страх е оставил и количката. Биячът пак тръгнал след него, но като видял увисналата ръка на жертвата си, се смилил. Продължил да псува и победоносно е напуснал бойното поле.
Цветан пък се запътил да търси първа помощ. По пътя пак се срещнали с колегата, който бършел кръв от лицето си и заедно отишли в пункта, където предават събраното от улиците. Собственикът на пункта и още двама от персонала отишли и прибрали количките, които останали на улица „Битоля”. Появил се и Янко, зетят на Цветан, който ги закарал до „Пирогов”. Според издадената епикриза на Цветан Игнатов е установена фрактура на раменната става на дясната ръка, направена е операция и са му поставени две пластинки и винтове. Престоят в болницата е продължил 10 дни. „Взехме пари назаем, заложихме телевизора и други вещи, за да платим операцията. 240 лева му платих само здравните осигуровки – намесва се и съпругата му Параскева. – Виждаш у каква мизерия живеем, а около хиляда лева отидоха за операцията. Платини някакви му сложиха у ръката, ама какви са, що са – не знаем.” Още докато е бил в болницата, при него е идвал следовател. Ходили са заедно на мястото, той е разказал какво се е случило, разпознал е нападателя си на снимка. Освен това, камера от близка сграда е заснела побоя. „Лошо е, че сега не мога да излизам да изкарвам по някой лев за ядене – въздиша Цветан, замисля си и добавя - Абе, добре, че Господ беше с мен, та тоя не ме утрепа на място.” Ясно е, че дело по случая ще има. Не е ясно как ще се изхранва голямото семейство на Игнатов с 116 лева на месец. Не е ясно и докога ще се позволява в европейска страна, каквато претендираме че сме, да се упражнява насилие над обикновени хора, заради това, че са различни. И да се насажда страх у тях от други, които си втълпяват, че всяка сутрин, само заради тях изгрява слънцето. И за никой друг. Страшно е да живееш в страх!



сп. "Обектив", юни 2010

сряда, 26 януари 2011 г.

Историята на един аборт


                                                                                                                                                                                                 Или как в провинциална болница си играят с живота на една жена                                                                                                                                                     


В дните на бурни парламентарни дебати около вота на доверие, поискан от правителството на Бойко Борисов, когато всички с интерес следяхме ожесточените нападки в пленарната зала за СРС-тата и записите, а електронните медии се скъсаха да ни показват номера с чашата вода и разни социолози и психолози от екрана, като врачки гадаеха дали реакцията на депутата, опитал се да окъпе своя колега е добре планирана и обмислена постъпка или той е действал на емоционална основа, една обикновена жена от един провинциален град въобще не се вълнуваше от случващото се в държавата. Тя си имаше своите си дертове. Дертове, дертове, ама пък такова безхаберие от нейна страна към бъднините на държавата просто е безсрамие. И защо? Просто беше бременна. Че какво толкова, нали големите и умни глави в страната постоянно алармират, че имаме демографски срив, че трябва да се раждат деца. Да, но тя, да я наречем Валя, мисли по друг начин. Безработна е и има две деца. Едното е в първи клас, другото гони втората си годинка. Искаше и него да не го ражда, но пустите роднини: „Роди го, че голямото ще порасне като егоист... Роди го, че голямото да си има братче или сестричка. Да не е само”... И тя го роди. Иначе семейството й живее на квартира. Съпругът, да го наречем Вальо, работи на строителен обект в София като общ работник. Ту има договор на половин работен ден, ту няма никакъв, ту има работа, ту няма. Няма и редовни здравни осигуровки. Спи на обекта и си идва, когато им платят.
Та Валя и Вальо едва успяват да плащат наема и постоянно ги заплашват, че ще ги изгонят от жилището. Постоянно им изключват тока заради неплатени сметки, съдят ги за неплатена вода... Та затова най-разумното в случая според Валя е аборт. Да, но и за това трябват пари. А когато ги няма, единственият начин за осигуряването на ценните хартийки са местните лихвари. Отиват при един от тях и проблемът им се разрешава за пет минути, но за 200-те лева, които им дава, ще трябва до един месец да му върнат 400. Ако не успеят в този срок, и те не знаят до колко ще се увеличи сумата. Чувал съм, че за дадени толкова пари след няколко месеца хора са оставали без къщите си. Но най-важното за момента е, че нежеланият плод няма да се роди. На сутринта пишман майката поема към градската болница, плаща поисканите 155 лева за извършване на аборта, упойват я и докторът, да го наречем Гинекологов, извършва аборта. И всичко приключва, проблемът не съществува. Но...! След като се събужда от упойката, Валя се прибира вкъщи, убедена, че плодът е махнат. Вечерта започват да я болят коремът, кръстът. Цяла нощ не може да заспи. На сутринта отива пак в болницата и казва на лекарите, че има чувството, че продължава да е бременна. Шефът на отделението и главната акушерка я прегледали отново, направили снимка, спогледали се учудено и казали, че наистина е бременна. Валя се разплакала и започнала да реди: „Добре де, нали д-р Гинекологов вчера ми направи аборт, защо пак съм бременна? Сега откъде да намеря отново пари за друг? Че аз тия пари съм ги взела с лихва...”. Успокоили я, че няма да плаща, предписали й някакви лекарства и „ела в понеделник”. Било петък и цели три дни Валя се чудила защо е бременна след извършен аборт в нормална болница, страхувала се дали ще й се случи нещо със здравето и плачела. В понеделник, придружена от две близки жени, пак се върнала в отделението по акушерство и гинекология. И отново изненада - една от сестрите казала, че няма здравни осигуровки, които възлизат на около 100 лева. Трябва да ги плати и едва тогава ще има нов аборт. Следват остри реплики и заплахи за съд от страна на двете придружителки срещу д-р Гинекологов, който въобще не се появил. Колегите му опитали някакви оправдания, но не се получило. „Ако нещо се случи със здравето на бременната, вие лично ще носите отговорност”, заплашвали двете жени. И може би, за да не се разраства скандалът, се оказало, че може и без здравни осигуровки. Друг екип извършил аборта. След него пък казали на Валя, че това не било плод, а нещо друго, появило се след първия аборт. Докато пиша, Валя е все още в болница. Не зная какво ще се случи със снимката, на която същите лекари бяха казали, че пак е бременна. Не зная и как ще се отразят на младата жена двата последователни аборта, стресът и страхът. Не зная и как ще върнат заема с лихвата...                                                                                                                 
Иначе всички институции в страната милеят за обикновения човек. В парламента не дебатират ли и не гласуват ли, дори и с чужди карти, страхотни ползи за народа. Правителството, както се очакваше, не получи ли своя вот на доверие, и както и преди него, не работи ли яко народа, за народа де – всички гадове в държавата излови, пътища и дворци построи, контрабандата спря, обяви, че рецесията свърши и само това ли? Че държавните комисии, като например ДКЕВР, и те не защитават ли яростно народа – не позволяват на монополистите повече от няколко увеличения и една такса на година. Не накуп, а тази година такса водомер, догодина такса силомер, по-следващата такса чист въздух. Съд и прокуратура също съвестно и честно, в името на народа, не вкараха ли в затворите всичко мургаво, що им се изпречи на пътя. Че службите и те – не подслушват ли денонощно за благото и здравето на народа. Но не са попаднали на читав народ. Тоз нашият народ е неблагодарен. Постоянно се оплаква. Пък и много лесно взе да умира - я на операционна маса, я след това, я инфаркт, я сливици... Че и аборти взе да прави. Взе и да се самоубива, без да си е платил здравните осигуровки. Че такива като д-р Гинекологов какво ще ядат, а? Имаме европейска здравна каса и европейски лекари имаме. И европейско здравеопазване. А здравеопазване или здраве – изберете сами!
Новинар, 26 януари 2011