Репортажи, интервюта, размисли, видели бял свят на страниците на вестниците "Поглед", "Класа",
"Новинар", "Дром Дромендар", "Седем", списанията "О Рома" и "Обектив".
Тук е мястото да благодаря на Валери Найденов, който ми даде шанс.

четвъртък, 31 март 2011 г.

Защо е горчиво българското мляко



Един ден на краварите Янка и Румен, докато техният министър е в Йордания*

Няма спор – всички обичаме мляко. И децата, и възрастните и политиците. Със или без красиво направени, примамливо подканящи и някак си дезодорирани пъстроцветни телевизионни реклами, млякото е основен хранителен продукт на българина още от времето на великите прабългарски ханове. До скоро не знаехме, не че сега знаем, че дълги години сме си купувахме мляко, което само изглежда такова. Но това е друга тема.

Сега ще се разходим до мястото на истинското мляко, там където то се изцежда от вимето на кравата и където миризмата е истинска, и ще гостуваме на едно приятно и трудолюбиво семейство, което от почти 20 години се занимават с краварство. Ако ви звучи грубо думичката краварство, може да си я замените с по-нежна и някак си по европейски звучна – млекопроизводители. И тези млекопроизводители, без почивен ден, полагат денонощни грижи за своите крави. Но техните не са като онази крави, които виждаме по телевизията – добре изглеждащи шарени красавици, с надписи по кожата, на фона на тучни планиниски ливади. Техните са малко по-различни, защото никой за нищо не ги снима. Иначе млякото им е истинско и може би по-вкусно, отколкото на чуждоземните рекламни красавици.

Навлизам в бившия стопански двор на някогашното ТКЗС в близкото до Стара Загора село Маджерито. Наоколо кал, стари машини и земеделски инвентар. На края на двора, в дълга постройка съжителстват семейството на Румен и техните 90 глави добитък.
Преди три години гостувах на семейството и сега реших да видя до къде са я докарали. Посреща ме Румен, който както и при първото ми посещение, е с работни дрехи. Прибрал се е за обяд от нивата, минава ми през ума. Пита кого търся. „А да, вие идвахте преди време. Сега ви познах”, отговоря си сам и кани неканения гост. Съпругата му Янка също ме позна: „Добре дошъл. Сядай, ще направя кафе”. Жилището се състои от две стаи, малка кухня и коридорче. Приятно и уютно е, но...миризмата. Е, свиква се, като човек се позастои на такова място. Имат две деца – големият е в 11-ти клас, малкият в първи. Баткото се запътва към обора – там винаги има какво да се прави, а малкия щъка около нас. „Минавах оттук и реших да видя как сте, разширихте ли стопанството, какви промени има през тези години”, заговарям домакините. Янка се усмихва: „Засега сме оцелели. Докога ще бъде, времето ще покаже. Тази година имаме повече животни – 45 са дойните крави и още толкова телета и юници. Но в общи линии едните „изяждат” файдата, която ти остава от другите”.

Гледам неразбиращо и Румен пояснява, че това се получава заради високата цена на фуража - 50 стотинки за килограм и ниската изкупна цена на литър мляко 70 стотинки. „Хората ни дават на юнашко доверие фураж, ние като вземем пари им го плащаме. И така. Много е трудно на този етап. И не само на нас. И колеги, с които общуваме, и те така я карат. Наистина просто оцеляваме”. Имали са и добри времена. Преди десетина години, само за една година успели да съберат пари и си купили хубава и голяма къща в селото. Но радостта им не била дълга. Още на следващата година я продали, защото цената на фуража се покачила и трябвало да спасят кравите. И продължили да живеят пак тук. „Добре, че майките ни имат апартаменти в града, та поне децата ни в бъдеще ще имат жилища – добавя домакинята, докато слага на масата купички с кисело мляко и току що изпечена пита със сирене. - Всичко е собствено производство”.

За разлика от Янка, Румен е доволен от работата си и не се оплаква. Винаги е искал да се занимава с това и с нищо друго. Признава, че след тези 20 години, друго и не умее да работи. Изпитва удоволствие и това е единственото, което го кара да продължава, въпреки трудностите. „Вчера се отели едно теленце и ей там ходя при него, давам му мляко, милвам го и му се радвам. Това ме удовлетворява. Тук в селото ми викат – абе, един път не си дошъл в кръчмата да пийнем. Ами не ми се ходи по хоремаци, аз безалкохолно пия и кафе. Просто мен това ме устройва от емоционална страна. Е, не ме устройва от финансова, но какво да се прави. Такива са времената.” - примирява се той.

Янка не е съгласна с него. Омръзнало и е да си ляга посред нощите и да става в зорите. И като капак, освен грижите за животните и работата по нивите, се сблъскват с по-големия проблем – бюрокрацията. В ходене по мъките се превръща попълването на разни бумащини, декларации, заявления и какво ли още не. А като най-глупаво нещо определя наложения миналата година плосък данък за земеделските производители. „Няма европейска страна, в която земеделски производител да плаща плосък данък – чуди се тя. - Дори и в Румъния го няма това нещо. На един семинар в София имахме среща с председателя на европейската асоциация, която обединява всички млекопроизводители. Той каза, че този проблем е изцяло на местна почва и не зависи от Европейския съюз. Вие, каза, трябва да си го извоювате да ви отпадне. А как да го извоюваме? Колко пъти ходим в София, с министри се срещаме, протестираме и какво? И в крайна сметка последно се реши, че може би ще ни остане плоския данък върху данък печалба. А тези, които го наложиха това са основно книжни плъхове, които въобще не са наясно с нещата, които стават в една ферма. Аз съм сигурна, че няма да изтрае и пет часа някой от тях, да се занимава с това, което ние вършим тук. Просто живеем в една много куриозна и много абсурдна държава. Писна ми да лягам посред нощите и да ставам сутрин в пет и половина. Няма събота, няма неделя. За кравите няма почивен ден. Ако сега Румен каже да продадем кравите, аз ще бъда щастлива.

Насочвам разговора към европейските програми за развитие на земеделието. И двамата са категорични – не са кандидатствали и нямат намерение да го правят. Но нали тези програми са за такива като тях? Излиза, че не са. Идеята е хубава, но не била за малки и средни фермери като тях, а за големи такива – със стотици животни и толкова хиляди декари земя. „Страх ни е да не се натресем с големия кредит и след това и децата ни да го изплащат. Защото ти теглиш кредит, правиш каквото трябва, след това идва комисия, одобрява направеното и на по-късен етап ти възстановяват петдесет процента от разходите. Но ти трябва да ги имаш тези средства, за да го направиш това нещо. А за такива като нас, попадащи в графата среден фермер, не си струва” – единодушно е семейството. Това, което им е необходимо, го имат. Всичко е втора употреба, но им върши работа. Оборът отговаря на европейските изисквания и не си заслужава да рискуват. Няма и защо. Децата не проявяват интерес към работа им. Въпреки, че големия син Митко, все още помага в стопанството, няма намерение да се занимава с крави. Майката е доволна, че живота на децата й няма да премине като техния - в тежък труд и смрад, заради едното оцеляване. „Бъдещето ще покаже накъде ще вървим. Не вярвам, че нещо ще се подобри, но съм оптимист по принцип” – казва Румен и поглежда часовника си. Времето лети, а него работа го чака.

Ставам, пожелавам успех на домакините и поемам към столицата. По пътя си мисля, колко хора като семейство Пейкови са останали в страната ни? Колко от тях се опитват да оцеляват и колко ще оцелеят? Защо европрограмите са насочени само към хора с много пари и недостъпни за останалите. Защо бюрократите са повече от производителите? Защо изкупната цена на млякото е 70 стотинки, а цената на килограм кашкавал в магазините е над 14 лева? Въпроси, които чакат някой отговорен да отговори. За да не дойде време, когато ще си разтваряме в чаша вода някакво прахче, ще разбъркваме получената смес, ще отпийваме от нея и безвкусно и носталгично ще се питаме на ум – ех, къде е млякото?

* Така преминава денят на Румен и Янка, същия ден, в който министърът, който би трябвало да се грижи за тях, се разхожда с делегация от 70 души бизнесмени и естрадни изпълнители в Йордания - бел. ред


Новинар, 01.04.2011

петък, 11 март 2011 г.

Държавата на ментетата

Или как един човек шест години лекува, без да е лекар

 

В рамките на два дни всички медии в страната като ехо разнесоха вестта за задържания менте лекар Евгени Коцев, а след това за домашния му арест. Даже научиха, че е роден в Хайредин, че е изоставено дете, израснало в дом, че е учил нещо в Киев и какви ли не други пикантни истории около живота му. И дотам. Сензацията свърши и ние си свършихме работата с отразяването й. До следващата сензация.
Два дни след определената от съда мярка „домашен арест” за старозагорското чудо на българската медицина Евгени Коцев погребаха неговия вече бивш пациент Димитър Стефанов. По време на събитията, разиграли се на 2 и 3 март, бях в Стара Загора, разговарях с хора от квартал „Лозенец” и със сина на Димитър. По това време Евгени Коцев все още беше в следствения арест, а Димитър, макар и в тежко състояние, все още жив.
Поради почивните дни около националния ни празник не можах да посетя медицинския факултет на Тракийския университет, където Евгени учи за медицинска сестра, и да се видя с декана, преподаватели, негови колеги. Сигурно някои от тях са знаели за практическата му дейност извън факултета, защото според местните бившият санитар не е криел заниманието си, а дори е парадирал с него.
По думите на Ташо Димитров - син на вече покойния Димитър, Евгени няколко дни по два пъти на ден е поставял на баща му „някакви банки със системи" и в тях слагал някакви лекарства. "Не знам какви, това са лекарски работи”, казва Ташо. Като за лечението не са му плащали много - по 5-10 лева на ден. Следствието ще покаже дали проведеното лечение е довело до смъртта на възрастния човек. Въпросът е защо се е позволило от власти и общество някой, който много иска да е лекар, но не е, да лекува хора в един голям български град? Наистина ли е медицинско чудо мнимият доктор или манипулатор, въртял на пръста си не само пациенти, но и цялата общественост начело с всички институции, имащи отношение към здравеопазването, или пък е луд за връзване, не мога да съдя.
Οт девет години Евгени Коцев живее в Стара Загора, а според жители на „Лозенец” от цели шест „практикува”. И то, без да се прикрива, като истинско джипи си има всичко – от табелата на медицински кабинет, обзаведен с необходимото оборудване, ЕКГ-апаратура за кардиограми, до медицинска чанта и рецепти. Ходил по улиците с бяла престилка и слушалки, посещавал пациенти на адреси.
Извършвал е манипулации, изписвал рецепти, издавал направления, според някои даже е имал лекарски УИН (уникален идентификационен номер – откъде и как се е сдобил с такъв?) и е издавал болнични листове. И както е при истинските лекари, има хора, доволни от него, и такива, които казват, че не става за доктор. Сега едни искат да правят подписка за недопускането му до квартала, други казват, че ще го съдят, трети го защитават.
Излиза, че с изключение на присъдата "пробация" за същата незаконна дейност, издадена му от съда преди три години, никой в града на дългите улици не си е помръднал пръста да спре това безумие.
Възможно е Евгени, когото не познавам, наистина да има усет, желание и талант да лекува по-добре от истинските доктори, както каза в един репортаж по телевизията една госпожа. Но самият факт, че той няма завършено необходимото образование и разрешително за извършване на такава дейност, го превръща в нарушител на закона. Моят приятел Митьо се научи да управлява автомобил, но го е страх да шофира, защото няма разрешително за това - шофьорска книжка.
Преди да стигне до нея, трябва да има и медицинско свидетелство, че е в нормално физическо и психическо здраве. Ама ако Митьо прояви желание и реши да шофира училищен автобус, пълен с деца, и го подкара из града? А Евгени е имал стотици „пациенти”... И много хора са знаели. И никой не се е опитал да го спре, да го съхрани, за да сбъдне мечтата си да бъде истински лекар. Може би да спаси и един човешки живот. Жалко за всички нас – медии, власти, общество. Дали пък не се превръщаме в ментета?

вестник "Новинар", 12.03.2011

 

Изостанали от света и забравени от държавата

Европарите за селските райони уж за хората, но всъщност не са

 

В последните седмици усилено се заговори за „отваряне” на Програмата за развитие на селските райони. Медиите също се включиха в надпреварата да информират гражданите за усвояване на евросредствата. Екип от няколко човека по проект на институт „Отворено общество” се ангажирахме да обиколим няколко области на България, да се срещнем и разговаряме с представители на общини, с кметове, с екипи по европейски програми и проекти, с участници в текущи проекти, да разговаряме и със случайно срещнати хора на улицата. Общувахме с хора от най-източните земи на България до най-западните й територии. Наслушахме се на признания за проблеми, анализи на допуснати грешки, откровени оплаквания от неумиращата бюрокрация, споделен опит за постижения, опасения за бъдещето на един или друг проект, за опропастени надежди и откровени разочарования и какво ли още не…
Според нас е важно да се знае какво се случва, след като се спечели европроект. За какво и как са ползвани европарите? Има ли положителни промени вследствие финансирането? Какви са най-често срещаните проблеми при отчета? Какво трябва да знаем, ако сега решим да кандидатстваме с проект? Това са само част от въпросите, на които търсим отговори в няколко общини, работещи по проекти за развитие на селските райони по оста „Лидер” и Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси”.
Тук ще ви разкажем за финансиран проект на Местна инициативна група (МИГ) по Програмата за развитие на селските райони в най-отдалечената от столицата община Завет. „Лидер” се нарича четвъртата ос на Програмата за развитие на селските райони. Тя създава финансови възможности и дава власт на местните хора и общности да развиват своите райони. Основно звено са местни инициативни групи (МИГ), които се формират от представители на обществения и частния сектор. Те разработват местни стратегии за развитие на района си и кандидатстват за финансиране на тези стратегии. И всеки жител на общината, отговарящ на определени условия, може да кандидатства пред МИГ-а за финансиране на своята идея. Така вместо да кандидатстват пред Министерството на земеделието, където ще се конкурират с постъпили проекти от цяла България, те кандидатстват в общината си и се конкурират само с хората от общината. Което е нещо съвсем различно и шанса за успех е значително по-голям! В малката община Завет, в която има седем населени места и около 15 хиляди жители, разговаряме с Емил Стефанов – общински съветник и технически асистент по проекта, Зюлфие Исмаилова - зам.-кмет на общината, Сениха Мустафа - председател на неправителствена организация, Камен Макавеев – експерт-консултант по проекта и обикновени граждани, срещнати по улицата. Според тях желанието за промяна към по-добро е водещото сред населението.
Всеки очаква да се промени нещо в населеното място, да се подобрят условията за живот и за създаване на собствен бизнес, за откриване на работни места. „В Завет основният поминък на хората е животновъдството и земеделието. Отначало, когато правихме разяснителните семинари, дойдоха много хора. В залите, където ги провеждахме, се събираха по над 50-60 човека. Но за съжаление хората нямат доверие в институциите. Става въпрос за обикновените хора, не за бизнесмените, които са кандидатствали и по други програми”, уточнява Емил Стефанов. Вече ги търсят само по-активни граждани, но и на тях им се струват много сложни процедурите за кандидатстване и самите хора се затрудняват. Иначе искат добри пътища, улично осветление, по-добре благоустроена градска среда, да има място за отдих и детски игри. И най-вече работни места. Но за да се стигне дотам и до паричните преводи по проекта, трябват „пресни финанси”. „Неправителственият сектор ги няма парите, за да може авансово да се харчат. Не можахме да намерим и бизнесмен, който да даде тия пари и благодарение на общината, която се съгласи да поеме тази част, нещата се случват. За съжаление заделените пари от общината свършват. Звъним, обаждаме се на отговорния за нас човек и питаме. Отговорът винаги е „Ами в момента работим”, недоволства от мудността на отговорните фактори общинският съветник.
На кого ще помогне МИГ-а в Завет и какво точно ще се финансира? – попитахме директно. „В момента се сещам за село Брестовене, те имат дърводелски цех и искат да правят сушилня, за да не купуват скъпа суровина, а те да си я обработват. Другият пример е в съседното село Прелез – едно момче иска да прави сушилна база за зърнени култури, да изгради маслобойна. Други имат животни, имат стара техника и имат желание да закупят нова техника, за да бъде работата им по-ефективна. Ако говорим за социалната сфера, там желанията нямат край – за детски площадки, за освежаване и подобряване на сгради и помещения – на инфраструктурата изобщо. Има хора от училищата, които идват и искат да кандидатстват”. Оказа се, че в училището в града няма нормален физкултурен салон. Имало някаква малка неудобна заличка. Госпожа Зюлфие Исмаилова на този етап е безсилна да осигури средства за нов училищен физкултурен салон: „Ние ще направим зала, но за града. Програмата за селски райони не финансира проекти, които ще се реализират в училище. Решили сме да подадем нов проект за спортна зала, защото град Завет има нужда от спортна зала. Ние трябва да задоволим потребностите на нашето население”.
Сениха Мустафа - председател на неправителствена организация, сподели, че с помощта на МИГ-а се надяват да осъществят свои идеи, свързани със социално-здравни проблеми на населението. А имат и още много проблеми: „Първият е безработицата, вторият е образованието и третият е, че няма социални услуги, от които могат да се възползват хората с увреждания, децата с увреждания. Имаме хора с психични заболявания и тук нямаме такъв дневен център, който може да им помогне, за тях не се полагат никакви грижи в момента. И сегашната програма ни дава възможност да осъществим много такива наши идеи и реално да помогнем на хората – да има център, да има и такава социална услуга: рехабилитация, физиотерапия за възрастното население. Към общината има Домашен социален патронаж, но това е единствената услуга. Доставя се храна, но нещо повече няма. А с МИГ-а може да се направи повече”.
Очакванията за положителна промяна в общината са налице. Проблемите продължават да бъдат финансови и идват най-вече от страна на финансиращия орган - министерството. „Парите свършват! Дадохме първия си отчет, комуникираме с колеги от другаде и получаваме отговори от тях, че нещата и при тях не вървят по отношение идването на парите. Все още и на тях не са им превели средствата по първия им отчет. В момента това са ни основните проблеми. Общината наистина е заделила средства, но тя не може да поема всичко и изцяло. В тия тежки времена е трудно за всички… И всеки от екипа търси изход. Но ако нещата продължат по същия начин”, казва на раздяла Емил Стефанов.
А ние се разходихме из градчето. Видяхме ремонтираното училище, центъра, улиците. И тук, както и по други малки населени места, рядко можеш да срещнеш млади хора. Те са в големите градове и в чужбина – там, където намират работа. На около триста метра от сградата на общината, пред една къща, семейство ремонтира странна веялка отпреди стотина години и нещо като трактор. Заговаряме ги. Питаме знаят ли за местния МИГ. „Да, но те търсят само определени лица. А ние сме изостанали от света и забравени от държавата. Не знаем какво и защо става, ама града увяхва, като го гледаме”. На тръгване минаваме през Разград и се срещнахме с Камен Макавеев - експерт-консултанта на МИГ-а. Неговото мнение е следното: „Ако една организация разполага със свободни собствени допълнителни средства и може да си позволи да ги задели за европроектите, е добре, но в противен случай тя просто ще се провали. В началото администриращите програмите са много точни с превеждането на авансови 20% от проекта, но оттам нататък пада страхотно чакане за междинните плащания. Не по-малко от 6-7 месеца са необходими за получаване на междинно плащане.”
Така видяхме нещата в Завет. Изводите си ги направете вие.

вестник "новинар", 11.03.2011