Репортажи, интервюта, размисли, видели бял свят на страниците на вестниците "Поглед", "Класа",
"Новинар", "Дром Дромендар", "Седем", списанията "О Рома" и "Обектив".
Тук е мястото да благодаря на Валери Найденов, който ми даде шанс.

сряда, 24 август 2011 г.

Смъртта на пътя, която вече не ни прави впечатление

                              Спрете покупко-продажбата на книжки и оправете пътищата

                                                          
Ще започна с това, че съм професионален шофьор от останалата в миналия век 1984 година. Управлявал съм почти всички видове товарни, пътнически и леки соцвозила – от ЗИЛ и КРАЗ, през автобусите "Чавдар" и "Робур" до "Москвич" и "Волга", преди да седна зад волана на западна кола. Повече от 6 години всеки ден съм на пътя и изминавам най-малко по 200 километра. През времето, откакто съм шофьор, имам само едно ПТП – в ранните ми неопитни шофьорски години. Иначе съм плащал всякакъв вид глоби – фишове, актове, почерпушки, рушвети... Толкова за визитната ми картичка. За друго искам да споделя с вас, читателите. А то е тъжно.

Не ни ли омръзна всяка сутрин медиите да ни събуждат с новини за броя на поредните жертви при автомобилни катастрофи? Превърнахме държавата в бойно поле. Всеки ден по пътищата у нас загиват повече хора, отколкото в страни, където има размирици или се водят военни действия. Всеки ден по шосетата на България намират смъртта си младежи в разцвета на живота си, жени, все още не родили, и деца – наши, български деца. Чуваме информацията, цъкаме с език и толкова. Излизаме навън, яхваме западния си автомобил – втора употреба, включваме се в движението и яко газ, пък каквото сабя покаже - или в превод – чиято ламарина на автомобила е по-здрава, той ще оживее. Никаква колегиалност, движим се по почина - навсякъде съм с предимство, плюем се на всеки завой, псуваме се на всеки километър, бием се на всеки светофар, убиваме се на всяка пешеходна пътека, че и по тротоарите.

Претръпнахме ли? Толкова ли озверяхме? Дотолкова ли свикнахме със смъртта във всекидневието си? Докъде ще стигнем? Толкова ли е трудно да се движим нормално, като се съобразяваме със състоянието на автомобила и пътя, с атмосферните условия, с другите участници в движението. И не заради катаджиите и глобите, а заради нашата и на децата ни безопасност. За да стигне всеки там, за където е тръгнал, жив.

Споменах катаджиите или, както би трябвало да се назовават, контролните органи на пътя. От опит зная, че част от тях са стриктни – и проверяват стриктно дали имаме свидетелство за управление, талон, задължителна застраховка, винетка, годишен преглед, платен данък, заверени пожарогасител и газова уредба, светлоотразителна жилетка, триъгълник и аптечка. И ако всичко е наред, сложил си дори и колана, ти казват, че регистрационната табела на автомобила е олющена. И „сега да пишем ли, какво да правим”.

Рядко съм попадал на представител на реда, който да ме спре и да ме предупреди за опасност на пътя. Несериозно е, когато се крият в храстите покрай пътя, изскачат от тях като партизани и задъхано казват: “Вземете си документите и елате при колегата!”. Колегата с усмивка на лице ти показва апарата, че си превишил разрешената скорост и следва акт, но “Айде от нас да мине, че пишеме фиш”. В повечето случаи с това се изчерпва присъствието им на пътя. Иначе нововъведенията са налице – колани на задната седалка, камери, седалка за деца, апарат за това дали си употребил дрога и каква и още, и още... Целта е ясна – събиране на пари. Едва ли биха ме убедили, че всичко това е за моята или нечия безопасност. Поне от държанието на органите по пътя не личи. За тях е важно да се изпълни дневната норма от написани актове и фишове. Или пък да се изкара една “почерпка”. Което не ни кара да имаме респект от тях, нито да се поправяме, а да хитруваме, за да се измъкнем сухи. И да правим това, което най-добре умеем – да псуваме!

Пътните знаци, забраняващи движението със скорост над 40 километра, ги има под път и над път. Никой от нас не ги спазва, защото те си стоят от осемдесетте години на миналия век. Някъде се поставят и нарочно, за да има нарушение и глоби. А там, където е необходимо да има - да те предупреди и предпази от опасност, застрашаваща живота ти - няма никой и нищо.

Вина за жертвите на пътя носят и отделни автошколи и служители в КАТ, които издават удостоверения за управление по втория начин – т.нар. купени книжки. Зная за хора, които не могат името да си напишат, но имат шофьорска тапия. Това са потенциални убийци и самоубийци. Заговори се за поставяне на видеокамери в автомобилите по време на изпит. Което ще струва пари и сигурно ще доведе до покачване на таксата на кандидат-шофьорите. Но дали ще намали издаването на удостоверения на менте водачите, ще разберем на по-късен етап.

Част от злополуките се случват поради неопитността на шофьорите, друга – поради невнимание, несъобразена висока скорост и употреба на алкохол. Не малка част обаче се дължат на лошите пътища, по които сме принудени да шофираме. Отделни части от магистралите са по-зле, отколкото пътищата между овощните градини в съседна Гърция. Неравности, дупки и ями по първокласните ни пътища също са предпоставка за ПТП-та. В протоколите рядко се пише, че вина за произшествието е пътят. Периодично по телевизиите се показва някой автомобил, “посетил” огромна яма в определено населено място и останал в нея. Едва тогава отговарящите за поддръжката на пътя я запълват. И така до следващия автомобил и следващата дупка.

Злополуките и жертвите на пътя ще намалеят значително, когато се изземат купените книжки от неправоспособните водачи и се спре покупко-продажбата. Когато се отнемат книжки за дълъг период на всеки водач, употребил алкохол, независимо от промилите. Когато контролните органи на пътя покажат, че са там не само да спират и глобяват, но и да ни предпазват. Когато започнат да мерят с еднакъв аршин водачите на евтини возила и на луксозни такива. Когато ние, шофьорите, спрем да ги псуваме и осъзнаем, че те са на пътя, за да ни помогнат. Когато се държим помежду си като цивилизовани хора и спазваме правилата. Когато пътищата ни придобият европейски вид. И когато, сядайки зад волана, осъзнаем, че за да стигнем там, за където сме тръгнали, трябва да бъдем живи.


в-к "Новинар", 24 август 2011