Репортажи, интервюта, размисли, видели бял свят на страниците на вестниците "Поглед", "Класа",
"Новинар", "Дром Дромендар", "Седем", списанията "О Рома" и "Обектив".
Тук е мястото да благодаря на Валери Найденов, който ми даде шанс.

сряда, 20 ноември 2013 г.

Валери Леков: Няма ги вече старите мелници. По пътя се срещат само безделници


Валери Леков
Кадър от документалния филм ,,Ром Кихот”
Снимка: romaquixote.com
Актьор по душа, писател, журналист и човеколюбец по призвание. Може да бъде открит на сцената, където се чувства себе си, в широкото интернет пространство чрез следите на творбите си и с тембъра си в Българско национално радио. 
Валери Леков е сред онези пътуващи и търсещи хора, за които търсенето е въпрос на избор. Смел и дързък в провокациите си. Познават го в ромската махала в Кюстендил, а и не само там, със скечове, които сам измисля и реализира. Обича римите. Ромео и Жулиета в ромски вариант, Ром Кихот, чистачките и още хрумки са резултат от вдъхновението, което го преследва непрестанно. Не се крие под стряхата, когато навън вали. И в слънце, и в студ е готов да запали колата си, която сред поредния ремонт пак ще го отведе към приказното. Чувството му за хумор го пази от парещите лъчи и продължава да се бори с вятърните мелници. Творбите му са пропити с чиста истина, а изнесени на сцената като скечове са разсмивали препълнени салони с публика. 

Валери е чат от трупата ,,Атипън”, собственик на няколко кошера с пчели, а от скоро
Валери в радиото
Снимка: bnr.bg
стопанин и на кучето Арти. Живее в панелен блок, изпълнен с въздух на вълнение. Кой е Ром Кихот зад кадър и кой е Валери Леков във филма ,,Ром Кихот”, за който вече Ви разказахме в предна публикация

Кой е Ром Кихот извън лентата на филма? 

- Не знам кой е. И аз все го търся. Е, понякога го усещам около себе си – минава със своя Росинанд тихо, сякаш да не събуди чувствата у хората. Страх го е, защото знае, че хората не обичат да им се събуждат чувствата. Знам за него, че му е трудно да говори за себе си. Трудно е, защото не се познава достатъчно. Той е наясно, че другите, санчопанчовците, с които обикаля тук-таме, го познават много добре и разказват на този и онзи за него и неговите подвизи. Не че подвизите са големи – те все още са малки, обикновени като него. Та те, санчопанчовците, казват, че той се опитва да прави нещо – ту смешни стихове плете, ту нещо театър, ту радио, ту скечове, ту ..., абе, с една дума нищо! С това нищо увлича и други кихотовци, които не започват с ром! 

И с кои вятърни мелници се бори той? 

- Е, няма ги вече старите мелници. По пътя си среща само безделници! 

За къде пътува Ром Кихот? 

- Споделял е пред хора, че няма да пътува към Сатурн. България била негова родина и той ще си остане тук. 

За какво мечтае? 

- Със сигурност мечтае да вижда едни по-усмихнати и доволни от битието си хора, носители на положителна енергия. Иначе, другата енергия ще ни довърши! 

Колко цвята има дъгата, господин Кихот? 

- Чувал съм да казва, че дъгата е красива, защото в нея преливат различни цветове. Той не познава хора, които да не се радват и любуват на дъгата. Цветовете са толкова, колкото са етносите в страната ни - много. Защо тогава не сме дъга? 

Под какъв ъгъл гледа актьорът на вече готовия филм? Вие сте участвали в процеса на снимане - как се чувствате днес, когато продуктът е завършен? 

- Беше ми интересно, опитвах се да крада от занаята на онези двечки същества Нина и Петя (б. р. режисьорите на филма ,,Ром Кихот”). И ако трябва да бъда откровен, чувствам се три пъти щастлив. Единият път, защото филмът се получи и е различен от досегашните на мургава тематика. Вторият – че това бе добър дебютен филм на Петя и Нина. И последно – не всеки ден се правят филми за простосмъртни като мен. 

Какво Ви казаха Вашите близки и познати след премиерата? 

- Едни ме целунаха, други ми стиснаха ръка. По-близките казаха просто „Филмът се получи и е хубав”

А сега накъде?

- Е, не съм се взел на сериозно. Животът продължава, както преди филма, така и след него – работа, проблеми, оцеляване... 

Как се работи с Петя и Нина? 

- Приятелски. И с взаимно уважение! Благодаря на съдбата, че ме срещна с тях. На премиерата развълнувано казах нещо от рода на - ако има повече млади хора като тях, страната ни би изглеждала по-различна. Сега бих добавил – радостно е, че ги има тях. Значи, има надежда за едно по-добро утре. Обичам ги! И последно искам да се извиня на Шекспир за вмангасаряването на неговите Ромео и Жулиета и на Сервантес, естествено за ром, пардон, Дон Кихот!

Интервюто взе Яница Маринова
http://novata-jurnalistika.blogspot.com/2013/10/blog-post_28.html
 

За „Ром Кихот”


rom1
Част от екипа на филма: Георги 
Цветков, Петя Накова и Нина Пехливанова     28.10.2013



             Със създателките на филма „Ром Кихот” и с един от главните герои – Валери Леков, разговаря Лора ТРАЙКОВА. За клишетата, предразсъдъците и бездействието на политиците.
С премиерата на документалния филм „Ром Кихот” на режисьорките Нина Пехливанова и Петя Накова беше открито първото издание на фестивала на документалното кино Sofia Biting Docs. Организатори на амбициозния форум са познайниците ни от „Позор”, които след Близкия и Далечен Изток и късометражното кино предложиха срещи и дискусии и с документалистиката.
„Ром Кихот” ни пренася в Кюстендил, където чрез срещите с четирима колоритни герои и от по-бедната и от по-заможната част на ромската махала, навлизаме в микросвета на будещите силно противоречиви чувства наши съграждани. Принудени да живеят в две паралелни вселени, хората от махалата имат същите проблеми, с които се сблъсква средностатистическият българин, само че при тях са утежнени и от фактора етнос. Героите са момиче, което иска да се реализира като фризьорка след гимназията, и родителите й, които печелят пари на гурбет, за да я изпратят подобаващо в живота след абитуриентския й бал; хармонична двойка, в която жената е бесарабска българка и е оставила родината си – Украйна, за да свие гнездо с любимия си в ромската махала; тийнейджър, който живее в мизерия, но не иска да я замени с друго, защото „тук е роден”; журналист от БНР, поет и самодеен актьор, който мечтае за черешова градина, с която да издържа семейството си, разпиляло се заради недоимък.
Всъщност, можете да научите много за „Ром Кихот”, неговите герои и преживяванията на екипа по време на снимките от впечатляващо богатия му сайт http://romaquixote.com. А сега ви срещаме с двете му режисьорки, дебютантките Нина Пехливанова и Петя Накова.
Нина и Петя, които се откриват по време на следването си в НБУ, режисират заедно „Ром Кихот”, защото се допълват и съвместните им проекти се получават много добре. Вярват, че филмът е екипна работа, в която всеки е важен. Поставят оператора на особена позиция в създаването на успешен документален филм и не забравят героите, от които се изисква смелост да се разкрият пред непознати хора. В дебютния им филм екипът е съвсем малък, а двете са били и шофьори, и организатори и кетъринг, въобще каквото се наложи. За Нина документалното кино е по-голямо и отговорно предизвикателство от игралното, защото истината може да бъде представена по различни начини, но човек винаги влага субективното си отношение. Тя се надява да остане морален човек след всичко, което преживява и показва. Петя изпитва голямо удоволствие да преправя реалността чрез документалистиката, така че тя все пак да си остане реална действителност, макар и с по-различен нюанс.
Как ви хрумна идеята за „Ром Кихот” и защо именно тази тема избрахте за своя дебют?
Петя Накова: Преди години правих проучване за книга за живота на протестантски пастор, който вече е покойник. По времето на комунизма е бил изселен от София в Кюстендил. Там, в ромската махала, е работил като истински пионер и е направил много за хората. Когато оформих историята му, споделих с Нина, че това може да е и предварително проучване за филм. Докато мислехме как да направим филма, стигнахме до ромската махала и решихме, че чрез случващото се там можем да разкажем историята на пастора. Но по-нататък усетихме, че образът на този човек, който дори няма да се покаже на екрана, ще бъде в постоянна борба с живите, цветни роми, които вместо него може би ще представят себе си. Във филма всъщност виждате сина на пастора.
Нина Пехливанова: Три години работихме по „Ром Кихот”. Всъщност не ние избрахме този филм, а той нас. С идеята кандидатствахме в конкурса на Балканския документален център за развитие на проект. Решихме, че след като ще се представяме именно пред балканската общност, темата за ромите е много актуална. Одобриха ни и получихме 4-месечен тренинг с три модула, в рамките на който пътувахме до Истанбул и Косово. Накрая осъзнахме, че работата е сериозна, привлякла е вниманието на много хора, които ни консултираха, и нямаме право да не го осъществим. Тренингът трябваше да завърши с готов проект за кандидатстване за бюджет. След кампуса просто преведохме проекта на български, за да кандидатстваме пред Националния филмов център, и за наша радост бяхме подкрепени за дебют.
В надписите сте изброили членовете на комисията към НФЦ, която го е одобрила. Мисля, че за първи път виждам такова нещо, и се радвам на тази прозрачност, защото я смятам за необходима, особено когато държавата субсидира творци с парите на данъкоплатците.
Нина: И аз не съм го виждала, но е много важно да се избяга от анонимността. Аз много се дразня, че в един филмов екип има хора, които работят заедно, а не се познават. В игралното кино, където екипът може да е огромен, това е по-обяснимо, но в документалното, особено в български дебютен филм, хората не са повече от 10, не може да не знаеш кои са лицата до теб, зад теб.
Главният герой – Валери Леков, е логичен избор, понеже е най-интегриралият се в обществото в сравнение с останалите роми. Макар че тази ситуация е парадокс – той е български гражданин, как така ще се интегрира в родната си страна…
Петя: Бяхме по средата на снимките, имахме много заснет материал и изведнъж се оказахме без първия си главен герой. Той видя, че нашето присъствие му създава много трудности в махалата, и ни помоли да се разделим. Ние можем само да гадаем какво точно го притесни. Имаше ужасно напрежение, защото трябваше възможно най-скоро да намерим друг. С Валери се бях запознала преди няколко години. Колебаехме се дали той е подходящ. Но го избрахме, не защото е най-интегрирал се, а защото професията му на журналист може да послужи като естествен обединител на темите, на героите. Той познава всички останали герои във филма.
Нина: Първоначално филмът трябваше да се казва „Пиаца ди Рома” – центърът беше площадът. Има силен контраст между двете части на ромската махала, която е разделена от площада, но контрастът трудно може да се представи визуално. Дълго търсехме начин да го покажем, но така и не намерихме как. На площада се срещат всякакви хора, независимо от статута си в обществото. Валери е много жизнен и силен като енергия, той ни привлече към себе си. Ние много харесахме сатиричната му поема „Ром Кихот” и тъй като тя ни повлия силно, сменихме заглавието на филма.
А какво остана извън филма? Имаше ли други герои?
Петя: Не, нямаше други герои. Не искахме да скачаме от човек на човек, а да наблюдаваме достатъчно дълго едни и същи хора, така че представата ни за тях да е по-задълбочена. Искахме не героите да разказват за себе си, а събитията от живота им, които сме заснели, да го правят вместо тях. Но може би това щеше да се получи, ако бяхме снимали още една година. Иначе проучването и снимките ни отнеха година и половина.
rom6
Далила
А как подбирахте моментите, в които да отидете при тях? Чудя се как можеш да предвидиш хода на събитията, още докато правиш сценария за документален филм, който де факто се случва на момента?
Петя: Освен че главният ни герой беше друг, в първоначалния сценарий нашите очаквания какво ще се случи на останалите герои, също бяха различни. Далила искаше да кандидатства фармация. Представяхме си как тя ще дойде в София на кандидатстудентски курсове, как ще се разстрои от сериозното учене… А Светла много говореше за емигриране.
Нина: Тя имаше проблеми с това, че след брака си с Живко вече е българска гражданка и за да си ходи в Украйна, й трябва виза. Беше се настроила на силно антиадминистративна вълна. После втората бременност й повлия много положително и жизнерадостно.
Иначе бяхме в постоянен контакт с хората. Знаехме кога е терминът на Светла и бяхме инструктирали мъжа й Живко да направи клипче с фотоапарата си, когато тръгнат към болницата, защото ние едва ли ще можем да стигнем навреме. Той съвестно ни се обади, когато контракциите на Светла бяха почнали. Веднага организирахме екипа и на третата вечер бяхме в къщата им. Другите посещения бяха спонтанни.
rom3
Емо
А този младеж, най-неинтегриралият се Емо, който е симпатичен с непосредствената си посредственост, с какво спечели кастинга?
Нина: Открихме го през неговата класна. Тя е работила с Валери за местното радио и когато се запознахме, я помолихме за помощ да открием различни деца. Тя ни каза, че Емо й е любимец, защото е много буден и има интерес към нейния предмет – история. Разказа ни за проблемите на семейството и за това, че след като за родителите му училището не е ценност, няма как да стане важно и за него. А тя обикаля махалата, говори с децата, с  родителите всеки път изрядна и представителна. Другото характерно за Емо е, че той има особено чувство за достойнство. Не приема помощи, не иска нещо да му се купи, както останалите деца. Не ни е позволявал да го черпим. И както се видя, той има своите гълъби, с които споделя хляба си, и това е много красиво.
Какво беше отношението ви към ромите в началото на филма и с какво то се обогати?
Петя: Отношението ни може да бъде описано с всички хубави думички – идеализирано, много хуманно. Аз лично си казах: „Всички сме хора и няма начин да не се разбереш с човек, какъвто и да е той.” Много отворено подходихме.
Нина: Те също ни приеха гостоприемно, защото са много отворени. Ако почукаш на някоя врата и кажеш: „Гладен съм.”, ще те нахранят, колкото и да са бедни. Не знам колко българи биха направили това, защото ние може би наистина не знаем какво е глад. Ромите са по-щедри от нас. Естествено, имали сме моменти на разочарование. Времето не значи нищо за тях. А ние все пак организираме екип от София, правим уговорки, идваме специално и после се оказва, че уговорката е само в нашата глава. Докато снимахме филма, открих, че ромите плашат децата си с Лошата българка, която ще дойде да ги открадне, ако не слушат.
На премиерата бяха почти всички герои. Какви бяха реакциите им към филма?
Петя: Те го гледаха за първи път. Далила винаги се е вълнувала дали изглежда красива. Но сега остана доволна, не само от това как изглежда, но и как сме я представили.
Нина: Баща й е най-големият авторитет за нея и ние сме щастливи, че спечелихме одобрението му, защото по подразбиране имаме одобрението и на Далила. А Валери и Светла също бяха много доволни, че нещата са станали така естествено. По време на снимките сме се старали да не режисираме или манипулираме.
Какви са плановете ви за филма след премиерата?
Нина: Опитваме се усилено да го продаваме на фестивали. Дойде първата покана от Котбус от Фестивала на източноевропейското кино, където лично ще го представим на 9 ноември. Най-голямата ни мечта е „Ром Кихот” да има телевизионна дистрибуция, защото искаме да се види от повече хора и дай Боже, да стигнем до тях с посланието си. На сайта му има рубрика „Стани домакин на прожекция” и можем да го представим пред различни групи в училища, по форуми, в рамките на дискусии. Готови сме да говорим за опита ни от филма. Иначе не се чувстваме представители на ромската общност, макар доста хора да подхождат с някаква агресия към нас, защото именно това си мислят. Знаем, че сред ромите има всякакви хора, но ние искаме да се видят и прекрасните личности, които не трябва да страдат от етикета, който им е наложен.


Ту забравяме, че сме заедно, ту се сещаме


Блиц с Валери Леков

Валери Леков
Ако Вие направите документален филм за българите, как щяхме да изглеждаме ние през погледа на един ром?
Валери Леков: Винаги съм се старал, когато съм правил нещо на самодейна основа, да се преплитат в него обикновеният българин и циганинът тарикат, и обикновеният циганин и тарикатът българин.
Винаги ми е било болно, когато някой се е опитвал да си присвоява хора от българската история и да си мисли, че те са правили това или онова само за него. И не мога да разбера защо той гледа на мен като на натрапчив чужденец, който всеки момент ще го излъже, обере и убие. И който ми натяква, че ми плаща сметките, дава ми социални помощи и живея благодарение на него. Не, аз съм роден тук, както и моите родители, баби и дядовци. Никой не избира етническата си принадлежност и всеки се изгражда като личност в зависимост от обкръжаващата го среда. Това, че съм циганин, не би трябвало да ме прави екзотичен.
Не бягам от въпроса. Мислите ли, че бих губил време да представя българите като оня, който се държи така към мен и постоянно ме праща ту на Сатурн, ту в Индия, ту на майната ми, а напоследък не знам защо и в Украйна?
За разлика от него, аз познавам истинския българин – той е бил мой учител, съученик, колега, съсед, той е делил с мен добро и зло, с него си помагаме, той ми е подавал ръка, когато съм падал, и обратното. С него сме изживявали страхотни мигове, спорим по различни теми и въпроси и продължаваме да живеем заедно, без да ми напомня, че съм по-мургав от него… Той е моят приятел. И ще бъде героят в моя филм.
Какви са клишетата за българите в отношението на ромите към тях?
Сложете огледало пред всички клишета на българите към циганите и гледайте сеир. А иначе циганинът има респект към българина. В една махала може да има много умен и учен циганин, но когато се появи българин, макар и простоват, циганите биха повярвали на него. И единодушно биха си го избрали за водач. Или както разговарят две мои героини:
Щом си учена кажи,
Но, моля те, не ме лъжи –
българите като влязат в Европа
ние как ще оцелеем?
Тук сами ще пощуреем.
Кой тогава ще ни управлява?
Кой социални помощи ще дава?
Мен от тези мисли много ме боли…..

Не страдай, ами на Бог се моли.
И нали сега ни интегрират –
по временната заетост работа ни намират.
Кажи ми сестро – какво е тая интеграция?
Интеграция ли? Ами… лидери от нашата нация
да станат учени, експерти в министерства, депутати,
да взимат добри хонорари и големи заплати.
Да правят фондации и да пишат проекти за нас,
а на избори да продават ромския глас.
Но същото го правят и българите, когато се появи чужденец. Не вярваме на собствените си хора и винаги разчитаме, че някой отвън ще дойде и ще ни оправи бакиите.
Какво най-много ни пречи – и на българите, и на ромите – да съберем двата си свята и да живеем, без да се делим на един или друг етнос, една или друга култура?
Валери: Действията и бездействието на политици и институции пречат изключително много. Политиците не само успяха да ни разделят по етноси и групички, но и да разкъсат на парченца българската общност. Те не позволяват да има истинско гражданско общество. И когато народът ни е разединен, беден, безработен, зависим от банки, носещ на плещите си монополистите водо- и енергоразпределители, той трябва да реагира. Тогава се появяват „назначените” с поредна сензация от рода на „циганка роди на 12 години” или „циганин уби баба за 12 лева”. И отрицателната енергия на обикновения българин се насочва не към невинната родилка, виновния оплодител или убиеца, а към циганите като цяло. Защо в правова, демократична и европейска държава се позволява дете да ражда дете? Къде са институциите за закрила на детето, полицията, прокуратурата, съдът? Накрая излизат близките на родилката и оплодителя и споделят щастливи пред медиите, че децата се обичат и това ни било в традицията. А законите в страната казват, че това е педофилия. Тогава защо няма наказани?
А за културата, към която бих добавил и изкуството, а защо не и спорта – нима българските цигани не са дали своята дан за запазването им? Не бива да се забравя, че циганки са първите тъкачки в текстилната фабрика в Сливен след Освобождението. За да не бъда голословен, ето част от имената – стиховете на Усин Керим и Сали Ибрахим, музиката на Ибро Лолов и Ибряма, успехите на ринга на Серафим Тодоров…
Ние от векове живеем заедно на това райско кътче на Балканите. Не само българи и роми, но и много други етноси. Ту забравяме, че сме заедно, ту се сещаме и така протича животът ни. Не се обичаме всички, но не сме и длъжни – важно е да се зачитаме и уважаваме взаимно.
Не знам дали ме разбрахте – отговарям ту като циганин, ту като българин. Какво да правя, това ми е орисията!


http://kultura.bg/web/%D0%B7%D0%B0-%D1%80%D0%BE%D0%BC-%D0%BA%D0%B8%D1%85%D0%BE%D1%82/

петък, 12 април 2013 г.

8 април 2013

Днес не искам никой да ми поздравява, нито пък аз да поздравявам. Днес много изследователи, обучители, социолози, държавници, политици, ромски лидери и каквито ви дойде на ум загрижени интегратори, ще покажат колко много милеят и работят за благото на циганите. Всеки ромски лидер по места пък, "намерил" пари, вече е организирал свое събитие. Определени цигани днес ще ги канят тук и там - по министерства, посолства, институти, зали, ресторанти, ще им говорят красиви думички, ще ги веселят, ще има концерти и спортни игри, хапка-пийка, награди. Те пък ще се изкъпят, ще си облекат най-новите костюми, ще играят кючек и ще се чувстват важни. Ще има дебати, кръгли маси, пресконференции, среща с великите сили, семинари и ухажване /идат избори/. Ще се четат последните доклади, ще се съобщят данни от последните изследвания, ще се прояви загриженост. Ще бъдат показвани младите, изучили се роми по телевизии, като модели за развитие на етноса. Те пък ще гледат да се докоснат и снимат с някои от управляващите и ще им видим щастливите физиономии тук. И денят ще е отминал, без обикновените цигани да разберат какъв е този техен ден и защо се случва всичко това. И през останалите 364 дни от годината, тези обикновени цигани в махалите ще продължават да нямат работа, да гладуват, да ги убиват за кражба на желязо, хартия и други вторични суровини, да бъдат оправдание на политиците за обедняването на българския народ, да живеят в беззаконие и страх, да умират като Петър от Брезник - в мизерия и болки, препращани от болница в болница, без да бъдат лекувани.
Затова няма да кажа на никой "Бахтало амаро дивес", а ще преклоня смирено глава пред избитите през вековете, заради това че са по-различни от останалите, пред изтребените в концлагерите, пред гладуващите и умиращи в махалите обикновени хора.
Днес ще бъде и погребението на Петър, когото не успяхме да спасим! Мир на праха му!

четвъртък, 28 март 2013 г.

Роден на 2 юни

В деня на обявяване на служебния кабинет от президента един обикновен гражданин на Република България, живеещ в малкото градче Брезник, нито знаеше, нито се интересуваше кой ще бъде служебният премиер и кои министрите. Лежеше по гръб на обикновено, желязно легло, сам в стаята и гледаше тавана. Какво си мислеше 56-годишният Петър никой не знаеше и едва ли някога ще узнае.
Той, Петър, е бил

обикновен и съвестен работник в брезнишкото ДеЗеРеЧе
(Държавно предприятие за резервни части). Работил е до закриването му през 2007 година. Оттогава, както повечето негови съграждани, е в масовата графа трайно безработен. Съпругата му също не работи. Обикаля околностите на града и събира желязо. Синът също няма работа, а снахата отскоро е започнала като озеленител по временната заетост на четиричасов работен ден. Как живее семейство почти без доходи ще разберете, ако посетите дома им, където бедността наднича от всяко кътче на къщата.
В началото на януари се случило чудо – назначили го на работа по временната заетост на половин щат. Зарадвали се, че най-после ще има някакъв доход, но радостта се оказала твърде кратка.
Преди една година Петър усеща, че нещо не е добре – появила се някаква бучка на гърлото му и го боляло. Личният му лекар го успокоявал, че няма страшно.

Подутината през това време бавно увеличава размера си
В началото на тази година, по настояване на семейството, Петър сменя личния си лекар и се доверява на доктор Валери Величков. Въпреки липсата на здравни осигуровки той полага необходимите грижи за своя пациент. Докторът се запознава със състоянието му и казва на близките му, че трябва спешно да се направят изследвания и ги насочва към столична болница. Здравният медиатор Даниела, която работи в града, също търси начини да помага на Петър. Тя го придружава до болница в София, където ги изпраща д-р Величков. „Попаднахме там на добър лекар. Въпреки че Петър няма здравни осигуровки, докторът го прие, направи биопсия и каза, че спешно трябва да се оперира. Най-лошата диагноза е… Но за да го приемат в болница и да го оперират, трябва да се платят осигуровките, които са около 800 лева” – споделя Даниела.
За някои в страната тази сума е равносилна на една вечеря в скъп ресторант, но за хора като Петър е цяло състояние. Обърнали се за помощ към социални грижи – отказали им! Снахата на Петър кандидатствала за заем от банка – не я одобрили.
Даниела написала и изпратила писмо до водеща на едно телевизионно предаване с надеждата оттам да помогнат. Изглежда не са се заинтересували от случая. Накрая попада на информация на неправителствената организация „Ларго”, която провежда застъпническа кампания за улесняване на достъпа на социално слаби, здравно неосигурени лица, до здравна помощ. В нея открива, че съществува постановление №17 на Министерския съвет на Република България от януари 2007 година, което регламентира условията и реда за диагностика и болнично лечение на лица от уязвими социални групи, които нямат ресурси за лично участие в здравноосигурителния процес. Казано на разбираем език - хора, които са социално слаби и нямат здравноосигурителни вноски, имат право да се лекуват в здравните заведения, като след подготвяне на определени документи здравното заведение ще получи дължимите суми за лечението на такъв пациент от Министерството на труда и социалната политика. Свързва се с организацията и техен екип отива в Брезник. Сред тях съм и аз. След проведените срещи с Даниела, със здравни служители на Спешна помощ и д-р Величков, придружени от снахата на Петър, се отправяме към дома им.
И така го заварихме – лежащ по гръб на леглото и гледащ тавана. Помогнаха му да седне.

Имаше вид на отчаян и вече предал се човек
„Какво съм виновен, че немам работа. И как да плащам осигуровки, когато нема пари и за хлеб? То докторите в София направо си ми казаха – ако искаш операция, требе да цакаш. Демек, требе да давам пари… А аз немам… Ето, колегите от временната заетост са събирали стотинки за мен. И те като мен бедни, събрали 40 лева… Не им искам парите…Не искам и да излизам навън, да ме гледат комшиите такъв… А иначе, ако се оперирам, след една седмица сичко че се промени… Ама, откъде да намера 800 лева?…” – реди Петър, а очите му влажни.
Спрял и да се храни, казва съпругата му. „Вече няколко дни не иска да яде. Само лежи и не иска да говори с никого” – добавя и снахата Ева. Даниела му разказа за постановлението, че сме ходили при доктор Величков и той вече знае за него, ще подготвят необходимите документи и пак ще отидат в болницата в София. Започнахме да го насърчаваме да не се отказва, заговорихме и за други неща, за общи познати, за роднини.
„Какъв е тоя късмет – започнах някаква работа, а се разболях. Мен от работа не ме е страх, цял живот съм работил. Тогава си имахме всичко, не съм си лишавал семейството… А сега? Що народ седи без работа и гладува… Бре, какви времена дойдоха…” – негодува от сбърканата система болният.
Седяхме при него и си говорихме около час. Не зная дали заради вниманието или съзиране на някаква надежда за себе си, той от дума на дума се промени.
На мястото на тъгата във влажните му очи се появи пламъче
Просто оживя човекът. Преди да си тръгнем, ненадейно каза: „Вижте, искам ви сички на 2 юни да дойдете тука. Тогава имам рожден ден, елате да празнуваме заедно. Каним ви, че ви чекам”.
Стана от леглото и настоя да ни изпрати до портата. Излязохме на улицата, той също. Подаде ръка за довиждане, пожелахме му успех и поехме по пътя си.
След няколко дни позвъних по телефона на Даниела и попитах какво се случи. „Нищо. Плаче ми се. Отидохме в болницата в София с подготвени документи по постановлението. Но лекарите казаха, че не знаят за него и че болницата не е социални грижи. Не знам къде съм, постоянно мисля за Петър. Откъде намериха тези хора пари за превоз не знам… Не мога да му помогна, дори някакви обезболяващи да си купи, че започнаха болките му…”.
Петър въобще не го интересуват успехите на управляващите. Не го интересува и кой е новият служебен премиер, защото нищо няма да се промени. Той знае, че хиляди български граждани в страната живеят и умират като него в бедност и мизерия, че стотици хиляди са предпочели полетата на Испания, Португалия, Италия, Кипър и Гърция или кофите за смет на Франция, Германия и Англия пред глада в родината си. И има прости въпроси, на които управляващите, и вчерашни, и днешни и утрешни няма да отговорят – защо няма работа от години, защо не може да си плаща осигуровките, защо няма право да се лекува, защо „социалните работници” не са социални, защо лекарите не знаят за постановление №17 на Министерския съвет, защо не го прилагат на практика, защо, защо, защо…? Или с две думи – защо той, Петър, няма право на живот? Поне до 2 юни! Денят на великия Христо Ботьов и рожден ден на нещастника Петър!

P.S. Въпрос към служителите на МТСП - След като човек като Петър няма право на еднократна помощ, за да продължи да живее, ще има ли право на такава за погребение?


вестник "НОВИНАР", 27 март 2013 г.

сряда, 16 януари 2013 г.

Една нощ с „Антипън”


Преди 10 години през нощта на пътя София – Кюстендил.
-  Добър вечер! Или добро утро. Дайте документите на колата, книжката и личните карти на пътниците!
Пътният полицай ни гледаше подозрително – в старата Жигули пътувахме четирима мургави мъже. Колегата му обикаляше и оглеждаше колата. Извадих документите, събрах личните карти на момчетата и ги подадох през сваления прозорец на колата.     -  Заповядайте – казах.
-  От къде идвате толкова късно? – попита полицая, докато разглеждаше документите.     -  От участие в София– обади се Димо, който все бързаше да каже нещо изтъкващо.
-  Какво участие? Да не сте оркестър?
-  Не, артисти сме, самодейци – доуточни и Стефан.
-  Да бе, артисти – наведе се и с фенерчето започна да осветява лицата ни и да сверява снимките от личните карти. – Я отвори багажника на колата.
Слязох и отворих. Багажника беше пълен с чанти и сакове. Навярно полицая си е помислил – “Ей сега ги спипах” и с ехидна усмивка се обърна към мен:
-  Какви са тия чанти, какво има в тях?
-  Костюми.
Другия полицай също дойде отзад, видя пълния багажник и издаде заповед:
- Я всички слезте от колата.
Слязоха и останалите. Шики ме гледаше учудено, Стефан спокойно си запали цигара, а в ухиления поглед на Димо се четеше насмешка.
-  Абе много чанти носите. Я ги свалете да видим какво има вътре – втория полицай вече вярваше, че са заловили банда крадци.
Всеки от нас си свали  кой чанта, кой сак и чанта и на фона на светлината от фенерчето пред погледите на полицайте аз и Стефан започнахме да вадим женски дрехи – рокли, пенюари, сутиени, перуки, различни шарени забрадки, мъжки панталони, сака и вратовръзки, гердани, гривни, червила и гримове. Димо, който играе ролята на циганче-лепилар измъкна натурално мръсния си парцалив сценичен костюм. Шики извади старо войнишко кепе от строителни войски, зимен войнишки клин, очила без стъкла, мъжки шлифер, руса перука, шарена риза …
Полицаите се шашнаха и не знаеха какво да кажат. Сигурно са си мислили – тия или са крадци и крадат всичко, каквото намерят, или са клошари. Ние се спогледнахме и започнахме да се смеем.
-  Ние сме ромска група за хумор и сатира – разиграваме скечове. Тази вечер играхме в бившия Партиен дом в София, по случай 8-ми април - Международния ден на ромите. Лично министъра на културата ни даде тази грамота за принос в утврждаването на ромската културна идентичност – изпях на един дъх аз и показах грамотата.
В този момент се почувствах като мъжката половина от известния попфолк дует Марко и Снежина. И него го спрял катаджия за нарушение на пътя, а той му казал: “Чакай бе, брато, не ме ли позна, аз съм Марко и Снежина.”
-  А, пари не ви ли дадоха – полюбопитства единия, след като хвърли поглед на грамотата и реши за себе си, че казваме истината.
- Платиха ни само пътните и вечерята.
- Е, щом сте артисти, я изиграйте нещо – ненадейно предложи втория.
Стана ни още по смешно. Само това не ни се беше случвало – да играем в три часа през нощта, на пътя между София и Кюстендил, пред публика от двама скучаещи пътни полицаи, които до преди малко си мислеха, че сме крадци. Е, няма начин. Уточнихме скеча, надянахме по част от костюмите – да личи че сме жени, измъкнахме от багажника и реквизит, една метла – да се сетят, че сме метачки и започнахме нашето представление, като по Шекспир:
Жади, хайде стига мете.
Дай да поседнем тука двете.
Остави го тоз боклук,
ела, ела седни тук.                                                                    

Имаме началник нов,
като ракета на НАТО е готов,
ако ни види да седим
ще ни издуха като дим.

Сядай, после на площада ще метем,
пък дано някой гаджо да оплетем.

Лельо Анжелина, месеца отмина                                                        
-  иде Нова година,
работиме с метлата -
ни аванс, ни заплата.

Виж сега какво излиза
пари няма-общината е в криза.
Но ти си млада, хубава, тук не се мъчи.
Работи на магистралата, че си ромка, не ти личи.
………………………………………………

И така нататък! В скеча неграмотните метачки говорят за лошия си началник, взимат отношение за образованието на ромите, интеграцията, за ромските лидери и прословутата Декада на ромското включване, за политиката в страната и невярващи вече в нищо завършват с:                     Каквото и да стане,
ние няма да разберем.                                               Хайде ставай,
дай да изметем,
                        че довечера е Коледа,
                        със старите и с децата
в къщи ще се съберем.
                        Ще попеем,
ще поплачем, 
Божия късмет ще изберем.

След финала полицаите заръкопляскаха. - Кой ви пише тези неща? – оцениха не само играта, но и текста в стихотворна форма.Ние. Браво! Айде, бегайте – свойски ни подадоха документите, вече окончателно убедили се, че не сме банда крадци.
По пътя продължихме да се шегуваме помежду си за случката. Не бяхме сърдити на  полицаите за проверката и тарашенето на багажа – все пак такава им е работата и те си я вършеха. Не се сърдехме и за нощната игра – играли сме при какви ли не условия и пред каква ли не публика. Изнасяли сме програми в Бобовдолския затвор – чудесна публика по разбираеми причини,  в Монтана, Плевен, Пловдив, Перник, София , Кюстендил, Свиленград,  Дупница, по свадби, кръщенета, абитуриентски вечери, мутренски партита /там беше най-страшно, но взехме добри пари/. Е, вече имахме участие и в пътнополицейска културна вечер.
И от дума на дума се върнахме с двадесет и няколко години назад. Върнахме се в началото на далечната 1981 година, през миналия век. Началото на нашата “творческа кариера”, когато бяхме ученици. Спомнихме си за нашия откривател и ръководител Георги Младенов, Бог да го прости. Българинът Жоро, израстнал в циганската ни махала, който разбираше и говореше ромски по-добре от нас. Той ни вдъхна тази любов към изкуството и ни поведе по този път. Учеше ни как да се храним с нож и вилица, как да бъдем кавалери на дамите, как да общуваме с хора и какво ли не още. Стари партиини членове, през онези години, идваха при него да им говори за международните събития. Почина млад, преди да навърши 25 години. В негова памет запазихме името на групата - “Антипън”. Тогава бяхме 11-12 човека, сега сме само четирима. Бяхме деца, сега сме мъже – всеки със семейство и деца. Всеки от нас работи по нещо друго, за да изкарва прехраната на децата си, а “творим” и репетираме, когато сме свободни.  Шики навремето беше избягал от донаборната школа за шофьори в Перник, за да участва в окръжния преглед на естрадно-сатиричните групи. Тогава се класирахме за Републиканския преглед в Разград и завоювахме сребърни и бронзови медали. Сега Шики намира начин да излъже и избяга от жена си, когато трябва да играем някъде. По принцип съпругите ни казват, че сме циркаджии и не гледат с добро око на това, което правим.  Имат право - не печелим пари от тази дейност и вместо да сме при семействата си през свободното време, репетираме някъде или играем някъде. Но и ние имаме право. За нас това е повече от хоби – не само релаксираме и прекарваме приятно свободното си време. За нас това е нужда – така се зареждаме с енергия. И мисия – чрез езика на хумора и сатирата да показваме недъзите на ромската общност и на обществото като цяло, да провокираме хората да се променят към добро.
- Момчета помните ли как в Стара Загора изкарах акъла на Цар Киро ? – обади се от задната седалка Димо. В колата се разнесе мощен смях. Че това забравя ли се? Цар Киро е почетен гост на ромски празник в Стара Загора. В центъра на града, пред общината, има концертна програма – певци, оркестри, танцови състави. Ние ще играем там за първи път. Никой нито ни знае, нито познава. След приветствията на официалните лица програмата започва. Официалните лица стоят в дъното на сцената, а пред тях се развиват действията. Има охрана, която не позволява никой да се докосне да величеството. Идва нашия ред. Излизат Шики и Стефан и започват. Димо, с мръсните дрехи и найлоновата торбичка в ръце, трябва да се появи след секунди. Да, но официалните лица, които се заливат от смях, му пречат. И Димо решава да поблъсне точно Цар Киро - той да му направи път да мине. Царят се обръща към него, стряска се от вида му, скрива усмивката си и казва на охраната “Абе, махнете оттук този дрогиран просяк”. Човекът помислил, че Димо иска от него пари. За малко не пропадна появяването на Димо на сцената. Добре че до Царя стоеше организатора на програмата. “Оставете го, той е от тия, които гледаме”. При появата на Димо на сцената публиката падна от смях. Само на Цар Киро не му беше до смях. Притесни се, че се е изложил човека.
Влязохме в Кюстендил. Погледнах часовника – почти пет сутринта. А в шест трябваше да съм на работа. Работех като шофьор на маршрутно бусче. Димо беше по временната заетост, Шики – дърводелец, Стефан – в обувния завод.  
- Да пием по кафе и направо на работа – предложих.
В барчето на Симо нямаше никой. Бармана, дремещ на стола, се развесели като ни видя.

Към днешна дата равносметката ни е такава – Стефан, с цялото си семейство, е в братска Испания. Работят всички и са добре. Димо и съпругата му са в Кипър – там им се роди момиче, а синът му учи в България. Шики и аз сме тук и поддържаме огъня. Към нас се присъединяват от време на време Яница /българско момиче, с луда циганска кръв/ и Иван. Последното ни съвместно участие бе на Василица в препълнената спортна зала в Дупница. Там се убедихме, че все още има нужда от нас! Значи – продължаваме!