Репортажи, интервюта, размисли, видели бял свят на страниците на вестниците "Поглед", "Класа",
"Новинар", "Дром Дромендар", "Седем", списанията "О Рома" и "Обектив".
Тук е мястото да благодаря на Валери Найденов, който ми даде шанс.

понеделник, 26 юли 2010 г.

Гето на гетото

Ако човек потърси значението на думата „гето”, във всезнаещия интернет се появява следното определение – „Гетото e място, където група хора от дадена расова или етническа група живеят насилствено или доброволно. Думата гето произлиза от Венецианското Gettore, където в близост до една леярна (ghèto, от getto = леене, отливане), чрез декрет от 29 март 1516 г. във Венецианската република са били заставени да живеят евреите. Днешното значение на думата гето се отнася за всякаква бедна или престъпна градска част. В България понятието се отнася най-вече за ромските квартали като например „Факултета“ в София, „Столипиново“ в Пловдив, „Максуда“ във Варна”. (цитат от Уикипедия).

Модерната дума „гето” в страната ни се наложи през последните 20 години. Преди това тази дума не се използваше у нас – нито се споменаваше от управляващите, нито се използваше в медийното пространство. Всички ромски махали попадаха в графата квартали, въпреки че голяма част от тях съществуваха от десетки години, без да фигурират в кадастралните планове и карти на градовете.

Гето ли е столичният квартал „Факултета”? За голяма част от обществото – да, класическо гето. За живеещите там, обаче, и за моя приятел Митко това е родното им място, махала, като всяка друга, но забравена от цар и от Бог. А когато едно място е забравено, оставено животът там да тече на самотек, без правила и закони, когато в него се влиза само предизборно – с по 10 лева, куп обещания и вмирисани кебапчета, и когато безработицата сред населението е с десетки проценти по-висока от средната за страната, то рано или късно гетото си го връща тъпкано с вересиите, не само на управляващите, но, за съжаление, и на обществото. Появяват се и се разпространяват и болести, и престъпност.                                                                                        Та ако приемем, че „Факултета” е гето, то как да наречем една от язвите му – крайната източна част на ул. „Братска дружба”? Това попитах моя водач Емо, когато стъпихме там, а той усмихнато се опита да ме успокои – „Е, това не е единственото такова място. Ако те заведа в „Камбоджа” (друга подобна част на квартала, така наречена от местните) – и там е същата мизерия. Ето, ако не си виждал гетото на гетото, нагледай се сега”.                                                 Навън е над 30-градусова жега. Вървим по тясна криволичеща „уличка” без асфалт, по средата й тече вадичка, с вода и други примеси, която децата ползват за разхлада. Отстрани малки схлупени къщурки, построени по бързата процедура с подръчни средства и материали. Миризмата е непоносима, мухите са навсякъде и хапят безмилостно. Някой е надул яка музика, млади хора седят на сянка и си говорят, но никой не пожелава да разговаря с мен. „Вие само идвате да ни снимате и после нищо...” – казва млада жена и отминава. Щастието ни се усмихва и попадаме на Божидар - най-ученият тук, изкарал три семестъра „Теология” и прекъснал поради липса на средства. Линейка на „Спешна помощ” минава покрай нас и отвежда поредното дете към болницата. „Всеки ден идва по няколко пъти. Най-често за малки деца. Те постоянно боледуват, докато свикнат с ужасните условия на живот тук. След втората си година, обаче, свикват ли, аклиматизират ли се, не мога да си го обясня, но имунната им система се калява и престават да боледуват – пояснява Божидар. – Но това не е за добро. Забелязвам, че растежът на децата е забавен – и на височина, и на килограми. Те изглеждат по-малки за годините си от своите връстници навън. От друга страна, страшното е, че и туберкулозата вилнее сред възрастните. Бях събрал доста епикризи. Писал съм и до Софиянски, когато беше кмет, и до царя, когато беше премиер, и до парламента. Още пазя входящите номера на молбите. Повярвай ми, приятелю, никой до днес не ми е отговорил и не си е мръднал пръста. Официално няма къщи тук, няма вода, няма канал, няма ток и ние не съществуваме. Но не е така – нас ни има, имаме къщи, вода и ток и живеем в нелегалност”.

Божидар живее тук от 13 години. Родил се и израснал в „Коньовица”. След това, през 1984 г. ги отчуждават и ги настаняват в апартамент. След 14 години получават писмо от общината, че нямат настанителна заповед и трябва да освободят апартамента. Така той и семейството му се озовават на това място. Построили си къщурка и заживели. Как така идваш и построяваш, питам, никой ли не ви спря? „Никой! По това време тук поголовно се строеше незаконно. И всички в общината знаеха, но не им пукаше. Може би така сме по-изгодни за манипулиране, за натриване на носовете, лесни за поставяне в зона партер. Защото когато трябва, като дойдат и кажат, ти законно ли живееш тук, ти казваш - не. И нататък нямаш думата и правиш каквото ти кажат”.

Покрай нас преминава възрастен мъж, теглещ бебешка количка, пълна с хартиени отпадъци. Едва когато спира пред къщата и започва да сортира находката си, забелязвам, че липсва дясната му ръка. „Не си мислете, че този човек е без ръка, защото е крал и някой е отнесъл ръката му. Загубил я е при трудова злополука. Той е работил в стъкларския завод и някаква машина му е причинила това. Сега обикаля по цял ден по контейнерите, за да изкара някой лев за децата си”. Друг негов съсед, 33-годишният Димчо, който живее там от 17 години, също изкарва хляба на децата си със събиране на вторични суровини, но той е „моторизиран” с кон и каруца. „Работих в строителството, имах си трудов договор, но миналата година шефът каза, че имало криза и да си ходя. И аз какво да правя? Децата трябва да ядат” – обяснява младият мъж. Както на други подобни места, основният поминък на хората са кофите за боклук. Само двама от мъжете тук работят. И то пак в този бранш – сметосъбирането. Безработицата, бедността и мизерията карат хората да вършат лоши неща, признават младите мъже. Божидар е бил таксиметраджия, но е работил само за арендната вноска и се е отказал. Търси си работа по обяви, звъни по телефони, но когато отиде на място и го видят мургав, му казват, че обявата вече не е актуална. Затова вече още по телефона им казва, че е ром, за да си спести ходенето. Въпреки трудностите той и съпругата му от 6 години полагат грижи като приемно семейство на седемгодишно момиче. „Отгледахме си я и сега ще бъде в първи клас. Мъжа ми даже я припозна и сега аз имам четири деца, а той пет” – смее се съпругата му.                                                   Дишането става все по трудно за хора, неживеещи тук. Мухите те карат непрекъснато да ръкомахаш, за да ги прогониш, но без успех. Време е за тръгване и с Емо поемаме по обратния път. „В това каре, ей оттук надолу, та чак до пътя, живеят не по-малко от две хиляди и петстотин човека. Представяш ли си колко зависими гласоподаватели са това” – обяснява той, докато напускаме пределите на гетото на гетото.

А ето как завършва описанието на думата гето в интернет: „В някои от тези области безработицата и бедността са много високи. Голяма част от тях са „рискови“ зони с висок процент на престъпност. Доста често ниското ниво на образование на голяма част от жителите на гетата не позволява тяхната интеграция в обществото, расовата дискриминация оказвана срещу тях има също голямо значение. По този начин много от младите се присъединяват към организирани локални банди, които им дават възможност да печелят пари, занимавайки се с всевъзможни престъпления. Голяма част от гетата са с висока концентрация на престъпления като убийства, грабежи, наркотрафик, рекет, проституция и др.”

Това отговаря на много от въпросите, които си задава обществото ни днес. Насажда омраза и вражда сред хората, предизвиква безредици и нарушаване на етническия мир. И подсказва на управляващите, че не е достатъчно само да се пишат планове и стратегии, да се водят всевъзможни дискусии от рода на „Цигани или роми”, да се приемат неработещи програми без бюджет и да се премахват гета от едно място и да се преместват на друго. Крайно време е да се прояви политическа воля, да се приеме и работи по една-единствена дългосрочна правителствена програма, в която ясно и точно да бъдат поставени проблемите, които трябва да бъдат разрешени. И да се работи действително. Защото, имитирайки дейност по тези проблеми, рискуваме в бъдеще България да се превърне в гето, а „Факултета” – в гето на гетото.


списание "Обектив", юли 2010

събота, 10 юли 2010 г.

Разходка до ада - блок номер 20 в Ямбол

29 души, от които 14 деца, живеят в един апартамент в нечовешки условия

 

Знаех предварително за блок 20 в Ямбол – чувал съм от хора, които са го виждали, гледал съм кадри по телевизията, разглеждал съм снимки в интернет. И може да се каже, че бях подготвен за срещата с него. Влизал съм в много цигански махали, едва ли нещо ще ме впечатли, самоуспокоявах се наум. Екзотичното ни посещение, организирано от общината до прочутия блок, се осъществи с най-сигурния за целта транспорт – „Лада Нива”, шофирана от кварталния полицай. След десетминутно пътуване през града и парка го видях отдалеч. И гледката на живо не само ме впечатли, а ме накара да се почувствам така, сякаш гледам филм на ужасите по Стивън Кинг. Колкото повече наближавах, толкова повече осъзнавах, че ако наистина има ад, той със сигурност е копирал начина на “живот” от това място. Отвън блокът изглежда така, все едно до него е паднала бомба – липсват цели стени, по-голямата част от апартаментите нямат прозорци и врати. Около него тонове боклуци, кал, смрад и нищета. От 12 години там няма ток, вода и канал. Има една улична чешма, по-скоро маркуч, от който постоянно тече вода и обяснява откъде се появява тази кал в сухо време.

По данни на общината регистрираните обитатели са 1260 човека, от които 667 деца. Неофициалните данни говорят за 1500-1800 обитатели на блока. Откриването на блока в квартал “Райна Княгиня” съвпада с началото на демократичните промени в страната през 1989 г. Красивият тогава жилищен блок се е състоял от 198 апартамента, като 145 от тях са били общинска собственост, а 53 собственост на частни лица. Разрухата започнала пет години след откриването. За да се стигне до днешното състояние на тази сграда, през всички тези години, общинската управа не е направила дори и опит да спре безчинствата. Което значи, че или не е знаела, че това е нейна собственост, или не й е пукало какво се случва там. Сегашното ръководство на общината се е нагърбило с проблема и е решило да премахне тази язва от територията на града.
Така попаднах на работна среща, озаглавена „Идентифициране на местните потребности и ресурси”, организирана от община Ямбол, с участието на експерти от Асоциацията на социалните работници, институт „Отворено общество” – София, социални работници от местната дирекция, здравни медиатори. Целта на срещата беше да се намерят най-добрите варианти за разрешаване на проблема, наречен блок 20. “Това е втора среща – пояснява зам.-кметът на община Ямбол Нина Русева. - Първата беше с представители на Държавната агенция за закрила на детето, на МТСП, неправителствени организации и всички експерти от Ямбол, които имат отношение по проблема. В резултат на първата работна среща е и настоящата. На нея бяха обсъдени възможните варианти за решение на проблема, а иначе решението, като цяло и радикално, е евентуалното разрушаване на съоръжението”. И тук веднага се появява въпросът – когато се разруши съоръжението, какво ще се случи с неговите обитатели?
По време на „огледа” на блока ни посрещна множество от хора. Млади и стари се радваха на слънчевото време отвън, а децата си играеха върху боклуците. Когато автомобилът спря, ни наобиколиха възрастни хора, млади майки с бебета в ръце, младежи. И въпросите заваляха: „Какво ще стане с нас?”, „Ще ни бутате ли?”, „Защо сте дошли?”.... Поговорих с някои от тях. Възрастен мъж каза, че живее там от 12 години, има семейство, деца, но от години няма работа. Никой от живеещите там не работи. Те обикалят сметищата и контейнерите из града, събират всичко подходящо за „вторични суровини” и го носят в блока. Там сортират „стоката”, която продават за стотинки, останалото изсипват навън или си остава вътре. Кой е разбивал цели стени, защо няма врати, прозорци - никой не знае. Качих се до третия етаж – в асансьорната шахта тонове боклук беше напластен така, сякаш е балиран. Вонята – ужасна. Млад мъж вървеше непрекъснато до мен: „А, брато, кажи сега какво да правим? Имам жена и дете, а тука се не живее... Детето е все болно... Виждаш, нали?... Не може тука да се диша от мръсотия...” На тръгване пък един от групата ни дълго време повтаряше, сякаш да убеди сам себе си - „О, не! Това е невъзможно, това е невъзможно”.
На самата среща разговарях и с единствения представител на ромския етнос от града Кина Атанасова, здравен медиатор, която се е ангажирала с проблема. „Това е един голям контингент от хора. Дойдат ли избори, всеки им обещава – няма да плащате ток, няма да плащате вода, наеми няма плащате. И така проблемите са се натрупали в последните 10-15 години. Затова община Ямбол е поканила експерти и мисля, че като цяло, вземайки по-голяма ангажираност от страна на всички власти – и държавна, и местна, трябва да се стигне до някакво решение”. На срещата научавам, че от ромския квартал има един общински съветник и цели двама от турчеещите се роми. От години има и назначен експерт по малцинствени въпроси. Учуди ме фактът, че нито един от тях не присъства в залата. Зададох въпроса защо, но вместо отговор получих споглеждане между участниците и леки усмивки.
„Проблемът, който наследихме, е много сериозен – разказва зам.-кметът Русева. - През 2008 г., със заповед на кмета на общината, сформирахме комисия с участието на специалисти от всички институции, включително от камарата на архитектите, на инженерите, ВИК, енергото. Комисията имаше за задача да установи техническото състояние на блока и да се запознае със социалния проблем, който се оказа доста по-сериозен от самото съоръжение.” Наред с написаното по-горе, комисията е установила още: Напълно унищожени са водоснабдителната и канализационната система, както и ел. инсталацията и токозахранването. Липсват подовите настилки в апартаментите. Стълбищните клетки са напълно разбити, липсват парапети. Наличните вътрешни ел. инсталации са опасни за здравето и живота на обитаващите, тъй като са изпълнени с подръчни и нестандартни материали. Отходните води се стичат по вертикалните стени в мазетата и създават опасност от подкопаване на основите на блока. Крайно лоши битови и хигиенни условия на живеещите. Опасност от свръхконцентрация на епидемии (морбили). Предпоставки за свръхконцентрация на кърлежовопредавани инфекции (30% от всички регистрирани в областта). Предпоставки за свръхконцентрация на остри заразни заболявания, предавани по контактно-битов път (20% от всички регистрирани в областта). Предпоставки за свръхконцентрация на заразни заболявания, предавани по въздушно-капков път (16% от всички регистрирани в областта). Предпоставки за свръхконцентрация на паразитози (36% от всички регистрирани в областта).
За периода 2003-2009 г. средно 26% от всички остри вирусни заболявания и паразитози в областта са регистрирани в блок 20. Процентите на заразени деца от скарлатина, морбили и варицела там са 100, а между 50 и 70 процента са болните от вирусен менингит, остър хепатит А и салмонелоза. Всичките 667 деца в блока са в риск – спрямо 13 е предприета мярка за закрила “настаняване в специализирана институция”, а спрямо 2 – мярка за закрила “настаняване в семейство на близки”. Първото място за най-много регистрирани жители в едно жилище е на апартамент 117 – цели 29 човека, от които 14 деца. Апартамент от 43 кв. м пък обитават 15 човека, от които 6 деца.
Заместник-кметът Нина Русева разясни следващите действия, които общината ще предприеме. Просто е невъзможно блок 20 да бъде реконструиран и саниран. Затова най-адекватната мярка на този етап според нея е да се събори сградата и разчисти теренът с цел отстраняване на екологичните, социално-битовите и медицинските проблеми.
Пришълците от други градове ще се завърнат по родните си места. Малкото собственици на апартаменти ще бъдат обезщетени. Най-големият проблем, на който общината все още търси отговор, е какво ще прави с останалите обитатели на ада от блок 20. Ще се изгражда ли ново гето, което след години ще се превърне в нов ад, в който ще израснат нови маргиналчета, или ще се търсят варианти за социализиране на превърнатите в маргинали хора? Има и друг вариант, който в кризата е доста доходоносен и може да спомогне да се запълни бюджетният дефицит на страната. Да не се събаря блокът и „хората” да продължат да живеят както досега. Мястото около блока да се огради с висока бетонна стена и да има само една врата. Пред нея да стои назначен човек, който срещу входна такса от 20 лева да пуска желаещите да видят какво представлява адът. Ако се рекламира в интернет като туристическа атракция, сигурен съм, че много чужденци ще се наредят на опашка пред стената. Така в страната ни, и не само в нея, ще се намалят и престъпленията, и прелюбодеянията, и каквото ви дойде наум и ще заживеем като в рая. А какво е рай, не съм го виждал и все още не знам!

вестник "Новинар", 26 юни 2010