Гето на гетото

Ако човек потърси значението на думата „гето”, във всезнаещия интернет се появява следното определение – „Гетото e място, където група хора от дадена расова или етническа група живеят насилствено или доброволно. Думата гето произлиза от Венецианското Gettore, където в близост до една леярна (ghèto, от getto = леене, отливане), чрез декрет от 29 март 1516 г. във Венецианската република са били заставени да живеят евреите. Днешното значение на думата гето се отнася за всякаква бедна или престъпна градска част. В България понятието се отнася най-вече за ромските квартали като например „Факултета“ в София, „Столипиново“ в Пловдив, „Максуда“ във Варна”. (цитат от Уикипедия).

Модерната дума „гето” в страната ни се наложи през последните 20 години. Преди това тази дума не се използваше у нас – нито се споменаваше от управляващите, нито се използваше в медийното пространство. Всички ромски махали попадаха в графата квартали, въпреки че голяма част от тях съществуваха от десетки години, без да фигурират в кадастралните планове и карти на градовете.

Гето ли е столичният квартал „Факултета”? За голяма част от обществото – да, класическо гето. За живеещите там, обаче, и за моя приятел Митко това е родното им място, махала, като всяка друга, но забравена от цар и от Бог. А когато едно място е забравено, оставено животът там да тече на самотек, без правила и закони, когато в него се влиза само предизборно – с по 10 лева, куп обещания и вмирисани кебапчета, и когато безработицата сред населението е с десетки проценти по-висока от средната за страната, то рано или късно гетото си го връща тъпкано с вересиите, не само на управляващите, но, за съжаление, и на обществото. Появяват се и се разпространяват и болести, и престъпност.                                                                                        Та ако приемем, че „Факултета” е гето, то как да наречем една от язвите му – крайната източна част на ул. „Братска дружба”? Това попитах моя водач Емо, когато стъпихме там, а той усмихнато се опита да ме успокои – „Е, това не е единственото такова място. Ако те заведа в „Камбоджа” (друга подобна част на квартала, така наречена от местните) – и там е същата мизерия. Ето, ако не си виждал гетото на гетото, нагледай се сега”.                                                 Навън е над 30-градусова жега. Вървим по тясна криволичеща „уличка” без асфалт, по средата й тече вадичка, с вода и други примеси, която децата ползват за разхлада. Отстрани малки схлупени къщурки, построени по бързата процедура с подръчни средства и материали. Миризмата е непоносима, мухите са навсякъде и хапят безмилостно. Някой е надул яка музика, млади хора седят на сянка и си говорят, но никой не пожелава да разговаря с мен. „Вие само идвате да ни снимате и после нищо...” – казва млада жена и отминава. Щастието ни се усмихва и попадаме на Божидар - най-ученият тук, изкарал три семестъра „Теология” и прекъснал поради липса на средства. Линейка на „Спешна помощ” минава покрай нас и отвежда поредното дете към болницата. „Всеки ден идва по няколко пъти. Най-често за малки деца. Те постоянно боледуват, докато свикнат с ужасните условия на живот тук. След втората си година, обаче, свикват ли, аклиматизират ли се, не мога да си го обясня, но имунната им система се калява и престават да боледуват – пояснява Божидар. – Но това не е за добро. Забелязвам, че растежът на децата е забавен – и на височина, и на килограми. Те изглеждат по-малки за годините си от своите връстници навън. От друга страна, страшното е, че и туберкулозата вилнее сред възрастните. Бях събрал доста епикризи. Писал съм и до Софиянски, когато беше кмет, и до царя, когато беше премиер, и до парламента. Още пазя входящите номера на молбите. Повярвай ми, приятелю, никой до днес не ми е отговорил и не си е мръднал пръста. Официално няма къщи тук, няма вода, няма канал, няма ток и ние не съществуваме. Но не е така – нас ни има, имаме къщи, вода и ток и живеем в нелегалност”.

Божидар живее тук от 13 години. Родил се и израснал в „Коньовица”. След това, през 1984 г. ги отчуждават и ги настаняват в апартамент. След 14 години получават писмо от общината, че нямат настанителна заповед и трябва да освободят апартамента. Така той и семейството му се озовават на това място. Построили си къщурка и заживели. Как така идваш и построяваш, питам, никой ли не ви спря? „Никой! По това време тук поголовно се строеше незаконно. И всички в общината знаеха, но не им пукаше. Може би така сме по-изгодни за манипулиране, за натриване на носовете, лесни за поставяне в зона партер. Защото когато трябва, като дойдат и кажат, ти законно ли живееш тук, ти казваш - не. И нататък нямаш думата и правиш каквото ти кажат”.

Покрай нас преминава възрастен мъж, теглещ бебешка количка, пълна с хартиени отпадъци. Едва когато спира пред къщата и започва да сортира находката си, забелязвам, че липсва дясната му ръка. „Не си мислете, че този човек е без ръка, защото е крал и някой е отнесъл ръката му. Загубил я е при трудова злополука. Той е работил в стъкларския завод и някаква машина му е причинила това. Сега обикаля по цял ден по контейнерите, за да изкара някой лев за децата си”. Друг негов съсед, 33-годишният Димчо, който живее там от 17 години, също изкарва хляба на децата си със събиране на вторични суровини, но той е „моторизиран” с кон и каруца. „Работих в строителството, имах си трудов договор, но миналата година шефът каза, че имало криза и да си ходя. И аз какво да правя? Децата трябва да ядат” – обяснява младият мъж. Както на други подобни места, основният поминък на хората са кофите за боклук. Само двама от мъжете тук работят. И то пак в този бранш – сметосъбирането. Безработицата, бедността и мизерията карат хората да вършат лоши неща, признават младите мъже. Божидар е бил таксиметраджия, но е работил само за арендната вноска и се е отказал. Търси си работа по обяви, звъни по телефони, но когато отиде на място и го видят мургав, му казват, че обявата вече не е актуална. Затова вече още по телефона им казва, че е ром, за да си спести ходенето. Въпреки трудностите той и съпругата му от 6 години полагат грижи като приемно семейство на седемгодишно момиче. „Отгледахме си я и сега ще бъде в първи клас. Мъжа ми даже я припозна и сега аз имам четири деца, а той пет” – смее се съпругата му.                                                   Дишането става все по трудно за хора, неживеещи тук. Мухите те карат непрекъснато да ръкомахаш, за да ги прогониш, но без успех. Време е за тръгване и с Емо поемаме по обратния път. „В това каре, ей оттук надолу, та чак до пътя, живеят не по-малко от две хиляди и петстотин човека. Представяш ли си колко зависими гласоподаватели са това” – обяснява той, докато напускаме пределите на гетото на гетото.

А ето как завършва описанието на думата гето в интернет: „В някои от тези области безработицата и бедността са много високи. Голяма част от тях са „рискови“ зони с висок процент на престъпност. Доста често ниското ниво на образование на голяма част от жителите на гетата не позволява тяхната интеграция в обществото, расовата дискриминация оказвана срещу тях има също голямо значение. По този начин много от младите се присъединяват към организирани локални банди, които им дават възможност да печелят пари, занимавайки се с всевъзможни престъпления. Голяма част от гетата са с висока концентрация на престъпления като убийства, грабежи, наркотрафик, рекет, проституция и др.”

Това отговаря на много от въпросите, които си задава обществото ни днес. Насажда омраза и вражда сред хората, предизвиква безредици и нарушаване на етническия мир. И подсказва на управляващите, че не е достатъчно само да се пишат планове и стратегии, да се водят всевъзможни дискусии от рода на „Цигани или роми”, да се приемат неработещи програми без бюджет и да се премахват гета от едно място и да се преместват на друго. Крайно време е да се прояви политическа воля, да се приеме и работи по една-единствена дългосрочна правителствена програма, в която ясно и точно да бъдат поставени проблемите, които трябва да бъдат разрешени. И да се работи действително. Защото, имитирайки дейност по тези проблеми, рискуваме в бъдеще България да се превърне в гето, а „Факултета” – в гето на гетото.


списание "Обектив", юли 2010

Разходка до ада - блок номер 20 в Ямбол

29 души, от които 14 деца, живеят в един апартамент в нечовешки условия

 

Знаех предварително за блок 20 в Ямбол – чувал съм от хора, които са го виждали, гледал съм кадри по телевизията, разглеждал съм снимки в интернет. И може да се каже, че бях подготвен за срещата с него. Влизал съм в много цигански махали, едва ли нещо ще ме впечатли, самоуспокоявах се наум. Екзотичното ни посещение, организирано от общината до прочутия блок, се осъществи с най-сигурния за целта транспорт – „Лада Нива”, шофирана от кварталния полицай. След десетминутно пътуване през града и парка го видях отдалеч. И гледката на живо не само ме впечатли, а ме накара да се почувствам така, сякаш гледам филм на ужасите по Стивън Кинг. Колкото повече наближавах, толкова повече осъзнавах, че ако наистина има ад, той със сигурност е копирал начина на “живот” от това място. Отвън блокът изглежда така, все едно до него е паднала бомба – липсват цели стени, по-голямата част от апартаментите нямат прозорци и врати. Около него тонове боклуци, кал, смрад и нищета. От 12 години там няма ток, вода и канал. Има една улична чешма, по-скоро маркуч, от който постоянно тече вода и обяснява откъде се появява тази кал в сухо време.

По данни на общината регистрираните обитатели са 1260 човека, от които 667 деца. Неофициалните данни говорят за 1500-1800 обитатели на блока. Откриването на блока в квартал “Райна Княгиня” съвпада с началото на демократичните промени в страната през 1989 г. Красивият тогава жилищен блок се е състоял от 198 апартамента, като 145 от тях са били общинска собственост, а 53 собственост на частни лица. Разрухата започнала пет години след откриването. За да се стигне до днешното състояние на тази сграда, през всички тези години, общинската управа не е направила дори и опит да спре безчинствата. Което значи, че или не е знаела, че това е нейна собственост, или не й е пукало какво се случва там. Сегашното ръководство на общината се е нагърбило с проблема и е решило да премахне тази язва от територията на града.
Така попаднах на работна среща, озаглавена „Идентифициране на местните потребности и ресурси”, организирана от община Ямбол, с участието на експерти от Асоциацията на социалните работници, институт „Отворено общество” – София, социални работници от местната дирекция, здравни медиатори. Целта на срещата беше да се намерят най-добрите варианти за разрешаване на проблема, наречен блок 20. “Това е втора среща – пояснява зам.-кметът на община Ямбол Нина Русева. - Първата беше с представители на Държавната агенция за закрила на детето, на МТСП, неправителствени организации и всички експерти от Ямбол, които имат отношение по проблема. В резултат на първата работна среща е и настоящата. На нея бяха обсъдени възможните варианти за решение на проблема, а иначе решението, като цяло и радикално, е евентуалното разрушаване на съоръжението”. И тук веднага се появява въпросът – когато се разруши съоръжението, какво ще се случи с неговите обитатели?
По време на „огледа” на блока ни посрещна множество от хора. Млади и стари се радваха на слънчевото време отвън, а децата си играеха върху боклуците. Когато автомобилът спря, ни наобиколиха възрастни хора, млади майки с бебета в ръце, младежи. И въпросите заваляха: „Какво ще стане с нас?”, „Ще ни бутате ли?”, „Защо сте дошли?”.... Поговорих с някои от тях. Възрастен мъж каза, че живее там от 12 години, има семейство, деца, но от години няма работа. Никой от живеещите там не работи. Те обикалят сметищата и контейнерите из града, събират всичко подходящо за „вторични суровини” и го носят в блока. Там сортират „стоката”, която продават за стотинки, останалото изсипват навън или си остава вътре. Кой е разбивал цели стени, защо няма врати, прозорци - никой не знае. Качих се до третия етаж – в асансьорната шахта тонове боклук беше напластен така, сякаш е балиран. Вонята – ужасна. Млад мъж вървеше непрекъснато до мен: „А, брато, кажи сега какво да правим? Имам жена и дете, а тука се не живее... Детето е все болно... Виждаш, нали?... Не може тука да се диша от мръсотия...” На тръгване пък един от групата ни дълго време повтаряше, сякаш да убеди сам себе си - „О, не! Това е невъзможно, това е невъзможно”.
На самата среща разговарях и с единствения представител на ромския етнос от града Кина Атанасова, здравен медиатор, която се е ангажирала с проблема. „Това е един голям контингент от хора. Дойдат ли избори, всеки им обещава – няма да плащате ток, няма да плащате вода, наеми няма плащате. И така проблемите са се натрупали в последните 10-15 години. Затова община Ямбол е поканила експерти и мисля, че като цяло, вземайки по-голяма ангажираност от страна на всички власти – и държавна, и местна, трябва да се стигне до някакво решение”. На срещата научавам, че от ромския квартал има един общински съветник и цели двама от турчеещите се роми. От години има и назначен експерт по малцинствени въпроси. Учуди ме фактът, че нито един от тях не присъства в залата. Зададох въпроса защо, но вместо отговор получих споглеждане между участниците и леки усмивки.
„Проблемът, който наследихме, е много сериозен – разказва зам.-кметът Русева. - През 2008 г., със заповед на кмета на общината, сформирахме комисия с участието на специалисти от всички институции, включително от камарата на архитектите, на инженерите, ВИК, енергото. Комисията имаше за задача да установи техническото състояние на блока и да се запознае със социалния проблем, който се оказа доста по-сериозен от самото съоръжение.” Наред с написаното по-горе, комисията е установила още: Напълно унищожени са водоснабдителната и канализационната система, както и ел. инсталацията и токозахранването. Липсват подовите настилки в апартаментите. Стълбищните клетки са напълно разбити, липсват парапети. Наличните вътрешни ел. инсталации са опасни за здравето и живота на обитаващите, тъй като са изпълнени с подръчни и нестандартни материали. Отходните води се стичат по вертикалните стени в мазетата и създават опасност от подкопаване на основите на блока. Крайно лоши битови и хигиенни условия на живеещите. Опасност от свръхконцентрация на епидемии (морбили). Предпоставки за свръхконцентрация на кърлежовопредавани инфекции (30% от всички регистрирани в областта). Предпоставки за свръхконцентрация на остри заразни заболявания, предавани по контактно-битов път (20% от всички регистрирани в областта). Предпоставки за свръхконцентрация на заразни заболявания, предавани по въздушно-капков път (16% от всички регистрирани в областта). Предпоставки за свръхконцентрация на паразитози (36% от всички регистрирани в областта).
За периода 2003-2009 г. средно 26% от всички остри вирусни заболявания и паразитози в областта са регистрирани в блок 20. Процентите на заразени деца от скарлатина, морбили и варицела там са 100, а между 50 и 70 процента са болните от вирусен менингит, остър хепатит А и салмонелоза. Всичките 667 деца в блока са в риск – спрямо 13 е предприета мярка за закрила “настаняване в специализирана институция”, а спрямо 2 – мярка за закрила “настаняване в семейство на близки”. Първото място за най-много регистрирани жители в едно жилище е на апартамент 117 – цели 29 човека, от които 14 деца. Апартамент от 43 кв. м пък обитават 15 човека, от които 6 деца.
Заместник-кметът Нина Русева разясни следващите действия, които общината ще предприеме. Просто е невъзможно блок 20 да бъде реконструиран и саниран. Затова най-адекватната мярка на този етап според нея е да се събори сградата и разчисти теренът с цел отстраняване на екологичните, социално-битовите и медицинските проблеми.
Пришълците от други градове ще се завърнат по родните си места. Малкото собственици на апартаменти ще бъдат обезщетени. Най-големият проблем, на който общината все още търси отговор, е какво ще прави с останалите обитатели на ада от блок 20. Ще се изгражда ли ново гето, което след години ще се превърне в нов ад, в който ще израснат нови маргиналчета, или ще се търсят варианти за социализиране на превърнатите в маргинали хора? Има и друг вариант, който в кризата е доста доходоносен и може да спомогне да се запълни бюджетният дефицит на страната. Да не се събаря блокът и „хората” да продължат да живеят както досега. Мястото около блока да се огради с висока бетонна стена и да има само една врата. Пред нея да стои назначен човек, който срещу входна такса от 20 лева да пуска желаещите да видят какво представлява адът. Ако се рекламира в интернет като туристическа атракция, сигурен съм, че много чужденци ще се наредят на опашка пред стената. Така в страната ни, и не само в нея, ще се намалят и престъпленията, и прелюбодеянията, и каквото ви дойде наум и ще заживеем като в рая. А какво е рай, не съм го виждал и все още не знам!

вестник "Новинар", 26 юни 2010