ДИСКОТЕКА…на времето какви дискотеки си правихме

 

 

Забелязвам в социалните медии умишлено се качват текстове и снимки, които възхваляват живота в страната ни преди промените. Текстове от рода на „Спомени от соца: Когато нафтата беше стотинки, а зимата всички бяхме само по долни гащи“, „Спомени от соца: Нямаше гладни и безработни, никой не ровеше в кофите“, стари снимки от онова време на щастливи млади хора в бригадирски дрехи, хранещи се работници в заводски стол, заредени магазини и каквото се сетите и не се сетите, ме накараха да се замисля и да се върна назад в спомени от детството ми. Не знам защо, но първото нещо за което си спомних, бе моята дискотека. Ще ви я разкажа и на вас.

Та, от детството като чавдарче, помня клозета в края на двора, дето му викаха и нужник. Там нямаше канал, тоалетна чиния, вода, екстри, а само една дупка с две тухли за клякане над нея. Вратата беше скована от дъски и летви, имаше си райбер отвън и отвътре. Над вратата до покрива беше празно пространство – нещо като открит прозорец за целогодишно проветряване. Дядо беше го електрифицирал тоя клозет – от къщата до него достигаше по кабел ток и вечер вътре светеше една крушка. Помня острата, неприятна миризма, старата метална кофа, която служеше за кошче и след като се напълнеше с хартия я запалваха. Димът и миризмата се сливаха и действаха избистрящо на ума, дихателните пътища и очите. Над „кошчето“ имаше забит пирон на който дядо нанизваше „тоалетната хартия“. Тя се състоеше най-често от нарязани вестници, амбалажна хартия, понякога от стари тетрадки, списания, в най-лошия случай от кашони. Хубаво беше, когато е от вестник – използваш времето и за четене на отделни части от него. Но, не за дълго, защото като се увлечеш в четене клекнал и след това не можеш да се изправиш. Но се чувстваш щастлив.

Когато поотраснах и вече бях пионер, се появиха едни джаджи – релета им викаха. Нещо като токопрекъсвач. Бяха се появили на пазара и цветни крушки – червени и сини. И тези релета и крушки се използваха по дискотеките. Не помня откъде се сдобих с такова реле, купих си червена крушка, която поставих в клозета и свързах релето към кабела (това ми беше първи досег с техника). Изпробвах изобретението – работи. Изкефих се на макс. Вечерта пускат лампата на кенефа, а тя осветява в червено и светне-загасне, светне-загасне, светне-загасне… И нали вратата на клозета паянтова и прозира межди дъските, а над вратата – „открит прозорец“, червената премигваща светлина пронизваше вечерния мрак и хората, преминаващи по улицата се чудеха какво става в двора. А в къщи всички пощуряха и избягваха да пускат лампата, когато ходят вечер до това място. Една вечер някой запали хартията в „кошчето“, аз веднага пуснах лампата.

Стоя на двора и гледам – димът излиза отвсякъде, разстила се и се смесва с тая червена светещо-загасваща светлина. И на фона на тая гледка неусетно започвам да си тананикам песента ХХ-ти век на Щурците – „Някой чупи рекорда, някой пада зад борда. Продължавай напрееееед! Тука има си рееееед.“ А краката и ръцете ми се раздвижиха в такт с тананикането. И си затанцувах. Бре, че хубаво ми стана. Забравих за лошата миризма, за грозното изкривено от горене „кошче“, за дерящата „тоалетна хартия“… Почувствах се горд, че превърнах клозета в истинска дискотека.

Валери Леков

По Светите места

Никога не бях пътувал до Израел. И с нетърпение очаквах деня на заминаването ни. А всичко стана много бързо. Тръгна от професор Христо Кючуков, който е български ром, но живее в Берлин. Ровил се той в историята, търсил по архиви и библиотеки исторически данни за ромите по време на Втората Световна война. И открил такива за ромки от различни европейски държави, които по различни начини са спасявали ромски и еврейски деца от концлагерите. Тъй като почти не се знаят тези факти от историята, той решил да издаде книга и започнал да пише. Това пък провокира актрисата Наталия Цекова, която също е от ромски произход, и тя решава, че ще прави театрална постановка по някои от историите. И предлага на писателката Мария Касимова - Моасе да направи по тях драматургично художествено произведение. Мария прие идеята и написа пиесата, а актрисите Наталия Цекова, Ангелина Славова и Благица Стоименова започнаха да репетират.                                                                                                                                        

През това време проф. Кючуков бил поканен от някаква международна неправителствена организация да говори пред  участниците в срещата, които били от различни европейски държави, с ромската  тема и проблематика. Говорил той и решил да им разкаже и за книгата. Споделил историята на една жена от бивша Югославия – Хайриа Имери - Михалич, която била слугиня в един еврейски дом. В този дом се родило дете, момиче. Бащата и майката на бебето станали партизани, а бабата останала да се грижи за 6-месечната Естер. След това дошли нацистите и прибрали бабата и бебето. Но преди да потеглят към лагерите на смъртта, Хайриа взела шестте си деца и отишла до мястото, където ги събирали. Успяла да убеди постовия да я пусне вътре, за да се сбогува с бабата. И влязла. Бабата я помолила да вземе и спаси поне бебето. Хайриа взела малката, свалила старото си палто и с него увила детето, за да не се виждат чистите му, бели дрешки. И така – влязла с шест, а излязла със седем деца. И изпълнила заръката на бабата – да каже след време на детето кое е, чие е, кои са родителите му. Гледала го 5 години. След войната някой от махалата казал на властите, че Хайриа гледа чуждо дете. Дошли, взели малката Естер и я пратили в детски дом. Детето, обаче, говорело само на цигански и не могли да я разберат. Една лекарка казала, че преди време имали слугиня циганка и поназнайвала езика. Отишла при детето, заговорила го и малката започнала на цигански да реди това, което я е учила Хайриа – аз се казвам Естер, не съм циганка, еврейка съм. Майка ми се казва Букица…. И докторката припаднала. Това било нейното загубено дете.

Докато разказвал проф. Кючуков историята за Хайриа и малката Естер, станала една жена от групата и казала, че знае за този случай – била журналистка и писала за него. И знае още, че Естер е жива и здрава и живее в Тел Авив. И му дала телефонния й номер. Още същия ден той се чул с Естер /тя все още говори сръбски/ и се уговорили да се видят. Когато актрисите и драматургът разбраха за Естер и предстоящото пътуване на проф. Кючуков, решиха и те да отидат. Аз пък реших, че от цялата тази история с книгата, пиесата, пътуването до Израел и срещата с 83-годишната Естер Бахар ще излезе добро документално филмче, ще си направя и материал за радиопредаването /все пак съм журналист/ и се включих в групата. Актрисата Ангелина Славова не успя да пътува с групата, но в нея се включи нашата приятелка режисьор Нина Пехливанова.

Взехме си билети, резервирахме си евтин хостел за спане и една ранна сутрин полетяхме към Светите земи. 

Ден първи - Йерусалим

Първото ми впечатление още от въздуха, преди кацането на самолета, беше гледката – красивия и съвременен Тел Авив на брега на морето, с огромни сгради, зеленина и ново строителство, а градчетата наоколо - почти сляти с него.                                                       Летището в Тел Авив се оказа доста голямо – след кацането на пистата се качихме на автобус и пътувахме около 15 минути до терминала. Не очаквах толкова много хора от цял свят и дълго чакахме на опашка, за да минем проверките. Все пак около обяд вече бяхме отвън. Професор Кючуков щеше да кацне привечер от Берлин. Имахме избор – да отидем в хостела и да си починем или да вземем влака и да отидем до Йерусалим. Заложихме на второто и не съжаляваме. Едва ли друг път щяхме да имаме шанс да се докоснем до този вечен град, свидетел на човечеството.

Спирката на влака се оказа на самото летище. Взехме си по едно кафе и билети, и докато чакахме влакчето свалихме зимните дрехи, с които дойдохме /в София същата сутрин заваля сняг, а там бе около 20 градуса и слънчево/. По пътя имаше дълги тунели, но на повърхността се зазяпвахме ту наляво, ту надясно и гледахме накацалите по склоновете в далечината населени места, пътищата, градините, обработваемата земя. Всички бяхме въодушевени и коментирахме оживено как хората тук от пустинята са изградили градина, а ние правим обратното. За около 30-40 минути стигнахме. Влакът спря в нещо като тунел. За да излезем на гарата в Йерусалим се изкачвахме по цели четири дълги ескалатора. Отвън разбрахме, че следобяд настъпва празника Шабат и в Йерусалим никой и нищо не работи, и последните влакове и автобуси за Тел Авив тръгват след около два часа. Ами сега? Поогледахме наоколо - навсякъде нови сгради, тече усилено строителство, град като град, а ние дойдохме да видим нещо друго. И взехме решение да отидем до стария град, пък за връщане ще мислим после. Няколко спирки с трамвая и бяхме пред портите на древния Йерусалим. Поглеждаш надясно – съвременен град, наляво - един друг свят, който сме виждали само по филмите. И не можеш да си представиш как е построено всичко това – високи крепостни стени, сгради и пътища само от камък. Вървиш по тесни криволичещи улици, по които са ходили хора преди много, много векове, изкачваш се, слизаш, влизаш в нещо като пещера, излизаш на нещо като площадче. И се чудиш кое първо да снимаш, кое да запомниш. В далечината се вижда голяма църква, малко по на ляво голяма джамия. От нещо като тераса поглеждаме и Стената на плача, но да стигнем до нея нямаме време. Изкачваме се по едни стъпала, разминаваме се с групи от различни страни, с хора от различни вероизповедания, спускаме се пак надолу и се озоваваме на пазара. Или по-точно на един от пазарите. Малко по-нагоре е огромната църква „Възкресение Христово“. Влизаме в нея и се озоваваме пред „Плочата на помазването”, на която е помазано и завито в плат тялото на Иисус и след това е пренесено и положено в изсечена наблизо скална гробница. Поклонихме се там, запалихме по една свещичка пред арменския параклис и от отеца разбрахме, че множество различни църкви и параклиси има под покрива на голямата църква. Излязохме навън – стъмнило се. Стигнахме до площадчето с кулата на Давид, където чакаха таксита. Попазарихме се с един от шофьорите за цената и поехме към Тел Авив.                                                                                                           Професор Кючуков вече ни чакаше в хостела. Каза ни, че на следващия ден ще се срещнем със Сара Щетинер, с която се познават и която ни е поканила всички в дома си. А на третия ден е срещата с Естер, заради която бяхме дошли. 

Ден втори - Сара Ешкенази - Щетинер

Сара е родена в Пловдив. На 15-годишна възраст идва в Израел. Сега е на почти 90 години. Живее в близкото градче Херцелия. Говори прекрасен български, поддържа контакт с българи, помагала е на български студенти в Израел. Посреща ни на паркинга – нисичка на ръст, стилно облечена, с прическа и маникюр, жива, слънчева, усмихната ни прегръща всички като стари приятели. В наша чест е поканила и най-големия си внук и неговата годеница. Сядаме около масата, говорим, снимаме се. Сара помни събития от детството си и ги разказва подробно, с дати и имена. Спомня си деня през 1943 година, когато в еврейско училище били събрани всички пловдивски евреи в очакване на депортация към лагерите на смъртта. Как тогавашния митрополит Кирил дошъл, но не го пуснали в двора. Той прескочил оградата, отишъл при тях и им казал, че няма да разрешат на влаковете да потеглят. Ако трябва той ще легне на релсите, но няма да допуснат депортацията. Влаковете не тръгнали. През януари 1949 година семейството на Сара се преселва в Израел. Като дошли било голяма беднотия и всичко било с купони. След това отбива военната си служба и стига до чин сержант. На 21 години се запознава с млад и красив мъж, чието семейство дошло от днешния полски град Шчечин /който град тогава бил част от Германия/. На рожденият й ден и предлага да се оженят. Създават семейство. И двамата работят в Институт по агрометеорология. Раждат им се две момчета. Сега е сама – съпругът починал, децата – из света. Спираме да говорим, защото домакинята сама е наготвила различни местни вкусотии. Ядох най-вкусната храна на света. Може бе, защото беше приготвена с много любов.     Сара не спира да говори. За първи път посещава България след промените у нас през 1992 година по линия на агрометеорологията. Следват още посещения в страната ни. Един път я попитали - Е, сега, коя е твоята родина? Тя отговорила: "Родината е, където съм родена. Отечество е, където са моите отци. България е моята родина, защото тук съм родена. Израел е моето отечество, защото оттам са дошли моите отци”.                                                                                                 

След десерта ни води в „работния” си кабинет – компютър /има профили във всички социални медии и контактува активно с хора от цял свят/, портрети на внуците, рафтове с книги. Наред с книгите на иврит стоят и книги на български – откроява се Български тълковен речник. Смее се на глас и се хвали, че напоследък е напреднала с българския език. Сувенири от България също стоят на почетно място. Накрая я питам, какво иска да каже на българите сега. Отговаря кратко, с нейната усмивка - „На българите? Че ги обичам”.                                                                                  Изпрати ни така, както ни посрещна – като стари приятели, до улицата и изчака докато поръчаните от нея такситата не тръгнаха.                                                                                                Цяла вечер мислех за Сара, за нейната жизненост, доброта и любов към хората. Оказа се, че не само аз, а всеки един от групата ни. Това е Сара – просто прекрасен човек и вдъхновение.

Ден трети – Естер /Стела/ Бахар

За да разгледаме Тел Авив и да го почувстваме, част от групата решихме да извървим пътя от хостела до дома на Стела пеша – някакви си 5-6 километра. И това бе правилното решение. Включих навигацията на телефона, въведох адреса и тръгнахме – Минахме по тихи улички, излязохме на оживени кръстовища, ходихме по широки булеварди, по разкопана улица в ремонт, покрай високите, високи сгради, кокетни кварталчета. Разминавахме се със забързани хора, чувахме различни езици. От един мост видях нещо като магистрала, с много платна. До нея река, която тече по бетоново корито, а до реката жп линия и влакове. След това проверих в интернет – реката се казва Аялон, минава до магистрала номер 20 /оказа се наистина магистрала/ и се влива в река Яркон някъде в Тел Авив. Нямаше как да не се впечатлим от чистите улици, тротоари и паркове и градинки.                                                                                                                   Стигнахме до дома на Стела. И Сара отново тук. Докарала с колата си /Господи, тя шофира. На 90? И то голям джип/ проф. Кючуков и Наталия Цекова. И Стела ни прегърна, и тя стилно облечена, поканила най-добрата си приятелка, с която се познават от 70 години. Вълнуваща среща беше. Всеки си поплака по своему. Когато попреминаха емоциите, Стела разказа това, което си спомня и което е чувала от майка си за ромката Хайриа. И с любов говори за нея. Няма нейна снимка, но отиде до спалнята и се върна с един киноплакат, който поставила в рамка и държи над леглото си. Киноплаката е от документален филм, озаглавен „Праведник на народите” на хърватския режисьор Яков Седлар, за единствената ромка, получила най-високото отличие на Израел и чието име е изписано в Градината на праведниците на народите. Усещаше се емпатия между всички нас. Седяхме заедно на една голяма маса, хора от различни етноси – еврейки, родени в различни държави на Европа, македонка от Северна Македония, живееща в София /актрисата Благица/, българска туркиня, с гръцка кръв, живееща в Париж /Мария Касимова/, българка /Нина Пехливанова/, роми от България /аз и Наталия Цекова/ и български ром, живеещ в Берлин /проф. Кючуков/. И за капак една филипинка, която помага на Стела. И всички заедно се смеехме и плачехме – кой по-скрито, кой по-явно. И всички, толкова различни, се чувствахме като едно цяло. И бяхме едно цяло. Събра ни любовта между човеците. По Светите места.                 

Обещахме си пак да се видим – живи и здрави.

Валери Леков

Мижава работа

Преди двайсет години Мижо остави всичко зад гърба си - малката къща от кирпич в края на ромската махала, шумния двор, където се играеше с децата, и акордеона на баща си, който свиреше всяка вечер при залез. Беше млад, трийсетина годишен, но очите му вече бяха видели повече студ, отколкото топлина.      Мижо замина за Германия не от мечти, а от нужда. Бедността го прогони. Навремето все някак връзваше двата края – работеше в завод за обувки. После приватизираха завода и малко след това умишлено го доведоха до фалит. И стотици хора останаха без работа. Мижо също. В града и махалата нямаше работа, нямаше перспектива, само една развалена печка, пет усти за хранене и държавата, която го беше забравила. Срам го беше да излезе в центъра на махалата, защото пътят му минаваше покрай магазините, на които  дължеше пари от вересии. Всяка година чакаше черешобера, за да изкарат някакви пари, да плати част от вересиите и след това – пак мизерия. Писна му този начин на живот и реши да си опита късмета в чужбина. Взе пари от местния лихвар, целуна жената и децата и тръгна. Целта му беше ясна: да заживее като бял човек. Първите няколко месеца в Германия беше мъчение. Чистеше мазета, миеше чинии, разтоварваше камиони. Спеше на матрак в обща квартира с още осем мъже. Но не се оплакваше. Повтаряше си: „Абе, ще изгрее слънце и на моята улица.“ След това го открехнаха как да взима социални помощи. Работеше си нелегално и си получаваше социала. Започна да праща пари вкъщи. Жена му изплати заема с лихвата, погаси сметките в магазините, направи ремонт на къщата, накупи дрехи на децата. Даже си взе и телевизор – плазма с фафличка (дистанционно).                                      Мижо с времето научи езика. Намери си работа в автосервиз. Схватлив беше – бързо навлезе в занаята. Като се поошлайфа и видя, че има хляб в тая работа, отвори собствен гараж в покрайнините на градчето. Немците започнаха да го уважават - беше точен, работлив, усмихнат. „Ром е, ама златен човек“ - казваше старият Ханс, негов редовен клиент. Мижо не се срамуваше от корените си. Всеки петък в гаража звучеше ромска музика, а на Великден раздаваше козунаци и боядисани яйца и на българи, и на германци.                                                                                                                    Семейството си доведе след пет години - жена му и двете им деца. Големият завърши образованието си в университет и вече е инженер в строителна фирма. Малката се ожени за германски ром от синтите. Абе, добре се устроиха децата. А Мижо просто продължава да работи, да пее понякога старата песен на баща си и да гледа към небето. Там, казва, слънцето грее за всички еднакво. Но само ако не си забравил сянката си. А той, Мижо, я забрави тая сянка. Купи си „Мерцедес“. Лъскав, черен, с немски номера. Паркираше го гордо. Всяко лято си идваше с него в България. Купи си по-голяма къща в махалата, обзаведе я по каталог. И въпреки че вече живееше по-добре от повечето си познати в България, нещо в него си остана празно.                        Не се вписа. Не обикна Германия. Казваше, че хората били студени, че живеели по план, без душа. Тук всичко е уредено, но няма живот - обичаше да казва – абе, само тишина и правила. Нямаше зъби – изпопадаха му още докато работеше в обувния завод от лепилото. Ядеше само течна храна, защото не можеше да дъвче. Ама, не отиде на зъботехник. Казваше, че в Германия било много скъпо, а в България от веселбите забравяше за зъбите. Ходеше по сватби, кръщенета, абитуриентски…. Лепеше по 50 и 100 евро на музикантите, переше кючек по масите, черпеше с уиски, носеше маркови дрехи от немските аутлети. Музикантите го поздравляваха с: А следващата песен е за президента от Германия, о баро великани, нашия брат Мижоооо. Всички ръкопляскаха, а Мижо слагаше на челото на певеца още една стотачка евро. Абе, коренно си промени живота Мижо – мизерията остана в миналото. За да е в крак с модата си направи профил във фейса. Сложи си снимка как стои горд до новия си мерцедес пред сервиза си в Германия. И надпис с главни букви:

РУСИЯ ЩЕ НИ СПАСИ! САМО ПУТИН МОЖЕ ДА ИЗЧИСТИ БЪЛГАРИЯ!Споделяше снимки с руското знаме, обясняваше, че Европа е дяволът, че ЕС и НАТО са вреда, че левът не бива да се заменя с евро, „щото аз като си идвам в България, за едно евро взимам два лева. Разбираш ли ме?“ Гласуваше на всички избори за български парламент и все за проруска партия. Слушаше руска музика, наричаше Путин „истински лидер“. В гаража си беше закачил календар с Кремъл. Приятелите му мълчаха и се чудеха какво става с него. Понякога някой питаше: Абе, Мижо, като толкова обичаш Русия, защо не се преместиш там? Той отговаряше веднага: Щото съм в Германия, да вземам пари от тия либерали и да ги харча в България. А Русия... абе, там не е за живеене, ама все някога ще отида на екскурзия. Децата му го гледаха с неразбиране. Говореха си на немски помежду си. Дъщеря му вече се срамуваше от постовете и коментарите му. Каза му – тате, защо го правиш? Ние живеем тук, дадоха ни шанс и имаме всичко, какво ти става?

- Тук всичко е подредено, но няма живот. Само правила, фалшиви усмивки и мълчание. А в България, в махалата, поне сме се смеели и беше весело. Бяхме бедни, ама живи.

Синът му му казваше, че Путин е диктатор, а Мишо кипваше:

- Путин е мъж! Не като вашите тук, дето само се извиняват. На нас ни трябва силна ръка. И България се нуждае от събудени хора, не от колонии на Брюксел!

И въпреки че животът му беше уреден, Мижо мразеше Германия. Мразеше я тихо, упорито. Без да го показва, но и без да го крие, когато стане дума. Мечтаеше един ден да се върне завинаги в България, в същата онази бедна махала с разбитите, кални улици. Ама преди това Путин да я освободи тая България. От какво да я освободи, не се знаеше, но беше виждал в групите, че има хора които искат това. Луда, циганска работа. След поредния дълъг статус във фейса против въвеждането на еврото в България, Мижо запали цигари в офиса на сервиза си в Германия, дръпна си от нея дълбоко и се наслади на поста си.  

След това качи снимка от сватба в махалата, където лепи евро на акордеониста. На нея беше усмихнат и се виждаше, че няма зъби в устата си. Майната им на зъбите, каза си на ум и излезе да нагледа работниците си в халето. 

Като се върна пак отвори фейса. Дългият му пост против еврото не беше харесан от никой. Под снимката, където лепи евро на музиканта, имаше127 коментара, 223 харесвания с палец и 24 със сърца. И всички харесвания бяха от роми, негови приятели,  емигранти като него. Мижо присви очи, сбърчи вежди и изпсува на глас: “Мааму стара, тия мангали са много прости, бе. Уж са се интегрирали у Европата, а са си останали гьон сурати. Излезли са от махалата, ама махалата не е излязла от тях. Вървете на майната си”.

Изръмжа, вдигна високо над главата скъпия си айфон и с все сила го хвърли на пода.

2025 г.

 

Валери Леков - човекът между два свята, който отказва да бъде клише

На всяко място през което Валери минава,  някое дете за първи път чува история, която може да промени живота му.

Албена Трифонова

Вдъхновение

Вдъхновение

Вдъхновение

10.02.26 г.

Валери Леков е журналист, радиоводещ, човек от ефира на програма „Христо Ботев“ на Българското национално радио. Историята му обаче започва много преди микрофона.

Валери израства в ромската махала на Кюстендил. Детство, белязано от лишения и несигурност. Родителите му се разделят рано, отглеждат го баба и дядо. Животът започва не с въпроса „какъв ще станеш“, а с „как ще оцелеем“. В такава среда бъдещето рядко е тема на разговор.

Промяната идва от читалището в махалата. Там Валери за първи път среща изкуството. Театрална група, книги, професионални учители. Хора, които не го гледат като „дете от махалата“, а като дете с потенциал. Понякога върви пеша, само и само да отиде на репетиции, защото няма пари за билет. Не защото някой го кара, а защото има вътрешна потребност да е там.

Дава си сметка, че всеки, който е минал през вратата на това читалище, е станал по-различен. Не задължително по-успял. А по-осъзнат. По-четящ. По-свободен в мисленето си.

Валери не крие, че се чувства като човек от два свята - нито напълно тук, нито напълно там. В махалата е „онзи, дето много чете“. Извън нея - „онзи от махалата“. Винаги леко встрани и с усещането, че трябва да полагаш двойно повече усилия, за да бъдеш приет за равен. Това усещане не си отива, дори когато имаш микрофон. С времето обаче се превръща в двигател.

В предаването си по програма „Христо Ботев“ на БНР,  Валери не стои зад микрофона като наблюдател от разстояние. Той пътува. Обикаля села, читалища, малки общности. Дава глас на хората, които медиите забелязват само при трагедия. За него това не е журналистически похват, а избор - да показва живота такъв, какъвто е, без да го украсява и без да търси сензация.

Там, извън студиото, радиото се превръща в разговор очи в очи. В разказ за пътя, за избора, за това как образованието не променя човека изведнъж, но му дава стълба, по която може  да изкачи стъпалата едно по едно. Децата усещат, че срещу тях стои човек, който е минал по подобен път и го споделя, за да им покаже, че всичко е възможно и пътят им зависи от тях самите.

Валери е режисьор по образование, но мечтае да стане актьор. Въпреки че не завършва НАТФИЗ, може да бъде видян в редица български филми, включително във филми на Стефан Командарев. Като реакция към начина, по който ромите са представяни в българското кино като лошите - крадци, лъжци, второстепенни персонажи без вътрешен свят - Валери влиза и в ролята на сценарист. Целта му е да извади този образ от стереотипите.

Точно срещу това застава документалният филм „Ром Кихот“. Заглавието не е случайно. То идва от сатирично стихотворение на Валери, но се превръща и в символ на човек, който се бори срещу вятърни мелници като предразсъдъците, клишетата и страха от „другия“.

Филмът не идеализира и не прикрива проблемите. Той показва хората с техните грешки, противоречия, избори и надежди. Без етнически етикети и с цялата сложност на реалния живот.

За Валери киното е начин да си върне разказа. Да каже: „Ние не сме това, което сте свикнали да виждате на екрана.“ Злото не е етническа черта, а човешка слабост. Доброто не е изключение, а възможност. А историите имат силата да променят гледни точки по-дълбоко от всеки урок.

В разказите му неизбежно присъства темата за смисъла и за следата която човек оставя след себе си. Ако махнем професията и ефира, остава човек, който живее между два свята и не отрича нито един от тях. Човек, който е минал през оцеляването, но е стигнал до смисъла. И който използва гласа си, за да разкаже истории, които иначе биха останали нечии „вятърни мелници“. И на всяко място през което Валери минава,  някое дете за първи път чува история, която може да промени живота му.

https://www.provincia.bg/stories/valeri-lekov?fbclid=IwY2xjawP78LZleHRuA2FlbQIxMQBzcnRjBmFwcF9pZBAyMjIwMzkxNzg4MjAwODkyAAEeupoE_QSia1vYQ-96Qvf97Zq7xduCNb-MdigNpL_Mm6f_fnhDV8FTZrPGuSI_aem_fL7vL6clzQtQ0_hLSC-VaQ

 Предколедно 2016

След толкова години, разпръснатото ми из света семейство се прибра в гнездото си. Да, всички сме заедно. Но аз не мога да се зарадвам. Искам, но не мога. Защото едни хора там някъде, около шуменско, изживяват трагедия. И ме боли. Пука ми за тях. И се питам - защо, защо зачестиха такива случки? Защо невинни хора страдат, умират? Какво ще се случи с оцелелите? Помня други подобни случаи от преди няколко години... Замислих се... Сравнявам станалото с нещастието на хората в Япония. Там за няколко месеца не личеше какво се е случило. Тук белезите остават с десетилетия. Сигурен съм, че и в Хитрино ще се случи същото. Да, в омагьосан кръг се въртим. Манипулират ни отвсякъде. Все наши. И каквото и да се случи във великата ни държавица, крадливите държавници на тая велика държавица се появяват на място, пред камерите изказват съпричастност, снимат се, обещават и си отиват. С това се изчерпва държавността им. От друга страна се започва едно всенародно дело - есемеси, БЧК, концерти, събиране на левчета от бедняците, благотворителност от богаташите и т.н. / За болните деца на държавицата ни също няма държавна политика - чака се Българската Коледа и в почти всеки магазин се слага кутия за събиране на средства за лечение на поредното детенце. Пари за това в държавицата няма, но има за далавери с ваксини, за скъпо оборудване за пръстови отпечатъци и всякакви хрумки на психично нестабилни министри./ За трагедии като последната - също се събират стотинки от все по-изнемогващия българин. Е, защо и докога този българин ще си избира управляващи, които от една страна не могат да разделят купа сено на две магарета, от друга - влизат в политиката с една-единствена цел - да крадат и да трупат богатства. Влизат с цървулите, излизат милионери. И с наводненията, и с пожарите, и с взривовете в заводи, срутвания в мини, и с катастрофите по пътищата и с какво ли не друго, все има замесен някой покровителстван от велики властници. С участието или безучастието на крадливите държавници. Животът ни премина хей така - едни ни ограбиха, други експериментираха тъпанарщината си върху нас. Като се тръгне от масовата приватизация, та до ден днешен - все ни лъжат и ограбват. Градят щастието си върху нашето нещастие. Да, те все някога ще си платят, но кой ще ни върне ограбения живот? Кой ще върне децата ни от чужбина? Кой ще изтрие сълзите на хората, загубили близки в наводнения, пожари, взривове...
Стана дълго. Господ да им даде сили на хората от Хитрино да устоят и да продължат напред. Господ да пази България, че ние едва ли ще успеем!

ТИ

Ти идваш с болката,

със самотата,

с мъката голяма

в гърдите ми

стаена.

А сега стоиш измамно

примирена,

жалка…

И нямаш цвят

и мирис нямаш,

и си толкоз малка 

в този свят,

а сякаш

в тебе е събрана

цяла вселена.

И чиста си

като водата,

като въздуха

прозрачна,

мощна -

като светлината,

волна -

като на птиците крилата…

Повикам ли те,

мигом идваш горда,

дори неканена пристъпваш…

И сега стоиш 

измамно примирена,

изчакваш търпеливо

в тишината, 

да ме изслушаш,

да излея си душата.

Глава да вдигна,

леко да премигна,

а ти спокойна,

да се отрониш - 

мокра, наедряла, знойна…

Ти,

Сълзата.

май 2014

Валери Леков: Няма ги вече старите мелници. По пътя се срещат само безделници

Валери Леков

Кадър от документалния филм ,,Ром Кихот”

Снимка: romaquixote.com

Актьор по душа, писател, журналист и човеколюбец по призвание. Може да бъде открит на сцената, където се чувства себе си, в широкото интернет пространство чрез следите на творбите си и с тембъра си в Българско национално радио. 

Валери Леков е сред онези пътуващи и търсещи хора, за които търсенето е въпрос на избор. Смел и дързък в провокациите си. Познават го в ромската махала в Кюстендил, а и не само там, със скечове, които сам измисля и реализира. Обича римите. Ромео и Жулиета в ромски вариант, Ром Кихот, чистачките и още хрумки са резултат от вдъхновението, което го преследва непрестанно. Не се крие под стряхата, когато навън вали. И в слънце, и в студ е готов да запали колата си, която сред поредния ремонт пак ще го отведе към приказното. Чувството му за хумор го пази от парещите лъчи и продължава да се бори с вятърните мелници. Творбите му са пропити с чиста истина, а изнесени на сцената като скечове са разсмивали препълнени салони с публика. 

Валери е чат от трупата ,,Атипън”, собственик на няколко кошера с пчели, а от скоро

Валери в радиото
Снимка: bnr.bg

стопанин и на кучето Арти. Живее в панелен блок, изпълнен с въздух на вълнение. Кой е Ром Кихот зад кадър и кой е Валери Леков във филма ,,Ром Кихот”, за който вече Ви разказахме в предна публикация. 

Кой е Ром Кихот извън лентата на филма? 

- Не знам кой е. И аз все го търся. Е, понякога го усещам около себе си – минава със своя Росинанд тихо, сякаш да не събуди чувствата у хората. Страх го е, защото знае, че хората не обичат да им се събуждат чувствата. Знам за него, че му е трудно да говори за себе си. Трудно е, защото не се познава достатъчно. Той е наясно, че другите, санчопанчовците, с които обикаля тук-таме, го познават много добре и разказват на този и онзи за него и неговите подвизи. Не че подвизите са големи – те все още са малки, обикновени като него. Та те, санчопанчовците, казват, че той се опитва да прави нещо – ту смешни стихове плете, ту нещо театър, ту радио, ту скечове, ту ..., абе, с една дума нищо! С това нищо увлича и други кихотовци, които не започват с ром! 

И с кои вятърни мелници се бори той? 

- Е, няма ги вече старите мелници. По пътя си среща само безделници! 

За къде пътува Ром Кихот? 

- Споделял е пред хора, че няма да пътува към Сатурн. България била негова родина и той ще си остане тук. 

За какво мечтае? 

- Със сигурност мечтае да вижда едни по-усмихнати и доволни от битието си хора, носители на положителна енергия. Иначе, другата енергия ще ни довърши! 

Колко цвята има дъгата, господин Кихот? 

- Чувал съм да казва, че дъгата е красива, защото в нея преливат различни цветове. Той не познава хора, които да не се радват и любуват на дъгата. Цветовете са толкова, колкото са етносите в страната ни - много. Защо тогава не сме дъга? 

Под какъв ъгъл гледа актьорът на вече готовия филм? Вие сте участвали в процеса на снимане - как се чувствате днес, когато продуктът е завършен? 

- Беше ми интересно, опитвах се да крада от занаята на онези двечки същества Нина и Петя (б. р. режисьорите на филма ,,Ром Кихот”). И ако трябва да бъда откровен, чувствам се три пъти щастлив. Единият път, защото филмът се получи и е различен от досегашните на мургава тематика. Вторият – че това бе добър дебютен филм на Петя и Нина. И последно – не всеки ден се правят филми за простосмъртни като мен. 

Какво Ви казаха Вашите близки и познати след премиерата? 

- Едни ме целунаха, други ми стиснаха ръка. По-близките казаха просто „Филмът се получи и е хубав”. 

А сега накъде?

- Е, не съм се взел на сериозно. Животът продължава, както преди филма, така и след него – работа, проблеми, оцеляване... 

Как се работи с Петя и Нина? 

- Приятелски. И с взаимно уважение! Благодаря на съдбата, че ме срещна с тях. На премиерата развълнувано казах нещо от рода на - ако има повече млади хора като тях, страната ни би изглеждала по-различна. Сега бих добавил – радостно е, че ги има тях. Значи, има надежда за едно по-добро утре. Обичам ги! И последно искам да се извиня на Шекспир за вмангасаряването на неговите Ромео и Жулиета и на Сервантес, естествено за ром, пардон, Дон Кихот!

Интервюто взе Яница Маринова

http://novata-jurnalistika.blogspot.com/2013/10/blog-post_28.html