- Значи имам 15 овце, 60 кокошки, 4 прасета и едно теле. А допреди 2 години имах и 7 крави, но поради нерентабилността ги продадох... и преобразувах стопанството в пчели. Сметката е много по-изгодна. Значи работата е сезонна, не е малко, но реализацията на меда е много по-добра...Така ме посрещна ветеринарният техник Михаил Михайлов в родното си село Хайредин, което не е просто обикновено селце, а общински център на цели шест населени места. Пътят с автомобил дотам е труден – особено от разклона на главния път Враца - Козлодуй към село Ботево и Хайредин. Разбитото шосе, с огромни дупки в средата и обрасло в треви и храсти по края, сякаш иска да потвърди, че се намирам в т.нар. северозападнал край на страната ни. Все пак изминавам с разумна скорост 12-те километра от отбивката на главния път и след около четвърт час съм вече на моста над река Огоста, в началото на селото. Там ме чака Мишо и заедно тръгваме към офиса на сдружение "Нов път".
Михаил освен ветеринарен техник е и координатор на пилотен проект "Инвестиция в бъдещето – социално предприятие "Пчела", което сдружението, в партньорство с институт "Отворено общество"-София, е спечелило по оперативна програма "Развитие на човешките ресурси". С него се цели да се подобри качеството на живот и да се преодолее социалната изолация на уязвими групи от община Хайредин. Там трудно може да се говори за качество на живот и почти всички хора са уязвими. Моята цел пък е да видя на място какво се е случило по време на изпълнението на проекта и има ли някаква промяна.
В офиса, който се помещава в стара селска къща, група малчугани от местното училище и учителите им бяха на гости на сдружението. "Групата по приложни изкуства, която работи по проекта "Социален парк "Нов път", е подготвила изненади за вас" – каза на децата председателят Спаска и масата се изпълни с всякакви вкусотии. Децата в знак на благодарство изпяха песнички и си тръгнаха весели и шумни с подаръци и балони в ръце. Оказа се, че освен по проекта за пчелите сдружението работи и по други проекти. Не проявих интерес към тях, исках да видя резултатите от вече приключващия медоносен проект.
Мишо ме повежда към друга постройка в двора, която е съвсем нова. "Не е нова – отговаря той. – Беше стара като другата, но по проекта я ремонтирахме и сега е работилница към предприятието". Разгледахме помещенията отвътре – "това е за готовата продукция, това е склад за инвентара, ето стая за почивка на работниците със санитарен възел, а тук е помещението за ремонт на кошерите". При стартирането са закупили петдесет пчелни семейства и още толкова многокорпусни кошери, необходимото оборудване, консумативи и всичко, заложено в проекта.
Докато разговаряме, Мишо показва как действа новозакупената центрофуга, която ще използват за вадене на меда от питите. След това взима няколко дървени летви и тънка тел, сяда и за няколко минути сковава нова рамка за пчелна пита. "Вместо да ги купуваме, ние си ги правим. Така ни излиза по-евтино" – обяснява той. След демонстрацията излизаме пак на двора. В края му са разположени учебни кошери. На тях се е провеждало практическото обучение на 15 кандидат-пчелари от лицензиран център за професионално обучение. Завършили курса успешно 14 от тях. Трима от показалите най-добри резултати били назначени на работа в социалното предприятие.
Цветомира Ненкова и Росен Деков са млади хора. Тя е от село Манастирище, а той от съседното Михайлово. И двамата са работници по проекта на сдружението. Всеки ден пътуват с велосипеди от селата си, за да работят. Росен е завършил професионална гимназия по икономика и туризъм и за своите двадесет години за първи път работи на трудов договор. "Тука е голяма безработица. Добре, че изкарах курса за пчелар, та успях да изляза и извън Врачанско. Водиха ни на пчеларското изложение в Несебър, та видях и морето... Но най-важното е, че започнах работа... В началото бях малко резервиран, щото ми беше непознато, ама сега ми е приятно да се занимавам с пчелите" – радва се младият мъж.
В Манастирище пък добре живеят само работещите в АЕЦ-а в Козлодуй, казва Цветомира. Около петдесет човека работят там, а селото наброява хиляда жители. Тя и съпругът й са от малкото останали млади хора в него. "По-голямата част от младите са на гурбет в чужбина. Ние останахме, защото детето ми още учи. Пък и мъжът ми иска да сме си в селото. Работила съм и като социален работник към сдружението по други проекти, полагала съм грижи за болни и възрастни хора, и сега работя по този за пчелите. В цялата община само организацията създава работни места.
Иначе сме обречени" – разказва жената. Да, хубаво е човек да има работа, но какво ще се случи с работещите, когато завърши проектът - питам ръководителя Спаска Михайлова. "Идеята е да реинвестираме средствата от продадената продукция в предприятието, да си създадем кооперация, да регистрираме наша търговска марка и да продължаваме да работим. Само по този проект създадохме заетост на общо шест човека. В рамките на три месеца обучихме и 15 човека, някои от които спокойно могат да решат да се занимават с пчеларство и да се самоиздържат. Сега очакваме първата продукция от мед и се надявам да я реализираме успешно на пазара, за да можем да вървим напред."
Мястото, където са разположени основните кошери, е извън селото. Качваме се в колата на Мишо и след десетина минути вече сме там. Мястото е оградено с подръчни материали, а зеленината е навсякъде около нас. Тишината се нарушава само от чуруликанията на птиците.
Новозасадени овощки допълват зелената картина и контрастират с боядисаните в светлосиньо пчелни кошери. Парцелът е на семейството на Мишо и се надяват в скоро време да изградят истинска ограда. Той и Росен обличат специалните пчеларски костюми и отварят един от кошерите. Първото впечатление е, че всеки кошер има табелка с наименованието на проекта, от кого е финансиран, номер на договора и логото на Европейския съюз и Европейския социален фонд. "Тука са 45 кошера... и учебните са девет... Значи общо са 54...
Имам придобити четири кошера отгоре, нови отводки – развежда ме Мишо и не спира да говори. – Хубаво е, че Европата ни помага и трябва да се възползваме максимално и разумно от това. Проектът вече е на свършване, но ние трябва да продължим... Искам да създам още десет нови отводки и се надявам това да стане в най-скоро време... Абе истината е в това – да работим, да създаваме работа и на други, да се сдружаваме, да си помагаме, за да можем да живеем горе-долу добре. Иначе виждаш как е по нашия край – беднотията е навсякъде".
Прав е Мишо за разумното възползване от европарите. Виждал съм "резултати" от финансирани подобни проекти на други места в страната - парите похарчени, проектът успешно отчетен и след това нищо. Всичко си остава така, както е било преди. В Хайредин е различно – има какво да се види и да се пипне, има работници, има хора с идеи за развиване на предприятието и след приключването на проекта. Има мерак за развитие, защото там са наясно, че това е един от малкото шансове, които ще спасят селото от обезлюдяване. Това е един от малкото пътища за оцеляването и развиването на българските села.
"Новинар", 22.11.2011
