Репортажи, интервюта, размисли, видели бял свят на страниците на вестниците "Поглед", "Класа",
"Новинар", "Дром Дромендар", "Седем", списанията "О Рома" и "Обектив".
Тук е мястото да благодаря на Валери Найденов, който ми даде шанс.

понеделник, 24 ноември 2008 г.

Спеш­ният цен­тър и бър­за­та смърт



На 30 март око­ло 22,30 ч., Ва­сил Ата­на­со­в се по­чувс­твал зле и се оп­ла­кал от сил­ни бол­ки в об­ластта на гър­ди­те. Съп­ру­га­та му Ма­рия из­ви­ка­ла де­вер си Вър­бан и с не­го­ва­та ко­ла по­тег­ли­ли от до­ма си в се­ло Иг­на­тие­во към бол­ни­ца­та в Ак­са­ко­во. Там им ка­за­ли, че де­жур­ният ле­кар е на ад­рес и за да не ча­кат ги по­съ­вет­ва­ли да оти­да­т в Спеш­ния цен­тър на бол­ни­ца “Св. Ан­на” във Вар­на.

По пътя със­тоя­ние­то на Ва­сил се вло­ши­ло. На­ло­жи­ло се, за да стиг­нат по-бър­зо, Вър­бан да шо­фи­ра не­ра­зум­но по ули­ци­те с на­тис­нат кла­сон на ко­ла­та. Стиг­на­ли в бол­ни­ца­та. На ин­фор­ма­ция­та им ка­за­ли да оти­да­т в ка­би­нет № 207, на вто­рия ета­ж. Пред вра­та­та на ка­би­не­та има­ло ча­ка­щи хо­ра. Ма­рия, из­пла­ше­на по­ра­ди вло­ше­но­то със­тоя­ние­то на съп­ру­га си, влязла без да ча­ка ред и за­поч­на­ла да мо­ли док­то­ра за не­за­бав­на по­мощ. Док­то­рът, кой­то бил на смяна, из­бу­тал и нея, и съп­ру­га й от ка­би­не­та и ос­та­нал рав­но­ду­шен към мол­би­те им за по­мощ. Ва­сил съ­що го по­мо­лил: “Абе, уши­те ми бу­чат, сър­це­то ме бо­ли, уми­ра­м, по­не кръв­но­то ми пре­ме­ри. “О­ти­де­те в Те­ра­пия­та, оти­де­те в Те­ра­пия­та” - пов­тарял са­мо док­то­рът, из­бут­вай­ки ги на­вън. И се­мей­ство­то по­тег­ли­ло към Те­ра­пия­та (бол­ни­ца “Св. Ма­ри­на”, нак­рая на гра­да), за да тър­си по­мощ. Ми­ну­ти пре­ди да прис­тиг­нат, оба­че, мъ­жът за­гу­бил съз­на­ние. Ма­рия за­поч­на­ла да кре­щи и да при­зо­ва­ва де­вер си да ка­ра още по-бър­зо. Стиг­на­ли Те­ра­пия­та, сва­ли­ли Ва­сил на ръ­це от ко­ла­та. Ме­ди­ци­те от прием­на­та реа­ги­ра­ли свет­ка­вич­но - до­ри не ус­пе­ли да го ка­чат в ко­лич­ка, за да го от­ве­дат към спе­циа­ли­зи­ра­но­то от­де­ле­ние. По­ло­жи­ли го на зем­ята и вед­на­га за­поч­на­ли да се борят за жи­во­та му. След то­ва го сло­жи­ли на лег­ло и в про­дъл­же­ние на 30 ми­ну­ти опи­тва­ли да го реа­ни­ми­рат, нап­ра­ви­ли всич­ко въз­мож­но, за да го спасят, но без ус­пех. Би­ло ве­че мно­го къс­но за как­ва­то и да е по­мощ. Ва­сил уми­ра на 37 го­ди­ни. В смър­тния акт ка­то при­чи­ни за смър­тта е за­пи­са­но - 1. Вне­зап­на сър­деч­на смърт и 2. Хи­пер­то­нич­на бо­лест. Час на смър­тта - 23.58 ч.

“Се­дми­ца пре­ди то­ва се оп­ла­ка, че не е доб­ре и му нап­ра­вих­ме из­след­ва­ния в бол­ни­ца “Св. Ан­на”. Ка­за­ха му - доб­ре си. До­ри на ехо­гра­фа за сър­це­то му ви­ка­ха - с туй сър­це 100 го­ди­ни ще жи­вееш. И ле­кар­ка­та, ка­то нап­ра­ви кар­диог­ра­ма, ви­ка - той е с ви­со­ко кръв­но, ама не го усе­ща явно. И му из­пи­са ед­ни ле­карс­тва. Дой­дох­ме си и чо­ве­кът за­поч­на да пие ле­карс­тва­та и ви­ка гла­ва­та ме бо­ли. Оти­дох­ме вед­на­га пак на ле­кар и той ка­за, че е от ле­карс­тво­то, по­не­же не е свик­нал ор­га­низ­мът. Да­вам му ле­карс­тво­то сут­рин и ве­чер по раз­пи­са­ние. В не­деля ве­черя и из­вед­нъж към 10:30 ве­чер­та ка­за - мно­го ме бо­ли сър­це­то, не мо­га да седя. Ви­кам брат му, до­ка­ра ко­ла­та ту­ка, ка­чих­ме го и ...” - не­до­вър­шва из­ре­че­ние­то Ма­рия.

След ка­то ле­ка­ри­те им ка­за­ли, че Ва­сил е по­чи­нал, тя не мо­же­ла да повя­рва и не знае­ла как­во да нап­ра­ви. Оба­ди­ла се по те­ле­фо­на на близ­ки­те в Иг­на­тие­во. От­там дош­ли в бол­ни­ца­та с ко­ла и дру­ги­те два­ма братя на Ва­сил. До­ка­ра­ли и две­те му де­ца - ве­че си­ра­ци - Саб­ри­на на 15 го­ди­ни и две го­ди­ни по-мал­кия Ни­ко­лай. Всич­ки пла­че­ли на глас. Дош­ли и по­ли­цаи.

“Дой­до­ха и ви­кат кач­вай­те се по ко­ли­те, кач­вай­те се по ко­ли­те! На­ли­тат и гле­дат да бият де­ве­ра ми! Чо­ве­кът ум­ря, в па­ни­ка сме, пла­чем, а те оти­ва­т да уд­рят де­ве­ра ми. Ка­зах на ле­каря, че не ис­кам да му нап­равят ау­то­пси­я, а той ви­ка - ако нап­равя ау­то­пси­я, ще ти ка­жа точ­но от как­во е по­чи­нал, но най-ве­роя­тно е нап­ра­вил ин­фаркт... Той ни­ко­га не е бо­ле­ду­вал, на­ли ти каз­вам... Ако в Спеш­но­то ни бе­ше приел док­то­рът и му бе­ше нап­ра­вил ед­на ин­жек­ция, да сва­ли кръв­но­то, няма­ше да ум­ре... За­то­ва се зак­лех пред гро­ба на мъ­жа ми, че ще съдя ле­каря.” - раз­каз­ва Ма­рия.

На след­ва­щия ден, след пог­ре­бе­ние­то на Ва­сил, Ма­рия оти­ва в те­ле­ви­зия­та във Вар­на и съоб­ща­ва, че над пет­де­сет чо­ве­ка от Иг­на­тие­во ще бло­ки­рат Спеш­ния цен­тър, тъй ка­то от­там не же­лаят да им ка­жат име­то на ле­каря, кой­то е бил де­жу­рен ве­чер­та на 30 март. Прис­тиг­на­ли ко­ли­те с хо­ра от се­ло­то, съб­ра­ли се и ме­дии на вхо­да на Спеш­ния цен­тър.

“Се­га няма да мър­да­ме от­ту­ка, до­ка­то не из­ле­зе ле­карят - да го видя очи в очи. Да ми ка­же име­то си и за­що пос­тъ­пи та­ка, ка­зах аз. И ка­то дой­до­ха ме­дии­те, из­ле­зе еди­н док­тор, Ба­ка­лов мисля, че се каз­ва­ше, и ка­за, че ще взе­мат слу­чая под вни­ма­ние. След то­ва дой­де и док­тор Асе­н Стан­чев, за­мес­тник шеф на бол­ни­ца­та, и ни съб­ра в кон­фе­рен­тна­та за­ла. Там дой­де и де­жур­ният ле­кар, кой­то не по­мог­на на съп­ру­га ми. Раз­брах, че се каз­ва Сте­фан Рах­нев. Той ка­за, че не е от­каз­вал ме­ди­цин­ска по­мощ и че не ни поз­на­ва. Аз му ка­зах - как ще ни поз­на­ваш, ка­то ни из­хвър­ли от ка­би­не­та. И за кле­ве­та щял да ме съ­ди. А аз ис­кам да го видя зад ре­шет­ки­те. Все­ки бо­жи ден да си на­помня, че е нап­ра­вил греш­ка - чо­веш­ки жи­вот е взел! И да му се спре ле­кар­ска­та прак­ти­ка, за то­ва мно­го нас­тоя­вам” - със съл­зи на очи про­дъл­жа­ва раз­ка­за си Ма­рия.

Пре­ди фа­тал­ния ден Ва­сил ра­бо­тел по строе­жи във Вар­на. И тя хо­де­ла с не­го и ра­бо­те­ла. Не би­ли ре­гис­три­ра­ни в Бю­ро­то по тру­да, ни­то раз­чи­та­ли на со­циал­ни по­мо­щи. “Ка­кво ще ча­кам 100 ле­ва и да им вися на опа­шки­те на бор­са­та ли? Ние се за­ни­ма­вах­ме със строи­телс­тво - боя­джий­ство, той пра­ве­ше изо­ла­ции, аб­со­лют­но всяка­къв вид дей­ност”.

Еди­н от брат­ята му на­ми­рал строи­тел­ни обе­кти и та­ка из­кар­ва­ли за прех­ра­на­та. В дво­ра на къ­ща­та им има тух­ли. Ку­пу­ва­ли и мис­ле­ли след Гер­гьов­ден да за­поч­нат да строят но­ва къ­ща. Ста­ра­та има две мал­ки стаич­ки и та­ва­на все­ки мо­мент мо­же да рух­не. “Е, пос­троих­ме къ­ща на гро­би­ще­то” - въз­дъх­ва вдо­ви­ца­та.

След пог­ре­бе­ние­то ос­та­на­ли без па­ри. Оти­шла в со­циал­ни гри­жи за ед­нок­рат­на по­мощ. Ка­за­ли й, че има пра­во на та­ка­ва по­мощ, оба­че ди­рек­тор­ка­та заб­ра­ни­ла да да­ват ед­нок­рат­ни по­мо­щи.

Пре­ди някол­ко ме­се­ца се под­ло­жи­ла на опе­ра­ци­я, има­ла мио­ма, и ле­ка­ри­те й ка­за­ли да се па­зи и да не вди­га теж­ки не­ща. Се­га е при­ну­де­на да ра­бо­ти в ед­на ора­нже­ри­я, коя­то се на­ми­ра на три ки­ло­мет­ра от се­ло­то. И хо­ди все­ки ден пе­ша до там и об­рат­но. За да има па­ри за хра­на на де­ца­та. А те все още са в шок от нео­чак­ва­на­та смърт на ба­ща­та. Саб­ри­на все­ки ден прок­ли­на док­то­ра, кой­то от­ка­зал да прег­ле­да тат­ко й и за­то­ва тя и брат­че­то й се­га са ос­та­на­ли си­ра­ци.

* * *

В бол­ни­ца “Св. Ан­на” се пред­ста­вих и по­мо­лих сек­ре­тар­ка­та Да­ние­ла Ни­ко­лае­ва да пре­да­де на док­то­ри­те Рах­нев, Ба­ка­лов и Стан­чев, че же­лая да раз­го­варям с тях, от­нос­но слу­чая с Ва­сил Ата­на­со­в и за по­зи­ция­та на уп­ра­ва­та на бол­ни­ца­та. Тя уч­ти­во ми ка­за, че без раз­ре­ше­ние­то на ди­рек­то­ра док­тор Жан До­рев­ски, не мо­же да се раз­го­варя с ни­ко­го. И за съ­жа­ле­ние, той е из­вън бол­нич­но­то за­ве­де­ние и нямат прак­ти­ка да се тър­си по те­ле­фо­на за та­ки­ва не­ща. През то­ва вре­ме в ко­ри­до­ра се поя­ви ад­во­ка­та на бол­ни­ца­та Бо­гоев, кой­то въп­ре­ки заб­ра­на­та спо­де­ли:

“П­роб­ле­мът е в то­ва, че офи­циал­но при нас не е пос­тъ­пи­ло ни­що, за да мо­жем да из­ра­зим по­зи­ция. Зна­чи някой ка­за, не­що се слу­чи - и рис­ку­ва­ме да из­пад­нем в слож­но­то със­тоя­ние да го­во­рим за не­що, кое­то не е про­вер­ява­но. Ако съп­ру­га­та на по­чи­на­лия бе­ше дош­ла и бе­ше на­пи­са­ла два ре­да, ние щяхме да си нап­ра­вим вът­реш­на­та про­вер­ка. Но тя от­тук е из­лязла и е тръг­на­ла по ме­дии­те, без ние да мо­жем да раз­бе­рем си­туа­ция­та - кой е уча­ства­л, как­ви хо­ра са се за­ни­ма­ва­ли, обе­ктив­но със­тоя­ние­то как­во е би­ло. Не ми е из­вес­тно да е вли­за­ло в ле­чеб­но­то за­ве­де­ние жал­ба по по­вод пос­тъп­ка или дей­ствие на слу­жи­тел на ле­чеб­но­то за­ве­де­ние спрямо па­циент. Ето - джи­пи­то го е няма­ло. За­що го е няма­ло? То­ва към нас ли е? Ние сме бол­ни­ца за ак­тив­но ле­че­ние. Той не е по­чи­нал в на­ша­та бол­ни­ца. Те реал­но не са при­със­тва­ли в бол­ни­ца­та, не са ми­на­ва­ли прег­лед, няма как да се ус­та­но­ви. Те са дош­ли на собс­твен ход, в сми­съл със собс­твен тран­порт. Ако чо­век е мно­го зле ви­ка “Бъ­рза по­мощ”. Та­къв е ре­дът - “Бъ­рза по­мощ” или реа­ни­ма­цион­ни­те еки­пи и те го водят там, къ­де­то трябва. А той е тръг­нал по ре­да, по кой­то, ето и се­га ча­кат 30 чо­ве­ка по ко­ри­до­ри­те. Кой мо­же да пре­це­ни в ко­ри­до­ра със­тоя­ние­то.

А мо­же да има не­що, кое­то аз да не знам - да­ли няма про­ку­рор­ска про­вер­ка. За­що­то чух, че про­ку­ра­ту­ра­та се е са­мо­се­зи­ра­ла. Та­ка че ин­фор­ма­ция­та, коя­то мо­же да из­ка­ра­те е из­клю­чи­тел­но мал­ка. Тя прак­ти­чес­ки е рав­на на ну­ла, до­ка­то има следс­твие.”


април 2008, бюлетина на БХК "Обектив"

понеделник, 10 ноември 2008 г.

Големият Джоко Росич: Бозал съм мляко от три майки

- От българка, сръбкиня и циганка

Джоко Росич е роден на 28 февруари 1932 г. в сръбския град Крупан, до границата с Босна. Майка му е българка, а баща му сърбин. През 1951 г. влиза нелегално в България. Завършва икономическа география, но 18 години работи като журналист в БНР. Започва да получава роли в киното. Снимал се е в над 100 филма. Дори и на 75-годишна възраст актьорът със специфичния дрезгав глас продължава да бъде търсен за роли у нас и в чужбина.

“От кой вестник си? Добре!“ Уговаряме да се видим на следващия ден в 12,30 часа. Къде? “До Румънското посолство има пазарче, там е кафенето на Илко и в него ще те чакам.” В уречения час влизам в кафенето. Джоко седи край една маса, подава ръка за добре дошъл и ме кани да седна. На стената, зад гърба на актьора, в рамка е поставен афиш от унгарския му филм “Романи крис” („Законът на циганите“). „Това, че седим сега на една маса, не значи, че ще ти дам интервю - започва разговора Джоко. Защо - недоумявам. Омръзнало му през всички тези петдесет години да му задават едни и същи въпроси - как и защо дойде в България, кой те откри за киното... и той да говори едно и също. Освен това писали неща за него, които нито бил казвал, нито са се случвали – че имал къща дворец в село Бойковец, че му откраднали колата, че правел купони до зори… И ако преди срещата съм прочел какво е излязло в медиите, преписал съм въпросите и мисля да му ги задавам същите, по-добре да не започваме. Признавам, че мен ме вълнуват други неща, за които не е говорил. Като например това, че той е може би единственият, който не си промени отношението към ромите и не каза лоша дума за тях. В очите на Джоко се появи весело пламъче. - За циганите, а? Първо, този етнос го обичам. През ония времена, когато съм роден, жените не са получавали отпуск по майчинство. Мама беше учителка и на 40-ия ден след раждането трябвало да ходи да учи децата. И тя взела една циганка, Фата се казваше. Аз я знам нея, защото след като пораснах, ми казаха…Та тя идваше вкъщи да ме гледа, докато майка е в училището. Фата имаше бебе и имаше кърма. Мама ме кърми сутрин и вечер, а през деня ме кърми Фата. Идваше и на баща ми сестра, леля ми, та и тя ме докърмваше. Та така от три майки съм бозал – от българка, сръбкиня и циганка. Имам и циганско мляко. Това не може да се забрави. Не знам, хората не са присъствали, но съм присъствал многократно на Георгьовден и Васильовден в махалата. Това не е просто ядене, пиене и веселие а едно особено преживяване.
Светеца го има там
А когато става дума за проблема на ромите, този проблем се разглежда винаги еднопосочно – или от гледна точка на ромите, или от гледна точка на другите към ромите. На хората, не знам защо, не им идва на ума, че това е комплексен въпрос. Не може поотделно едните да го разрешат, нито другите. Заедно могат, там е номерът. В моя роден град в Сърбия имаше ромска махала. Навремето не се ходеше на дискотека, а на хоро. Та най-големият ми братовчед Боро не ходеше там, където се събирахме в града, а ходеше на хоро в ромската махала. Защото там се играело онова хоро, което той го можел. Когато играх циганин в унгарския филм “Романи крис”, с който спечелихме сума ти отличия по света и лично аз спечелих много награди, за мене това не беше само роля, която трябваше да изиграя, да взема някакви пари и да си отида. Аз я направих с любов, с огромно отношение, с моите детски спомени за онези хора, които познавах. Не може да се нарочи един цял етнос, да се каже - ето те са такива и онакива. Това не е вярно. Нито една майка не е родила престъпник. Майки не раждат престъпници, майки раждат бебенца. Сладки, малки бебета, дето бозаят. А те после стават някакви в зависимост от това къде са наместени от обществото. Защото, ако принудиш една група от хора да преживява… Много се извинявам, но когато аз бях малко момче, беше война и умирахме от глад. Че ходих да крада, за да ям… Крал съм, не ме е срам... Трябваше да се преживее. И сега на тая възраст се извинявам на хората, от които съм крал. Те отдавна вече не са живи, но постфактум им се извинявам.

Във филма “Романи крис” говорите на цигански. Научихте ли езика?
- Не. Научих онова, което трябва да кажа, но след това го забравих. Преди много години наши каскадьори живееха във “Факултета” и ходех при тях. Та там научих тази фраза: “Кой нанай керел бути, нанай маро те хал!“, което значи: “Който не иска да работи, няма хляб да яде!“ По време на снимките на филма имаше един унгарски циганин доцент, който беше дошъл да бъде консултант по езика. Аз му казах това и той го разбра. И тогава ми стана ясно, че този език е международен. Има диалекти, някъде се променя в отделните държави, но основата е една и съща. Унгарския го научих, защото от 33-34 години работя там. Научих го само от слушане, мога да говоря, но не мога нито да чета, нито да пиша.

Джоко продължава ли да снима филми?
- Снимам, разбира се. Преди месец и половина снимахме в пазарджишките села пак унгарски филм. "Прима примавера" се казва. Миналата година участвах в италианския филм “Мария Венера”. Направил съм 112 филма в живота си и никога досега не съм казал, че съм направил страхотна роля. Но в този филм, може би защото вече съм възрастен човек и не ми пука какво говоря, но тази роля съм я направил добре. Там играя сицилиански аристократ, стар, западащ, с титла, но без пари. Дядо съм на една мома, а момата играе Оливия Маняни, внучка на голямата актриса Ана Маняни. Приятен филм, няма мафии, няма убийства. Аз обичам европейското кино и този е европейски филм.

Язди ли Джоко?

- Вече не! Липсва ми. Може би щях да продължа да яздя, но унищожиха конната база на Киноцентъра. Като реституираха горе, булдозери дойдоха и сринаха конната база и сега там има вили с летящи покриви, движещи се тераси, басейни. Баровски квартал. Конете отидоха в базата “Хан Аспарух”, а за да стигна дотам и след това да се прибера, ще загубя цял ден. Няма как, става непрактично.

Навремето в медиите се отделяше повече място за хората на изкуството и културата. Днес на първите страници четем за поредното убийство...

- По-старото и средното поколение израснахме не с вестници, а с книги. Ние четяхме книги. Спомням си, че в определени дни пред книжарниците в София се извиваха огромни опашки. Знаеше се, че ще излезе еди-коя си книга и се нареждаха хората, за да не я изпуснат. Сега имало интернет, казват. И било нормално да не се чете. Но за мен е ненормално. Не можеш да четеш по интернет, това са глупости. Това е сурогат. Вижте за какво става дума. Като бяхме малки момчета, играехме на топчета. На топчета се играеше пролет и есен, когато земята е влажна и мека. На твърда земя или когато котлонът е на четири през лятото, никой не играе на топчета – ще изгориш. Онова, което помня от играта, не са топчетата и самата игра. Помня миризмата на земята. Ти можеш да играеш разни игри на компютъра, но ей тоя мирис на земята го няма. А не може да ти мине животът, без да си усетил мирис на земя, мирис на шума, на листа. Мирис на обор, в който току-що се е родило теле, кон.

След твоя монолог песента “Йовано, Йованке” звучи по друг начин и въздействието върху слушателя е някак по-голямо.

- Песента наистина стана добра, а добрите неща стават случайно. При едно мое гостуване в “Шоуто на Слави”, му казах, че тази песен я знам от дете. Само че винаги, когато съм я слушал, съм имал в главата си друго усещане, други думи. Това е един мой спомен… В произведението “Кощана” на Бора Станкович има един монолог на чорбаджи Митке. Та това е негов монолог, но не го помня наизуст, а го помня по цвят. И казвам думи, които са от това настроение, от там. И тогава помолих да засвирят мелодията и го пресъздадох. След време Евгени Маестрото дойде и каза: ще правим диск, ела да кажеш пак онова. Казах, не мога да го кажа пак, защото не го знам наизуст. Опитай, каза. Опитах и така стана. Чиста импровизация. Но стана.

На 75-годишна възраст все още ли във вас живеят каубоят и плейбоят?
- Много пъти у нас са ме отъждествявали с каубой, но кои са били каубои в Америка? Дошли са там ирландци, англичани, германци, българи, руснаци, поляци и са се хващали на работа. Който каквото е могъл, това е работил. Ония, които са били на коне и са гонили говедата, са били каубои. Значи са били наши хора. И защо той може да бъде такъв в Америка, а аз да не бъда в България. На шега и майтап казвам какво е каубой - да имаш отношение към оръжията. А дал Господ, аз имам – това ми е хобито, това ми е болката. Плейбой никога не съм бил. Плейбой може да бъде само богат човек, който примерно кара „Ролс ройс“ или има частен хеликоптер.

Какво искате да пожелаете на хората в България и Сърбия?
- Най-накрая да си седнат на задника. От векове все някой ни бърка в мозъка – с тия не, с ония не… Все сме в джоба на нечии интереси. Да се уважаваме помежду си. Да се опитаме да се обичаме. Много страшно е, когато почнат да се делят хора, които нямат какво да делят. Какво ще си разделят – голотията? Да се опознаем по-добре. Питайте един среден сърбин дали знае един съвременен български писател. Няма да ви каже. Един среден българин също не знае за такъв сръбски писател. Ние не се познаваме. Не си гледаме филмите. Не си четем авторите. По-добре познаваме народи и държави, които са на хиляди километри от нас, а комшиите не ги знаем. А би трябвало, защото никъде на тоя свят го няма Балканския полуостров. Това е най-доброто място за живеене в света, най-фантастичният край. И не заради природните дадености, а заради хората, които живеят на Балканите. Защото са пичове. И в последна сметка – ето, пред тебе седи един човек, който е роден от една много качествена и хубава българка и от един много красив и качествен сърбин. От тоя сърбин и тая българка е излязло това, което седи срещу тебе. Па ако е лошо, майка му…


2008-01-13 - Вестник Класа

ТУРКИНЯ ПРАВИ “МИС РОМА”

Първата красавица още чака наградата си


Първата победителка в конкурса "Мис Рома - България 2006" Юлияна Петрова все още очаква да получи наградата си. В края на миналия октомври тя печели първото място в състезание с 18 мургави красавици, пристигнали специално за случая от цялата страна. Шоуто е било част от Пловдивския панаир, където гостувала изложбата"Ромски свят", посветена на ромските занаяти, бизнес и култура.
Хубава работа, ама циганска ­ миската № 1 трябвало да получи златен пръстен и компютър но организаторите дали пръстена на девойчето, заело трето място, а компютърът вече шест месеца пътува от чужбина към Добрич, откъдето е Юлето.
Така за ромската Салма Хайек, както я кръстили журналистите, останала само лентата с надпис. И короната, която трябвало да бъде инкрустирана с камъни " Сваровски", но се оказали обикновена имитация.
Юлияна е ученичка в десети клас на ПГ "Аграрно стопанство", специалност икономик-мениджмънт. Три поредни години е печелила титлата "Мис Рома - Добрич". От пет години е солистка на танцовия ансамбъл "Цигански табор" към читалище "Романо дром". Въпреки очакванията на недоброжелателите, че след конкурса ще я откраднат за булка, тя продължава да учи и е добра ученичка.
Марияна Георгиева е българка и от над десет години работи с роми. Сега е секретар на читалището и хореограф на ансамбъла. Според нея короната дава право на Юлияна да участва без кастинг на конкурса "Мис България". Но досега никой не е търсил красавицата за участие, което подлага на съмнение редовността на конкурса в Пловдив.
­ За първата мис нямаше дори един букет цветя ­ оплаква се Марияна. Знаехме, че всички участнички ще получат козметика от "Кристиано оф Рома", но в раздадените комплекти липсваха или сенките, или парфюмите… Едва ли италианците от тази известна фирма знаят, че някой е претършувал подаръците им. Това е станало след като са ги предали на организаторите. Ей такива, едни смешни работи.
Питам за съдбата на пътуващия прословут компютър. Според г-жа Невин Реза, която е организатор на акцията, той наистина идел. Трябвало официално да се връчи за Коледа, след това за Нова година. Накрая за Василов ден. Може би се чака старта на втория конкурс, ако въобще се състои, разказва читалищната секретарка.
Невин Реза е етническа туркиня, която според Георгиева държи правата на "Мис Рома" и "Мис Туркиня" в страната. Никой не е видял никакъв документ, доказващ оторизирането є за организатор на такъв вид конкурси. А авторските права за провеждане на такива шоута се дават от Патентно ведомство към Министерството на финансите. На панаира "Ромски свят" е имало и ромски лидери, които също не знаели, откъде се е появяла госпожа организаторката.
­ Стана ми много интересно как така никой нищо не знае, включително и от Министерството на културата ­ учудва се Георгиева. ­ Доколкото знам, Невин Реза е успяла да издейства подкрепата на кмета на Пловдив Чомаков и на тогавашния ръководител на Пловдивския панаир Радев. Провела е разговори и с представителите на "Кристиано оф Рома", които по същото време имаха свое изложение в съседна палата. Явно и те са є повярвали и са съдействали.
Как в Добрич достига новината за конкурса? Организаторката Реза информира Ваня Балчева, зам.-кмет по културата и образованието. От своя страна кметицата уведомила ръководството на читалището и обещала, че общината ще съдейства. Все пак това е национален конкурс, нека се представим и ние ­ казала тя и осигурила транспорт, както и командировки за участничките и представителите на читалището. Дори имали и член на журито от Добрич ­ г-н Вапцаров, който отговаря за детския център към Младежкия дом на общината.
­ Свързахме се с Невин Риза по телефона ­ продължава Георгиева. ­ Тя каза, че може да участваме с 2-3 момичета. Имахме проведен преди това конкурс "Мис Рома - Добрич", имахме си класиране и отидохме с миската и двете є подгласнички. Смятахме, че така е редно и всичко е по регламент. Едва на място разбрахме, че участничките са случайно подбрани. Първият гаф направи фирмата "Ариес Уникат", с чиито облекла участничките дефилираха. Тя включи в състезанието и свой професионален модел. Както разбрахме Мария Митева е единствената ромка, пробила в чужбина. Тя се появи в конкурса, наравно с момичетата, което е некоректно, защото профимодел се състезава с дилетантки. Тогава се намеси членът на журито от Добрич, който каза, че Митева може да дефилира с останалите, но извън класирането. Накрая той є връчи златен медальон за участието и є пожела успех. Въпреки че нещата бяха нагодени тя да стане "Мис Рома". Това беше пародия на конкурс. Прави чест на фирмата"Ариес Уникат", че дариха на момичетата част от костюмите, с които се представиха. Това донякъде подобри настроението на участничките.
Проблемите започнали още с пристигането в Пловдив. Станало ясно, че от "Ариес Уникат" осигуряват само облеклата.
Обувки нямало. Наложило се претендентките да се спасяват сами. Тъй като трите момичета от Добрич не могли да си позволят да си купят скъпи обувки, това сторил Юлиян Георгиев, председател на читалището "Романо дром". Той се бръкнал с около двеста лева. Спането поели от Община Пловдив, но не разбрали кой подсигурява храната. Раздавали я за обяд и вечеря в пакети и на третия ден вече не ставала за ядене.
Конкурсът се провел в три тура. В първия кандидатките се появили по бански. Във втория дефилирали с трикотаж и кожа, а в третия ­ с официални облекла. От журито задавали традиционните въпроси ­ откъде са, учат ли, за какво мечтаят… Поради затруднение при избора се наложило да има и четвърти тур. Понеже бил цигански конкурс, решили да има и нещо типично циганско ­ мургавите хубавици се появили боси, с цигански дрехи. Зазвучала музика. Темпераментната кръв на момичетата се разгорещила. Завили се едни танци, едни кючеци. Но и това затруднило избора.Започнали спорове. След Юлияна, второто място определили за Гергана Николова от Пловдив, а третото - за Виолета Георгиева от Пазарджик.
Италиянецът, представител на "Кристияно оф Рома", не знаел български и не разбирал какво става. Накрая г-жа Реза го убедила, че златният пръстен трябва да се даде на третата в класирането. Взела пръстена и го връчила на момичето от Пазарджик, а втората от Пловдив, получила козметика. За победителката останало само фиксидеята да получи компютър.
- Не очаквах мен да изберат - разказва Юлияна. - Разбрах, чак когато обявиха името ми. Не мога да ви опиша, какво почувствах, не спах цяла нощ. Не само аз, цялата група от Добрич. Наградата ми трябваше да бъде златен пръстен и компютър, но явно няма да ги видя.
Когато се прибрала в Добрич, приятелки и съученички я питали, наистина ли е спечелила първото място. Чули по радиото и не могли да повярват. Разпитвали как е минало, какво е видяла в Пловдив, какви са били другите участнички, специално се интересували какъв е Бони - гримьорът на Азис, който се е погрижил за грима на участничките. Радвали се заедно на успеха и го отпразнували подобаващо.
Юлияна се интересува от мода и я влече модният подиум. Разминава се с това, което учи, но мисли, че при добро желание, човек може да ги съчетае.
Ромка съм, христянка съм, казва за себе си красавицата. В къщи говорим само на български, затова говоря добре. А компютърът, ако дойде, ще бъде поставен в младежкия клуб на читалището, за да може всички да го ползват. А ако не дойде, контрирам. Е, все пак надеждата умира последна, усмихнато ми отговаря красавицата.
Свързахме се с Невин Реза. Тя е от Шумен. Психолог по професия. Тя много съжалява за забавянето. Компютърът е обещан от фондацията на Мая Вапцарова "Вапцаровска вяра". Пристигнал е в страната на 15 декември м.г., но все още не е освободен от митническите власти.
Иначе правата за организация на конкурса са на "Дриймс"ООД, в която тя има участие. Фирамата е регистрирана в Патентно ведомство и държи правата за организиране на конкурсите "Мис Етнос", "Мис Рома" и "Мис Туркиня" в страната. Когато Невин Реза организирала конкурса в Пловдив, ромските лидери се разсърдили, че го прави човек от турския етнос. И нито един не е подкрепил начинанието. Потърсила помощ и от Националния съвет за сътрудничество по етнически и демографски въпроси към Министерския съвет, но и оттам никой не реагирал. Подкрепа получила единствено от кмета на Пловдив, който подсигурил спането и храната на участничките.
"Бяха прекрасни момичета. Исках да покажа на обществото красиви, умни, талантливи и ученолюбиви ромски девойки. Въпреки проблемите успях. Съжалявам само заради случката с наградата за победителката, но макар и късно, тя ще си я получи!" - увери ни Невин Реза.


вестник "Поглед"

вторник, 12 февруари 2008 г.

Моля, всички лични карти за проверка!


Преди няколко месеца в Ихтиман ромката леля Траянка среща свои познати от кюстендилската махала и споделя, че й е мъчно за родното място, че иска да се прибере, но няма пари. От уста на уста хаберът стига до дъщеря й Роза, която повече от 15 години не е виждала майка си. Решава да я открие и да я прибере при себе си...
Някой казва да я търси във Видин. Роза се свързва с тамошната рода - казват: "Тука я нема". Какво да прави, чуди се дъщерята, но на помощ идва махаленска информационна агенция. Новината била, че Траянка трябва да е във Велинград. Роза вдига съпруга си Димо, наемат лека кола и тръгват да обикалят махалите на Велинград. Нанай (няма) такава жена. Казват им да пробват в Ихтиман. И те поемат нататък. Отиват в циганската махала, питат, разпитват - нищо. Случайно срещат някаква позната, която им казва, че Траянка живее в града. "Сред българи живее с дядо Слави, който е майстор на такива звънци, каде се слагат на агнета". Питат тук, питат там, най-после я откриват. Прегръдки, целувки, сълзи. Траянка, като видяла дъщеря си и зет си, решила да си тръгне с тях за Кюстендил. Роза казала да си вземе личната карта. "Немам" - отговорила майката. "Как така немаш?" - учудила се щерката. "Язека от 30 години и повече немам такава карта! - признала Траянка. - Некога имах паспорт, ама това беше многу одавна". Кво да правят? Качват я на колата и си я прибират. Димо почнал да се чуди и да се мае какво да прави - тъщата нямала нито акт за раждане, нито си знаела ЕГН-то, нямала адресна регистрация, за личен лекар да не говорим. Нищо нямала по което да личи, че е жив човек. Неграмотна, болнава и не говори добре български. Знае само, че е родена през 1946 година. Един път казвала, че има шест деца. След това - седем. Не помнела през кои години ги е раждала. Отдавна не ги е виждала и им бъркала имената. Не знаела кое къде живее. Според Роза майка й е родила общо десет деца. Тя е третото поред и първо от втория мъж на Траянка.
На другия ден, след като се прибирали в Кюстендил, Димо отива при кметския наместник Стефан Лазаров и му разказва всичко от игла до конец. Стефан е симпатяга, винаги готов да помогне, врял е и е кипял в какви ли не работи, но се хванал за главата.
- Такова чудо не бях виждал. Не вярвах, че човек може да живее толкова години без документ за самоличност. Помагал съм на какви ли не хора, имал съм какви ли не случаи. Но от туй чудо направо ми настръхна косата.
Завел я в общината, после в полицията, от врата на врата, от гише на гише. Успяват да открият ЕГН-то. Шибват и една глоба, но вадят акт за раждане. Оправят и адресната регистрация, написват молба за лична карта. -В понеделник, че е готова - радва се Траянка. Говори ми на завален българо-цигански, разбира ме се с помощта на Роза и Димо. Тя е може би единствената жителка на страната, която досега не е гласувала на избори.
- Е, па да - по изборите даваха пари, а на мен не дадоха. Немала лична карта, затова не гласувала - признава си тя.
Не си спомня да е получавала детски надбавки за децата. Социални помощи - също. По време на раждане в болниците никой не е търсил нито паспорт преди, нито лична карта след това. Никога не е имала личен лекар, но в Ихтиман, когато не била добре "одим на дофторо, он ми мери на това...на кръвното" - разказва ромката.
През времената, когато във влаковете редовно се проверяваха паспортите на пътуващите, Траянка спокойно се е придвижвала нагоре-надолу без документ за самоличност. “Искат паспорт – нема паспорт, свалят на гара, качва се на друг влак и пътува”.
Траянка е родила десет деца от трима мъже. С нито един от тях не е имала граждански брак. От първия мъж в Петрич има две деца. От втория в Радомир – шест. От третия в Асеновград – две, от които едното е починало като бебе. Роза е от “втория брак” на Траянка. Вторият мъж Васил е приел и отгледал като свои и двете деца на Траянка от петричкия мъж. Докато имала паспорт, тя работила от време на време в консервени фабрики. Той като хамалин на гарата, а след това като товарач на камион към бившата “Търговия”. Обичал да си попийва.
В махалите, когато някой почине, вечерта се събират хора – близки, роднини, комшии. Палят огън на двора или на улицата и цяла нощ седят около него. По този начин почитат мъртвия. Семейството на починалия раздава за Бог да прости локум, сладки, семки, цигари, ракия… Та на една такава сбирка Васил сръбнал повечко. Прибрал се в зори, изпил една лимонада, казал че му е студено и си легнал. Около обяд Траянка започнала да го буди. “Да стане да обедва. Викам, викам, а он умрел”. Починал млад на 37 години. Траянка казва, че са му сложили в чашата с ракия пепел от цигара. “Правиха му утопция и казаха, че е отровен, ама нали имаше кумунизъм и си траяха хората”.
Останала сама, тя дала част от децата по домове в страната. При нея останали три, сред които и Роза. След това се задомила в Асеновград. Но попаднала на лош човек, който я биел редовно. Родила още две деца. Едното починало. След време Роза се оженила за Димо и поканила майка си на сватба. Асеновградският мъж обаче не пуснал Траянка да отиде на сватбата на дъщеря си. Плакала, но преглътнала и това. Боят продължил, тя не издържала, оставила другото дете да го гледа бащата и тръгнала за Кюстендил. Но се озовала във Велинград. Поживяла и там няколко години без адресна регистрация и лична карта. Хранила се като събирала вторични суровини, спяла при познати. След това пътят и минал през Видин и накрая се установила в Ихтиман. Хванала се овчарка при някакъв старец. Живеела при него. Гледала му овцете, той и давал подслон и храна. Друго не и трябвало. Но добрия човечец предал Богу дух, синовете му поели бизнеса и я изгонили. Пак останала на улицата. Тогава се появил последния мъж на Траянка – дядо Слави, суров влашки циганин. Нанесли се в порутена сграда в града, която е “очуждена и требе да се бутне” и заживели заедно. - Он прави звонци за ягнетата, оди на пазаро и ги продава. Я обикалям по градо, сабирам отпадаци и те така живеем – казва Траянка – Нема пенция, нема помощ.
"Тъщата на 61 години, вече е нов човек. Истински европеец. Има чисто нова лична евро-карта, с която може да пътува в страните от Европейския съюз, евро-ЕГН, евро-адресна регистрация. Скоро ще има и личен евро-лекар" – шегува се Димо.
Той и Роза мислят вече да не я пускат никъде. Да не вземе сега да се загуби по Европата, че тогава трудно ще я намерят. И скъпо ще им излезе. Споделят, че ще открият и другите деца и ще ги поканят на гости. Роза, която е на 36 години, знае някои от братята и сестрите си в кои градове живеят, какво работят. От тях ще разбере за останалите. Най-голямата сестра Фидана, от първия мъж на Траянка, трябва да е на 42 години. Вальо – около 40-те и така до най-малкото.
А Траянка вече не мисли да се връща при дядо Слави. И той и посягал, удрял я с юмруци по бъбреците. Ще живее при Роза и ще чака да се съберат децата й, за да ги види.
Ако е решил Господ!

Роден на Бъдни вечер цигуларят Венци Такев: Бъркам в душите на хората


Научих цигулката да говори и да ми казва името
Той е ром и детството му минава в столичния квартал “Факултета”. Известен не само в България. Главно действащо лице е в концертни изяви на известни певци от различни жанрове. На сцената е гениален импровизатор. Венци е добър съпруг, баща и дядо. Ром е, но се гордее, че е българин. Той е успял човек. Научил е цигулката си да говори и да произнася името му. Винаги е усмихнат.
Това е Божият човек Венци Такев, роден е навръх Малка Коледа.

Усмивката по принцип е нещо хубаво за човека. Тя ни различава от животните. На мен един ми казваше :“Ето ти, Венци, 50 лева, да не се смееш десет минути”. Аз взех парите, но немаше и една минута и почнах да се смея. А моите приятели му викат – “Ти Венци с 50 лева ли че го подкупваш. На него и един милион да му дадеш, той не може като свири, да не се смее. Това му е душата, това му е Божата дарба – да се смее и весели хората”. Пък и хубави зъби имам, и мустаци си имам и всичко…
Та ние сме 5 братя и една сестра. Имам три щерки, осем внука и три правнучета. Свиря на цигулка от 7-годишна възраст. Баща ми беше един от добрите акордеонисти навремето и работеше като корепетитор в най-големия културен дом на “Възраждане”. Свиреше на всички танцови състави.
Първата ръсачка
И аз от малък често ходех там и слушах. Имаше много концерти, идваха румънци, гърци, изнасяха програми. Мене ме пускаха без билет, защото ме познаваха. И като се прибера вкъщи, по цяла нощ свирене. Много труд положих. Без труд нищо не става, да знаете, ей. На всички хора го казвам това – ще положите труд, за да ви е хапката сладка.
Помня бях малък – някъде към деветгодишен. Срещу ВМИ болницата имаше кръчма и с баща ми свирехме там. Бях се научил вече да свиря “Тъжна неделя”, “Бели ружи”… такива песни свирех, ама по детски. Но хората много ми се радваха. И баща ми вика – “Обърни сега цигулката и обиколи през хората”. Това е като бакшиш да взема, разбираш ли. Те го казваха ръсачка, да ръсим…
А мен ме е срам. Баща ми вика - “Ей, ако не обърнеш цигулката, твоите братя вкъщи ще стоят гладни. Това не е срамно, това ти е работата – да забавляваш хората”. Като каза това, не само започнах да обръщам цигулката, ами започнах и по-хубаво да свиря. А хората не слагаха книжни пари, а стотинки. И като обърна цигулката обратно, те падаха под масата и аз се навеждах и ги събирах. Оттогава разбрах, че срамна работа няма. Целият ми живот премина така, с музика. Вече съм на 62 години и пак продължавам.
Не съм фалшив човек
Бях пет години в пети клас – най-големият петокласник в училището. Накрая много ми се подиграваха децата и спрях да ходя на училище. Тогава ходех в детската музикална школа към читалище “Аура”. Разбрах, че две дини под една мишница не мога да нося. Отдадох се само на музиката и сега не съжалявам.
Не съм фалшив човек – обичам живота, обичам жените, обичам си внуците, всичко обичам. Но най-много си обичам цигулката – тя е по-възрастна и от жена ми и винаги ми е настроена, да знаеш. Когато свиря, с моята музика минавам през тялото на човека, бъркам в душата му, правя го по-добър и след това пак се връщам.
Много съм вярващ. Роден съм на такава дата, че нема начин да не вярвам. Аз съм Божи син – роден съм на 24 декември, на Бъдни вечер, в дванайсе часа. Роден съм във “Факултета”. Било е много студено, в една счупена къща, нема прозорци, врати нема. Как съм останал жив и аз не знам. Значи това е Божа работа. А за да станеш добър цигулар и да докосваш душите на хората, трябват три нежни души – твоята, тази на цигулката и на Бога.
Свирил съм на Путин
Много хора ме питат къде живея. Живея в апартамент в “Овча купел”. Те мислят, че живея в някаква землянка. Е, спал съм и в землянка, и в най-големия хотел в Токио съм спал и пак съм си същият. От 1969 година съм започнал да пътувам, обиколил съм света, видял съм много.
Цял живот циганите сме си били бедни и бедни ще си останем. Но ние сме много богати в друг смисъл. Ние сме много богати душевно. Затова може би така спокойно живееме.
Свирил съм и в “Балшой театър” в Москва и да ти кажа честно голям концерт беше. На някакъв празник на България. Присъстваше и нашияг президент Първанов. И Путин беше там. Ние бяхме с оркестъра и Йелдъз Ибрахимова, с която направихме албума “Марджанджа”, който има голям успех. Много хора бяха на концерта тогава – посланици, президенти, министри, генерали, шефове, началници, много…
А в Москва имаме вече няколко концерта. И в Турция с Йелдъз имахме много участия, обиколихме цялата страна. И там ни посрещнаха с много топлина. С нея така си паснахме, че каквото тя направи и аз го правя на цигулката. Просто си подаваме, правим си нещо повече от импровизации - некаква импровизирана щуротия.
Участвах и в международното откриването на Десетилетнието на ромското включване в Народния театър в София. Да, там свирих химна на ромите “Джелем, джелем”. Това добре, но не знам какво ще стане нататък. Да сме живи и здрави и ще видим.
Господ ти го връща двойно
Защо организаторите на Десетилетието не ползват успели хора като мен да помагаме? Не знам. Аз не се сърдя за това, че не ме търсят. Аз достатъчно съм дал, защото… При мен има нещо друго. Когато съм в чужбина, аз представям цяла България, защото съм си българин. А когато съм в България, представям ромското население, нашите хорица. Та с каквото мога, помагам на всички. Затова не се сърдя.
И на мен ми помагат. Имам добри приятели, които ми помагат. Например един строителен инженер ми помогна да издам диск. Имам много музика, но други хора печелят покрай мен, да знаеш. Но такава е съдбата на музиканта. Е, все пак животът продължава. И на всеки му се живее. Затова казвам на хората, като имат пет лева, да ги делят на две. Кой е най-близко до теб, дай му два и петдесе. И ще те разцелува човека … Аз така правя. Знам, че когато правиш добро, Господ ти го връща двойно.
Затова ме уважават и ме обичат. Музиката облагодарява човека, да знаеш...
Много се измешахме, жена ми е българка
Моите внуци всички са музиканти. Мисля, че Севи ще ме наследи, той най-много набляга на цигулката. Най-малкият, който е кръстен на мен, свири на йоника. Друг предпочита тарамбука, един пък иска борец да става. Кой какъв иска, такъв да става. Аз ще им помагам, пък те… Важното е да станат хора. Моята първа жена беше циганка, втората е българка. Абе, много се измешахме, нали ти казвам. Та малката ми дъщеря, Мариетка, догодина ще е абитуриентка. Добро е момичето, добре се учи.
Интегриран ром ли? Не, не съм! Аз приличам на всички националности и не ми пука дали съм интегриран. Приличам на грък, на турчин, на испанец, италианец, на всекакъв. Но най-много си приличам на ром.
Най-новото? С моя приятел, певеца Захари Чернев, направихме нов аудиодиск с руски романси, който съвсем скоро ще излезе на пазара в България и Русия. Стана хубав албум и мисля, че хората ще го харесат.
Искам да поздравя всички приятели, близки, българи, роми, цигани…Много се измешахме нещо, но животът продължава. Искам да пожелая много здраве на всички, защото идват много хубави празници – Коледа, Нова година. И да внимават.
В какъв смисъл да внимават? Да не пият без мезе и да слушат музиката на бате Венци.
Публикувано във вестник "Класа" през 2007 година

неделя, 10 февруари 2008 г.

Има ли луди за …ромски театър


Преди години бях на гурбет в Гърция. Целта ми беше да събера пари и да си купя къща. Цял живот на квартира не ми се живееше. Хората казват, че човек е живял ефективно, ако свърши три неща през живота си – да роди деца, да посади дръвче и да изгради дом. Първите две ми се удадоха лесно – имам три деца. Посадих хиляди дръвчета, но за съжаление в Гърция, а не в нашата страна. Остана само третото, най-трудното. Хубаво е да работиш в чужбина, особено в земеделието – береш плодове, събираш зеленчуци, копаеш, поливаш, но много трудно се правят пари. Е, не спестих пари за къща, но живота все още е пред мен. Защо ви занимавам със себе си и моя гурбет? Правилен въпрос. За друго искам да споделя, а то нещата са свързани. Значи, вечер си лягам уморен и вместо да заспя веднага, мисля за разни неща. За децата, приятелите, близките и за какво ли не. А една вечер си прехвърлих страниците с моята “творческа биография”.
Значи, започнах като самодеец още от ученическа възраст – в първи клас разигравахме приказки - за Хитър Петър, Настрадин Ходжа, за разни пчелички, за мечката, чиято рана зараснала, но лошата дума не... След това в кварталното читалище / по това време то беше единствения културен институт в махалата и в него съществуваха освен библиотека и различни самодейни състави - танцови, театрални, певчески, инструментални/, се запали искрата и прерасна в огън. Огън, който дo днес не е изгаснал и едва ли ще загасне. Тъй като тогава бях малък ме включвахa в масовките на театралните спектакли. Играехме на общински, окръжни и републикански прегледи на художествената самодейност, в близки градове, в махалата. След това през 1981 година Жоро /Бог да го прости/, създаде естрадно-сатиричнaта група “Антипън”, с която спечелихме трето място на Републиканския фестивал в Разград и все още продължаваме да работим. Станахме известни и извън пределите на Кюстендил.
Та през ония времена започнах да “прескачам” и в Дома на културата в града, където се включих в група за изнасяне на поетични рецитали. След това в Детско-юношеска театрална студия “Знаме на мира” към театъра в Кюстендил. Заиграх и в театралната група в махленското читалище – първата ми главна роля беше на Графа от “Мирандолина” по Карло Голдони. След това читалищното ръководство се свърза с нашия режисьор Мануш Романов /тогава все още се казваше Мустафа Алиев/. Шестте години работа с него, за всички нас, си беше една школа по актьорско майсторство. Той постави своята пиеса “Дъщерята на хана”. В нея действието се развива през осемстотин седемдесет и някоя си година, по време на управлението на хан Кардам. Имахме страхотна сценография – декорите представляваха ханския дворец. Костюмите, с които играехме ги взехме под наем от Киноцентъра. Те бяха правени за снимките на филма “Борис І ”. Хореографията беше великолепна. Актьорската игра – чудесна. Там изиграх ролята на единствения злодей в пиесата – Аногай, главнен жрец и магьосник на ханството, който е противник на хана. След успехите с “Дъщерята на хана”, започнахме репетиции и на друга негова пиеса “Оковани орли”. И дойде 10-ти ноември. Смени се властта. Тъй като имаше изградена театрална трупа от добри актьори, Мануш се опита да възобнови дейността на Държавен ромския театър, какъвто някога е имало. Опитахме. Ходихме и при Михаил Иванов, който тогава беше съветник на президента Жельо Желев, чукахме и на други врати. Михаил Иванов беше склонен да помогне, но … Ядец! Не се получи! И Мануш се впусна в политиката с идеята, че ще бъде по-полезен за събратята си. Театралната група се разпадна, а аз започнах работа в Драматичния театър в Кюстендил като …сценичен уредник. Демек, общ работник, който монтира и демонтира декорите на сцената. Е, включваха ме и в масовите сцени – минаващ, преминаващ, подвижен храст и т.н. Но се чувствах чудесно. Там имах щастието да се докосна до творци като Георги Георгиев – Гец, Константин Коцев, Иван Иванов… Хубави години.
И след всичко това - хоп, по полетата в Гърция. За пари, както много наши българи и цигани сега бродят и в Гърция, Испания, Италия и къде ли още не по Европата.
Та лежа си уморен на леглото, в стаята, в която отдавна спят още десетина гурбетчии, спомням си всички тези прекрасни за мен мигове и сълзите си текат, текат…И тогава се питах, ще има ли някога ромски театър? А защо трябва да се афишира като ромски? А защо не? Ще има ли луди роми, които да се захванат с това? Как ще стане цялата тая работа? Такива едни. Прибрах се от Гърция и разбрах, че ром работи в Министерството на културата. Зарадвах се. Надявах се, че целта му ще бъде да създаде театъра, за който мечтаех. Написах му дълго писмо, което така и не изпратих, но все още пазя. Един ден ще му го дам лично!
Събрах “четата” от останките на “Антипън” – Стефан, Шики и Димо и продължихме да разсмиваме ромите, осмивайки ги. Започнаха и телевизионните ни изяви. Една година правихме предаването “Вордон” по местната кабеларка. Минахме пътя от “какви са тия мангали по телевизията” до “браво, момчета, кога ще е следващото”. Обиколихме страната със скечовете ни. Играхме по концертни програми, сватби, кръщенки, новобрански, рождени дни. Оставаше да ни канят да играем и на погребения. С едно-единствено радиопредаване спечелихме втора награда на Международния фестивал за медийни изяви в Албена. Но…дотук. Всеки работи нещо друго, за да изкара пари за семейството си. Не правим нови скечове. Все по-рядко се събираме. Пък и един от групата замина на гурбет в Испания, аз все по-често съм в София. Всяко зло за добро! Колко мъдро са го казали хората. В София се опознах и сближих с други луди и милеещи за театър като нас. С Тосен Рамар, с Мая Стилянова, със Светла Василева. Те участваха в пиесата “Дом за цигани” на Николай Василев. Направиха две представления и когато се очакваше това да прерасне в нещо повече, всичко спря. Излезе че някой ги подведе и използва. Просто си отчете проекта. След това, по случай откриването на Декадата на ромското включване, Рамар успя да направи един спектакъл в Народната опера в София. Едно представление и … точка. Но въпреки разочарованието, те все още мечтаят за истински ромски театър.
Разтопих се от щастие, когато се запознах с Наталия, наше момиче, което учи актьорско майсторство. Всички заедно започнахме от време на време да правим по нещо съвместно – било радиопредаване, опити за тв предаване, нещо набързо скалъпено за участие в Монтана, София или Кюстендил. Така се оформи едно ядро от луди-млади, макар някои и не толкова млади. И само говорим, че еди кой си нищо не прави за културата на ромите, другия ни е излъгал, третия си бърка в носа, четвърти на друго място. Говорим, но нищо не предприемаме. Ами да опитаме тогава!
Какво ни трябва да направим една пиеса? Пари! С останалото ще се справим. И се появи възможност да опитаме. Преди Василица роми от София излязоха на мълчалив протест пред либийското посолство в подкрепа на осъдените наши медици в Либия. На въпрос на журналисти, това еднократен акт ли ще бъде, един от организаторите - Милен Миланов отговори, че покрай 8-ми април ще организира благотворителен концерт и средствата събрани от него ще бъдат дарени на семействата на българските медици и на Фонда за лечение на либийските деца. След разговори се стигна до идеята, вместо концертна програма да направим един театрален спектакъл. Милен се зае със сложната задача да търси спонсори. Трудно е, повечето големи фирми като чуят за нещо свързано с цигани, директно отказват. Дотук имаме уверение за помощ от НССЕДВ към МС, Институт “Отворено общество” и Общинска програма за развитие на ромската общност в София. Имаме думата на директора на театър “София” Доротея Тончева да направим премиерата там. Пиесата, която започнахме да репетираме е комедията “Женска оправия”, по Ст. Л. Костов. Рамар се зае с режисурата, нарисува и плаката. Направихме афиш, програмка. С три думи – връщане назад няма! Актьорския състав е съставен от всички изброени по-горе. Около нас са Георги Голов и Митко Георгиев, които помагат при организацията. Значи не сме сами, има още луди. Сигурно ще се намерят и други! На този етап искаме само да направим пиесата и да стигнем до премиера. Сами, без “помощта” и участието на назначените наши отговорни служители в различните министерства. В страната има два турски театъра, които се подпомагат от държавата. Ние нямаме нищо. Нас ни свързват само с чалгата и с пошлите неща. Не искаме да е така. Искаме да покажем и другото лице на ромите, да положим основи на театър, съставен от ромски творци.
Някой може би ще каже – “Ние няма какво да ядем, те за театър говорят”. И ще бъде прав. За себе си. Ние също сме прави, че искаме чрез магията на театъра да покажем и съхраним част от ромската култура. Защото народ без култура е просто първобитно племе.
Който може и иска да помогне, да бъде съпричастен към нашето дело /колкото и странно да звучи това/, е добре дошъл.
Ние сме длъжни да опитаме сега. Не искам след време някой друг, като мен да лежи уморен в някоя част на Гърция и да си задава въпроси - защо, защо, защо...? И да псува такива като мен, които не са дали всичко от себе си сега, днес...
Е, нека се съберем лудите, да дадем всичко от себе си, пък каквото сабя покаже.

Тази статия е публикувана във вестник "Дром дромендар" през 2007 година


сряда, 6 февруари 2008 г.

На пазар за ромски гласове

Сензационни разкрития на Арсо, секретар на избирателна секция в кюстендилското гето
ИК и различните организации - наблюдатели на първите избори за евродепутати обявиха, че те са преминали без съществени проблеми - нормално и демократично. Но само на пръв поглед. Според сведения на очевидци и активни участници в изборния процес в ромския квартал "Изток" на град Кюстендил тези избори са най-голямата пародия от началото на демократичния преход. Предполага се, че така е било в повечето квартали с компактно циганско население. Журналисти атакуват махалите в изборния ден, снимат, показват, доказват и нищо. Говори се една седмица по темата и след това животът продължава. Да, но този модел на пазаруване допадна на силните на деня и този път месомелачката се задейства не само в ромските махали, но както се видя и по телевизията, тя заработи и по фабрики, заводи и мини. По селата също се купуват гласове, но там не се шуми. А кой ги научи да продават гласа си, да искат пари, за да гласуват? Същите тези наши политици, които с техните гласове станаха държавни мъже.
- Кой, какво и защо купува? Кой, какво и защо продава? Каква е цената за спечелване на избори? Как точно става покупко-продажбата? Ще ти отговоря на въпросите, въпреки че всичко се знае, но никой не е заинтересован да предприеме мерки за спиране на това явление - разпалено говори Арсо. Той е участник в политическия живот на ромския квартал "Изток" от 1990 г. Благодарение и на него, на местните избори през 1991 година СДС печели за първи и последен път избори в махалата. И то без да се купуват ромски гласове. Когато сини партийни лидери започнали да се държат високомерно с членската си маса и симпатизантите, много хора се насочили към други партии. Арсо също се отдръпнал разочарован, че синята идея е просто мираж. След това работил за различни партии по време на предизборни кампании. Не крие, че е "търгувал" - играл е за тази и онази партия, раздавал е банкноти срещу пусната бюлетина. Днес обаче не се чувства горд от тези свои действия. - Играл съм на избори и със покойния Сашо Тасев, Бог да го прости - признава Арсо. - Само че, за разлика от всички останали, той изпълняваше обещанията си. Подсигуряваше работа на хората, помагаше на роми студенти, на болни. Хранеше пенсионери. Много пари е давал на роми за операции. През студените зимни дни на 1995 г. докара по 1-2 тона въглища на хората. Играл съм и срещу него на избори. Печелил съм, губил съм…Та оттогава започна раздаването на пари за гласове тук. Сега ако те интересува кои даваха пари, ще ти кажа - системата 8:5:3 - БСП, НДСВ и ДПС. И то не само в нашата махала, а почти във всички ромски махали в страната. Не, това не е демокрация.
Друг участник в раздаването на финикийски знаци се кълне, че ДПС не е давало пари, а "само по един-два сандвича и безалкохолно на своите членове в комисиите". От трети научавам, че част от парите на БСП за гласуване с бюлетина номер 7 се давали срещу подаден вот и за номер 14 - ДПС. Трима пускат номер 7, а четвъртия - номер 14. Неслучайно и съотношението на събраните гласове от двете партии в ромския квартал е приблизително 3 към 1 - БСП има 1250 гласа, а ДПС - 412. Или както се казва, ДПС направи помен с питата на БСП. НДСВ също са отличници в надпреварата с около 1050 "реални" гласа. Каква е равносметката от покупко-продажбата в квартала? Гласувалите 2712 човека за управляващата коалиция са получили по 10 лева. Което ще рече, че 27 120 лева са влезли в ромския квартал за един ден. А колко се плаща на ръка на преките купувачи от махалата не се знае. И никой не си признава. Не навсякъде тарифата за глас върви по десет лева. В Лом на тези избори са раздавали само по пет лева. Кюстендилските роми предполагат, че останалите пет тамошните раздавачи са си ги прибрали в джоба.
- Няма избори, на които да не се раздават пари в махалата - споделя и Таня от кюстендилската махала. - Но тези купувачи бяха от БСП, НДСВ и ДПС. Аз и мъжът ми никога не сме си продавали гласа. Защо ли? Просто си имаме принципи.
И така от избори на избори ромите възприемат всичко на игра - да вземат парите и да пият по една студена бира. Ако приемем изборите наистина за игра, трябва да се отбележи, че ромите са съвестни и лоялни играчи, става ясно от разказа на Арсо. Всеки играч-гласувач взима десетачката и гласува честно за номера, който му спомене другия играч-раздавач. Гласувачите не са глупави. Те са наясно, че никой нищо няма да направи за тях. Независимо какви са изборите - общински, парламентарни или европарламентарни. И щом е така, защо пък да не вземат някой лев? Раздавачите и те играят, но двойна игра. Първо печелят доверие от "горе". "Целата рода че гласува за номеро. Апа колку приятели имам, сичките че ви гласуват". И така стават раздавачи, и печелят и пари. Както се изразяват някои от тях - ден година храни. На ромите пък казват - "Виждате ли кой ми е приятел? Човеко е много големец и е добър. Внимавайте у картинката! Ако нещо ви се случи, човеко че помага. Той е амаро мануш (наш човек)". Ето ти и лоялни гласоподаватели, верни на раздавача и на амаро мануш до… следващите избори. Когато на сцената се появят нови играчи.Другите, висшите играчи, също играят, но по-сложна игра. Те или техни хора идват в махалата месец преди избори. Установяват контакт с местни "лидери", правят уговорка и преди изборите им дават парите в брой. И спокойно очакват изборните резултати. Те знаят, че ще се изръсят в момента, но след това ще си избият парите многократно. Ще имат и власт, ще трупат и още пари. И те играят двойна игра - приятели са на ромите - дават им пари, а пред медиите и обществото ги порицават за търгуването. И си мислят, че всички им вярват. - Само българи дават пари. У България всички избори са платени - твърди и член на секционна избирателна комисия и моли да не му пиша името. Друг факт, който споделя Арсо е, че за членове на секционните комисии в ромските махали в повечето случаи се поставят неграмотни или полуграмотни хора. Не поради липса на грамотни роми обаче. - Получава се така, че накрая на изборния ден председатели на секционни комисии или не знаят да пишат, или не знаят как да попълнят протоколите. И настава паника. Защо постъпват така отделните партии, не знам - чуди се Арсо. - Сега бях секретар на 61-ва избирателна секция и мога да твърдя, че в нея беше спокойно и нямаше никакъв проблем. За разлика от предишни избори, когато в секционните комисии бяха представители само от квартала, този път във всяка секция имаше и българи. Но това не спря пазара. Хората, взели вече парите, идват до входа на съответната комисия, водени от раздавача. Той остава отвън, те влизат, пускат съответната бюлетина и излизат. И всичко е недоказуемо. Освен това в махалата се носят слухове, че в отделни секции членове са пускали сами бюлетини за определена листа и подписвали гласоподаватели, които не са идвали до урните.
- Крайно време е всичко това да спре - разгорещява се Арсо. - Не може хора, които взимат по десет лева, да обърнат вот срещу силен кандидат, който примерно ще е в полза на града. Така, както се е случвало на местни избори. Според него шестте избирателни секции в ромската махала трябва да се махнат и гласуването да става в града или районната избирателна комисия да изпрати хора, които да допускат до района на секциите само гласоподаватели. И когато се установят нередности, да се анулират изборите.

събота, 2 февруари 2008 г.

Исус, Йоан, Йехова и Мария от … Перник

Исус, Йоан, Йехова и Мария живеят в Перник, в квартал “Хумин дол”. Отглежда ги по-големия им брат Камен. Той е най-големия син на Йордан и Даниела. На 19 години е, женен, има две деца.
Преди две години на 25 март, Камен и баща му тръгват със стара, очукана кола да търсят желязо в покрайнините на града. По пътя катастрофират. Йордан умира на място. Камен чупи три ребра, лицето му е обезобразено, изпада в кома и три дни лекарите се борят за живота му. Шанса да оцелее е петдесет на петдесет, казали докторите. На третия ден Камен се завръща от отвъдното. През това време, докато е бил в кома, е погребан баща му. Общината поема разходите по погребението, тъй като семейството е много бедно. Когато идва в съзнание, Камен не разпознава хората около себе си, получава амнезия и не помни нищо от злокобния ден. Белезите по лицето и главата му все още личат.
Месеци след смъртта на Йордан, умира от туберколоза и съпругата му Даниела. Нов удар за Камен-принуден е да полага грижи, освен за неговото семейството и за братята и сестра си. Започва да ходи по старите закрити рудници и да копае за въглища. Копае, пълни чували, продава ги и така издържа голямото вече семейство. Трудолюбив е, от малък е изпечен на труд и изкарва добри пари. Успява даже да си купи пералня, телевизор, сиди. Но пак зла съдба – голям, тежък чувал с въглища пада на крака му и го чупи. Следват операция и шест месеца с патерици. Камен излиза извън строя и попада в графата “безработен”. Сега все още накуцва с единия крак. И оттам на сетне безпаричие и глад. Започва да взима пари назаем, под лихва, залага телевизора, пералнята…
- Преди три месеца ги заложих, за да имаме пари за ядене– споделя той. – Засега немам шанс да си ги върнем, требват 380 лева. Дотук успявам да плащам само лихвата, за да не ги загубим. Ако почнем некаде работа ще може, ама... Не си виждам бъдещето. Живееме ден за ден. Млад съм, ама…Абе съдба. Както е отредила, така ще живеем.
След смъртта на родителите, от “Закрила на детето” искат да вземат братята и сестра му и да ги настанят в домове за сираци. Камен и децата, въпреки трудностите, не искат да се разделят. Стига се до съдебно дело. От съда идват да проверяват дали полага необходимите грижи за децата, разговарят със съседи за това. Накрая печели делото.
- Водих три дела. Едвам намерих пари документи да плащам, такова... Как ще ги вземат. Не може, просто сърцето не ми дава. Те не можат без мен и аз не мога без тех. По делата ги разпитваха как се грижим за тех, дали искат да са с мене. И те, както що си е, си го казаха. Къде че одат по пансиони и приюти да се разпръснат. Там може да са и по-добре, ама по-добре от семейството нема. Успеях децата да си останат заедно при нас. А от “Закрила на детето” се учудиха, че един човек циганин си държи на децата. Евала ми прават. Сега, кога и да отидем, ме гледат с добри очи.
Децата като сираци получават пенсии в общ размер 240 лева или по 60 лева на дете. Камен и съпругата му получават социална помощ около 100 лева и от “Закрила на детето” им дават по 200 лева. Така с 540 лева на месец се издържат осем човека, което прави средно по 67.50 лева на глава. Записал Исус, Йоан и Мария в училището в село Гълъбник, Радомирско.Там има пансион. В понеделник ги взимат с автобус и в петък ги връщат. Там учат, хранят ги, понякога им дават дрехи. Двете момчета са в шести клас, а Мария във втори. През седмицата в къщи е само малкия Йехова. Имат още една сестра - Лоза, но тя се омъжила и живее в друг квартал.
Влизаме в гетото. Кални и мръсни улички между двуетажните сгради, строени по време на социализма за миньорите. Деца играят и тичат наоколо, жени перат килими с маркуч и четка, събрали се мъже на припек гледат подозрително. Млади момчета киснат пред “барчето”. Вътре в него естествено няма никой. Блокчетата са в окаяно положение. Между тях висят на простори за пране разноцветни дрехи. Набързо сковани барачки, пред тях коне и каруци, и обща тоалетна, от която се носи смрад. Липсват входни врати. Тук живея, на първия етаж, каза Камен. Чука на вратата и ни отваря Мария. В стаята има само две легла, гардероб, фотьол и шкаф. В кухнята мивка, бюфет, маса, два стола, пак фотьол и печка. Това е цялата покъщина. Съпругата му пере дрехи в корито. Камен показва децата – това е тоя, това е оня… Само 14-годишния Исус го няма, излязъл от къщи преди обяд. Вече е голям, може би се срамува да го питат и снимат – предполага Камен. Питам Йоан, който е на 12 години, добър ученик ли е. Отговаря кратко – “Нормално, двойки немам”. Любим предмет му е руския език, защото му е интересно. Обича да играе баскетбол. В пансиона се отнасят добре с тях, нямат проблеми с другите деца. Но Йоан няма мечти, не мечтае за нищо. В очите му се чете тъга.
Аз съм лоша ученичка, признава откровено второкласничката Мария. Е, понякога съм добра. Вече мога да чета и пиша. Малкият Йехова е на 4 и с интерес разглежда фотоапарата. Вижда се на монитора и надава радостен вой. Усмихва се, но не е разговорчив.
- Тука роднини немаме – продължава Камен. - В петък, като си дойдат децата от училище и ако нема хлеб, ходим искам пари от приятели назаем. Сега пак бех тръгнал да търсим пари, ама вие дойдохте. Тук около нас всички са зле, не може никой да ти помогне. Хората немат работа.
Излязохме навън. Купих нещо за ядене от близкия магазин и го пратих по Мария. Преди да си тръгна заговорих съседката им Анка.
- Комшии сме. Врата до врата. Какво да ви кажа, мизеруват, гладуват. Кой да им помага? Как да им помагам и аз, като съм безработна. Дъщеря ми е на 26 години. От глад се принуди и стана проститутка. Отиде некаде по Благоевград надоле и от два месеца нищо не знаеме за нея. Жива ли е, къде е, що е – нищо. Ходиме по табаните, копаме въглища. За един чувал въглища ни затрупва земята. Що хора измреха така. То си личи мизерията наоколо, нема що да ме питаш. А за децата Камен си се грижи, но нали счупи крак и не може да ходи на работа. Като си дойдат от училище, какво има това ядат.
Такава е съдбата на децата с библейските имена от Перник. От центъра на града се чуваше музика. Беше трети март. Те не знаеха това. Не знаят и за европейския курс на България. Не знаеха и дали утре ще имат нещо за ядене.

четвъртък, 31 януари 2008 г.

Американките си търсят наши роми за мъже


Квартал "Изток" в Пазарджик стана известен преди години с показната полицейската акция, проведена там. Имаше полицаи, барети, бронетранспортьори, танкове. След това нашумя и с последователи на мюсюлманска секта. Беше известен и с добре развита мрежа за наркоразпространение, сводничество и магистрална проституция. В този квартал живееше и семейството, в което мъжът предлагаше съпругата си за секс срещу заплащане. Част от квартала, наречена "Токайто", няма улици, а пътечки. Трудно би се разминал човек с насрещно движещ се. Ако влезеш там без придружител, попадаш в лабиринт от ламаринени, дървени и тухлени прегради и се въртиш в кръг. Няма и канализация. През лятото, като ходиш по "улиците", се вдига прах и те лъхва такава смрад, че въобще не огладняваш. А през зимата излизането от къщи става само с ботуши. На фона на всичко това в кв."Изток" живеят две американки. И се чувстват добре.
От ЮАР през САЩ до Пазарджик
Аниса Монтала идва в България през август 2003 г. като доброволец на Корпуса на мира. Родена е в ЮАР, където нейните деди дошли от Индия. По време на апартейда, когато била на осем години, семейството й е принудено да се изсели и отива в САЩ. Установяват се в Лос Анжелис. Там Аниса завършва университет и става доброволка към Корпуса. Така се озовава в България. Докато е доброволка, живее в жилище, предоставено от общината. След изтичане на мандата й решава да не се връща в Лос Анжелис и остава в Пазарджик. Но трябва да освободи жилището за следващ доброволец. И заживява в циганския квартал, в къщата на най-добрата си приятелка Елена. На въпроса къде повече й харесва да живее - в ЮАР или Америка, Аниса отговаря: "Как къде? В България, естествено! Това е странно - всички искат да избягат от България, а аз иска да живее тука".Когато пристигнали в България, Аниса и още петима доброволци от Корпуса на мира най-напред се установили за три месеца в Панагюрище, за да учат български език. През тези месеци всяка седмица идвали в Пазарджик, където провеждали обученията на терен. След това, от октомври 2003 година, Аниса избрала да работи при ромите в пазарджишкия квартал "Изток". Останалите доброволци отишли по други региони на страната. Когато влязла в квартала, я впечатлили гъсто построените къщи, лошата инфраструктура, липсата на канализация в едната част на махалата, смрадта, която се носи във въздуха. За първи път в живота си видяла хора да живеят при такива условия. Тук усмивката й застива. И е ядосана малко на общината, че не прави нищо за хората там.
Свой човек сред ромите
Циганите в махалата обаче я приели добре. С типичните си индийски черти, Аниса не се различава много от жителите на "Изток" и може би затова я приемат свойски. Особен интерес към нея проявили младежите от ромската фондация "Напредък", към която била прикрепена. Питали я за семейството й, за Америка, за корените й, за религията, ходила ли е в Индия и какво ли не още. - Те много учудят… как аз родена в ЮАР …и после в Америка, и пак в България и защо искам да бъда в България. И такива въпроси… Много ми хареса тука, защото за първи път видя нещо…което е много…хубаво…- Е, недей лъжи като циганите, де!- включи се в разговора и Елена, една от активните членове на "Напредък" и най-добра приятелка на Аниса. - Много ми хареса тука… начина на живот. Просто ми харесват хората. Те нямат много пари, но са за…за….задружни. Празнуват много, много са топли. Викат ме у дома. То всички ме познават. Те знаят - аз съм индийката с маратонки. За една година аз почуства, че съм част от квартала - смеейки се разказва Аниса.- Абе направо я направихме циганка. За четири години - вметва отново зеленооката Елена. И отново смях.В началото хората не знаели защо Аниса е в махалата. Мислили, че е от някаква религиозна секта. Не знаели нищо и за Корпуса на мира. Елена се опитвала да им обяснява, но трудно я разбирали. Аниса започнала да пише проекти по различните проблеми в квартала, да организира занимания за децата ученици, да работи с тях, да прави концертни програми, да преподава танци и английски език. От няколко години с нейна помощ фондацията организира мултиетнически лагери за ученици с добър успех. Там деца от различен етнически произход се опознават и сближават, като всяка група представя своя бит и култура. И така, малко по малко, хората разбрали, че Аниса е тук, за да помага. - Радвам се, че живее сега при мен. За тези четири години научих много от нея - казва Елена за своята гостенка. - Научих неща, които не бих научила от приятелка от махалата. Тя е много истински човек. Искам да остане, защото вече е част от нашето семейство.
Говорите ли ужати?
Миналата година майката на Аниса също им гостувала. Госпожа Мотала много харесала страната ни. Елена споделя, че двете се разбирали чудесно. Петдесет процента от думите на езика ужати, които е един от многото езици в Индия и който майката на Аниса говорила, били цигански. Аниса разбира, но не говори ужати. Но научила ромски. Когато преди година ходила при баба си в ЮАР и казала на цигански: -"Ту мангес пани?" (Искаш ли вода?), бабата отговорила- "Джи, джи", което значело да.И така развели госпожа Мотала насам-натам из страната, отскочили и до Турция. Но там се случил инцидент - откраднали им документите. И екскурзията се превърнала в драма. След няколкодневно ходене по мъките и посолствата, проблемите свършили на Капитан Андреево.- Майката на Аниса плачеше и викаше: "Искам да отида в България. Обичам България". Заедно с нас падна на колене и целува земята, когато минахме границата. Тя хареса страната ни и каза, че пак ще дойде - разказва Елена.Самата тя е натрупала опит във фондацията, говори четири езика - български, ромски, турски и английски. Скоро ще замине като доброволец за Намибия. Кандидатствала по една програма и я одобрили - от България само нея и едно момче от Бяла Слатина. Иначе е със средно образование. Искала да продължи, но все нещо не се получавало - един път нямала пари, друг път не я приели. На 22 години е и не смята да се отказва - ще опита пак.
На мястото на мургавата красавица Аниса от Корпуса на мира в Пазарджик идва бялата, синеока Тейлър Вот. Тя е от щата Мичиган, завършила е испанска филология в тамошния университет и е единствено дете на родителите си. В началото, когато пристигнала, и било доста трудно. От една страна усещала липсата на семейството, приятелите, от друга - попаднала на място, където никога не е предполагала, че ще бъде – циганската махала в Пазарджик. Никога преди това Тейлър не е чувала за роми. Когато разбрала къде ще бъде, приятели и казали, че ромите крадат, че са мръсни, че лъжат. Тя обаче искала сама да се увери в това. В Америка същото се говорело за мексиканците, но тя имала приятели от тях. Затова решила да приеме предизвикателството. За нейно учудване ромите я приели като свой човек.
- Аз съм виждала такива квартали като кв.”Изток”, ама само по телевизора. И тогава може да кажа – а, добре, да сменя канала и толкова. А сега аз трябваше да живея на такова място. И ми трябваше време да свикна – говори на учудващо добър български Тейлър. А е тук само от десет месеца. В тази връзка “учителят” по български Елена, която пък научила английски от Аниса, казва, че Тейлър е много добър и отговорен ученик. Трите госпожици се разбират прекрасно и си помагат една на друга – и в работата и в живота. Тейлър иска майка й да посети България и да се запознае с приятелите тук. Те кореспондират по Интернет, Тейлър изпраща снимки от квартала и майката знае къде се намира дъщерята и с какви хора работи. И възприема това за нормално.
Като заговорихме за приятели, позволих си да попитам Аниса и Тейлър, имат ли си по-близки приятели. Разбраха намека и Аниса отново се разсмя:
- Вече съм на 28, не съм омъжена и сега е момента да направи… обява – търси някой от България, от ромски произход, за мъж. А сега сериозно. Нормално е за човека да живее тука толкова време и да е влубена с някое. Тука обаце за мен…искам да живея тука… не само за лубов. Знам, че това не е отговор на твой въпрос, но искам да живее в Пазарджик.

Живот без пералня? Свиква се
И на Тейлър вече и харесва тук, но има някои неща, които за нея са много различни. Например тя не може да си представи, че тук повечето хора нямат пералня. Което за нея е ужас. Но ако това е най-лошото нещо – няма проблем, ще свикне.
- Ще видим. Може и аз като нея да остана. Имам още една година и половина. Ако намеря едно момче тука…Някой, който да обичам…
- Ами, ако няма пералня у тях – закачливо подхвърля Елена.
- Аз ще се оправя, ще се оправя – отвръща Тейлър.- Тука живота ми е много добре. Правя нови неща, които никога не съм правила преди. И това за мен е много интересно, защото моя живот в Америка беше малко скучно и точно затова дойде тука.
- А ако се влюбиш в момче от “Токайто”? – продължавам да провокирам.
- Ако се обичаме, въпреки трудностите, бих живяла на това място с него. Ако той иска ще живеем в Америка, ако не - ще живеем тук.
Накрая подхвърлих шеговито, че хората от Корпуса на мира ги изпращат да променят някои неща тук, а излиза обратно – те възприемат тукашния начин на живот и той почва да им харесва.
На което Аниса отговори, че когато българин напуска България, той не знае какво губи. Та дори и квартал като “Изток” в Пазарджик.

Сватба в дом за сираци


Часът е 9,30 сутринта, неделя. В двора на Дома за сираци "Свети Николай" към манастира "Света Троица" в Нови хан тече трескава подготовка - за първи път тук ще има сватба. Сватбата на Мирослава и Тодор. Смях, шеги и закачки съпътстват предстоящата веселба. Всеки прави нещо - едни подготвят празничния обяд, други пренасят маси и столове. Кумове са Мая Райкова, музикален продуцент в БНР и Пламен Бонев, служител от същата медия. Тук е и Поля Станчева, както и цялата редакция на предаването "Познати и непознати" по програма "Христо Ботев".
Домът за сираци е построен през 1988 г. от отец Иван с помощи и дарения от християни и мюсюлмани И до днес се издържа благодарение на милосърдието на хора. Според отец Иван това е първия подобен дом в страната. През годините в него намират подслон и храна българи, турци, цигани, етиопци, грузинци... И всички живеели задружно, в мир и разбирателство. Сега тук живеят 67 души, от които 35 деца. Най-малкият обитател е на 6 месеца, а най-възрастният - на 70 години. Различни и тъжни са съдбите на всеки един от тях - едни са кръгли сираци, други изоставени деца, има деца от многолюдни семейства, хора без дом, жертва на измама, скитници.
Младоженецът Тодор е на двора и развълнувано разговаря с кумовете. Мирослава се подготвя в стаята на игуменката Галя. Вече е облякла булчинската рокля и фризьорка є прави прическа. Отвън пред вратата, младежи стоят и дебнат кога ще се появи младоженецът. Защо стоят ли? "А, той първо ще си плати, а след това ще го пуснем при булката." "Ако нема пари, нема булка" игриво отговаря единият, който се оказва брат на Мирослава. Пред вратата Тодор започна пазарлък с "бодигардовете". Намеси се и кумът: - Тодоре, ако не става пазарлъка да разбием вратата?- А, не - обади се и дядо поп - след това требе да правим врати. Много скъпа ще ми излезе тая булка. Аз предлагам, ако не я дават, да одиме да търсим друга. Шегите на дядото предизвикват смях. Накрая се разбраха за парите. Тодор им даде и влезе. Оказа се обаче, че има още една врата. И за да мине през нея, трябва да напълни обувката на булката пак с пари. Под звуците на гайда младоженците, придружени от кумовете излязоха на двора и поведоха шествието към кметството на селото. Там, на официална церемония, сключиха граждански брак. Светото венчание след това извърши самият дядо Иван в черквата на манастира, а сватбеното тържество се проведе на двора. Озвучителната техника беше поставена на предварително издигната естрада, а трапезата за гостите - подредена между алеите с цветя.Младоженците се запознали преди година и половина, когато Мирослава дошла да живее в дома. Няколко месеца преди това в него идва от Варна и Тодор.- Видях го още първия ден, когато дойдох със сестра ми. Той палеше камина. И две седмици по-късно станахме гаджета. Година по-късно се сгодихме, а сега и сватбата. Горе-долу си беше любов от пръв поглед - признава си тя. Тодор е по-скромен: "Не знам сега… Не мога да кажа, че в първия момент тогава съм си мислил, че ще се стигне до сватба. То с течение на времето…" Той е загубил цялото си семейство, когато бил съвсем малък.Всички се отровили с цианкалий. Пили някакво безалкохолно от бутилка, в която имало отрова. Останал сам, Тодор отраснал в различни пансиони. Когато навършил 18 години, напуснал последния дом, в който живял и се опитал да живее като "нормален" човек. И се сблъскал с хората "отвън" - едни добри, други лоши. Оказало се, че попадал по често на лошите. "Иска ми се да не са такива, но… Просто не съм срещал човек досега, който да не е с едно наум. Отношението към мен или е съжаление, или този е крадец, измамник… Защото за повечето деца, израсли по пансиони, това се говори, нали? Съдят те като сирак. А защо не те приемат като човек, да видят за какво ставаш, за какво не и тогава да съдят… Всеки се опитва да те подхвърля, да те лъже, да те използва… Не знам… Така съм го усетил. Дано не е така, но…" - с тъга в очите говори Тодор. Все пак работил какво ли не, скитал се насам-натам и накрая разбрал за отец Иван. Поразпитал, открил го и така намерил пристан в Нови хан. Мирослава е от село Дерманци, Плевенско. На 21 години е. Има 11 братя и сестри. Родителите є са безработни, много бедни и болни. Живеят в кирпичена къщурка и нямат възможност да се грижат за децата си. За да учат ги пратили в пансиони. Сега осем от тях са в дома в Нови хан. Преди това Мирослава била в дом за деца в Угърчин, но когато навършила пълнолетие трябвало да напусне.
- Разбрах за дома тук от Ива, а тя разбрала от нейни кръстници. След това отец Иван дойде в Угърчин да вземе Ива и още тогава ни остави пари да дойдем аз и сестра ми. Защото ние нямахме пари, нямаше как да дойдем. И така пристигнахме. Бяха ни направили стая, бяха я обзавели дори. Хареса ни и останахме. Първата нощ спах много спокойно, защото тук намерих покрив.
В началото Тодор и Мирослава криели за връзката си. Срещали се тайно, за да не разбере отеца. Един вечер, обаче, влезли в стаята му:
- Идат и викат - Дедо попе, искаме да ти кажеме нещо, ще ни приемеш ли? Викам, ще ви приема. Влезнаха тук, той отпред, тя по него. Аз като ги видох двамата се сетих – ясна е работата. Ама си мълчим. А той трепери. Епа, такова, хъката-мъката, искаме да се оженим, вика. Чудесно! Ама искаме да ни благословиш. Готово. Айде целувайте ръка. Благослових ги. След като направихме годежа им отделих една стая. Те си я ремонтираха, боядисаха. Сега правим сватбата, пък след нея ще чекаме кръщене – весело разказва случката дядо поп.
Накрая на селото е закупил земя и е започнало строителство на десет къщички. Мъжете от дома ги строят сами. Когато станат готови, една от тях ще бъде за младото семейство, обещава отеца.
Тодор е на 25 години и вече се изграждал като строителен майстор. След време ще може сам да си вземе хляба в ръцете. Трудно е преживял загубата на родителите си. Често се е питал, какво го е крепяло през това време, но отговор не е намерил. Преди да срещне Мирослава се страхувал да мечтае. Молил се само да има работа и този месец, и другия… Сега вече всичко е по-различно. Намира голяма опора в съпругата си и най-вече има това, което не е имал – семейство. Това му дава нови сили и вяра. Вече мечтае да се нанесат в новия дом, да имат дете. “Искам просто детето ми… да не се лишава от нищо. Защото… аз от малък… съм се лишавал… от страшно много неща… Така че…” – развълнувано говори Тодор.
Мирослава също вече мечтае. С нетърпение очаква да се построи бъдещия им собствен дом. Това, което никога не е имала. И разказва как ще подреди кухнята, спалнята, хола. В какви цветове ще бъдат стените. Какво и къде ще бъде леглото на детето. Иска да имат само две деца. Първото да бъде момиче, а второто, каквото дойде.
И за двамата, най-хубавия ден в живота им, е деня на сватбата. Мирослава, когато видяла булчинската си рокля за първи път, се разплакала. Никога не е вярвала, че един ден ще има такава рокля, че ще е булка и ще има сватба.
“Когато дядо поп разбра, че ще се женим с Тодор, се обади на една жена. И тя ми купи роклята и чантата, и обувките” – казва Мирослава.
Днес е толкова радостна и заради това, че освен всички братя и сестри и родителите и са тук. По-големите от нея сестра и брат, работят в София като готвачи. Те събрали пари и поели пътните разходи на бащата и майката.

И така, веселието продължи до вечерта и всички бяха доволни. И както в приказките, краят на тъжните истории на Тодор и Мирослава се превърнаха в ново, щастливо начало. А миналото? За него Тодор с гордост би разказвал в бъдеще на децата си. За всичко, което е преживял. Дори и най-лошите моменти от живота си ще разкаже с гордост. Защото ги е преодолял и победил. Запазил е човешкото в себе си.

Късметът на Дюшека


- Кой тражиш, чичо? Дюшеко ли? Ей тука живее. Викай, викай, он е вътре – упътва ме малко сополиво ромче.
Търся Борис, но тук го знаят като Бекташ или Дюшека.
Къщурката, пред която заставам, е климнала на една страна и едва се държи. Няма ток, до нея не идват никакви жици. От дупката в стената, която служи за комин, не се вижда пушек. Викам и чукам по вратата. Показва се слаб, присвит и изтощен човек, облечен в нещо, което някога е било балтон. Личи, че е много болен. Някъде около шстдесетгодишен е, а изглежда на над осемдесет. Изгледа ме подозрително, но след това на лицето му се появи усмивка. Добър знак, помислих си.
- Добър ден. Ти ли си Бекташ? – питам.
- Язека съм. Ама не искам нищо да кажем... Нищо не знам…Нема да ме давате по телевизията – каза тихо, обърна се и влезе обратно в тъмната стая. Кратко и ясно! Изглежда и други са идвали да им разказва, но и те са ударили на камък. Все пак съм едни гърди пред тях – Дюшека има деца, някои от които познавам. Така стигам до най-малкия му син Мартин.
Той работи по строителни обекти в столицата. Когато има пари ходи при него, купува му нещо за ядене, наглежда го. Другите деца са се пръснали – кой женен в махалата, кой в друг град, кой работи в София, кой някъде другаде… Всеки с проблемите си.

Преди повече от двайсет години младия тогава Бекташ обикалял с количка, събирал всичко, което може да се ползва повторно и го предавал на пунктовете за вторични суровини. Благодарение на тази си дейност хранил в къщи жена и десет деца – шест момичета и четири момчета. През лятото и есента работил във вакумна фабрика, консервирал плодове и зеленчуци, а през останалото време обикалял сметищата в региона.
Един ден Бекташ бил на градското сметище. Рови, търси - нищо, от което да изкара някой лев. Омърлушен решава да си тръгва. Накрая на бунището попада на изхвърлен стар, мръсен дюшек. “Така и така нема нищо, я поне да земем дрепта, да не е празна количката” – помисля се той и разпаря дюшека в единия край. И… О, чудо! От вътрешността на дюшека се показват няколко банкноти. Пари - истински български левове.
“Късмет. Че има маро /хляб/ за днеска” – връща се настроението на Бекташ. Разтваря още дюшека и на бял свят излизат още и още, много пари, надлежно подредени между дрепта. Ами сега? Уплашено се озърта – наоколо има само кучета. И въпреки това го обхваща страх и паника. Не ги е откраднал – намерил ги е, но това са много пари. Не знае колко са, но са много – по пет, десет и двайсе лева. По-добре да бяха малко, да изкара ден, два, седмица с тях. А сега не знае какво да ги прави. Страх го е да се прибере в махалата. Там бързо ще се разбере и може някой да му ги вземе. “Со те керав, со те керав?” /какво да правя, какво да правя?/ - мисли трескаво Бекташ и решава за по-сигурно да отиде в банката да ги внесе. Намира някакви торби и ги пълни с парите. Три торби пари! Забравя за дрепта, товари “стоката” на количката и тръгва към банката. Как и за колко време е минал петте километра от сметището до града не знае. Безпроблемно стигнал до единствената по това време банка. Оставил количката отвън, взел торбите с пари и направо цъфнал на гишето за внасяне.
- “Душа, да внасям малко пари тука, а?” – казал задъхано на служителката. Като го видяла мургав и изпотен, с мръсни и изпокъсани дрехи, носещ три торби с пари, другарката решила, че това не е нормално. Казала му да почака и се обадила на милицията. Според сина на Бекташ - Мартин, тя не се е обадила в милицията, а на “някои” оттам. След броени минути дошли двама униформени. Без много да задават въпроси, казали на късметлията, че парите се конфискуват. Взели ги, извадили една банкнота и я подали на Бекташ с думите:
- Ето ти пет лева, ходи да си купиш едно въже..!
Нито протокол, нито някакъв документ за конфискация. Днес Мартин казва, че милиционерите и другарката сигурно са се осигурили до края на живота си. Всичко тогава се е потулило, никой повече не го е търсил – нито за справка, нито за обяснения. Кое е събирал тези пари, чии са, кой ги е изхвърлил с дюшека, никой не знае.

- Големите ми сестри сигурно знаят повече, но тогава милицонерите сигурно са го заплашили да не говори за това. А Господ му е дал тия пари, не ги е краднал. Защото цел живот Господ го е гледал как се мъчи, как дърпа тая количка с железа, по половин-един тон. Даже получи такава болест от дърпането – ръцете му ей така, сичко, се схващат и изкривяват. И не само ръцете, а и целото тело… Никога не е пил алкохол и пушил цигари, беше здрав мъж… А сега можехме всички да имаме хубави къщи, да живеем хубаво, ама … Абе, ебаси късмета – проклина Мартин.
След тази случка и Бекташ се променя. От стреса, който изживял, се разболява от захарна болест. Затваря се в себе си, не общува с никой, става мълчалив и до ден-днешен не говори пред хора за злополучния си късмет.
Въпреки мълчанието му, в махалата разбират за станалото. Лепват му прякора Дюшека и след толкова години дори децата така го знаят.
Дюшека все още не получава пенсия. Подал е документи, очаква, ама кога ще вземе не се знае.
Съпругата му Люба живее при най-големия им син в София. Тя взима осемдесет лева пенсия и половината дава на мъжа си. Тези пари едва ли му стигат дори за хляба, но какво да се прави. Такъв му бил късмета на бедняка – хванал е птичката, кацнала на рамото му и я изпуснал. А тя каца само веднъж в живота!

Във вестник "Поглед" е публикувано под заглавие "Бах си късмета"

ЕURОкаруцарят


- Имам си сичко. Его – отука се пускат дълги и къси, а отука стоп! Отука, от ключо, мигачите – лев, десен. Сичко си имам, разбираш ли. Сега у моменто го нема акумолаторо да ти покажем. Само требе да оправим аварийната, разбираш ли…

Така Симеон Фердов Сашев или Синан, както го наричат в махалата, с нескрита гордост ми показва преимуществата на своето ППС /пътно-превозно средство/. Известната в кюстендилско каруца отдалеч се набива на очи - боядисана в жълто, теглена от чифт коне и оборудвана с всички екстри - фарове, мигачи, габарити, стопове, клаксон и радиокасетофон с колонки. Синан е доволен – няма проблем на кръстовищата, сутрин рано и вечер късно не му трябва фенер, който да поставя отзад на капака, осветява си пътя, слуша новините по време на движение и от време на време конете препускат в ритъма на музика. Най-важното, според него е, че си няма проблем с “катажиите и полицята”.
- Катажията това го иска, иска фенер, светлина, разбираш ли… И требе да си има. Аз бех шофьор едно време и затова имах мерак да си я направим – разказва Синан. – Имах кола, ама немах книжка, разбираш ли… Сега работим с каруцата по сметищата. Събирам хартия, найлон, железо, буркани, туби от пласмаса…Абе сичко събирам, разбираш ли?... Сега тука требе да поставим още един фар. Кога срещу мене пуснат дълги и аз дълги, кога къси и аз сменявам къси. Да не се удариме, разбираш ли? Предупреждаваме се!

Той и съпругата му Радка живеят оттатък реката – не в самата махала, а срещу нея. Къщата е направена за цели пет месеца. Почистили са терена на брега на реката, събирали са тухла по тухла, дърво по дърво, прозорци, врата, всичко “втора употреба” и са я построили. Какъв план, какво законно строителство? Тук, сред тия боклуци и тая смрад, на никой не му е до такива подробности. Най-важното е да имат покрив над главата /макар от дървени капаци и найлон/, че зима иде. За конете направили една барака зад къщата и там си ги гледат.

- Коня за нас е сичко, с него се прехраняваме. Ако не е коня, нема какво да ядеме – включва се и Радка в разговора. - Може да изкараме един лев, обаче знаеме, че го изкараме с конете. Работа нема. Помощ зимаме двамата седамдесе и два лева. Е, може ли да се живее с това нещо. Ако не одиме да събираме от боклуците хартия, шишета, пласмаса, няма с какво да се храниме. А ние и двамата сме болни. Той е с инсул, три пъти го е получил в главата. Аз съм с дискова патия, с ръка, с крака не сам добре. И цел ден издишаме тая мръсотия. Направихме тука една колиба у реката и ако не са тия коне, ние с какво че се храниме? Само конете, иначе спасение нема.
Как да не си обичат конете. Обичат си ги. От малки са израснали с коне. Сегашните са женски – едната е Джади, а другата се казва Мая. Още от малки жребчета така са ги кръстили. От единайсет години ги имат и те са всичко за тях. Заедно обикалят по сметищата, заедно работят, заедно си вадят хляба. Ако съберат двеста кила туби по десет стотинки и изкарат двайсет лева – десет са за конете, десет за тях. Понякога едва изкарват и пет лева. Но конете си ги хранят редовно – с фураж, сено, слама. Те може да не ядат, но за конете трябва да има. Нямат представа как ще живеят, ако нямат коне и каруца.

- Радиото работи. У градо като минем, знаеш ли какво става? - продължава да се хвали Синан. – Сички ме гледат. Пускай музика, викат хората. Пускам, разбираш ли… Нема това, нема онова, нема милиция братче. Хората викат “браво, те това е еврокаруца”, разбираш ли? А я съм бил еврокаруцар. Сега за у Европейскио съюз, требе още да я постегнем. Требе да се пребоядиса па у жълто, номер да сложим, престилки да има, за мъглата фарове. Нали знаиш – мъглата пречи, не можеш да се гледаш, разбираш ли!
На отсрещния бряг на реката, в подобни примитивни къщурки, живеят децата и внуците на Синан и Радка. Малки деца си играеха върху една каруца и ни поздравяваха шумно: - “Чичо, снимай мене, снимай мене”.
-А имам осам внучета. Нали знаеш, внук се обича, требва и на них да даваш, да помагаш, да одат на училище. Оти, ако не учат, че са бетер от нас. Апа сега и за тое Европейски съюз нищо не знаеме. Какво дойде за всичките, това и за нас. От нас не зависи. Какъв живот дойде, такъв че го живееме – реди Радка. – Не е лесно! Те и днеска от сутринта не сме излизали, каруцата се счупи, и сега сме гладни. Както виждаш говорих с комшията да ни запише у магазино, да ни даде нещо на вересия да ядем. Докато земеме помощтата.

В стаята има стар диван, гардероб, бюфет, маса и голяма печка. Това е цялото им обзавеждане. Вместо таван са наковали дървени капаци. Вързали са въженца по ъглите и са прострели прането. На печката в тенджера къкри вода. Радка отваря вратите на бюфета да ми покаже, че няма хляб. Омръзнало и е да рови цял ден по боклуците. Един тон парчета от керемиди трябва да събере, за да вземе седем лева. И всеки месец от тези седемдесет и два лева помощ, отделя по 40 лева за лекарства. Иска работа – каквато и да е, но да знае, че ще получава сигурни пари. Сега като излизат с каруцата, не знаят дали ще изкарат някой лев до вечерта. Навремето са работили във вакумната фабрика, преработвали плодове и зеленчуци. Взимали по сто и педесе лева, но им стигали – справяли се. Сега, ако не са конете, сигурно ще умрат от глад. Докога ще се живее така, не се знае. Господ ще каже.
Синан е вече на петдесет години. Въпреки че е неграмотен си пада малко техничар. Сам си е свързал цялата елинсталация на каруцата. За по-голяма сигурност и безопасност в “багажника”, където си има комплект инструменти и ключ за гуми, е поставил и бушони – да не стане некоя авария и да не изгори инсталацията. Не видях само аптечка, пожарогасител и резервна гума, но в бъдеще ще гледа да ги набави.
Така протичат дните на Синан и Радка. Обикалят по цял ден с каруцата, събират по сметищата всичко, което би могло да се преработи и да се използва пак. Начинът им на живот едва ли би се променил и сега, когато вече сме част от голямото европейско семейство. Освен ако Синан не реши, че сметищата на Европа са по-богати и тръгне с Радка, еврокаруцата и конете си на гурбет. Вече не трябват визи и паспорти, лични карти си имат. А до тогава ще продължават да обикалят сметищата и да извършват това, което наричаме разделно събиране на боклуците. Поне докато всички в страната осъзнаем необходимостта от разделното събиране и започнем да сортираме боклука, преди той да стига до сметищата. Но това едва ли ще се случи в близкото бъдеще. Значи ще трябват хора като Синан и Радка, които не се интересуват и не очакват нищо нито от влизането ни в ЕС, нито от разните интеграционни процеси, декади, ромски партии, политики и политици. Единственото нещо, за което се молят сега, е каруцата да не се троши и конете да са им живи и здрави. Иначе лошо, много лошо…