Репортажи, интервюта, размисли, видели бял свят на страниците на вестниците "Поглед", "Класа",
"Новинар", "Дром Дромендар", "Седем", списанията "О Рома" и "Обектив".
Тук е мястото да благодаря на Валери Найденов, който ми даде шанс.

сряда, 22 декември 2010 г.

ИСТИНСКА КОЛЕДНА ПРИКАЗКА


КОЛЕДА Е! Попаднах на нещо написано от мен през 2004 година. Разигравахме го като скеч с "Антипън". България още не беше част от голямото европейско семейство, а в началото на 2005 година стартира Десетилетието на ромското включване 2005-2015. Та, ето за какво си говорят  две наши обикновени "служителки по хигенизирането", работещи тогава по програмата за временна заетост. И как разбираха прословутата Декада:


Есмералда, айде стига мете.
Ела тука да поседнем двете.
Остави го тоз боклук,
ела ма, ела седни тук.

Имаме началник нов,
като ракета на НАТО е готов,
ако ни види да седим
ще ни издуха като дим.

Сядай, после на площада ще метем,
пък дано някой гаджо да оплетем.

Лельо Анжелина, месеца отмина
- иде Нова година,
работиме с метлата -
ни аванс, ни заплата.

Виж сега какво излиза
пари няма - държавата е в криза.
Но ти си млада, хубава, не си дете
- тук не се мъчи.
Ходи на магистралата,
че си ромка, не ти личи.

                        Какво говориш лельо Анжелина,
целият  живот с метлата ми мина,
аз имам чест, това не е за мен.
                        Живея си бедно и я карам -  ден за ден.

Но... защо днес на работа сме само три?

Другите началника ги съкрати.

                        А за него какво ти е мнението?

Бивш военен, съкратен от поделението.
Хванала го е в армията реформата
и му взели униформата.

                        А от какво почина предишния шеФ,
                        при него работехме с кеф.

Човека от кризата получил е стрес.
Четох некролога - умрял е от скръбна вест.

                        Ти знаеш да четеш,
                        а си дошла тука да метеш...

Е, аз имам средно образование.
Учих до средата на пети клас.
После поради малко невнимание
ме открадна мъжа ми, след втория час.

           
                       
Щом си учена кажи,
                        но моля те не ме лъжи-
                        българите като влязат в Европа
                        ние как ще оцелеем?
                        Тук сами ще пощуреем.
                        Кой тогава ще управлява?
                        Кой социални помощи ще дава?
                        Мен от тези мисли много ме боли.....

Не страдай, ами на Бог се моли.
И нали сега ни интегрират -
по временната заетост работа ни намират.

                        Кажи ми сестро – какво е тая интеграция?

Интеграция ли? Ами... лидери от нашата нация
да станат учени, експерти в министерства, депутати,
да взимат добри хонорари и големи заплати.
Да правят фондации и да пишат проекти за нас,
а на избори да продават  ромския глас.
                       
                        Амен нанай со те хас....
Ех, едни живеят в рая, другите сме в ада.
                        Ако остана тук, мечтата ми пропада.

Не се бой. Нали ти казах, че си млада.
За тези които останат ще има ромска Декада.

                        Това пък какво е? Ще имаме ли ток?
                        Мечтая си за апартамент в панелен блок...
                          Ще заживеем ли и ние по-добре,                
                        че в гетото продават дрога – ще се мре.

Не знам какво ще става,
но чух, че на втори февруари,
/ мене датата ме притеснява! /,
в един театър премиерминистри на осем държави
ще се съберат и ще свирят на фанфари...
Абе, и това е некакъв експеримент,
вид присъединение
за нас,
ама без нас,
за съжаление.

                        Каквото и да стане,
ние няма да разберем.
                        Хайде ставай,
дай да изметем,
                        че довечера е Коледа,
                        със старите и с децата
в къщи ще се съберем.
                        Ще попеем,
ще поплачем,  
Божия късмет ще изберем.
                                                                                   Декември 2004
                                                                                       СОФИЯ

 
ЩАСТЛИВА КОЛЕДА 2010!

петък, 29 октомври 2010 г.

Бригадирско лято 2010 в Гърция

Вися си на стълбата на клона на една маслина в Гърция, работя и разсъждавам върху новините, пристигащи от България. Кризата у нас била отминала, имали сме икономически растеж, казал скоро премиерът по телевизията. Безработицата у нас през септември пък била намаляла, алармирали медиите. Което значи, че хиляди хора или са започнали работа, или са пропуснали да положат дежурния подпис в бюрата по труда, които по-правилно би било да се наричат статистически бюра. Едва ли се e случило първото - кой, къде и защо ще създава заетост в началото на есенно-зимния период? Пък и ако се случеше, едва ли медиите биха го пропуснали. Затова залагам на второто - хората са пропуснали да се подпишат. Защо? Не малка част от тях поради излизането им извън България. Едни в западна посока към полетата на Франция, Англия, Испания, Португалия и Италия, други съвсем наблизо - на юг към Гърция. Тъй като и аз предпочетох по-близката дестинация, ще разкажа за септемврийското българско нашествие за събирането на маслиновата реколта. Събитието продължава две, три или четири седмици в зависимост от благосклонността на годината и положените грижи от стопаните. Стартирането на кампанията тази година закъсня с около 20 дни поради стачните действия на земеделските стопани и несъгласието им да продават продукцията си на ниска изкупна цена.

И така в началото на септември, поединично, семейно или на приятелска основа, десетки хиляди българи от различен етнически произход атакуваха южните митнически пунктове. Да поработят на маслините, макар и не много легално, и да закърпят оскъдния семеен бюджет с някое и друго евро.
Вече като баш европейци, спокойно пътуващи в Европата, защо да не помогнем с каквото можем на братския гръцки народ. Така районът на Халкидическия полуостров се превърна в предпочитана дестинация за безработните нашенци. А също и за работещи, които предприемчиво използват платения си годишен отпуск не за почивка, а за да се включат в бригадирското движение.
Младите не знаят, но възрастните с носталгия си спомняме времената на организираното бригадирско движение у нас. Когато ученици и студенти масово, по комсомолски прибирахме селскостопанската продукция. Имаше какво да се прибира. Изкарваше се по някой лев и едновременно с това се повишаваше процентът на раждаемостта в социалистическа България. Сега няма какво да се събира – внасяме плодове и зеленчуци от чужбина. Няма и раждаемост – според специалистите българинът ражда по дете и половина.
И затова, може би от носталгия по соцгодините и бригадирското движение, тази година би рекордите по българско участие в маслинобера. Което не се понрави на други наши събратя – албанците. Гърците предпочитат да работят с българи. Защото ние сме най-евтината работна ръка и за разлика от албанците не се пазарим за цената, угаждаме на собственика, работим и в лоши атмосферни условия и честно казано – работим здраво и качествено. Всяка напълнена каса с вълшебния плод носи на берача 2, 2,10 или 2,20 евро. Говори се, че някои новодошли работели и на под две евро на каса.
А как се печелят две евро? За целта трябва да си въоръжен с малка пластмасова каса, която е вързана в двата края с колан или каквото имаш под ръка. Така приготвена, касата се „нарамва” и поставя отпред – пред гърдите. Пръстите на двете ръце разперено се вкарват между клоните на маслината, събират се и се дърпа към касата. Така плодът се „изхлузва” и пада директно в нея. След като се оберат полите на дървото, процедурата се повтаря, само че със стълба нагоре, до върха. Когато усетиш, че малката пластмасова каса ти натежава или прежулва врата, я изсипваш в по-голяма. А когато напълниш голямата, значи си заработил двете евро. И така от седем сутринта до тъмно българинът дава всичко от себе си да изкара повече пари, които ще харчи в майка България. Е, не всички, защото и тук трябва да се плати наем за квартира, ток, вода. А и на гладно не се работи – трябва и храна.

Тази година площадите на селцата бяха задръстени от коли с българска регистрация - благоевградски, кюстендилски, монтански, сливенски, ловешки, бургаски, пловдивски, а пазарджишките бусове с цели фамилии от град Септември преобладаваха в Неа Муданя. Квартирите не достигаха, някъде живееха по 10-12 човека, а доста от бригадирите спяха в колите и около тях по плажовете.
Аз изкарах късмет – живях цял месец при един приятел от Албания, който е там от много години. Казва се Гледиан, викат му Гели и се обръща към мен с българската думичка „брат”. Преди маслинобера се обади по телефона в България и ми каза: „Брат, маслините ще почват, идвай. Квартира няма да плащаш, ще живееш в нас”. Познаваме се от три години. Тогава съпругата му беше бременна, а аз пак го раздавах бригадир в Муданя и често през деня или посред нощ обикалях с колата спешните центрове и болниците, когато се налагаше да се закара бременната Ровена. Тъй като нито аз знам албански, нито те разбират български, общуваме на завален гръцки, но се разбирахме по-добре, отколкото самите нашенци помежду си.
Още първия работен ден се запознавам с Димо, който е дясна ръка на собственика на градината. От Варна е, 55-годишен българин, но от 10 години живее в Гърция. „Продадох апартамента там и с жената си живеем тук – споделя той. – Имам две дъщери и двете се омъжиха за гърци. Какво да правим ние във Варна, по-добре да сме близо до тях. Живеем си тук, работим, плащаме си квартира, осигуровки и се радваме на внуците”. Съпругата му работи в супермаркет, а той в магазина за строителни материали на работодателя ни. По време на маслинобера е навсякъде – организира бригадата, бере, сортира, товари и се грижи за всичко. Рядко добър, отзивчив и всеотдаен човек. Говорим за положението в България, обсъждаме и стачките в Гърция. „Далече сме от гърците. Хората имат пари, държавата няма и се опитва да пълни хазната за сметка на народа. Те не са съгласни и реагират. Тук са свикнали да живеят нормално, да не се лишават като нас. Селяните имат имоти, градини, ниви, трактори, техника, инвентар, по няколко коли. При нас е обратно – народът няма пари, разни инфлации и пирамиди го ограбиха и сега го изстискват допълнително. А ние реагираме, като протестираме Турция да не я приемат в ЕС – смее се Димо. - При нас всичко печелившо е завзето от мутрите, включително и земеделските земи. Нашите селяни са бедняци. Затова внасяме плодове и зеленчуци оттук”.
В градината работят и няколко семейства от град Септември. Валери работи в БДЖ и ползва отпуската си да бере маслини. Разговаряме, но той не спира да работи. „За втора година идвам... А тая година плащат по-малко от миналата... Какво да се прави, парите не достигат... а тук поне ще изкарам за дърва и въглища, че зима иде... Абе, да ти кажа... тук се чувствам не като слуга, а като роб... Най-евтините сме ние... затова все нас търсят гърците... Ама какво да се прави... ние сме на зор...” Съпругата му Катя проклина „тия у парламенто”, защото заради тях не може да си остане в къщи, а постоянно е навън. – „В Италия по кърищата няколко месеца, в Гърция, насам-натам... Копам, садим, берем... Оставям си семейството и все излизам по чужбините. Епа на мен ми омръзна. По цела година ме нема дома. А они си седат на топло и не мислят за нас, а само искат да им гласуваме за 10-20 лева и две смрадливи кебапчета. Ама ние сме щури, щом ги избираме” – реди мургавата жена и нервно дърпа клоните на дървото. Тя обира маслините от короната и полите, а Валери със стълбата върховете.
Около 10 часа спираме за почивка. Носят ни кафе и по един кроасан. Време за шеги и закачки, докато хапнем и пийнем, и отново яхваме клоните. Следва обяд – обръщаме касите, слагаме кой каквото си носи за ядене, сядаме и хапваме. Иван и Гина са младо семейство от пазарджишкото село Три водици. Имат малко дете, което са оставили при родителите си в България. Идват за първи път да берат маслини. Преди това са били в Италия. „Като свършим тук, ще се приберем на село за една седмица и пак се връщаме в Калабрия. Там ще започнат мандарините. Плащат ни по 25 евро на ден. Е, малко е, но вкъщи да стоим и тия няма да ги вземем” – разказва за бъдещите си планове младият мъж. Изведнъж Вели, който също е от Септември, става и казва: „Абе я ни направи една снимка с брат'чеда Валери. Парите ще ги похарчим, а снимката ще ни остане за спомен”. Снимам ги усмихнати и продължаваме да работим. След 17 часа всеки решава до колко да остане да работи в зависимост от напълнените каси. Ако те задоволява заработеното евро, палиш колата и си отиваш или оставаш до тъмно. И така всеки ден до края на реколтата.
Който живее в нормална квартира, се къпе, гледа телевизия, пере дрехи, почива пълноценно. За живеещите в автомобилите и в нещо като барачки това е лукс. В близкото селце Олинтос се срещам с мои градски, които живеят в отвратителни условия. В „стаята” с подръчни средства са стъкмили четири легла, няма ток, къпят се през десетина дни, като топлят по една кофа вода в съседна къща. Влага, студ и смрад. ”Мисля тази зима да не се прибирам – споделя Боби. – Свършим ли тук, ще отида надолу към Пелопонес. Там след няколко дни започва беритбата на дребните маслини за зехтин, след това до март ще събирам портокали. И да се прибера вкъщи, нямам работа, а оттам все нещо ще пращам на жената. Само дано там намерим по-добра квартира, че тук едва издържам”. Кървавите петна по стените са от убити кръвожадни комари, което обяснява белезите по лицата и ръцете на Боби и останалите момчета. Единственото хубаво нещо е, че няма да плащат наем, ток, вода. Което значи, че ще икономисат най-малко по 100 евро, които заедно с останалите заработени пари в раздираната всекидневно от стачки и протести Гърция ще пратят в мирна и процъфтяваща България. Онази, нашата, България, в която нямало вече криза и безработица. Е, как да има, когато хората ги няма.
Всички работоспособни са някъде извън страната. Те работят, живеят в лишения и пращат пари на семейства и близки. И са едни от най-големите инвеститори, защото са стотици хиляди. И ако властимащите продължават само да се оглеждат и питат огледалото, като в приказката за Снежанка, и си затварят очите пред очевадното обедняване на българина, ще дойде време, когато в България ще останат сами и ще управляват само себе си и своите политици, статистици, синоптици и разни други лаици...
Една маслина ме удари по главата. „Хайде бе, заспа на това дърво”. Обърнах се - жена ми. Бях изостанал с три дървета.

Новинар, 30 октомври 2010

петък, 24 септември 2010 г.

Проф. Петър Славейков: И в Африка разбраха, че трябва да се образоват, само ние не

Проф. Петър Славейков е декан на Геолого-географския факултет към СУ „Св. Климент Охридски”. Професионалните му интереси са в областта на етнографията – етноси и религии, туризъм, регионално планиране и политика. Участвал е в проекти, свързани с ромската общност, не само в страната, но и в чужбина. Бил е ръководител на проект “Миграционната подвижност на ромите в България”. 





- Господин Славейков, как бихте описали моментната етнокартина на страната ни? - Населението на България в момента представлява една доста шарена картина, в която водещо място естествено заема българският етнос, което определя името и облика на страната. Но има и доста други етнически компоненти в населението, които е правилно да се наричат етнически групи. Това е научният термин за тях. Често в публичното пространство погрешно се определя като група и българският етнос. Той не може да бъде група, защото терминът група означава малцинство, а не математически сбор.
- В последните 2 месеца в медиите усилено се пише и говори за ромския етнос в европейски мащаб. Наши „специалисти” от различни организации постоянно изказват мнение, че циганите са основни нарушители на законите в страната и в тяхно лице виждат основна заплаха за бъдещето на българина като цяло. Вие какво смятате?
- Тази етническа общност присъства навсякъде по света - в Канада има доста голяма общност, в САЩ и в Южна Америка също, в Гренландия също се срещат. Изключение правят само Япония, Исландия и Екваториална Африка. Това са районите, където не могат да бъдат видени. Общо взето, тази общност наброява над 20 милиона, но никой не може да каже с точност колко е. Мога да кажа, че ромите, които живеят в България, са една твърде адаптивна общност. Тя се адаптира към местната среда и местните условия. Ето защо, ако трябва да търсим някакви негативни черти на тази етническа общност, трябва да се обърнем и към основния етнос, който дава основния облик на страната - той определя правилата и социалните среда. И така, ако има негативни прояви на тази общност в обществото, явно основният етнос е създал предпоставки за това. Което говори, че в законите и социалната ни среда има нещо сбъркано. И това се вижда от всички граждани на България. Във Великобритания също има роми, но те живеят по коренно различен начин, защото там създадените правила са други. Така че тук не може да се говори за опасност за страната и други такива, защото нарушения се правят от всички – от българи, цигани, турци, евреи, арменци... И остават ненаказуеми. Което пак показва, че системата ни е тотално сбъркана.
- Напоследък зачестиха случаите на малолетни родилки. Всички отчитаме фактите, но никой не говори за причините. Какви са причините според вас в тази общност деца да раждат деца?
- Според мен трудно е да търсим причините в някакви традиции. Няма такова нещо. Имало е в миналото, когато всеки народ се е нуждаел от много бързо възпроизводство, за да се увеличава числеността му за военни нужди, за оцеляване, за работна ръка. Тогава са взимали млади момичета за съпруги, за да може родилният период да започне по-рано и да има възможност през активния период да родят повече деца. В демографията активният период се определя между 14 навършени и 49 години, доскоро на млада възраст са раждали и българки, и туркини. Сега в 21 век това е отпаднало. Виждате че вече и жени над 50 години са съхранили репродуктивните си възможности и раждат нормално. Аз считам, че при раждаемостта основният момент на първо място е образователният ценз, който определя и ценностната система на хората. Ако за някои хора не само от ромския етнос, но и от други общности, многото деца в семейството означават работна ръка, това значи, че родителите са на изключително ниско интелектуално ниво. И това е страшното. Което пък от своя страна означава, че те трябва да бъдат социализирани. Това се вижда навсякъде в европейските страни. Според мен тук не се обръща достатъчно внимание на този проблем, но той е основен.
Ще посоча един пример – световната общност доскоро имаше проблем с високата раждаемост в Африка. Опитаха първо да намалят това, като им даваха пари. Те задоволяваха своите нужди и продължаваха да раждат, дори още повече. Започнаха да им внасят храни – същото. Имаха проблеми със здравеопазването – изпращаха им безплатно лекарства. Те се лекуваха, но продължаваха да раждат. И най-накрая всички проумяха, че е необходимо тези хора да се образоват. И ето вече, дори в Африка, раждаемостта спада всяка година. Защото хората там осъзнават, че смисълът на живота не е само да създаваш деца, без да се грижиш за тях. Смисълът е да създадеш качествено поколение, да му подсигуриш образование и по-добър начин на живот като цяло. Това го разбраха там, а се учудвам, че ние тук не сме го разбрали.
- Статистици предричат, че след около 50 години циганите в България ще бъдат повече от българите. Ще се случи ли това?
- Аз мисля, че има разлика в нивото на раждаемост и плодовитост на жените. Примерно при етническите българки плодовитостта е около едно, средно едно дете ражда жената през ефективния си период. При българските турци една жена ражда през ефективния си период около 1,7 деца. Средно за страната е 1,4, а при българските роми тя е над 2,6. Те имат разширено възпроизводство или, най-просто казано, при двама родители минимум три деца и повече. Това е едната страна - раждаемостта и плодовитостта, но трябва да се има предвид, че в тази общност нивото на детска смъртност е в пъти по-висока от останалите етноси. Това компенсира, защото обикновено родители, които имат починало детенце, се стремят да го заместят с ново раждане. Историята на човечеството показва точно такава зависимост и нещо подобно се получава и в тази общност у нас. И след това примерно при средна продължителност на живота в България около 69 години за мъжете и 76 за жените, в ромската общност продължителността на живот е доста по-ниска и това се дължи на по-високата обща смъртност.
Голяма част от тази общност освен непълноценно хранене води нездравословен начин на живот при лоши хигиенни условия, алкохолизмът и наркоманията са широко разпространени. Това също са причини за повишена смъртност и по-малка продължителност на живота. Така че нещата са свързани – при ромите има по-висока раждаемост, но, от друга страна, и смъртността е по-висока. Да не забравяме и че близо една четвърт от жените циганки са неграмотни. Представяте ли си какво означава да говорим за семейно планиране при жени, които не са наясно с половата култура, хигиена, планиране на семейство или нещо подобно. Просто за тях това са непознати неща и ето оттук се поддържа по-висока раждаемост.
-Каква е рецептата за овладяване на проблема?
- Рецептата е примерът на Ирландия. Една бедна европейска страна, разчитаща на животновъдство, която вложи огромни средства в образованието и постигна огромни успехи. Аз мисля, че образователната ни система не е лоша. Тя има добри традиции, но за жалост през последните години, поради желанието на разни управляващи да правят реформи, се получиха псевдореформи. Те пък доведоха до срив цялата система. А това е нещото, което може да помогне в посока повишаване нивото и образователния ценз на тази общност. Само по този начин тя ще се чувства по-пълноценна, ще има по-голяма възможност за трудова реализация и ще започне по всеобхватно семейно планиране, което винаги води до ограничаване нивото на раждаемостта до естествените нужди. Това е рецептата. Всичко се върти около образованието. В крайна сметка всички сме граждани на тази държава и не бива да се създава напрежение около отделните етноси и религии. Държавата ни в икономическо отношение е доста зле и винаги в такова условия се изострят отношенията между различни етноси, но за нас примерът трябва да бъдат такива многонационални и многоетнически държави като САЩ. Там доста са заличени противоречията между различни общности, тъй като стандартът е доста висок, има работа за всички и условия за нормално съществуване.


Novinar, 23.09.2010

събота, 11 септември 2010 г.

Шедьоврите на една вехтошарница



Има хора, съхраняващи в дома си реликви от поколения назад, и други, за които това са боклуци

 

 

За да стигнете до Рилския манастир с автомобил, пътят ви задължително минава през Кочериново. Подминавате центъра на градчето, известно от историята с хартиената си фабрика, и когато си помислите, че вече сте извън него, се натъквате на необичайна гледка. Върху покрив на сграда, която някога е била ТКЗС, пред очите ви изникват, наредени като за парад, разнообразни по вид и модели ретро автомобили. Колкото повече наближавате, толкова повече любопитството ви нараства, защото освен автомобилите в двора на сградата виждате предмети, които в зависимост от възрастта ви или не знаете какви са и за какво са служили, или ги помните от детството си. Но и в двата случая спирате и слизате от автомобила си. Едва тогава виждате табелата с надпис: Вехтошарница „ШЕДЬОВЪРЪ”.

Били и Бобо създават уникална политехническа, историческа и етнографска сбирка
Още непрекрачили прага, ви посреща Бойко Боев-Бобо, бивш читалищен деятел, който тук е нещо като уредник на вехтошарницата и гид на всеки посетител. „Вехтошар е търговец на стари вещи, който купува и продава. Ние не сме такива, защото не продаваме – обяснява Бобо. - Но като емблема на сбирката се оказа подходящо и ефективно. Създава и доста комични ситуации – много хора се замислят сериозно за името, защо пък хем е вехтошарница, хем шедьовър? А в нея няма нищо шедьовърско. Всеки предмет е най-обикновен битов такъв или някакво съоръжение, което на времето е служило масово на хората. Но голяма част от предметите са направени на базата на ръчен труд. Не са плод на манифактура или някаква фабрика и това ги прави предмети с дух, с интересно излъчване и звучене. И неповторими”.
В негова компания след броени минути времето спира, забравяте кой сте, накъде сте тръгнали и неусетно се телепортирате в безвремието на миналото. Тук има всичко от бита и техниката на българина от последните 150 години, а може би и повече - оръдия на труда, битови предмети, монети, носии, чаши, дисаги, шевни машини, пушки, саби, бъчви, файтони, мотоциклети, музикални инструменти, картини, портрети, коли, мотори, радиоапарати, глинени съдове и каквото ви дойде наум. Някои от вещите все още са годни за употреба, други се нуждаят от реставрация.
Собственик и главен вехтошар е Валентин Балабанов-Били, роден и израснал в град Рила. Ако трябва да се опише обзавеждането на „офиса” му с три думи, най-подходящите са – няма нищо ново. Няма и място за сядане – на стария диван са подредени различни старинни предмети. Бобо освобождава един стол за госта, а аз изчаквам Били да приключи разговора по телефона. Питам за идеята за подобна колекция. „Не мога да кажа, че нещо конкретна идея съм имал, но от малък обичам да се докосвам до старини. Израснал съм в такъв квартал, в такава среда, в много старинна къща.
Самият квартал е наречен така - „Бабинска махала”, която сама по себе си е архитектурен паметник и за съжаление е унищожена напълно – въздиша Били, затваря звънящия отново телефон и продължава: - Но средата, обстановката, условията в които съм раснал - все едно съм живял в музей. И са ме закърмили с миризмата и с излъчването на тоя бит и на тези неща. От 3-4 години се занимавам по-интензивно с политехника, събиране на ретромотоциклети, автомобили и с цялата гама от старинни вещи под общ знаменател - керамика, бакър, тъкани, носии, оръдия на труда от близкото минало и предмети всякакви. Събирам къде, както и каквото мога и го съхранявам в базата. А тенденцията е да ги изложа, за да ги виждат повече хора.”
Основните източници за събиране на старините са скрападжийниците, сметищата, битаците, полуразрушени и разрушаващи се стари къщи в България, от приятели. Не малка част от набирането на фонда е на базата на дарения. Неочаквано за Били хората приели идеята много сърцато и подарявали изключително много вещи. Според него те осъзнали, че техни вещи и предмети, останали от техните предци, не трябва да се изхвърлят на сметището. И твърде често спирала някаква кола, подарявали радио, котле, носия и какво ли не. Преди време ги посетил професор по музика, българин, живеещ в Германия.
Впечатлен от сбирката, следващото лято пристигнал с бус, пълен с предмети. За някои от старите автомобили Били се е бъркал в джоба. Е, водил е разговори, убеждавал е да не ги дават за старо желязо, договарял се за цената. Както за БМВ-то от 1937 година. Цели 8 години стояло под едно дърво, а той убеждавал собственика да му го продаде. И едва когато колата изгнила, онзи благоволил да му я продаде. Сега Били има около 120 коли от 30-те, 40-те и 50-те години на миналия век и продължава да издирва други.
Излизаме с Бобо на двора и продължавам да разглеждам. „Хората не знаят много неща... Особено пък младите... Но откъде пък да знаят, след като живеят в друго време. Затова им е интересно и задават въпроси... – разказва Бобо и проследил любопитния ми поглед върху няколко предмета, веднага пояснява: – Ето това тук е ковашки мях - устройството, което подава въздух на ковашкото огнище, за да може да се нагрее металът и да се кове. А това пък е диканя. Значи това е начинът да се нареже класът и след това във вършачката да може да се отдели зърното от плявата. Онова там е кремък, кремъчни остриета, които са закрепени на долната плоскост на кръглия харман. Впряга се един кон, слага се най-малкият земеделец, обикновено 5-8-годишен, да ходи покрай него и от време на време да му „подава газ”. Възрастните през това време подават класовете жито и отделят това, през което е минала неколкократно диканята.”
Докато обикаляме из двора, Бобо успя да разкаже и една поучителна случка. При едно пътуване в малко монтанско селце Били видял, че изхвърлят разни предмети от стара къща. Спрял, огледал и си харесал едно глинено гърне. Попитал собственика колко да заплати за него, платил и го взел. След това видял и една рамка, потънала цялата в прах. „А за тая рамка колко?” – попитал пак. „Абе дай един лев”. Когато Били се прибрал и почистил рамката, се оказало, че това е снимка на прадядото и прабабата на продавача. „Значи този човек оцени собственото си минало точно на 1 лев. Затова трябва да съществуват такива места като нашето, за да могат хората да разберат, че тези неща имат стойност. И като се приберат вкъщи, да гледат с друг поглед на вещите, останали от предишните поколения” – убеден е уредникът.
Стигаме до леките автомобили. Около някои от тях се носят легенди. Бобо посочва един „Вартбург”: „Това возило е било на самата Лили Иванова. А на онзи ФИАТ 850 първият притежател е била Людмила Живкова. Години след това някои са опитали да го превърнат в „Порше” Карера 911, но изглежда не са успели. Самите ние не потвърждаваме и не отричаме тези легенди. Те пристигат при нас заедно с автомобилите”. Един от файтоните пък преди около сто години е бил притежание на пловдивския владика. След това дълго време е служил за катафалка в София и от няколко години е във вехтошарницата.
След обстойната обиколка на двора следва такава на вътрешните помещения. Десетки мотоциклети, каквито сме виждали само във филми за световните войни, грабват погледа веднага. Следват стелажи с наредени десетки видове стари черно-бели телевизори и още повече радиоапарати, радиоточки, грамофони, магнетофони... Бобо навива един механичен грамофон „куче марка”, както го нарича той, поставя стара изтъркана плоча и скърбуцаща музика оглася халето. „Този грамофон ни го подари един възрастен човек. Мина оттук, разгледа колекцията и обеща следващия път като дойде, да го донесе. След няколко месеца се появи и спази обещанието си. Не е имало случай да откажем на дарител донесена вещ, независимо от старостта или състоянието й. С всеки изминал ден тази вещ става по-стара и по-рядка” – не спира да обяснява моят гид.
Една от най-интересните находки според него е маслен портрет на циганин от село Пороминово и фотоснимка в рамка, на която е пак той и неговото семейство. Донесъл ги възрастен човек от същото село, подарил и едно глинено гюмче за вода. А на обикновено листче написал пояснителна информация за снимката: „Димт (Димитър) Войнов от село Пороминово, участник в Първата световна война – циганин и снимка на неговото семейство и неговите наследници”. Докато разглеждаме стария фотос, Бобо разпалено води своя монолог: „Виж какво име има човекът – Войнов. Войнствена фамилия са били...
Имало е разбирателство между хората тогава, независимо от какъв етнос са били. И той е отишъл да воюва не за друга страна, не за някаква циганска партия, а за България. А сега се надпреварват да ми говорят за интеграция. А защо през тези години ги деинтегрираха – пита и без да дочака отговор, продължава в друга насока: - Има хора, съхраняващи в дома си реликви от поколения назад, и други, за които това са боклуци. Забелязвам, че българинът има нехайно отношение към собствената си материална история. Добре е, че има хора на възраст като този дарител, които са преценили, че шансът да съхранят частица от своето минало, е именно вехтошарницата”. Експонатите са много над 50-те хиляди. Все още тече инвентаризация и се описва всяка вещ. Но няма експонат, за който да се каже, че не е интересен.
Всеки предмет от миналото, изработен с любов, носи част от душата на създателя си. В този смисъл той е уникален „шедьовър” на своето време, убедени са вехтошарите. За някои са интересни само предметите, току-що купени от магазина. За Били и Бобо, а и за много от посетителите е обратно. Хората на възраст най-често се спират пред предметите от бита и се пренасят в своето детство. Тук може да се види какво представлява чепкалото или чекръкът, да се пипне веячка, косачка, вършачка, да се помирише глинен съд, да се докоснат народни носии от всички кътчета на страната, да се яхне мотоциклет „Балкан” от миналия век, да се усети тръпката от сядане в БМВ Исета 250 от 1954 година или руското чудо ЗАЗ. И какви ли не предмети, с които са израснали цели поколения.
Има ли бъдеще подобно начинание? Според Били е трудно, но има. „Необходими са средства и за събираческата дейност, и за съхранение и реставрация. Досега се опитваме да се справим със собствени сили, но става все по-трудно. На този етап разчитаме на киностудията - наемат коли, мотори... Мислим за евентуална такса за разглеждане, след като подредим изцяло сбирката и се видят законовите форми за това. Нямам претенции, че сме музей и не съм правил необходимото да търся информация, да кандидатствам по програми с проект и дали има такава форма за финансиране на подобно нещо. Иначе се посещава от стотици хиляди – от обикновени туристи до политици и посланици.
Приятно е да наблюдаваш хората, които се кефят на това, което си направил. И се кефят в пълния смисъл на думата. Създаваш им положителна емоция. Поставили сме една кутия за дарения, в която пускат стотинки (смее се). Като просяци сме, но ще продължим. И всеки, който има идея, може да ни помогне със съвет или пък просто да се завърне за малко в миналото, е добре дошъл във вехтошарница "Шедьовъръ”.


Новинар, 11 август 2010

вторник, 31 август 2010 г.

Арменка се отказа от баварец заради циганин

"Избирай - ново БМВ или циганина", предлага майката, убедена, че дъщеря й ще предпочете бавареца. Но… ударила на камък




Напоследък в страната ни често се срещат смесени бракове на хора от различни етноси. Има такива между българи и роми, роми и руснаци, турци и българи, турци и роми, каракачани и българи и какви ли не още. Бяла лястовица обаче се оказват браковете между арменци и роми. Били несъвместими. Е, аз я видях тази бяла лястовица.
Семейство Атанасови живеят в Хасково. Преди време Митко, мой приятел, първо ме запозна с Росен, който скоро се беше върнал от гурбет - работил в Испания, в Палма де Майорка. По пътя Пловдив-Хасково колите ни се застигнаха и Митко позна неговата. Свирнах с клаксона, чукнах с фаровете и той спря. “Брей, голям българин”, си казах, когато го видях в цял ръст. Голям, в пълния смисъл на думата, едър. Комарите обаче ни атакуваха веднага, след като отворихме вратите на колите. Набързо Митко и Росен си казаха по две-три думи и Росен предложи:
- Хайде да бягаме оттук. Ще ви чакам в Хасково, на автобусната спирка при “Замъка”. Ей, да не ме подминете.
Запали колата и отцепи. Ние също. След минути в апартамента ни посрещна съпругата му Марияна и се превърнахме в техни гости. Стопанката подреди масата, сервира вечеря, хапнахме и се заговорихме... И едва тогава разбрах, че Росен е ром, а Марияна - арменка. За първи път попадах на такъв тип смесено семейство. А те непрекъснато се шегуваха с произхода си, с трудностите, през които са минали, за да бъдат заедно. От една страна – неговите родители не искали снаха арменка. От друга – нейните не искали и да чуят за зет циганин.
- Три години бяхме приятели. Доста време излизахме, преди да се оженим – усмихната поде Марияна. - Когато казах на нашите, че излизам с него и сме сериозни приятели, реагираха доста остро. Казаха, че той не е за мен, били сме от различни нации, най-добре да се омъжа за арменец. Но аз какво да правя, като вместо арменец срещнах Росен. И се радвам, че срещнах човек, с когото се разбирам така добре. Да, трябваше да се преборим за нашата връзка.
- Я кажи за предложението на вашите, кажи за БМВ-то – смеейки се, се включи Росен и без да дочака, продължи: – Майката на Марияна й направила такава оферта – ако се откаже от мен, циганина, ще й купи чисто ново БМВ. Кажи, така ли беше?
- Е, така беше...Но едва ли човек може да се замени с някаква вещ... Може би в стремежа си да ме откъснат... Опитаха, но... Абе много е лесно да прекъснеш с някого, ако ти е безразличен. А когато имаш чувства към определен човек, не може така да се прекъсне. Всеки в живота си е имал не една връзка и когато нещата не вървят, е естествено да се прекъсне. В нашия случай обаче нямаше смисъл от такова прекъсване. От ден на ден, от година на година виждах, че си заслужава да бъдем заедно.
Приятелки и колежки на Марияна също не остават безучастни и я съветват да го зареже: "Ти добре ли си - да живееш като циганите и да народиш дузина циганчета?" Присмиват се – малко ли мъже има, та избра тъкмо този. Други я гледат пренебрежително. Родителите й, когато разбират, че дори и с предложението за любимата й марка кола няма да я спрат, променят завещанието, в което тя трябва да наследи бащината къща. Но и това не променило решението й. Тя твърдо отстоявала избраника на сърцето си.
Циганите също роптаели – която и друга да е, но да си е от нашата кръв. Момчето ни е добро, учи за висшист. Каква е тая арменка, дето му е взела акъла? Росен по-лесно се справил с тях, нали е мъж, но и те били против. И въпреки всичко младите се оженили.
- В началото мислех, че няма да има разбирателство между нас, но не беше така. Те много добре се отнасяха към мен, помагаха ми. Докато бяха живи, много добре се разбирахме. Пряка дума не сме си казали – откровеничи Марияна.
- След това и аз нямах проблеми с нейните родители. Значи важно е да устоиш на несъгласията в началото. След това всичко си идва на мястото. Покажеш ли човещина, те приемат човешки – допълва Росен.
Марияна сега е на 40 години. Първо завършила медицински полувисш институт и работила 12 години като медицинска сестра. На 22 години среща Росен, след това създали семейство, родило им се дете. По това време решила да смени професията си, изкарала висше - социални дейности, и сега работи в социален патронаж. През свободното си време пее в арменския хор “Гомидас” в Хасково.
Росен също е образован - завършил икономика, но както се шегува: “Като всеки циганин не се задоволих и сега уча политология”. Той не е единственият висшист в рода си – има и други братовчеди с такова образование. Работил във фондация по проекти за десегрегацията на ромските училища, по превенция за СПИН, участвал е в листа за общински съветник. След това решил да изпробва късмета си навън и заминал за Испания като строител.
- Ами в чужбина не две висшета, а сто и две да има човек, пак работи обща работа – казва той. - Сега очаквам да започна работа тук като финансов консултант в една голяма застрахователна фирма.
Синът им Йосиф ще бъде в седми клас, но изглежда по-голям за възрастта си. Кръстен е на бащата на Росен. Говори се, че от смесени бракове се раждат хубави и умни деца. Йосиф не е изключение. Хубаво дете, с големи пъстри очи. Отличен ученик, тренира плуване, баскетбол, свири на китара, добър е с компютрите.
Не знае ромски, разбира малко арменски, но му е доста трудно да говори.
- В къщи говорим на български. А е хубаво да ги знае езиците, защото всеки език е богатство. Аз обвинявам себе си, че не отделям време за това – упреква се майката.
Какво е повече – ромче или арменче?
- По законите на генетиката половината е ромче, половината арменче. Но той си се определя като българче.
Росен е израснал в смесена махала сред българи, роми, турци, арменци. След това родителите му купили апартамента, в който живеят сега. Споделя, че ако беше израснал в класическа ромска махала, тип гето, може би животът му щеше да бъде съвсем различен. Разбиранията му също щяха да са други – по-ограничени. За образование пък да не говорим. Тогава едва ли би имал шанса да свърже живота си с Марияна. Убеден е, че когато децата растат заедно, общуват от малки, сприятеляват се, след това няма значение кой какъв е. Има значение що за човек е. Затова е работил и по този проект за десегрегация на ромските училища.
- Там, в махленското училище, учат само ромчета и когато завършат и излязат “навън”, извън махалата, им е трудно да се приспособят. Чувстват се чужди. А и останалите деца не могат да ги приемат и ги отблъскват – казва с болка той.
В началото, сменя темата Росен, съседите разбрали, че в блока им живеят цигани. Да, ама по нищо не се разбирало кои са. Не смеели и да питат. След това научили, че само един от семейството е ром, но пак не се знаело кой е. С времето се поопознали, започнали да общуват, да си ходят на гости и най-накрая попитали Марияна тя ли е циганката.
- Ами да, щото аз съм по-мургава от него – смее се тя. – Но освен нашия брак с Росен, смесени бракове имат брат му – с рускиня, и братовчед му с туркиня. Но нашият си е най-екзотичен и може би единствен в България.
В нашата страна трудно се срещат подобни смесени бракове. Повечето търсят връзка с хора от техния етнос, от тяхната си черга.
Според нея е имало, има и ще има млади хора от различни етноси, които се харесват, сприятеляват се и се обичат, но ги е страх да предприемат стъпката да заживеят заедно. Заради това, че другия не е от неговия етнос, заради неодобрения от родители, близки, приятели. Какво би им казала? Да следват желанията си. И да слушат сърцето си. Както се чувстват най-добре, така да живеят. Няма никаква гаранция, че когато избраникът е от техния си етнос, ще се разбират добре в съвместния им живот. А това е най-важното – да се разбират. Във всяко семейство възникват проблеми, но когато има обич и разбирателство, те не се задълбочават, а се разрешават. Ако тя сега се върне назад във времето, пак би избрала Росен за свой съпруг и баща на детето си. Защото е добър, умен, възпитан, интелигентен, внимателен… Това би го казала всяка жена за съпруга си – контрирам.
- Е, не е така. Защото имам приятелки, чиито мъже не заслужават да спят не на терасата и пред входната врата, ами дори и на двора.
Митко ми напомни, че трябва да тръгваме. Станахме. Минаваше полунощ. На излизане подхвърлих на домакините, че ще напиша всичко за тях във вестник. Те се засмяха: “Пиши, където искаш, няма проблем. Само не преиначавай думите ни”. Разделихме се като приятели, които се познават отдавна.

"НОВИНАР", 31 август 2010

 

 

събота, 14 август 2010 г.

Димитър Томов, председател на „България за всички”: Професорската партия не е маша в ръцете на когото и да било

Димитър Томов е роден на 29 октомври 1957 г. в Павликени. Завършва българска филология във Факултета по славянски филологии и право в Юридическия факултет на СУ “Св. Климент Охридски”. Десет години е бил зам. главен редактор на в. “Софийски университет”. От декември 1989 г. е директор на Университетското издателство “Св. Климент Охридски”. Членува в Съюза на българските писатели. Автор е на книгите “Животът продължава”, “Българската книжовна школа”, “Пришелецът”, “Безкрайният катун. Цигански работи”, „Трусове на любовта”, “Пътища”. Най-новата му книга е „Нос Павликени”. За сборника с разкази “Безкрайният катун. Цигански работи” през 2004 г. получава наградата „Николай Хайтов“. Женен, с три деца.


- Необходима ли е на този етап нова политическа структура в страната?
 
- Не знам точно на кой етап сме, но последните 20 години показват, че така нареченият политически елит доведе държавата до това, което сме в момента – ниска раждаемост, висока смъртност – на първо място сме в Европа, нито един национален въпрос не е решен, нито във външната, нито във вътрешната политика, срив в икономиката, в образованието, в социалната работа, здравеопазването... Затова ние, създателите на партия „България за всички”, се явяваме като алтернатива на всичко това. Нашата алтернатива не е "против", а "за" българите, които милеят за държавата си, за себе си, за рода си, да се обединят и вземат съдбата в свои ръце. Нищо повече. Видя се, че за 20 години леви, десни, центристи, либерали, демократи, всякакви се изредиха и се намираме на този хал. Ние сме партията на интелигентните, на умните хора в България. А те не са само в университетите и академията на науките, а сред всички професии, сред всички слоеве на населението и етнически групи – роми, турци, арменци, евреи.

- Мислите ли, че хората ще ви повярват? За тях вашата партия е поредната, която цели да вземе властта и да се облагодетелства.
- За мен хората не са тъмна, неясна маса. Всеки човек е незаменим. Аз съм писател и имам един разказ, в който казвам, че всеки човек е незаменим както отпечатъкът на неговия пръст. На планетата има няколко милиарда души и отпечатъкът на всеки един човек е неповторим. Всеки човек има глава на раменете си и характер, който е незаменимият отпечатък на неговата душевност и затова ние се обръщаме към всеки един незаменим български гражданин. А когато той е структуриран и му е дадена възможност чрез политика да въздейства в управлението, това вече става една сериозна сила, която може да промени това статукво, налагащо се от 20 години. Болно е, че ние изчезваме като народ, като култура, като икономика и като отпечатък върху европейската карта.

- Имате ли ясна представа какво трябва да се промени, какво приоритетно да се разреши?
- Разбира се, че имаме ясна представа. Ако нямахме, нямаше да тръгнем. Водачите на тази партия са предимно хора професори, учени, писатели – духовните водачи на нацията. Ние имаме представа какво трябва да се направи - максимално образоване на българският народ! С всичките етнически групи, които са включени в него - ромите, турците и всички останали. Второ - икономическа заетост, икономически просперитет, който почива на съответната степен на квалификация на отделния човек. Няма вече прости професии. И овчарят, и този, който има мандра, трябва да работят с компютър, трябва да отчитат своята продукция, трябва да участват в един процес било за производство, било за интеграция с ЕС или световната икономическа система, която не предполага прости хора, а предполага определена степен на образованост. Така че трудовата заетост не е просто да хванеш мотиката, да копаеш цял ден и да вземеш 20 лева в края на деня. Трето - изключително здравословен, основан изцяло на българските традиции, модел на развитието на обществото, който на Запад е наричан „консервативен модел”. Това означава – традиционни семейни ценности, семеен морал, децата да уважават родителите си и дядовците си, бабите си, а пък те да се грижат за подрастващите. У нас е страшно разрушаването на връзката между поколенията. И тук ние предлагаме един консервативен модел на развитието на обществото, да може, когато се роди едно дете в България, да е ясно, че то ще получи съответния образователен ценз, съответната професионална реализация. И то ще може там, където се е родило, там да се реализира. Защото в противен случай ние изчезваме от картата на света, не само на Европа.

- Вашата професорска партия не се ли появява твърде късно на политическата сцена?
- От гледна точка на историята не знам какво значи рано или късно. Някой казват, че късно сме се освободили от османско иго. 500 години не е имало българска държава. Но последните 130 години от развитието на България са белязани от огромни геополитически трусове, военни въоръжени, стълкновения, особено през 20-и век. В този смисъл не мога да кажа спрямо историческите периоди за ранност или закъснялост нашата партия късно ли се появява или рано. 20 години са едно премигване в човешката история, те са нищо! Но все пак сме дозрели да се самоорганизираме, значи му е дошло времето. Не знам дали е закъсняло или е изпреварващо. Мисля, че му е дошло времето.

- Имате ли нещо общо с евентуален политически проект на президента?
- Нищо общо нямаме с проекта на президента, защото аз не съм видял президента да представя проект. Ако някой представи, в това число и президентът, свой проект, ще отговоря дали сме част от него или не сме. Засега не сме част от ничий план. Това ще ви помоля да остане за финала – представете си учените от Софийския университет маша в ръцете на когото и да било. Нито на президент не могат да бъдат, нито на министър-председател. Професорите от СУ са институция със 123-годишно съществуване, имат глави на раменете си и мислят с тях. Те не могат никога да бъдат използвани за никакви политически или други интереси.


вестник "Новинар", 13.08.2010

Дайте ми едно дете, което има нужда от обич

Историята на семейство Петрови, за което приемничеството е призвание

 

2010 година. Световната икономическа криза е в разгара си. Голяма част от хората в България живеят зле и в лишения. Този разказ обаче е за едни други хора. Хора, които умеят да се радват на малките неща в живота. За тях рядко се пише, още по-рядко можем да ги видим по телевизията или чуем по радиото. Те не се оплакват и въпреки недоимъка намират сили да помагат на други. Напук на кризата те не щадят обичта си, а в замяна получават такава в двоен размер. И се чувстват щастливи.
Такива хора са семейство Петрови. В пловдивското село Куртово Конаре всички познават леля Кина и чичо Атанас. Затова и лесно ги откривам. Те са обикновено българско семейство с една дъщеря и внучка. Живеят в обикновена селска къща на два етажа, почти накрая на селото, в близост до жп линията. Дворът е обикновен селски, подреден двор – отпред при входната порта градинка с цветя и лозница, а зад къщата градина със зеленчуци. Необикновеното е, че в дома им са намерили подслон, храна, обич, ласка и грижи цели три деца. Не, не техни, а чужди – изоставени деца от домове за сираци. Последното дете Андон живее още при тях.
Стопанката е работила като лекар, сега е пенсионер, а чичо Атанас е бил шеф на гарата, преди да я закрият. Сега пак е в системата на БДЖ и продава билети на спирката.
Посещението ми е изненада за тях – не съм се обаждал, не сме се уговаряли. Леля Кина не се чувства добре, до преди минути е лежала, но въпреки това ме кани в къщата. Малката внучка играе с Андон на компютъра и от време на време шумно спорят кой кого е победил. Дъщерята е свикнала по всяко време у тях да идват различни хора – от институции, медии, семейства за консултации как се гледа чуждо дете или решили да приемат дете от дом. Сядаме около масата, чичо Атанас сервира безалкохолно и сладки, а домакинята започва своя разказ.
Преди десет години, покрай Коледа, от един дом за деца в Пловдив канят леля Кина да чете стихотворение. Тя написала подходящо стихче и отишла. „Още тогава попитах директорката на дома може ли през лятото да ми даде едно детенце да го гледам. Тя каза - може. И на 9 юни отидох. Пожелах момче, а тя каза: "Какво момче? Искате ли да ги видите и да си изберете?" Абе какво да го гледам, аз да не избирам картина. Дайте ми едно дете, дето видимо има нужда от обич. Тя вика, има едно детенце, дето няма нийде никого. При другите дойдат баби, лели, все някой да ги види, а то остава само. Майката го е оставила в пансион, когато е било на две годинки, и никога не го е търсила. И така го взех Марианчо” – разказва леля Кина.
Както си му е редът, подписала декларация, че на 14 септември ще го върне за училище. Още през първите дни станало ясно, че на малкия Мариан му харесва при новото семейство. Храната била чудесна, играел на воля, никой не му се карал. След около месец обаче Мариян се натъжил.
- Какво има, мойто момче, защо си тъжен? – попитала леля Кина.
- Моля те, лельо (първите дни така я наричал), не ме връщай в пансиона. Ако отида там, ще се самоубия – отговорил малкият човек.
Кина веднага се обадила на директорката на дома. Когато пристигнали да видят Мариан, той помислил, че идват да го взимат, и се скрил.
По това време стартирал английски проект за приемни семейства в България. Дотогава думата приемен родител според леля Кина не била позната за българския речник. Явили се 12 семейни двойки, кандидати да дадат внимание, обич, ласка и грижа на малки палавници. Следват интервюта, тестове, попълване на документи, декларации и Мариан станал част от семейството. „Аз съм едно дете на родителите ми, имам само една дъщеря, а винаги съм мечтала да имам голямо семейство. Но по-важното е да правим добро. Защото, ако забравим за тези неща, значи на Земята не сме си свършили работата. Всеки е дошъл с някаква мисия”, убедена е леля Кина.
Според нея приемничеството е призвание, както медицината и учителстването. Не е възможно да станеш приемна майка, при положение че трепериш, когато нещо детето е преместило или счупило или пък много ядат децата. „Иска се голямо търпение и да имаш голямо сърце. Не може като магазинери да си залепим като етикет по една усмивка и да се усмихваме, а отвътре душата ни да бушува. Децата са като сеизмографите – много лесно усещат дали наистина ги обичаш или не. Тук лицемерие не може да помогне.”
Мариaн сега е 12-и клас, учи в Семинарията в Пловдив и пее в два хора – църковен и народен. Имал музикална дарба още от малък и леля Кина го водила на уроци по пиано и пеене. През почивните дни и ваканцията си идва. Не пропуска ден, без да се обади по телефона и да попита как са вкъщи.
Второто дете, което приело семейството, е Петя. Преди това била при друга приемна майка, която не успяла да се справи със задълженията си. Така инцидентно настанили Петя у леля Кина, уж за временно, пък се оказало за години. Момичето завършило средно образование, върнало се в родното си село, намерило си работа и помага на родната си майка, която е инвалид. Вече е на 22 години, но разсъждава като зрял човек. И не пропуска повод да се обади или да намине през Куртово Конаре, да ги види и да се посъветва с приемната си майка. „Андон пък ми го препоръчаха социалните. Намерили го в една плевня и го прибрали, заедно с двете му братчета. Ама той се оказал костелив орех - два пъти бягал от пансионите, в които го настаняват. Лельо Кина, викат, ако има някой, който може да се справи с него, то това си ти. Приех го и успях да го укротя с много обич и внимание. Когато дойде, едва сричаше, сега е отличник в училище. Беше хърбав, а гледай сега какво хубаво момче стана”, хвали го докторката. Чичо Атанас също се включва в разговора. Братчето на Андон - Кънчо, идвало по двадесетина дни през ваканциите у тях. Обмислят да вземат и него, но са преценили, че на този етап няма да могат да издържат. „Наистина мазето е пълно с храна – цяло лято сме в градината, имаме зимнина, компоти, но трудно ще ни бъде с още едно дете. То не ще само храна, иска дрешки, лакомства, сладолед... Иска пари за училище... Абе, когато отмине кризата, тогава ще решим”, споделя жепеецът.
Засега се справят и не се оплакват. Какво спира българина да стане приемен родител, питам накрая домакините. Леля Кина се замисля, преди да отговори: „Хората не са узрели за такива жестове. От начина на живот ли, от кризата ли, просто се загубиха ценностите у човека. Станахме по-прагматични, по-меркантилни – този имал такава кола и аз да имам такава. Но не можем да си отворим сърцата. Ще поддържаме едно куче много скъпо, ще го дарим с обич, но никога няма да вземем такова дете. А децата се радват на добра дума, да ги погалиш, да ги насърчиш... Не всичко е пари в този живот... Вселенският закон е любов и без нея, каквото и да правиш, нищо не става.”
Тръгвам си. Хората ме изпращат до вратата – усмихнати, с ведри лица, уверени, че правят нещо полезно и необходимо за други, но и за себе си. Колко малко му трябва на човек да бъде щастлив. И да дарява щастие на други.


вестник "Новинар", 09.08.2010 г.

понеделник, 26 юли 2010 г.

Гето на гетото

Ако човек потърси значението на думата „гето”, във всезнаещия интернет се появява следното определение – „Гетото e място, където група хора от дадена расова или етническа група живеят насилствено или доброволно. Думата гето произлиза от Венецианското Gettore, където в близост до една леярна (ghèto, от getto = леене, отливане), чрез декрет от 29 март 1516 г. във Венецианската република са били заставени да живеят евреите. Днешното значение на думата гето се отнася за всякаква бедна или престъпна градска част. В България понятието се отнася най-вече за ромските квартали като например „Факултета“ в София, „Столипиново“ в Пловдив, „Максуда“ във Варна”. (цитат от Уикипедия).

Модерната дума „гето” в страната ни се наложи през последните 20 години. Преди това тази дума не се използваше у нас – нито се споменаваше от управляващите, нито се използваше в медийното пространство. Всички ромски махали попадаха в графата квартали, въпреки че голяма част от тях съществуваха от десетки години, без да фигурират в кадастралните планове и карти на градовете.

Гето ли е столичният квартал „Факултета”? За голяма част от обществото – да, класическо гето. За живеещите там, обаче, и за моя приятел Митко това е родното им място, махала, като всяка друга, но забравена от цар и от Бог. А когато едно място е забравено, оставено животът там да тече на самотек, без правила и закони, когато в него се влиза само предизборно – с по 10 лева, куп обещания и вмирисани кебапчета, и когато безработицата сред населението е с десетки проценти по-висока от средната за страната, то рано или късно гетото си го връща тъпкано с вересиите, не само на управляващите, но, за съжаление, и на обществото. Появяват се и се разпространяват и болести, и престъпност.                                                                                        Та ако приемем, че „Факултета” е гето, то как да наречем една от язвите му – крайната източна част на ул. „Братска дружба”? Това попитах моя водач Емо, когато стъпихме там, а той усмихнато се опита да ме успокои – „Е, това не е единственото такова място. Ако те заведа в „Камбоджа” (друга подобна част на квартала, така наречена от местните) – и там е същата мизерия. Ето, ако не си виждал гетото на гетото, нагледай се сега”.                                                 Навън е над 30-градусова жега. Вървим по тясна криволичеща „уличка” без асфалт, по средата й тече вадичка, с вода и други примеси, която децата ползват за разхлада. Отстрани малки схлупени къщурки, построени по бързата процедура с подръчни средства и материали. Миризмата е непоносима, мухите са навсякъде и хапят безмилостно. Някой е надул яка музика, млади хора седят на сянка и си говорят, но никой не пожелава да разговаря с мен. „Вие само идвате да ни снимате и после нищо...” – казва млада жена и отминава. Щастието ни се усмихва и попадаме на Божидар - най-ученият тук, изкарал три семестъра „Теология” и прекъснал поради липса на средства. Линейка на „Спешна помощ” минава покрай нас и отвежда поредното дете към болницата. „Всеки ден идва по няколко пъти. Най-често за малки деца. Те постоянно боледуват, докато свикнат с ужасните условия на живот тук. След втората си година, обаче, свикват ли, аклиматизират ли се, не мога да си го обясня, но имунната им система се калява и престават да боледуват – пояснява Божидар. – Но това не е за добро. Забелязвам, че растежът на децата е забавен – и на височина, и на килограми. Те изглеждат по-малки за годините си от своите връстници навън. От друга страна, страшното е, че и туберкулозата вилнее сред възрастните. Бях събрал доста епикризи. Писал съм и до Софиянски, когато беше кмет, и до царя, когато беше премиер, и до парламента. Още пазя входящите номера на молбите. Повярвай ми, приятелю, никой до днес не ми е отговорил и не си е мръднал пръста. Официално няма къщи тук, няма вода, няма канал, няма ток и ние не съществуваме. Но не е така – нас ни има, имаме къщи, вода и ток и живеем в нелегалност”.

Божидар живее тук от 13 години. Родил се и израснал в „Коньовица”. След това, през 1984 г. ги отчуждават и ги настаняват в апартамент. След 14 години получават писмо от общината, че нямат настанителна заповед и трябва да освободят апартамента. Така той и семейството му се озовават на това място. Построили си къщурка и заживели. Как така идваш и построяваш, питам, никой ли не ви спря? „Никой! По това време тук поголовно се строеше незаконно. И всички в общината знаеха, но не им пукаше. Може би така сме по-изгодни за манипулиране, за натриване на носовете, лесни за поставяне в зона партер. Защото когато трябва, като дойдат и кажат, ти законно ли живееш тук, ти казваш - не. И нататък нямаш думата и правиш каквото ти кажат”.

Покрай нас преминава възрастен мъж, теглещ бебешка количка, пълна с хартиени отпадъци. Едва когато спира пред къщата и започва да сортира находката си, забелязвам, че липсва дясната му ръка. „Не си мислете, че този човек е без ръка, защото е крал и някой е отнесъл ръката му. Загубил я е при трудова злополука. Той е работил в стъкларския завод и някаква машина му е причинила това. Сега обикаля по цял ден по контейнерите, за да изкара някой лев за децата си”. Друг негов съсед, 33-годишният Димчо, който живее там от 17 години, също изкарва хляба на децата си със събиране на вторични суровини, но той е „моторизиран” с кон и каруца. „Работих в строителството, имах си трудов договор, но миналата година шефът каза, че имало криза и да си ходя. И аз какво да правя? Децата трябва да ядат” – обяснява младият мъж. Както на други подобни места, основният поминък на хората са кофите за боклук. Само двама от мъжете тук работят. И то пак в този бранш – сметосъбирането. Безработицата, бедността и мизерията карат хората да вършат лоши неща, признават младите мъже. Божидар е бил таксиметраджия, но е работил само за арендната вноска и се е отказал. Търси си работа по обяви, звъни по телефони, но когато отиде на място и го видят мургав, му казват, че обявата вече не е актуална. Затова вече още по телефона им казва, че е ром, за да си спести ходенето. Въпреки трудностите той и съпругата му от 6 години полагат грижи като приемно семейство на седемгодишно момиче. „Отгледахме си я и сега ще бъде в първи клас. Мъжа ми даже я припозна и сега аз имам четири деца, а той пет” – смее се съпругата му.                                                   Дишането става все по трудно за хора, неживеещи тук. Мухите те карат непрекъснато да ръкомахаш, за да ги прогониш, но без успех. Време е за тръгване и с Емо поемаме по обратния път. „В това каре, ей оттук надолу, та чак до пътя, живеят не по-малко от две хиляди и петстотин човека. Представяш ли си колко зависими гласоподаватели са това” – обяснява той, докато напускаме пределите на гетото на гетото.

А ето как завършва описанието на думата гето в интернет: „В някои от тези области безработицата и бедността са много високи. Голяма част от тях са „рискови“ зони с висок процент на престъпност. Доста често ниското ниво на образование на голяма част от жителите на гетата не позволява тяхната интеграция в обществото, расовата дискриминация оказвана срещу тях има също голямо значение. По този начин много от младите се присъединяват към организирани локални банди, които им дават възможност да печелят пари, занимавайки се с всевъзможни престъпления. Голяма част от гетата са с висока концентрация на престъпления като убийства, грабежи, наркотрафик, рекет, проституция и др.”

Това отговаря на много от въпросите, които си задава обществото ни днес. Насажда омраза и вражда сред хората, предизвиква безредици и нарушаване на етническия мир. И подсказва на управляващите, че не е достатъчно само да се пишат планове и стратегии, да се водят всевъзможни дискусии от рода на „Цигани или роми”, да се приемат неработещи програми без бюджет и да се премахват гета от едно място и да се преместват на друго. Крайно време е да се прояви политическа воля, да се приеме и работи по една-единствена дългосрочна правителствена програма, в която ясно и точно да бъдат поставени проблемите, които трябва да бъдат разрешени. И да се работи действително. Защото, имитирайки дейност по тези проблеми, рискуваме в бъдеще България да се превърне в гето, а „Факултета” – в гето на гетото.


списание "Обектив", юли 2010

събота, 10 юли 2010 г.

Разходка до ада - блок номер 20 в Ямбол

29 души, от които 14 деца, живеят в един апартамент в нечовешки условия

 

Знаех предварително за блок 20 в Ямбол – чувал съм от хора, които са го виждали, гледал съм кадри по телевизията, разглеждал съм снимки в интернет. И може да се каже, че бях подготвен за срещата с него. Влизал съм в много цигански махали, едва ли нещо ще ме впечатли, самоуспокоявах се наум. Екзотичното ни посещение, организирано от общината до прочутия блок, се осъществи с най-сигурния за целта транспорт – „Лада Нива”, шофирана от кварталния полицай. След десетминутно пътуване през града и парка го видях отдалеч. И гледката на живо не само ме впечатли, а ме накара да се почувствам така, сякаш гледам филм на ужасите по Стивън Кинг. Колкото повече наближавах, толкова повече осъзнавах, че ако наистина има ад, той със сигурност е копирал начина на “живот” от това място. Отвън блокът изглежда така, все едно до него е паднала бомба – липсват цели стени, по-голямата част от апартаментите нямат прозорци и врати. Около него тонове боклуци, кал, смрад и нищета. От 12 години там няма ток, вода и канал. Има една улична чешма, по-скоро маркуч, от който постоянно тече вода и обяснява откъде се появява тази кал в сухо време.

По данни на общината регистрираните обитатели са 1260 човека, от които 667 деца. Неофициалните данни говорят за 1500-1800 обитатели на блока. Откриването на блока в квартал “Райна Княгиня” съвпада с началото на демократичните промени в страната през 1989 г. Красивият тогава жилищен блок се е състоял от 198 апартамента, като 145 от тях са били общинска собственост, а 53 собственост на частни лица. Разрухата започнала пет години след откриването. За да се стигне до днешното състояние на тази сграда, през всички тези години, общинската управа не е направила дори и опит да спре безчинствата. Което значи, че или не е знаела, че това е нейна собственост, или не й е пукало какво се случва там. Сегашното ръководство на общината се е нагърбило с проблема и е решило да премахне тази язва от територията на града.
Така попаднах на работна среща, озаглавена „Идентифициране на местните потребности и ресурси”, организирана от община Ямбол, с участието на експерти от Асоциацията на социалните работници, институт „Отворено общество” – София, социални работници от местната дирекция, здравни медиатори. Целта на срещата беше да се намерят най-добрите варианти за разрешаване на проблема, наречен блок 20. “Това е втора среща – пояснява зам.-кметът на община Ямбол Нина Русева. - Първата беше с представители на Държавната агенция за закрила на детето, на МТСП, неправителствени организации и всички експерти от Ямбол, които имат отношение по проблема. В резултат на първата работна среща е и настоящата. На нея бяха обсъдени възможните варианти за решение на проблема, а иначе решението, като цяло и радикално, е евентуалното разрушаване на съоръжението”. И тук веднага се появява въпросът – когато се разруши съоръжението, какво ще се случи с неговите обитатели?
По време на „огледа” на блока ни посрещна множество от хора. Млади и стари се радваха на слънчевото време отвън, а децата си играеха върху боклуците. Когато автомобилът спря, ни наобиколиха възрастни хора, млади майки с бебета в ръце, младежи. И въпросите заваляха: „Какво ще стане с нас?”, „Ще ни бутате ли?”, „Защо сте дошли?”.... Поговорих с някои от тях. Възрастен мъж каза, че живее там от 12 години, има семейство, деца, но от години няма работа. Никой от живеещите там не работи. Те обикалят сметищата и контейнерите из града, събират всичко подходящо за „вторични суровини” и го носят в блока. Там сортират „стоката”, която продават за стотинки, останалото изсипват навън или си остава вътре. Кой е разбивал цели стени, защо няма врати, прозорци - никой не знае. Качих се до третия етаж – в асансьорната шахта тонове боклук беше напластен така, сякаш е балиран. Вонята – ужасна. Млад мъж вървеше непрекъснато до мен: „А, брато, кажи сега какво да правим? Имам жена и дете, а тука се не живее... Детето е все болно... Виждаш, нали?... Не може тука да се диша от мръсотия...” На тръгване пък един от групата ни дълго време повтаряше, сякаш да убеди сам себе си - „О, не! Това е невъзможно, това е невъзможно”.
На самата среща разговарях и с единствения представител на ромския етнос от града Кина Атанасова, здравен медиатор, която се е ангажирала с проблема. „Това е един голям контингент от хора. Дойдат ли избори, всеки им обещава – няма да плащате ток, няма да плащате вода, наеми няма плащате. И така проблемите са се натрупали в последните 10-15 години. Затова община Ямбол е поканила експерти и мисля, че като цяло, вземайки по-голяма ангажираност от страна на всички власти – и държавна, и местна, трябва да се стигне до някакво решение”. На срещата научавам, че от ромския квартал има един общински съветник и цели двама от турчеещите се роми. От години има и назначен експерт по малцинствени въпроси. Учуди ме фактът, че нито един от тях не присъства в залата. Зададох въпроса защо, но вместо отговор получих споглеждане между участниците и леки усмивки.
„Проблемът, който наследихме, е много сериозен – разказва зам.-кметът Русева. - През 2008 г., със заповед на кмета на общината, сформирахме комисия с участието на специалисти от всички институции, включително от камарата на архитектите, на инженерите, ВИК, енергото. Комисията имаше за задача да установи техническото състояние на блока и да се запознае със социалния проблем, който се оказа доста по-сериозен от самото съоръжение.” Наред с написаното по-горе, комисията е установила още: Напълно унищожени са водоснабдителната и канализационната система, както и ел. инсталацията и токозахранването. Липсват подовите настилки в апартаментите. Стълбищните клетки са напълно разбити, липсват парапети. Наличните вътрешни ел. инсталации са опасни за здравето и живота на обитаващите, тъй като са изпълнени с подръчни и нестандартни материали. Отходните води се стичат по вертикалните стени в мазетата и създават опасност от подкопаване на основите на блока. Крайно лоши битови и хигиенни условия на живеещите. Опасност от свръхконцентрация на епидемии (морбили). Предпоставки за свръхконцентрация на кърлежовопредавани инфекции (30% от всички регистрирани в областта). Предпоставки за свръхконцентрация на остри заразни заболявания, предавани по контактно-битов път (20% от всички регистрирани в областта). Предпоставки за свръхконцентрация на заразни заболявания, предавани по въздушно-капков път (16% от всички регистрирани в областта). Предпоставки за свръхконцентрация на паразитози (36% от всички регистрирани в областта).
За периода 2003-2009 г. средно 26% от всички остри вирусни заболявания и паразитози в областта са регистрирани в блок 20. Процентите на заразени деца от скарлатина, морбили и варицела там са 100, а между 50 и 70 процента са болните от вирусен менингит, остър хепатит А и салмонелоза. Всичките 667 деца в блока са в риск – спрямо 13 е предприета мярка за закрила “настаняване в специализирана институция”, а спрямо 2 – мярка за закрила “настаняване в семейство на близки”. Първото място за най-много регистрирани жители в едно жилище е на апартамент 117 – цели 29 човека, от които 14 деца. Апартамент от 43 кв. м пък обитават 15 човека, от които 6 деца.
Заместник-кметът Нина Русева разясни следващите действия, които общината ще предприеме. Просто е невъзможно блок 20 да бъде реконструиран и саниран. Затова най-адекватната мярка на този етап според нея е да се събори сградата и разчисти теренът с цел отстраняване на екологичните, социално-битовите и медицинските проблеми.
Пришълците от други градове ще се завърнат по родните си места. Малкото собственици на апартаменти ще бъдат обезщетени. Най-големият проблем, на който общината все още търси отговор, е какво ще прави с останалите обитатели на ада от блок 20. Ще се изгражда ли ново гето, което след години ще се превърне в нов ад, в който ще израснат нови маргиналчета, или ще се търсят варианти за социализиране на превърнатите в маргинали хора? Има и друг вариант, който в кризата е доста доходоносен и може да спомогне да се запълни бюджетният дефицит на страната. Да не се събаря блокът и „хората” да продължат да живеят както досега. Мястото около блока да се огради с висока бетонна стена и да има само една врата. Пред нея да стои назначен човек, който срещу входна такса от 20 лева да пуска желаещите да видят какво представлява адът. Ако се рекламира в интернет като туристическа атракция, сигурен съм, че много чужденци ще се наредят на опашка пред стената. Така в страната ни, и не само в нея, ще се намалят и престъпленията, и прелюбодеянията, и каквото ви дойде наум и ще заживеем като в рая. А какво е рай, не съм го виждал и все още не знам!

вестник "Новинар", 26 юни 2010

понеделник, 31 май 2010 г.

Таксиджията Пикасо: Моите братя и сестри демокрацията ги оскуба, сготви и изяде



Аз оцелях, защото летях и не съм кацал на земята от 1989 година

 

 

Той е единственият шоумен сред таксиджиите и единствен таксиджия сред шоумените. Той е винаги в настроение, независимо дали е ден или нощ. Усмихнат, не се оплаква и целта му е да те разсмее. На цели 70 години е, а изглежда много по-млад. По цял ден върти волана из сокаците на столицата и помага с каквото може на двете си дъщери. Казва се Георги Николов-Пикасо от софийското село Опицвет. Истинската фамилия му била Трохнин, носил я с гордост дълги години, но поради бюрократични причини му я сменили преди двадесет години. Сега семейството на брат му е с една фамилия, а той с друга. Като шофьор на такси работи от 15 години и неговият автомобил се различава от всички останали както по външен, така и по вътрешен вид. Всякакви надписи, мъдрости, сентенции, закачки, поговорки и каквото ви дойде наум се набиват на очи веднага щом го зърнете. „Смехотерапевт – безплатно”, „Глътка смях и денят ви ще бъде изпълнен с енергия”, „Внимание! Джобя клиента, който заспива. Който има, ги вземам, който нема, ги оставям” и още хиляди щури надписи, напечатани в стихотворна форма и в проза и залепени по таблото на автомобила, по тавана, на предния и задния капак, по вратите, калниците и стъклата, те карат да забравиш заобикалящия те свят, да загърбиш за малко проблемите си, да се разсмееш и заредиш с положителна енергия. А когато заговори и самият шофьор, който твърди, че е автор на произведенията, вече забравяш накъде си тръгнал и накрая не ти се слиза от шоутаксито. „Разговаряме” с бай Георги в собствения му автомобил, който все още изплаща. По-скоро той си изнася монолога, а аз едва смогвам да се вметна с въпрос. Започва да отговаря сериозно и в един момент включва части от репертоара си. Някои са заучени, други му хрумват в момента. Спираме на един паркинг и неговото представяне започна така: "Какво ще се представям. Направо ще се разконспирирам. На 70 години съм, чувствам се на 17. И сам виждате, че не съм много добре. Но това ми помага в голямата лудница, в която живеем. В която всеки си има някакъв номер и се спасява, а аз си имам цяла програма. Защото лудницата е пълна. А пълна е, защото който веднъж дойде, пак се връща и властта си е една и съща".

- Влече ви поезията?
- Разбира се. Занимавам се с поезия, философия, хумор и сатира.
- А защо ви наричат Пикасо?
- Защото съм и художник. Преди да стана таксиметраджия, всяка година ходех по морето и рисувах портрети на летуващите. Когато станах шоутаксиджия, колегите ме разпознаха и ми лепнаха прякора Пикасо.
- Как реагират хората, когато се качат в таксито? Как разбирате дали е необходимо да  развеселите даден клиент?
- Не ми липсва психическа прозорливост. И съобразно интелекта на човека, който ще седне до мен и коефициента на неговата интелигентност, аз заемам оная духовна дистанция до него, до която трябва да бъда.
Като се качи клиентът, независимо в какво настроение е, го оставям да се ориентира. Аз си помислих – вика, – като има толкова мъдрости и надписи, има някаква надценка. Викам не. Някой път се майтапя и викам – Всичко си е включено в бакшиша, пардон, в тарифата. Това, което най-много им прави впечатление, са ония неща, от които хората имат нужда – хуморът. Ето тук съм го написал – кога налегне ме тревога, без поезия не мога. Творя, каквото мога, това е мойта дрога. Която вземам всеки ден от живота, на който аз съм фен. Кога за теб, кога за мен, пиша всеки ден. Жабката ми е пълна с визитки и на професори, и на какви ли не хора. Аз съм човекът птица, зодия лебед и съм под закрила на закона, щото съм на изчезване. Моите братя и сестри демокрацията ги оскуба, сготви и изяде. Някои ни и предаде. Аз оцелях, защото летях. Ама аз изобщо не съм кацал на земята от 1989 година. А ето този надпис на километража ми го роди главата един ден, когато две дами се качиха, захапали цигари. Влизат, продължават да пушат и казват: „Господине, карайте, че много бързаме”. Обаче не казват накъде. И аз не тръгвам. Едната казва – Господине, няма ли да тръгнете? Тогава им казах – Уважаеми госпожи, преди да тръгнем, искам да ви кажа две неща. Ако не знаете накъде сте тръгнали, всички пътища водят дотам. И другото, уважаеми госпожи, е, че на мене ми се прави секс повече, отколкото на вас ви се пуши. Но тъй като не правя секс по вашите легла, моля и вие не пушете в моята кола. И те умряха да се смеят.
- Какво може да се импровизира на тема ТКЗС?
- А, ТКЗС-то ли? Вижте сега - когато българинът се труди, търси го на полето, това му е навик от ТКЗС-то. Когато българинът краде, търси го не знам къде. Но знам, че от сой му е битието и това му е навик от ТКЗС-то. Когато на българинът му е весело, търси го у дома, на софрата с децата, с пълна кана в ръката. С вино червено, после с бело, пие с мезе дебело от прасето, от телето, пие смело, даже и с котлето. Това му е навик и от ТКЗС-то. Когато на българина му е мъчно, че животът го мачка, че освен кафенета, друго производство не бачка, търси го в кафето. Това му е навик след ТКЗС-то. Когато българинът се бори, търси го в гората, с пушка в ръката и с пръст на спусък-петлето. Това му е навик преди ТКЗС-то. А днеска борбата не става, гората я няма. Царят е изсече и в Европа сме вече модерна държава. С пушка не става. Модерно е сега да се борим на шега. Да се борим с оловото на словото, да се плюем и заливаме с помия и после да си пием заедно домашната, акцизната ракия.
- За пари ли го правите това шоу?
- Не съм чул таксиметров шофьор да е станал богат. Въпреки бакшишите. Не го правя заради пари. Аз съм единствен шофьор шоумен, единствен в България и втори в света. Затова съм написал тука: „На вниманието на клиентите – „Поради ниските тарифи на таксиметровите услуги, високите цени на горивата и богатото духовно състояние на водача бакшишът не е задължителен, но е препоръчителен”.
Старая се да създавам, да заразявам хората с добро настроение. Защото от години наред всички сме затрупани малко или много с проблеми. А небето е дарило човека с три неща срещу многобройните му теглила – надеждата, съня и смеха. Ваксина против смеха няма. Смехът създава проблем на нашия проблем, затова трябва да разширим ъгъла на усмивката. Защото усмивката намалява стреса и стимулира сърцето. Да погледнем небето, да видим слънцето и когато изстинем един от друг, да събудим топлината един към друг.
Много пъти съм попадал на колеги намръщени, станали жертва на своите проблеми, откъдето идва и настроението. Защото на нас, таксиметровите шофьори, все ни малее. И как нема да ни малее, като не ни стига? Е, как ще ми стига, като както вчера, така и днес изкарах колкото за една вечеря и нямам никакъв прогрес. И така увисвам нос над скоростния лост. И в тая моя честа поза, вече замислям се да пиша и проза.
- Колко е най-големият ви бакшиш?
- 43 лева и стотинки. Возих едно семейство с две деца. Когато се качиха в таксито, нещо спореха и жената каза – хайде да не занимаваме човека сега. Господине, пуснете радиото. Много съжалявам – казах – радиото ми е повредено, но аз ще го замествам. И не си затворих устата до края. Когато стигнахме, мъжът ми подаде 50-левова банкнота. Сметката му правеше 7,20. Нямате ли по-дребна банкнота, викам, да мога да ви върна. Не, аз не ви ги давам, за да ми връщате – каза той. – Ние все едно бяхме на театър. Задръжте ги и ви благодарим.
- Рецептата според вас за оцеляване в криза?
- Каква е рецептата ли? Да бъдем по-добронамерени един към друг. По-усмихнати. Да не забравяме изначалната си енергия, защото ние сме произлезли от нея, а след това сме дошли в света на нещата, на телата, на умовете и на егото. Има много отчаяни хора, но има и позитивно мислещи хора. Най-после трябва да повярваме на тия, които сега ни управляват. Ще оцелеем, ще излезем от кризата скоро, но с общи усилия.
- Не ви ли омръзва толкова години всеки ден да разсмивате хора, да им създавате настроение?
- Вижте, когато зареждам хората около мен с позитивна енергия, техните реакции, а те са винаги положителни, рефлектират и върху мен. Зареждайки хората, зареждам и себе си.
- Тук пише - „Единственият начин да живееш по-дълго е да остарееш бавно”. Вие успявате ли да остарявате бавно?
- Да, старая се. Много помага настроението. Ако си мислиш лоши неща, лошо ще ти е настроението. Усмихнеш ли се на човека срещу теб, и той ще ти се усмихне.
Доста време отделих, трябва да тръгвам. Дългът ме зове – усмихнато завършва бай Георги и подава ръка. – И не забравяй – светът е оцелял, защото се е смял!

 

 вестник "Новинар", 01.06.2010