Репортажи, интервюта, размисли, видели бял свят на страниците на вестниците "Поглед", "Класа",
"Новинар", "Дром Дромендар", "Седем", списанията "О Рома" и "Обектив".
Тук е мястото да благодаря на Валери Найденов, който ми даде шанс.

четвъртък, 28 март 2013 г.

Роден на 2 юни

В деня на обявяване на служебния кабинет от президента един обикновен гражданин на Република България, живеещ в малкото градче Брезник, нито знаеше, нито се интересуваше кой ще бъде служебният премиер и кои министрите. Лежеше по гръб на обикновено, желязно легло, сам в стаята и гледаше тавана. Какво си мислеше 56-годишният Петър никой не знаеше и едва ли някога ще узнае.
Той, Петър, е бил

обикновен и съвестен работник в брезнишкото ДеЗеРеЧе
(Държавно предприятие за резервни части). Работил е до закриването му през 2007 година. Оттогава, както повечето негови съграждани, е в масовата графа трайно безработен. Съпругата му също не работи. Обикаля околностите на града и събира желязо. Синът също няма работа, а снахата отскоро е започнала като озеленител по временната заетост на четиричасов работен ден. Как живее семейство почти без доходи ще разберете, ако посетите дома им, където бедността наднича от всяко кътче на къщата.
В началото на януари се случило чудо – назначили го на работа по временната заетост на половин щат. Зарадвали се, че най-после ще има някакъв доход, но радостта се оказала твърде кратка.
Преди една година Петър усеща, че нещо не е добре – появила се някаква бучка на гърлото му и го боляло. Личният му лекар го успокоявал, че няма страшно.

Подутината през това време бавно увеличава размера си
В началото на тази година, по настояване на семейството, Петър сменя личния си лекар и се доверява на доктор Валери Величков. Въпреки липсата на здравни осигуровки той полага необходимите грижи за своя пациент. Докторът се запознава със състоянието му и казва на близките му, че трябва спешно да се направят изследвания и ги насочва към столична болница. Здравният медиатор Даниела, която работи в града, също търси начини да помага на Петър. Тя го придружава до болница в София, където ги изпраща д-р Величков. „Попаднахме там на добър лекар. Въпреки че Петър няма здравни осигуровки, докторът го прие, направи биопсия и каза, че спешно трябва да се оперира. Най-лошата диагноза е… Но за да го приемат в болница и да го оперират, трябва да се платят осигуровките, които са около 800 лева” – споделя Даниела.
За някои в страната тази сума е равносилна на една вечеря в скъп ресторант, но за хора като Петър е цяло състояние. Обърнали се за помощ към социални грижи – отказали им! Снахата на Петър кандидатствала за заем от банка – не я одобрили.
Даниела написала и изпратила писмо до водеща на едно телевизионно предаване с надеждата оттам да помогнат. Изглежда не са се заинтересували от случая. Накрая попада на информация на неправителствената организация „Ларго”, която провежда застъпническа кампания за улесняване на достъпа на социално слаби, здравно неосигурени лица, до здравна помощ. В нея открива, че съществува постановление №17 на Министерския съвет на Република България от януари 2007 година, което регламентира условията и реда за диагностика и болнично лечение на лица от уязвими социални групи, които нямат ресурси за лично участие в здравноосигурителния процес. Казано на разбираем език - хора, които са социално слаби и нямат здравноосигурителни вноски, имат право да се лекуват в здравните заведения, като след подготвяне на определени документи здравното заведение ще получи дължимите суми за лечението на такъв пациент от Министерството на труда и социалната политика. Свързва се с организацията и техен екип отива в Брезник. Сред тях съм и аз. След проведените срещи с Даниела, със здравни служители на Спешна помощ и д-р Величков, придружени от снахата на Петър, се отправяме към дома им.
И така го заварихме – лежащ по гръб на леглото и гледащ тавана. Помогнаха му да седне.

Имаше вид на отчаян и вече предал се човек
„Какво съм виновен, че немам работа. И как да плащам осигуровки, когато нема пари и за хлеб? То докторите в София направо си ми казаха – ако искаш операция, требе да цакаш. Демек, требе да давам пари… А аз немам… Ето, колегите от временната заетост са събирали стотинки за мен. И те като мен бедни, събрали 40 лева… Не им искам парите…Не искам и да излизам навън, да ме гледат комшиите такъв… А иначе, ако се оперирам, след една седмица сичко че се промени… Ама, откъде да намера 800 лева?…” – реди Петър, а очите му влажни.
Спрял и да се храни, казва съпругата му. „Вече няколко дни не иска да яде. Само лежи и не иска да говори с никого” – добавя и снахата Ева. Даниела му разказа за постановлението, че сме ходили при доктор Величков и той вече знае за него, ще подготвят необходимите документи и пак ще отидат в болницата в София. Започнахме да го насърчаваме да не се отказва, заговорихме и за други неща, за общи познати, за роднини.
„Какъв е тоя късмет – започнах някаква работа, а се разболях. Мен от работа не ме е страх, цял живот съм работил. Тогава си имахме всичко, не съм си лишавал семейството… А сега? Що народ седи без работа и гладува… Бре, какви времена дойдоха…” – негодува от сбърканата система болният.
Седяхме при него и си говорихме около час. Не зная дали заради вниманието или съзиране на някаква надежда за себе си, той от дума на дума се промени.
На мястото на тъгата във влажните му очи се появи пламъче
Просто оживя човекът. Преди да си тръгнем, ненадейно каза: „Вижте, искам ви сички на 2 юни да дойдете тука. Тогава имам рожден ден, елате да празнуваме заедно. Каним ви, че ви чекам”.
Стана от леглото и настоя да ни изпрати до портата. Излязохме на улицата, той също. Подаде ръка за довиждане, пожелахме му успех и поехме по пътя си.
След няколко дни позвъних по телефона на Даниела и попитах какво се случи. „Нищо. Плаче ми се. Отидохме в болницата в София с подготвени документи по постановлението. Но лекарите казаха, че не знаят за него и че болницата не е социални грижи. Не знам къде съм, постоянно мисля за Петър. Откъде намериха тези хора пари за превоз не знам… Не мога да му помогна, дори някакви обезболяващи да си купи, че започнаха болките му…”.
Петър въобще не го интересуват успехите на управляващите. Не го интересува и кой е новият служебен премиер, защото нищо няма да се промени. Той знае, че хиляди български граждани в страната живеят и умират като него в бедност и мизерия, че стотици хиляди са предпочели полетата на Испания, Португалия, Италия, Кипър и Гърция или кофите за смет на Франция, Германия и Англия пред глада в родината си. И има прости въпроси, на които управляващите, и вчерашни, и днешни и утрешни няма да отговорят – защо няма работа от години, защо не може да си плаща осигуровките, защо няма право да се лекува, защо „социалните работници” не са социални, защо лекарите не знаят за постановление №17 на Министерския съвет, защо не го прилагат на практика, защо, защо, защо…? Или с две думи – защо той, Петър, няма право на живот? Поне до 2 юни! Денят на великия Христо Ботьов и рожден ден на нещастника Петър!

P.S. Въпрос към служителите на МТСП - След като човек като Петър няма право на еднократна помощ, за да продължи да живее, ще има ли право на такава за погребение?


вестник "НОВИНАР", 27 март 2013 г.