Репортажи, интервюта, размисли, видели бял свят на страниците на вестниците "Поглед", "Класа",
"Новинар", "Дром Дромендар", "Седем", списанията "О Рома" и "Обектив".
Тук е мястото да благодаря на Валери Найденов, който ми даде шанс.

сряда, 16 януари 2013 г.

Една нощ с „Антипън”


Преди 10 години през нощта на пътя София – Кюстендил.
-  Добър вечер! Или добро утро. Дайте документите на колата, книжката и личните карти на пътниците!
Пътният полицай ни гледаше подозрително – в старата Жигули пътувахме четирима мургави мъже. Колегата му обикаляше и оглеждаше колата. Извадих документите, събрах личните карти на момчетата и ги подадох през сваления прозорец на колата.     -  Заповядайте – казах.
-  От къде идвате толкова късно? – попита полицая, докато разглеждаше документите.     -  От участие в София– обади се Димо, който все бързаше да каже нещо изтъкващо.
-  Какво участие? Да не сте оркестър?
-  Не, артисти сме, самодейци – доуточни и Стефан.
-  Да бе, артисти – наведе се и с фенерчето започна да осветява лицата ни и да сверява снимките от личните карти. – Я отвори багажника на колата.
Слязох и отворих. Багажника беше пълен с чанти и сакове. Навярно полицая си е помислил – “Ей сега ги спипах” и с ехидна усмивка се обърна към мен:
-  Какви са тия чанти, какво има в тях?
-  Костюми.
Другия полицай също дойде отзад, видя пълния багажник и издаде заповед:
- Я всички слезте от колата.
Слязоха и останалите. Шики ме гледаше учудено, Стефан спокойно си запали цигара, а в ухиления поглед на Димо се четеше насмешка.
-  Абе много чанти носите. Я ги свалете да видим какво има вътре – втория полицай вече вярваше, че са заловили банда крадци.
Всеки от нас си свали  кой чанта, кой сак и чанта и на фона на светлината от фенерчето пред погледите на полицайте аз и Стефан започнахме да вадим женски дрехи – рокли, пенюари, сутиени, перуки, различни шарени забрадки, мъжки панталони, сака и вратовръзки, гердани, гривни, червила и гримове. Димо, който играе ролята на циганче-лепилар измъкна натурално мръсния си парцалив сценичен костюм. Шики извади старо войнишко кепе от строителни войски, зимен войнишки клин, очила без стъкла, мъжки шлифер, руса перука, шарена риза …
Полицаите се шашнаха и не знаеха какво да кажат. Сигурно са си мислили – тия или са крадци и крадат всичко, каквото намерят, или са клошари. Ние се спогледнахме и започнахме да се смеем.
-  Ние сме ромска група за хумор и сатира – разиграваме скечове. Тази вечер играхме в бившия Партиен дом в София, по случай 8-ми април - Международния ден на ромите. Лично министъра на културата ни даде тази грамота за принос в утврждаването на ромската културна идентичност – изпях на един дъх аз и показах грамотата.
В този момент се почувствах като мъжката половина от известния попфолк дует Марко и Снежина. И него го спрял катаджия за нарушение на пътя, а той му казал: “Чакай бе, брато, не ме ли позна, аз съм Марко и Снежина.”
-  А, пари не ви ли дадоха – полюбопитства единия, след като хвърли поглед на грамотата и реши за себе си, че казваме истината.
- Платиха ни само пътните и вечерята.
- Е, щом сте артисти, я изиграйте нещо – ненадейно предложи втория.
Стана ни още по смешно. Само това не ни се беше случвало – да играем в три часа през нощта, на пътя между София и Кюстендил, пред публика от двама скучаещи пътни полицаи, които до преди малко си мислеха, че сме крадци. Е, няма начин. Уточнихме скеча, надянахме по част от костюмите – да личи че сме жени, измъкнахме от багажника и реквизит, една метла – да се сетят, че сме метачки и започнахме нашето представление, като по Шекспир:
Жади, хайде стига мете.
Дай да поседнем тука двете.
Остави го тоз боклук,
ела, ела седни тук.                                                                    

Имаме началник нов,
като ракета на НАТО е готов,
ако ни види да седим
ще ни издуха като дим.

Сядай, после на площада ще метем,
пък дано някой гаджо да оплетем.

Лельо Анжелина, месеца отмина                                                        
-  иде Нова година,
работиме с метлата -
ни аванс, ни заплата.

Виж сега какво излиза
пари няма-общината е в криза.
Но ти си млада, хубава, тук не се мъчи.
Работи на магистралата, че си ромка, не ти личи.
………………………………………………

И така нататък! В скеча неграмотните метачки говорят за лошия си началник, взимат отношение за образованието на ромите, интеграцията, за ромските лидери и прословутата Декада на ромското включване, за политиката в страната и невярващи вече в нищо завършват с:                     Каквото и да стане,
ние няма да разберем.                                               Хайде ставай,
дай да изметем,
                        че довечера е Коледа,
                        със старите и с децата
в къщи ще се съберем.
                        Ще попеем,
ще поплачем, 
Божия късмет ще изберем.

След финала полицаите заръкопляскаха. - Кой ви пише тези неща? – оцениха не само играта, но и текста в стихотворна форма.Ние. Браво! Айде, бегайте – свойски ни подадоха документите, вече окончателно убедили се, че не сме банда крадци.
По пътя продължихме да се шегуваме помежду си за случката. Не бяхме сърдити на  полицаите за проверката и тарашенето на багажа – все пак такава им е работата и те си я вършеха. Не се сърдехме и за нощната игра – играли сме при какви ли не условия и пред каква ли не публика. Изнасяли сме програми в Бобовдолския затвор – чудесна публика по разбираеми причини,  в Монтана, Плевен, Пловдив, Перник, София , Кюстендил, Свиленград,  Дупница, по свадби, кръщенета, абитуриентски вечери, мутренски партита /там беше най-страшно, но взехме добри пари/. Е, вече имахме участие и в пътнополицейска културна вечер.
И от дума на дума се върнахме с двадесет и няколко години назад. Върнахме се в началото на далечната 1981 година, през миналия век. Началото на нашата “творческа кариера”, когато бяхме ученици. Спомнихме си за нашия откривател и ръководител Георги Младенов, Бог да го прости. Българинът Жоро, израстнал в циганската ни махала, който разбираше и говореше ромски по-добре от нас. Той ни вдъхна тази любов към изкуството и ни поведе по този път. Учеше ни как да се храним с нож и вилица, как да бъдем кавалери на дамите, как да общуваме с хора и какво ли не още. Стари партиини членове, през онези години, идваха при него да им говори за международните събития. Почина млад, преди да навърши 25 години. В негова памет запазихме името на групата - “Антипън”. Тогава бяхме 11-12 човека, сега сме само четирима. Бяхме деца, сега сме мъже – всеки със семейство и деца. Всеки от нас работи по нещо друго, за да изкарва прехраната на децата си, а “творим” и репетираме, когато сме свободни.  Шики навремето беше избягал от донаборната школа за шофьори в Перник, за да участва в окръжния преглед на естрадно-сатиричните групи. Тогава се класирахме за Републиканския преглед в Разград и завоювахме сребърни и бронзови медали. Сега Шики намира начин да излъже и избяга от жена си, когато трябва да играем някъде. По принцип съпругите ни казват, че сме циркаджии и не гледат с добро око на това, което правим.  Имат право - не печелим пари от тази дейност и вместо да сме при семействата си през свободното време, репетираме някъде или играем някъде. Но и ние имаме право. За нас това е повече от хоби – не само релаксираме и прекарваме приятно свободното си време. За нас това е нужда – така се зареждаме с енергия. И мисия – чрез езика на хумора и сатирата да показваме недъзите на ромската общност и на обществото като цяло, да провокираме хората да се променят към добро.
- Момчета помните ли как в Стара Загора изкарах акъла на Цар Киро ? – обади се от задната седалка Димо. В колата се разнесе мощен смях. Че това забравя ли се? Цар Киро е почетен гост на ромски празник в Стара Загора. В центъра на града, пред общината, има концертна програма – певци, оркестри, танцови състави. Ние ще играем там за първи път. Никой нито ни знае, нито познава. След приветствията на официалните лица програмата започва. Официалните лица стоят в дъното на сцената, а пред тях се развиват действията. Има охрана, която не позволява никой да се докосне да величеството. Идва нашия ред. Излизат Шики и Стефан и започват. Димо, с мръсните дрехи и найлоновата торбичка в ръце, трябва да се появи след секунди. Да, но официалните лица, които се заливат от смях, му пречат. И Димо решава да поблъсне точно Цар Киро - той да му направи път да мине. Царят се обръща към него, стряска се от вида му, скрива усмивката си и казва на охраната “Абе, махнете оттук този дрогиран просяк”. Човекът помислил, че Димо иска от него пари. За малко не пропадна появяването на Димо на сцената. Добре че до Царя стоеше организатора на програмата. “Оставете го, той е от тия, които гледаме”. При появата на Димо на сцената публиката падна от смях. Само на Цар Киро не му беше до смях. Притесни се, че се е изложил човека.
Влязохме в Кюстендил. Погледнах часовника – почти пет сутринта. А в шест трябваше да съм на работа. Работех като шофьор на маршрутно бусче. Димо беше по временната заетост, Шики – дърводелец, Стефан – в обувния завод.  
- Да пием по кафе и направо на работа – предложих.
В барчето на Симо нямаше никой. Бармана, дремещ на стола, се развесели като ни видя.

Към днешна дата равносметката ни е такава – Стефан, с цялото си семейство, е в братска Испания. Работят всички и са добре. Димо и съпругата му са в Кипър – там им се роди момиче, а синът му учи в България. Шики и аз сме тук и поддържаме огъня. Към нас се присъединяват от време на време Яница /българско момиче, с луда циганска кръв/ и Иван. Последното ни съвместно участие бе на Василица в препълнената спортна зала в Дупница. Там се убедихме, че все още има нужда от нас! Значи – продължаваме!