Репортажи, интервюта, размисли, видели бял свят на страниците на вестниците "Поглед", "Класа",
"Новинар", "Дром Дромендар", "Седем", списанията "О Рома" и "Обектив".
Тук е мястото да благодаря на Валери Найденов, който ми даде шанс.

вторник, 12 февруари 2008 г.

Моля, всички лични карти за проверка!


Преди няколко месеца в Ихтиман ромката леля Траянка среща свои познати от кюстендилската махала и споделя, че й е мъчно за родното място, че иска да се прибере, но няма пари. От уста на уста хаберът стига до дъщеря й Роза, която повече от 15 години не е виждала майка си. Решава да я открие и да я прибере при себе си...
Някой казва да я търси във Видин. Роза се свързва с тамошната рода - казват: "Тука я нема". Какво да прави, чуди се дъщерята, но на помощ идва махаленска информационна агенция. Новината била, че Траянка трябва да е във Велинград. Роза вдига съпруга си Димо, наемат лека кола и тръгват да обикалят махалите на Велинград. Нанай (няма) такава жена. Казват им да пробват в Ихтиман. И те поемат нататък. Отиват в циганската махала, питат, разпитват - нищо. Случайно срещат някаква позната, която им казва, че Траянка живее в града. "Сред българи живее с дядо Слави, който е майстор на такива звънци, каде се слагат на агнета". Питат тук, питат там, най-после я откриват. Прегръдки, целувки, сълзи. Траянка, като видяла дъщеря си и зет си, решила да си тръгне с тях за Кюстендил. Роза казала да си вземе личната карта. "Немам" - отговорила майката. "Как така немаш?" - учудила се щерката. "Язека от 30 години и повече немам такава карта! - признала Траянка. - Некога имах паспорт, ама това беше многу одавна". Кво да правят? Качват я на колата и си я прибират. Димо почнал да се чуди и да се мае какво да прави - тъщата нямала нито акт за раждане, нито си знаела ЕГН-то, нямала адресна регистрация, за личен лекар да не говорим. Нищо нямала по което да личи, че е жив човек. Неграмотна, болнава и не говори добре български. Знае само, че е родена през 1946 година. Един път казвала, че има шест деца. След това - седем. Не помнела през кои години ги е раждала. Отдавна не ги е виждала и им бъркала имената. Не знаела кое къде живее. Според Роза майка й е родила общо десет деца. Тя е третото поред и първо от втория мъж на Траянка.
На другия ден, след като се прибирали в Кюстендил, Димо отива при кметския наместник Стефан Лазаров и му разказва всичко от игла до конец. Стефан е симпатяга, винаги готов да помогне, врял е и е кипял в какви ли не работи, но се хванал за главата.
- Такова чудо не бях виждал. Не вярвах, че човек може да живее толкова години без документ за самоличност. Помагал съм на какви ли не хора, имал съм какви ли не случаи. Но от туй чудо направо ми настръхна косата.
Завел я в общината, после в полицията, от врата на врата, от гише на гише. Успяват да открият ЕГН-то. Шибват и една глоба, но вадят акт за раждане. Оправят и адресната регистрация, написват молба за лична карта. -В понеделник, че е готова - радва се Траянка. Говори ми на завален българо-цигански, разбира ме се с помощта на Роза и Димо. Тя е може би единствената жителка на страната, която досега не е гласувала на избори.
- Е, па да - по изборите даваха пари, а на мен не дадоха. Немала лична карта, затова не гласувала - признава си тя.
Не си спомня да е получавала детски надбавки за децата. Социални помощи - също. По време на раждане в болниците никой не е търсил нито паспорт преди, нито лична карта след това. Никога не е имала личен лекар, но в Ихтиман, когато не била добре "одим на дофторо, он ми мери на това...на кръвното" - разказва ромката.
През времената, когато във влаковете редовно се проверяваха паспортите на пътуващите, Траянка спокойно се е придвижвала нагоре-надолу без документ за самоличност. “Искат паспорт – нема паспорт, свалят на гара, качва се на друг влак и пътува”.
Траянка е родила десет деца от трима мъже. С нито един от тях не е имала граждански брак. От първия мъж в Петрич има две деца. От втория в Радомир – шест. От третия в Асеновград – две, от които едното е починало като бебе. Роза е от “втория брак” на Траянка. Вторият мъж Васил е приел и отгледал като свои и двете деца на Траянка от петричкия мъж. Докато имала паспорт, тя работила от време на време в консервени фабрики. Той като хамалин на гарата, а след това като товарач на камион към бившата “Търговия”. Обичал да си попийва.
В махалите, когато някой почине, вечерта се събират хора – близки, роднини, комшии. Палят огън на двора или на улицата и цяла нощ седят около него. По този начин почитат мъртвия. Семейството на починалия раздава за Бог да прости локум, сладки, семки, цигари, ракия… Та на една такава сбирка Васил сръбнал повечко. Прибрал се в зори, изпил една лимонада, казал че му е студено и си легнал. Около обяд Траянка започнала да го буди. “Да стане да обедва. Викам, викам, а он умрел”. Починал млад на 37 години. Траянка казва, че са му сложили в чашата с ракия пепел от цигара. “Правиха му утопция и казаха, че е отровен, ама нали имаше кумунизъм и си траяха хората”.
Останала сама, тя дала част от децата по домове в страната. При нея останали три, сред които и Роза. След това се задомила в Асеновград. Но попаднала на лош човек, който я биел редовно. Родила още две деца. Едното починало. След време Роза се оженила за Димо и поканила майка си на сватба. Асеновградският мъж обаче не пуснал Траянка да отиде на сватбата на дъщеря си. Плакала, но преглътнала и това. Боят продължил, тя не издържала, оставила другото дете да го гледа бащата и тръгнала за Кюстендил. Но се озовала във Велинград. Поживяла и там няколко години без адресна регистрация и лична карта. Хранила се като събирала вторични суровини, спяла при познати. След това пътят и минал през Видин и накрая се установила в Ихтиман. Хванала се овчарка при някакъв старец. Живеела при него. Гледала му овцете, той и давал подслон и храна. Друго не и трябвало. Но добрия човечец предал Богу дух, синовете му поели бизнеса и я изгонили. Пак останала на улицата. Тогава се появил последния мъж на Траянка – дядо Слави, суров влашки циганин. Нанесли се в порутена сграда в града, която е “очуждена и требе да се бутне” и заживели заедно. - Он прави звонци за ягнетата, оди на пазаро и ги продава. Я обикалям по градо, сабирам отпадаци и те така живеем – казва Траянка – Нема пенция, нема помощ.
"Тъщата на 61 години, вече е нов човек. Истински европеец. Има чисто нова лична евро-карта, с която може да пътува в страните от Европейския съюз, евро-ЕГН, евро-адресна регистрация. Скоро ще има и личен евро-лекар" – шегува се Димо.
Той и Роза мислят вече да не я пускат никъде. Да не вземе сега да се загуби по Европата, че тогава трудно ще я намерят. И скъпо ще им излезе. Споделят, че ще открият и другите деца и ще ги поканят на гости. Роза, която е на 36 години, знае някои от братята и сестрите си в кои градове живеят, какво работят. От тях ще разбере за останалите. Най-голямата сестра Фидана, от първия мъж на Траянка, трябва да е на 42 години. Вальо – около 40-те и така до най-малкото.
А Траянка вече не мисли да се връща при дядо Слави. И той и посягал, удрял я с юмруци по бъбреците. Ще живее при Роза и ще чака да се съберат децата й, за да ги види.
Ако е решил Господ!

Роден на Бъдни вечер цигуларят Венци Такев: Бъркам в душите на хората


Научих цигулката да говори и да ми казва името
Той е ром и детството му минава в столичния квартал “Факултета”. Известен не само в България. Главно действащо лице е в концертни изяви на известни певци от различни жанрове. На сцената е гениален импровизатор. Венци е добър съпруг, баща и дядо. Ром е, но се гордее, че е българин. Той е успял човек. Научил е цигулката си да говори и да произнася името му. Винаги е усмихнат.
Това е Божият човек Венци Такев, роден е навръх Малка Коледа.

Усмивката по принцип е нещо хубаво за човека. Тя ни различава от животните. На мен един ми казваше :“Ето ти, Венци, 50 лева, да не се смееш десет минути”. Аз взех парите, но немаше и една минута и почнах да се смея. А моите приятели му викат – “Ти Венци с 50 лева ли че го подкупваш. На него и един милион да му дадеш, той не може като свири, да не се смее. Това му е душата, това му е Божата дарба – да се смее и весели хората”. Пък и хубави зъби имам, и мустаци си имам и всичко…
Та ние сме 5 братя и една сестра. Имам три щерки, осем внука и три правнучета. Свиря на цигулка от 7-годишна възраст. Баща ми беше един от добрите акордеонисти навремето и работеше като корепетитор в най-големия културен дом на “Възраждане”. Свиреше на всички танцови състави.
Първата ръсачка
И аз от малък често ходех там и слушах. Имаше много концерти, идваха румънци, гърци, изнасяха програми. Мене ме пускаха без билет, защото ме познаваха. И като се прибера вкъщи, по цяла нощ свирене. Много труд положих. Без труд нищо не става, да знаете, ей. На всички хора го казвам това – ще положите труд, за да ви е хапката сладка.
Помня бях малък – някъде към деветгодишен. Срещу ВМИ болницата имаше кръчма и с баща ми свирехме там. Бях се научил вече да свиря “Тъжна неделя”, “Бели ружи”… такива песни свирех, ама по детски. Но хората много ми се радваха. И баща ми вика – “Обърни сега цигулката и обиколи през хората”. Това е като бакшиш да взема, разбираш ли. Те го казваха ръсачка, да ръсим…
А мен ме е срам. Баща ми вика - “Ей, ако не обърнеш цигулката, твоите братя вкъщи ще стоят гладни. Това не е срамно, това ти е работата – да забавляваш хората”. Като каза това, не само започнах да обръщам цигулката, ами започнах и по-хубаво да свиря. А хората не слагаха книжни пари, а стотинки. И като обърна цигулката обратно, те падаха под масата и аз се навеждах и ги събирах. Оттогава разбрах, че срамна работа няма. Целият ми живот премина така, с музика. Вече съм на 62 години и пак продължавам.
Не съм фалшив човек
Бях пет години в пети клас – най-големият петокласник в училището. Накрая много ми се подиграваха децата и спрях да ходя на училище. Тогава ходех в детската музикална школа към читалище “Аура”. Разбрах, че две дини под една мишница не мога да нося. Отдадох се само на музиката и сега не съжалявам.
Не съм фалшив човек – обичам живота, обичам жените, обичам си внуците, всичко обичам. Но най-много си обичам цигулката – тя е по-възрастна и от жена ми и винаги ми е настроена, да знаеш. Когато свиря, с моята музика минавам през тялото на човека, бъркам в душата му, правя го по-добър и след това пак се връщам.
Много съм вярващ. Роден съм на такава дата, че нема начин да не вярвам. Аз съм Божи син – роден съм на 24 декември, на Бъдни вечер, в дванайсе часа. Роден съм във “Факултета”. Било е много студено, в една счупена къща, нема прозорци, врати нема. Как съм останал жив и аз не знам. Значи това е Божа работа. А за да станеш добър цигулар и да докосваш душите на хората, трябват три нежни души – твоята, тази на цигулката и на Бога.
Свирил съм на Путин
Много хора ме питат къде живея. Живея в апартамент в “Овча купел”. Те мислят, че живея в някаква землянка. Е, спал съм и в землянка, и в най-големия хотел в Токио съм спал и пак съм си същият. От 1969 година съм започнал да пътувам, обиколил съм света, видял съм много.
Цял живот циганите сме си били бедни и бедни ще си останем. Но ние сме много богати в друг смисъл. Ние сме много богати душевно. Затова може би така спокойно живееме.
Свирил съм и в “Балшой театър” в Москва и да ти кажа честно голям концерт беше. На някакъв празник на България. Присъстваше и нашияг президент Първанов. И Путин беше там. Ние бяхме с оркестъра и Йелдъз Ибрахимова, с която направихме албума “Марджанджа”, който има голям успех. Много хора бяха на концерта тогава – посланици, президенти, министри, генерали, шефове, началници, много…
А в Москва имаме вече няколко концерта. И в Турция с Йелдъз имахме много участия, обиколихме цялата страна. И там ни посрещнаха с много топлина. С нея така си паснахме, че каквото тя направи и аз го правя на цигулката. Просто си подаваме, правим си нещо повече от импровизации - некаква импровизирана щуротия.
Участвах и в международното откриването на Десетилетнието на ромското включване в Народния театър в София. Да, там свирих химна на ромите “Джелем, джелем”. Това добре, но не знам какво ще стане нататък. Да сме живи и здрави и ще видим.
Господ ти го връща двойно
Защо организаторите на Десетилетието не ползват успели хора като мен да помагаме? Не знам. Аз не се сърдя за това, че не ме търсят. Аз достатъчно съм дал, защото… При мен има нещо друго. Когато съм в чужбина, аз представям цяла България, защото съм си българин. А когато съм в България, представям ромското население, нашите хорица. Та с каквото мога, помагам на всички. Затова не се сърдя.
И на мен ми помагат. Имам добри приятели, които ми помагат. Например един строителен инженер ми помогна да издам диск. Имам много музика, но други хора печелят покрай мен, да знаеш. Но такава е съдбата на музиканта. Е, все пак животът продължава. И на всеки му се живее. Затова казвам на хората, като имат пет лева, да ги делят на две. Кой е най-близко до теб, дай му два и петдесе. И ще те разцелува човека … Аз така правя. Знам, че когато правиш добро, Господ ти го връща двойно.
Затова ме уважават и ме обичат. Музиката облагодарява човека, да знаеш...
Много се измешахме, жена ми е българка
Моите внуци всички са музиканти. Мисля, че Севи ще ме наследи, той най-много набляга на цигулката. Най-малкият, който е кръстен на мен, свири на йоника. Друг предпочита тарамбука, един пък иска борец да става. Кой какъв иска, такъв да става. Аз ще им помагам, пък те… Важното е да станат хора. Моята първа жена беше циганка, втората е българка. Абе, много се измешахме, нали ти казвам. Та малката ми дъщеря, Мариетка, догодина ще е абитуриентка. Добро е момичето, добре се учи.
Интегриран ром ли? Не, не съм! Аз приличам на всички националности и не ми пука дали съм интегриран. Приличам на грък, на турчин, на испанец, италианец, на всекакъв. Но най-много си приличам на ром.
Най-новото? С моя приятел, певеца Захари Чернев, направихме нов аудиодиск с руски романси, който съвсем скоро ще излезе на пазара в България и Русия. Стана хубав албум и мисля, че хората ще го харесат.
Искам да поздравя всички приятели, близки, българи, роми, цигани…Много се измешахме нещо, но животът продължава. Искам да пожелая много здраве на всички, защото идват много хубави празници – Коледа, Нова година. И да внимават.
В какъв смисъл да внимават? Да не пият без мезе и да слушат музиката на бате Венци.
Публикувано във вестник "Класа" през 2007 година

неделя, 10 февруари 2008 г.

Има ли луди за …ромски театър


Преди години бях на гурбет в Гърция. Целта ми беше да събера пари и да си купя къща. Цял живот на квартира не ми се живееше. Хората казват, че човек е живял ефективно, ако свърши три неща през живота си – да роди деца, да посади дръвче и да изгради дом. Първите две ми се удадоха лесно – имам три деца. Посадих хиляди дръвчета, но за съжаление в Гърция, а не в нашата страна. Остана само третото, най-трудното. Хубаво е да работиш в чужбина, особено в земеделието – береш плодове, събираш зеленчуци, копаеш, поливаш, но много трудно се правят пари. Е, не спестих пари за къща, но живота все още е пред мен. Защо ви занимавам със себе си и моя гурбет? Правилен въпрос. За друго искам да споделя, а то нещата са свързани. Значи, вечер си лягам уморен и вместо да заспя веднага, мисля за разни неща. За децата, приятелите, близките и за какво ли не. А една вечер си прехвърлих страниците с моята “творческа биография”.
Значи, започнах като самодеец още от ученическа възраст – в първи клас разигравахме приказки - за Хитър Петър, Настрадин Ходжа, за разни пчелички, за мечката, чиято рана зараснала, но лошата дума не... След това в кварталното читалище / по това време то беше единствения културен институт в махалата и в него съществуваха освен библиотека и различни самодейни състави - танцови, театрални, певчески, инструментални/, се запали искрата и прерасна в огън. Огън, който дo днес не е изгаснал и едва ли ще загасне. Тъй като тогава бях малък ме включвахa в масовките на театралните спектакли. Играехме на общински, окръжни и републикански прегледи на художествената самодейност, в близки градове, в махалата. След това през 1981 година Жоро /Бог да го прости/, създаде естрадно-сатиричнaта група “Антипън”, с която спечелихме трето място на Републиканския фестивал в Разград и все още продължаваме да работим. Станахме известни и извън пределите на Кюстендил.
Та през ония времена започнах да “прескачам” и в Дома на културата в града, където се включих в група за изнасяне на поетични рецитали. След това в Детско-юношеска театрална студия “Знаме на мира” към театъра в Кюстендил. Заиграх и в театралната група в махленското читалище – първата ми главна роля беше на Графа от “Мирандолина” по Карло Голдони. След това читалищното ръководство се свърза с нашия режисьор Мануш Романов /тогава все още се казваше Мустафа Алиев/. Шестте години работа с него, за всички нас, си беше една школа по актьорско майсторство. Той постави своята пиеса “Дъщерята на хана”. В нея действието се развива през осемстотин седемдесет и някоя си година, по време на управлението на хан Кардам. Имахме страхотна сценография – декорите представляваха ханския дворец. Костюмите, с които играехме ги взехме под наем от Киноцентъра. Те бяха правени за снимките на филма “Борис І ”. Хореографията беше великолепна. Актьорската игра – чудесна. Там изиграх ролята на единствения злодей в пиесата – Аногай, главнен жрец и магьосник на ханството, който е противник на хана. След успехите с “Дъщерята на хана”, започнахме репетиции и на друга негова пиеса “Оковани орли”. И дойде 10-ти ноември. Смени се властта. Тъй като имаше изградена театрална трупа от добри актьори, Мануш се опита да възобнови дейността на Държавен ромския театър, какъвто някога е имало. Опитахме. Ходихме и при Михаил Иванов, който тогава беше съветник на президента Жельо Желев, чукахме и на други врати. Михаил Иванов беше склонен да помогне, но … Ядец! Не се получи! И Мануш се впусна в политиката с идеята, че ще бъде по-полезен за събратята си. Театралната група се разпадна, а аз започнах работа в Драматичния театър в Кюстендил като …сценичен уредник. Демек, общ работник, който монтира и демонтира декорите на сцената. Е, включваха ме и в масовите сцени – минаващ, преминаващ, подвижен храст и т.н. Но се чувствах чудесно. Там имах щастието да се докосна до творци като Георги Георгиев – Гец, Константин Коцев, Иван Иванов… Хубави години.
И след всичко това - хоп, по полетата в Гърция. За пари, както много наши българи и цигани сега бродят и в Гърция, Испания, Италия и къде ли още не по Европата.
Та лежа си уморен на леглото, в стаята, в която отдавна спят още десетина гурбетчии, спомням си всички тези прекрасни за мен мигове и сълзите си текат, текат…И тогава се питах, ще има ли някога ромски театър? А защо трябва да се афишира като ромски? А защо не? Ще има ли луди роми, които да се захванат с това? Как ще стане цялата тая работа? Такива едни. Прибрах се от Гърция и разбрах, че ром работи в Министерството на културата. Зарадвах се. Надявах се, че целта му ще бъде да създаде театъра, за който мечтаех. Написах му дълго писмо, което така и не изпратих, но все още пазя. Един ден ще му го дам лично!
Събрах “четата” от останките на “Антипън” – Стефан, Шики и Димо и продължихме да разсмиваме ромите, осмивайки ги. Започнаха и телевизионните ни изяви. Една година правихме предаването “Вордон” по местната кабеларка. Минахме пътя от “какви са тия мангали по телевизията” до “браво, момчета, кога ще е следващото”. Обиколихме страната със скечовете ни. Играхме по концертни програми, сватби, кръщенки, новобрански, рождени дни. Оставаше да ни канят да играем и на погребения. С едно-единствено радиопредаване спечелихме втора награда на Международния фестивал за медийни изяви в Албена. Но…дотук. Всеки работи нещо друго, за да изкара пари за семейството си. Не правим нови скечове. Все по-рядко се събираме. Пък и един от групата замина на гурбет в Испания, аз все по-често съм в София. Всяко зло за добро! Колко мъдро са го казали хората. В София се опознах и сближих с други луди и милеещи за театър като нас. С Тосен Рамар, с Мая Стилянова, със Светла Василева. Те участваха в пиесата “Дом за цигани” на Николай Василев. Направиха две представления и когато се очакваше това да прерасне в нещо повече, всичко спря. Излезе че някой ги подведе и използва. Просто си отчете проекта. След това, по случай откриването на Декадата на ромското включване, Рамар успя да направи един спектакъл в Народната опера в София. Едно представление и … точка. Но въпреки разочарованието, те все още мечтаят за истински ромски театър.
Разтопих се от щастие, когато се запознах с Наталия, наше момиче, което учи актьорско майсторство. Всички заедно започнахме от време на време да правим по нещо съвместно – било радиопредаване, опити за тв предаване, нещо набързо скалъпено за участие в Монтана, София или Кюстендил. Така се оформи едно ядро от луди-млади, макар някои и не толкова млади. И само говорим, че еди кой си нищо не прави за културата на ромите, другия ни е излъгал, третия си бърка в носа, четвърти на друго място. Говорим, но нищо не предприемаме. Ами да опитаме тогава!
Какво ни трябва да направим една пиеса? Пари! С останалото ще се справим. И се появи възможност да опитаме. Преди Василица роми от София излязоха на мълчалив протест пред либийското посолство в подкрепа на осъдените наши медици в Либия. На въпрос на журналисти, това еднократен акт ли ще бъде, един от организаторите - Милен Миланов отговори, че покрай 8-ми април ще организира благотворителен концерт и средствата събрани от него ще бъдат дарени на семействата на българските медици и на Фонда за лечение на либийските деца. След разговори се стигна до идеята, вместо концертна програма да направим един театрален спектакъл. Милен се зае със сложната задача да търси спонсори. Трудно е, повечето големи фирми като чуят за нещо свързано с цигани, директно отказват. Дотук имаме уверение за помощ от НССЕДВ към МС, Институт “Отворено общество” и Общинска програма за развитие на ромската общност в София. Имаме думата на директора на театър “София” Доротея Тончева да направим премиерата там. Пиесата, която започнахме да репетираме е комедията “Женска оправия”, по Ст. Л. Костов. Рамар се зае с режисурата, нарисува и плаката. Направихме афиш, програмка. С три думи – връщане назад няма! Актьорския състав е съставен от всички изброени по-горе. Около нас са Георги Голов и Митко Георгиев, които помагат при организацията. Значи не сме сами, има още луди. Сигурно ще се намерят и други! На този етап искаме само да направим пиесата и да стигнем до премиера. Сами, без “помощта” и участието на назначените наши отговорни служители в различните министерства. В страната има два турски театъра, които се подпомагат от държавата. Ние нямаме нищо. Нас ни свързват само с чалгата и с пошлите неща. Не искаме да е така. Искаме да покажем и другото лице на ромите, да положим основи на театър, съставен от ромски творци.
Някой може би ще каже – “Ние няма какво да ядем, те за театър говорят”. И ще бъде прав. За себе си. Ние също сме прави, че искаме чрез магията на театъра да покажем и съхраним част от ромската култура. Защото народ без култура е просто първобитно племе.
Който може и иска да помогне, да бъде съпричастен към нашето дело /колкото и странно да звучи това/, е добре дошъл.
Ние сме длъжни да опитаме сега. Не искам след време някой друг, като мен да лежи уморен в някоя част на Гърция и да си задава въпроси - защо, защо, защо...? И да псува такива като мен, които не са дали всичко от себе си сега, днес...
Е, нека се съберем лудите, да дадем всичко от себе си, пък каквото сабя покаже.

Тази статия е публикувана във вестник "Дром дромендар" през 2007 година


сряда, 6 февруари 2008 г.

На пазар за ромски гласове

Сензационни разкрития на Арсо, секретар на избирателна секция в кюстендилското гето
ИК и различните организации - наблюдатели на първите избори за евродепутати обявиха, че те са преминали без съществени проблеми - нормално и демократично. Но само на пръв поглед. Според сведения на очевидци и активни участници в изборния процес в ромския квартал "Изток" на град Кюстендил тези избори са най-голямата пародия от началото на демократичния преход. Предполага се, че така е било в повечето квартали с компактно циганско население. Журналисти атакуват махалите в изборния ден, снимат, показват, доказват и нищо. Говори се една седмица по темата и след това животът продължава. Да, но този модел на пазаруване допадна на силните на деня и този път месомелачката се задейства не само в ромските махали, но както се видя и по телевизията, тя заработи и по фабрики, заводи и мини. По селата също се купуват гласове, но там не се шуми. А кой ги научи да продават гласа си, да искат пари, за да гласуват? Същите тези наши политици, които с техните гласове станаха държавни мъже.
- Кой, какво и защо купува? Кой, какво и защо продава? Каква е цената за спечелване на избори? Как точно става покупко-продажбата? Ще ти отговоря на въпросите, въпреки че всичко се знае, но никой не е заинтересован да предприеме мерки за спиране на това явление - разпалено говори Арсо. Той е участник в политическия живот на ромския квартал "Изток" от 1990 г. Благодарение и на него, на местните избори през 1991 година СДС печели за първи и последен път избори в махалата. И то без да се купуват ромски гласове. Когато сини партийни лидери започнали да се държат високомерно с членската си маса и симпатизантите, много хора се насочили към други партии. Арсо също се отдръпнал разочарован, че синята идея е просто мираж. След това работил за различни партии по време на предизборни кампании. Не крие, че е "търгувал" - играл е за тази и онази партия, раздавал е банкноти срещу пусната бюлетина. Днес обаче не се чувства горд от тези свои действия. - Играл съм на избори и със покойния Сашо Тасев, Бог да го прости - признава Арсо. - Само че, за разлика от всички останали, той изпълняваше обещанията си. Подсигуряваше работа на хората, помагаше на роми студенти, на болни. Хранеше пенсионери. Много пари е давал на роми за операции. През студените зимни дни на 1995 г. докара по 1-2 тона въглища на хората. Играл съм и срещу него на избори. Печелил съм, губил съм…Та оттогава започна раздаването на пари за гласове тук. Сега ако те интересува кои даваха пари, ще ти кажа - системата 8:5:3 - БСП, НДСВ и ДПС. И то не само в нашата махала, а почти във всички ромски махали в страната. Не, това не е демокрация.
Друг участник в раздаването на финикийски знаци се кълне, че ДПС не е давало пари, а "само по един-два сандвича и безалкохолно на своите членове в комисиите". От трети научавам, че част от парите на БСП за гласуване с бюлетина номер 7 се давали срещу подаден вот и за номер 14 - ДПС. Трима пускат номер 7, а четвъртия - номер 14. Неслучайно и съотношението на събраните гласове от двете партии в ромския квартал е приблизително 3 към 1 - БСП има 1250 гласа, а ДПС - 412. Или както се казва, ДПС направи помен с питата на БСП. НДСВ също са отличници в надпреварата с около 1050 "реални" гласа. Каква е равносметката от покупко-продажбата в квартала? Гласувалите 2712 човека за управляващата коалиция са получили по 10 лева. Което ще рече, че 27 120 лева са влезли в ромския квартал за един ден. А колко се плаща на ръка на преките купувачи от махалата не се знае. И никой не си признава. Не навсякъде тарифата за глас върви по десет лева. В Лом на тези избори са раздавали само по пет лева. Кюстендилските роми предполагат, че останалите пет тамошните раздавачи са си ги прибрали в джоба.
- Няма избори, на които да не се раздават пари в махалата - споделя и Таня от кюстендилската махала. - Но тези купувачи бяха от БСП, НДСВ и ДПС. Аз и мъжът ми никога не сме си продавали гласа. Защо ли? Просто си имаме принципи.
И така от избори на избори ромите възприемат всичко на игра - да вземат парите и да пият по една студена бира. Ако приемем изборите наистина за игра, трябва да се отбележи, че ромите са съвестни и лоялни играчи, става ясно от разказа на Арсо. Всеки играч-гласувач взима десетачката и гласува честно за номера, който му спомене другия играч-раздавач. Гласувачите не са глупави. Те са наясно, че никой нищо няма да направи за тях. Независимо какви са изборите - общински, парламентарни или европарламентарни. И щом е така, защо пък да не вземат някой лев? Раздавачите и те играят, но двойна игра. Първо печелят доверие от "горе". "Целата рода че гласува за номеро. Апа колку приятели имам, сичките че ви гласуват". И така стават раздавачи, и печелят и пари. Както се изразяват някои от тях - ден година храни. На ромите пък казват - "Виждате ли кой ми е приятел? Човеко е много големец и е добър. Внимавайте у картинката! Ако нещо ви се случи, човеко че помага. Той е амаро мануш (наш човек)". Ето ти и лоялни гласоподаватели, верни на раздавача и на амаро мануш до… следващите избори. Когато на сцената се появят нови играчи.Другите, висшите играчи, също играят, но по-сложна игра. Те или техни хора идват в махалата месец преди избори. Установяват контакт с местни "лидери", правят уговорка и преди изборите им дават парите в брой. И спокойно очакват изборните резултати. Те знаят, че ще се изръсят в момента, но след това ще си избият парите многократно. Ще имат и власт, ще трупат и още пари. И те играят двойна игра - приятели са на ромите - дават им пари, а пред медиите и обществото ги порицават за търгуването. И си мислят, че всички им вярват. - Само българи дават пари. У България всички избори са платени - твърди и член на секционна избирателна комисия и моли да не му пиша името. Друг факт, който споделя Арсо е, че за членове на секционните комисии в ромските махали в повечето случаи се поставят неграмотни или полуграмотни хора. Не поради липса на грамотни роми обаче. - Получава се така, че накрая на изборния ден председатели на секционни комисии или не знаят да пишат, или не знаят как да попълнят протоколите. И настава паника. Защо постъпват така отделните партии, не знам - чуди се Арсо. - Сега бях секретар на 61-ва избирателна секция и мога да твърдя, че в нея беше спокойно и нямаше никакъв проблем. За разлика от предишни избори, когато в секционните комисии бяха представители само от квартала, този път във всяка секция имаше и българи. Но това не спря пазара. Хората, взели вече парите, идват до входа на съответната комисия, водени от раздавача. Той остава отвън, те влизат, пускат съответната бюлетина и излизат. И всичко е недоказуемо. Освен това в махалата се носят слухове, че в отделни секции членове са пускали сами бюлетини за определена листа и подписвали гласоподаватели, които не са идвали до урните.
- Крайно време е всичко това да спре - разгорещява се Арсо. - Не може хора, които взимат по десет лева, да обърнат вот срещу силен кандидат, който примерно ще е в полза на града. Така, както се е случвало на местни избори. Според него шестте избирателни секции в ромската махала трябва да се махнат и гласуването да става в града или районната избирателна комисия да изпрати хора, които да допускат до района на секциите само гласоподаватели. И когато се установят нередности, да се анулират изборите.

събота, 2 февруари 2008 г.

Исус, Йоан, Йехова и Мария от … Перник

Исус, Йоан, Йехова и Мария живеят в Перник, в квартал “Хумин дол”. Отглежда ги по-големия им брат Камен. Той е най-големия син на Йордан и Даниела. На 19 години е, женен, има две деца.
Преди две години на 25 март, Камен и баща му тръгват със стара, очукана кола да търсят желязо в покрайнините на града. По пътя катастрофират. Йордан умира на място. Камен чупи три ребра, лицето му е обезобразено, изпада в кома и три дни лекарите се борят за живота му. Шанса да оцелее е петдесет на петдесет, казали докторите. На третия ден Камен се завръща от отвъдното. През това време, докато е бил в кома, е погребан баща му. Общината поема разходите по погребението, тъй като семейството е много бедно. Когато идва в съзнание, Камен не разпознава хората около себе си, получава амнезия и не помни нищо от злокобния ден. Белезите по лицето и главата му все още личат.
Месеци след смъртта на Йордан, умира от туберколоза и съпругата му Даниела. Нов удар за Камен-принуден е да полага грижи, освен за неговото семейството и за братята и сестра си. Започва да ходи по старите закрити рудници и да копае за въглища. Копае, пълни чували, продава ги и така издържа голямото вече семейство. Трудолюбив е, от малък е изпечен на труд и изкарва добри пари. Успява даже да си купи пералня, телевизор, сиди. Но пак зла съдба – голям, тежък чувал с въглища пада на крака му и го чупи. Следват операция и шест месеца с патерици. Камен излиза извън строя и попада в графата “безработен”. Сега все още накуцва с единия крак. И оттам на сетне безпаричие и глад. Започва да взима пари назаем, под лихва, залага телевизора, пералнята…
- Преди три месеца ги заложих, за да имаме пари за ядене– споделя той. – Засега немам шанс да си ги върнем, требват 380 лева. Дотук успявам да плащам само лихвата, за да не ги загубим. Ако почнем некаде работа ще може, ама... Не си виждам бъдещето. Живееме ден за ден. Млад съм, ама…Абе съдба. Както е отредила, така ще живеем.
След смъртта на родителите, от “Закрила на детето” искат да вземат братята и сестра му и да ги настанят в домове за сираци. Камен и децата, въпреки трудностите, не искат да се разделят. Стига се до съдебно дело. От съда идват да проверяват дали полага необходимите грижи за децата, разговарят със съседи за това. Накрая печели делото.
- Водих три дела. Едвам намерих пари документи да плащам, такова... Как ще ги вземат. Не може, просто сърцето не ми дава. Те не можат без мен и аз не мога без тех. По делата ги разпитваха как се грижим за тех, дали искат да са с мене. И те, както що си е, си го казаха. Къде че одат по пансиони и приюти да се разпръснат. Там може да са и по-добре, ама по-добре от семейството нема. Успеях децата да си останат заедно при нас. А от “Закрила на детето” се учудиха, че един човек циганин си държи на децата. Евала ми прават. Сега, кога и да отидем, ме гледат с добри очи.
Децата като сираци получават пенсии в общ размер 240 лева или по 60 лева на дете. Камен и съпругата му получават социална помощ около 100 лева и от “Закрила на детето” им дават по 200 лева. Така с 540 лева на месец се издържат осем човека, което прави средно по 67.50 лева на глава. Записал Исус, Йоан и Мария в училището в село Гълъбник, Радомирско.Там има пансион. В понеделник ги взимат с автобус и в петък ги връщат. Там учат, хранят ги, понякога им дават дрехи. Двете момчета са в шести клас, а Мария във втори. През седмицата в къщи е само малкия Йехова. Имат още една сестра - Лоза, но тя се омъжила и живее в друг квартал.
Влизаме в гетото. Кални и мръсни улички между двуетажните сгради, строени по време на социализма за миньорите. Деца играят и тичат наоколо, жени перат килими с маркуч и четка, събрали се мъже на припек гледат подозрително. Млади момчета киснат пред “барчето”. Вътре в него естествено няма никой. Блокчетата са в окаяно положение. Между тях висят на простори за пране разноцветни дрехи. Набързо сковани барачки, пред тях коне и каруци, и обща тоалетна, от която се носи смрад. Липсват входни врати. Тук живея, на първия етаж, каза Камен. Чука на вратата и ни отваря Мария. В стаята има само две легла, гардероб, фотьол и шкаф. В кухнята мивка, бюфет, маса, два стола, пак фотьол и печка. Това е цялата покъщина. Съпругата му пере дрехи в корито. Камен показва децата – това е тоя, това е оня… Само 14-годишния Исус го няма, излязъл от къщи преди обяд. Вече е голям, може би се срамува да го питат и снимат – предполага Камен. Питам Йоан, който е на 12 години, добър ученик ли е. Отговаря кратко – “Нормално, двойки немам”. Любим предмет му е руския език, защото му е интересно. Обича да играе баскетбол. В пансиона се отнасят добре с тях, нямат проблеми с другите деца. Но Йоан няма мечти, не мечтае за нищо. В очите му се чете тъга.
Аз съм лоша ученичка, признава откровено второкласничката Мария. Е, понякога съм добра. Вече мога да чета и пиша. Малкият Йехова е на 4 и с интерес разглежда фотоапарата. Вижда се на монитора и надава радостен вой. Усмихва се, но не е разговорчив.
- Тука роднини немаме – продължава Камен. - В петък, като си дойдат децата от училище и ако нема хлеб, ходим искам пари от приятели назаем. Сега пак бех тръгнал да търсим пари, ама вие дойдохте. Тук около нас всички са зле, не може никой да ти помогне. Хората немат работа.
Излязохме навън. Купих нещо за ядене от близкия магазин и го пратих по Мария. Преди да си тръгна заговорих съседката им Анка.
- Комшии сме. Врата до врата. Какво да ви кажа, мизеруват, гладуват. Кой да им помага? Как да им помагам и аз, като съм безработна. Дъщеря ми е на 26 години. От глад се принуди и стана проститутка. Отиде некаде по Благоевград надоле и от два месеца нищо не знаеме за нея. Жива ли е, къде е, що е – нищо. Ходиме по табаните, копаме въглища. За един чувал въглища ни затрупва земята. Що хора измреха така. То си личи мизерията наоколо, нема що да ме питаш. А за децата Камен си се грижи, но нали счупи крак и не може да ходи на работа. Като си дойдат от училище, какво има това ядат.
Такава е съдбата на децата с библейските имена от Перник. От центъра на града се чуваше музика. Беше трети март. Те не знаеха това. Не знаят и за европейския курс на България. Не знаеха и дали утре ще имат нещо за ядене.