Репортажи, интервюта, размисли, видели бял свят на страниците на вестниците "Поглед", "Класа",
"Новинар", "Дром Дромендар", "Седем", списанията "О Рома" и "Обектив".
Тук е мястото да благодаря на Валери Найденов, който ми даде шанс.

понеделник, 24 ноември 2008 г.

Спеш­ният цен­тър и бър­за­та смърт



На 30 март око­ло 22,30 ч., Ва­сил Ата­на­со­в се по­чувс­твал зле и се оп­ла­кал от сил­ни бол­ки в об­ластта на гър­ди­те. Съп­ру­га­та му Ма­рия из­ви­ка­ла де­вер си Вър­бан и с не­го­ва­та ко­ла по­тег­ли­ли от до­ма си в се­ло Иг­на­тие­во към бол­ни­ца­та в Ак­са­ко­во. Там им ка­за­ли, че де­жур­ният ле­кар е на ад­рес и за да не ча­кат ги по­съ­вет­ва­ли да оти­да­т в Спеш­ния цен­тър на бол­ни­ца “Св. Ан­на” във Вар­на.

По пътя със­тоя­ние­то на Ва­сил се вло­ши­ло. На­ло­жи­ло се, за да стиг­нат по-бър­зо, Вър­бан да шо­фи­ра не­ра­зум­но по ули­ци­те с на­тис­нат кла­сон на ко­ла­та. Стиг­на­ли в бол­ни­ца­та. На ин­фор­ма­ция­та им ка­за­ли да оти­да­т в ка­би­нет № 207, на вто­рия ета­ж. Пред вра­та­та на ка­би­не­та има­ло ча­ка­щи хо­ра. Ма­рия, из­пла­ше­на по­ра­ди вло­ше­но­то със­тоя­ние­то на съп­ру­га си, влязла без да ча­ка ред и за­поч­на­ла да мо­ли док­то­ра за не­за­бав­на по­мощ. Док­то­рът, кой­то бил на смяна, из­бу­тал и нея, и съп­ру­га й от ка­би­не­та и ос­та­нал рав­но­ду­шен към мол­би­те им за по­мощ. Ва­сил съ­що го по­мо­лил: “Абе, уши­те ми бу­чат, сър­це­то ме бо­ли, уми­ра­м, по­не кръв­но­то ми пре­ме­ри. “О­ти­де­те в Те­ра­пия­та, оти­де­те в Те­ра­пия­та” - пов­тарял са­мо док­то­рът, из­бут­вай­ки ги на­вън. И се­мей­ство­то по­тег­ли­ло към Те­ра­пия­та (бол­ни­ца “Св. Ма­ри­на”, нак­рая на гра­да), за да тър­си по­мощ. Ми­ну­ти пре­ди да прис­тиг­нат, оба­че, мъ­жът за­гу­бил съз­на­ние. Ма­рия за­поч­на­ла да кре­щи и да при­зо­ва­ва де­вер си да ка­ра още по-бър­зо. Стиг­на­ли Те­ра­пия­та, сва­ли­ли Ва­сил на ръ­це от ко­ла­та. Ме­ди­ци­те от прием­на­та реа­ги­ра­ли свет­ка­вич­но - до­ри не ус­пе­ли да го ка­чат в ко­лич­ка, за да го от­ве­дат към спе­циа­ли­зи­ра­но­то от­де­ле­ние. По­ло­жи­ли го на зем­ята и вед­на­га за­поч­на­ли да се борят за жи­во­та му. След то­ва го сло­жи­ли на лег­ло и в про­дъл­же­ние на 30 ми­ну­ти опи­тва­ли да го реа­ни­ми­рат, нап­ра­ви­ли всич­ко въз­мож­но, за да го спасят, но без ус­пех. Би­ло ве­че мно­го къс­но за как­ва­то и да е по­мощ. Ва­сил уми­ра на 37 го­ди­ни. В смър­тния акт ка­то при­чи­ни за смър­тта е за­пи­са­но - 1. Вне­зап­на сър­деч­на смърт и 2. Хи­пер­то­нич­на бо­лест. Час на смър­тта - 23.58 ч.

“Се­дми­ца пре­ди то­ва се оп­ла­ка, че не е доб­ре и му нап­ра­вих­ме из­след­ва­ния в бол­ни­ца “Св. Ан­на”. Ка­за­ха му - доб­ре си. До­ри на ехо­гра­фа за сър­це­то му ви­ка­ха - с туй сър­це 100 го­ди­ни ще жи­вееш. И ле­кар­ка­та, ка­то нап­ра­ви кар­диог­ра­ма, ви­ка - той е с ви­со­ко кръв­но, ама не го усе­ща явно. И му из­пи­са ед­ни ле­карс­тва. Дой­дох­ме си и чо­ве­кът за­поч­на да пие ле­карс­тва­та и ви­ка гла­ва­та ме бо­ли. Оти­дох­ме вед­на­га пак на ле­кар и той ка­за, че е от ле­карс­тво­то, по­не­же не е свик­нал ор­га­низ­мът. Да­вам му ле­карс­тво­то сут­рин и ве­чер по раз­пи­са­ние. В не­деля ве­черя и из­вед­нъж към 10:30 ве­чер­та ка­за - мно­го ме бо­ли сър­це­то, не мо­га да седя. Ви­кам брат му, до­ка­ра ко­ла­та ту­ка, ка­чих­ме го и ...” - не­до­вър­шва из­ре­че­ние­то Ма­рия.

След ка­то ле­ка­ри­те им ка­за­ли, че Ва­сил е по­чи­нал, тя не мо­же­ла да повя­рва и не знае­ла как­во да нап­ра­ви. Оба­ди­ла се по те­ле­фо­на на близ­ки­те в Иг­на­тие­во. От­там дош­ли в бол­ни­ца­та с ко­ла и дру­ги­те два­ма братя на Ва­сил. До­ка­ра­ли и две­те му де­ца - ве­че си­ра­ци - Саб­ри­на на 15 го­ди­ни и две го­ди­ни по-мал­кия Ни­ко­лай. Всич­ки пла­че­ли на глас. Дош­ли и по­ли­цаи.

“Дой­до­ха и ви­кат кач­вай­те се по ко­ли­те, кач­вай­те се по ко­ли­те! На­ли­тат и гле­дат да бият де­ве­ра ми! Чо­ве­кът ум­ря, в па­ни­ка сме, пла­чем, а те оти­ва­т да уд­рят де­ве­ра ми. Ка­зах на ле­каря, че не ис­кам да му нап­равят ау­то­пси­я, а той ви­ка - ако нап­равя ау­то­пси­я, ще ти ка­жа точ­но от как­во е по­чи­нал, но най-ве­роя­тно е нап­ра­вил ин­фаркт... Той ни­ко­га не е бо­ле­ду­вал, на­ли ти каз­вам... Ако в Спеш­но­то ни бе­ше приел док­то­рът и му бе­ше нап­ра­вил ед­на ин­жек­ция, да сва­ли кръв­но­то, няма­ше да ум­ре... За­то­ва се зак­лех пред гро­ба на мъ­жа ми, че ще съдя ле­каря.” - раз­каз­ва Ма­рия.

На след­ва­щия ден, след пог­ре­бе­ние­то на Ва­сил, Ма­рия оти­ва в те­ле­ви­зия­та във Вар­на и съоб­ща­ва, че над пет­де­сет чо­ве­ка от Иг­на­тие­во ще бло­ки­рат Спеш­ния цен­тър, тъй ка­то от­там не же­лаят да им ка­жат име­то на ле­каря, кой­то е бил де­жу­рен ве­чер­та на 30 март. Прис­тиг­на­ли ко­ли­те с хо­ра от се­ло­то, съб­ра­ли се и ме­дии на вхо­да на Спеш­ния цен­тър.

“Се­га няма да мър­да­ме от­ту­ка, до­ка­то не из­ле­зе ле­карят - да го видя очи в очи. Да ми ка­же име­то си и за­що пос­тъ­пи та­ка, ка­зах аз. И ка­то дой­до­ха ме­дии­те, из­ле­зе еди­н док­тор, Ба­ка­лов мисля, че се каз­ва­ше, и ка­за, че ще взе­мат слу­чая под вни­ма­ние. След то­ва дой­де и док­тор Асе­н Стан­чев, за­мес­тник шеф на бол­ни­ца­та, и ни съб­ра в кон­фе­рен­тна­та за­ла. Там дой­де и де­жур­ният ле­кар, кой­то не по­мог­на на съп­ру­га ми. Раз­брах, че се каз­ва Сте­фан Рах­нев. Той ка­за, че не е от­каз­вал ме­ди­цин­ска по­мощ и че не ни поз­на­ва. Аз му ка­зах - как ще ни поз­на­ваш, ка­то ни из­хвър­ли от ка­би­не­та. И за кле­ве­та щял да ме съ­ди. А аз ис­кам да го видя зад ре­шет­ки­те. Все­ки бо­жи ден да си на­помня, че е нап­ра­вил греш­ка - чо­веш­ки жи­вот е взел! И да му се спре ле­кар­ска­та прак­ти­ка, за то­ва мно­го нас­тоя­вам” - със съл­зи на очи про­дъл­жа­ва раз­ка­за си Ма­рия.

Пре­ди фа­тал­ния ден Ва­сил ра­бо­тел по строе­жи във Вар­на. И тя хо­де­ла с не­го и ра­бо­те­ла. Не би­ли ре­гис­три­ра­ни в Бю­ро­то по тру­да, ни­то раз­чи­та­ли на со­циал­ни по­мо­щи. “Ка­кво ще ча­кам 100 ле­ва и да им вися на опа­шки­те на бор­са­та ли? Ние се за­ни­ма­вах­ме със строи­телс­тво - боя­джий­ство, той пра­ве­ше изо­ла­ции, аб­со­лют­но всяка­къв вид дей­ност”.

Еди­н от брат­ята му на­ми­рал строи­тел­ни обе­кти и та­ка из­кар­ва­ли за прех­ра­на­та. В дво­ра на къ­ща­та им има тух­ли. Ку­пу­ва­ли и мис­ле­ли след Гер­гьов­ден да за­поч­нат да строят но­ва къ­ща. Ста­ра­та има две мал­ки стаич­ки и та­ва­на все­ки мо­мент мо­же да рух­не. “Е, пос­троих­ме къ­ща на гро­би­ще­то” - въз­дъх­ва вдо­ви­ца­та.

След пог­ре­бе­ние­то ос­та­на­ли без па­ри. Оти­шла в со­циал­ни гри­жи за ед­нок­рат­на по­мощ. Ка­за­ли й, че има пра­во на та­ка­ва по­мощ, оба­че ди­рек­тор­ка­та заб­ра­ни­ла да да­ват ед­нок­рат­ни по­мо­щи.

Пре­ди някол­ко ме­се­ца се под­ло­жи­ла на опе­ра­ци­я, има­ла мио­ма, и ле­ка­ри­те й ка­за­ли да се па­зи и да не вди­га теж­ки не­ща. Се­га е при­ну­де­на да ра­бо­ти в ед­на ора­нже­ри­я, коя­то се на­ми­ра на три ки­ло­мет­ра от се­ло­то. И хо­ди все­ки ден пе­ша до там и об­рат­но. За да има па­ри за хра­на на де­ца­та. А те все още са в шок от нео­чак­ва­на­та смърт на ба­ща­та. Саб­ри­на все­ки ден прок­ли­на док­то­ра, кой­то от­ка­зал да прег­ле­да тат­ко й и за­то­ва тя и брат­че­то й се­га са ос­та­на­ли си­ра­ци.

* * *

В бол­ни­ца “Св. Ан­на” се пред­ста­вих и по­мо­лих сек­ре­тар­ка­та Да­ние­ла Ни­ко­лае­ва да пре­да­де на док­то­ри­те Рах­нев, Ба­ка­лов и Стан­чев, че же­лая да раз­го­варям с тях, от­нос­но слу­чая с Ва­сил Ата­на­со­в и за по­зи­ция­та на уп­ра­ва­та на бол­ни­ца­та. Тя уч­ти­во ми ка­за, че без раз­ре­ше­ние­то на ди­рек­то­ра док­тор Жан До­рев­ски, не мо­же да се раз­го­варя с ни­ко­го. И за съ­жа­ле­ние, той е из­вън бол­нич­но­то за­ве­де­ние и нямат прак­ти­ка да се тър­си по те­ле­фо­на за та­ки­ва не­ща. През то­ва вре­ме в ко­ри­до­ра се поя­ви ад­во­ка­та на бол­ни­ца­та Бо­гоев, кой­то въп­ре­ки заб­ра­на­та спо­де­ли:

“П­роб­ле­мът е в то­ва, че офи­циал­но при нас не е пос­тъ­пи­ло ни­що, за да мо­жем да из­ра­зим по­зи­ция. Зна­чи някой ка­за, не­що се слу­чи - и рис­ку­ва­ме да из­пад­нем в слож­но­то със­тоя­ние да го­во­рим за не­що, кое­то не е про­вер­ява­но. Ако съп­ру­га­та на по­чи­на­лия бе­ше дош­ла и бе­ше на­пи­са­ла два ре­да, ние щяхме да си нап­ра­вим вът­реш­на­та про­вер­ка. Но тя от­тук е из­лязла и е тръг­на­ла по ме­дии­те, без ние да мо­жем да раз­бе­рем си­туа­ция­та - кой е уча­ства­л, как­ви хо­ра са се за­ни­ма­ва­ли, обе­ктив­но със­тоя­ние­то как­во е би­ло. Не ми е из­вес­тно да е вли­за­ло в ле­чеб­но­то за­ве­де­ние жал­ба по по­вод пос­тъп­ка или дей­ствие на слу­жи­тел на ле­чеб­но­то за­ве­де­ние спрямо па­циент. Ето - джи­пи­то го е няма­ло. За­що го е няма­ло? То­ва към нас ли е? Ние сме бол­ни­ца за ак­тив­но ле­че­ние. Той не е по­чи­нал в на­ша­та бол­ни­ца. Те реал­но не са при­със­тва­ли в бол­ни­ца­та, не са ми­на­ва­ли прег­лед, няма как да се ус­та­но­ви. Те са дош­ли на собс­твен ход, в сми­съл със собс­твен тран­порт. Ако чо­век е мно­го зле ви­ка “Бъ­рза по­мощ”. Та­къв е ре­дът - “Бъ­рза по­мощ” или реа­ни­ма­цион­ни­те еки­пи и те го водят там, къ­де­то трябва. А той е тръг­нал по ре­да, по кой­то, ето и се­га ча­кат 30 чо­ве­ка по ко­ри­до­ри­те. Кой мо­же да пре­це­ни в ко­ри­до­ра със­тоя­ние­то.

А мо­же да има не­що, кое­то аз да не знам - да­ли няма про­ку­рор­ска про­вер­ка. За­що­то чух, че про­ку­ра­ту­ра­та се е са­мо­се­зи­ра­ла. Та­ка че ин­фор­ма­ция­та, коя­то мо­же да из­ка­ра­те е из­клю­чи­тел­но мал­ка. Тя прак­ти­чес­ки е рав­на на ну­ла, до­ка­то има следс­твие.”


април 2008, бюлетина на БХК "Обектив"

понеделник, 10 ноември 2008 г.

Големият Джоко Росич: Бозал съм мляко от три майки

- От българка, сръбкиня и циганка

Джоко Росич е роден на 28 февруари 1932 г. в сръбския град Крупан, до границата с Босна. Майка му е българка, а баща му сърбин. През 1951 г. влиза нелегално в България. Завършва икономическа география, но 18 години работи като журналист в БНР. Започва да получава роли в киното. Снимал се е в над 100 филма. Дори и на 75-годишна възраст актьорът със специфичния дрезгав глас продължава да бъде търсен за роли у нас и в чужбина.

“От кой вестник си? Добре!“ Уговаряме да се видим на следващия ден в 12,30 часа. Къде? “До Румънското посолство има пазарче, там е кафенето на Илко и в него ще те чакам.” В уречения час влизам в кафенето. Джоко седи край една маса, подава ръка за добре дошъл и ме кани да седна. На стената, зад гърба на актьора, в рамка е поставен афиш от унгарския му филм “Романи крис” („Законът на циганите“). „Това, че седим сега на една маса, не значи, че ще ти дам интервю - започва разговора Джоко. Защо - недоумявам. Омръзнало му през всички тези петдесет години да му задават едни и същи въпроси - как и защо дойде в България, кой те откри за киното... и той да говори едно и също. Освен това писали неща за него, които нито бил казвал, нито са се случвали – че имал къща дворец в село Бойковец, че му откраднали колата, че правел купони до зори… И ако преди срещата съм прочел какво е излязло в медиите, преписал съм въпросите и мисля да му ги задавам същите, по-добре да не започваме. Признавам, че мен ме вълнуват други неща, за които не е говорил. Като например това, че той е може би единственият, който не си промени отношението към ромите и не каза лоша дума за тях. В очите на Джоко се появи весело пламъче. - За циганите, а? Първо, този етнос го обичам. През ония времена, когато съм роден, жените не са получавали отпуск по майчинство. Мама беше учителка и на 40-ия ден след раждането трябвало да ходи да учи децата. И тя взела една циганка, Фата се казваше. Аз я знам нея, защото след като пораснах, ми казаха…Та тя идваше вкъщи да ме гледа, докато майка е в училището. Фата имаше бебе и имаше кърма. Мама ме кърми сутрин и вечер, а през деня ме кърми Фата. Идваше и на баща ми сестра, леля ми, та и тя ме докърмваше. Та така от три майки съм бозал – от българка, сръбкиня и циганка. Имам и циганско мляко. Това не може да се забрави. Не знам, хората не са присъствали, но съм присъствал многократно на Георгьовден и Васильовден в махалата. Това не е просто ядене, пиене и веселие а едно особено преживяване.
Светеца го има там
А когато става дума за проблема на ромите, този проблем се разглежда винаги еднопосочно – или от гледна точка на ромите, или от гледна точка на другите към ромите. На хората, не знам защо, не им идва на ума, че това е комплексен въпрос. Не може поотделно едните да го разрешат, нито другите. Заедно могат, там е номерът. В моя роден град в Сърбия имаше ромска махала. Навремето не се ходеше на дискотека, а на хоро. Та най-големият ми братовчед Боро не ходеше там, където се събирахме в града, а ходеше на хоро в ромската махала. Защото там се играело онова хоро, което той го можел. Когато играх циганин в унгарския филм “Романи крис”, с който спечелихме сума ти отличия по света и лично аз спечелих много награди, за мене това не беше само роля, която трябваше да изиграя, да взема някакви пари и да си отида. Аз я направих с любов, с огромно отношение, с моите детски спомени за онези хора, които познавах. Не може да се нарочи един цял етнос, да се каже - ето те са такива и онакива. Това не е вярно. Нито една майка не е родила престъпник. Майки не раждат престъпници, майки раждат бебенца. Сладки, малки бебета, дето бозаят. А те после стават някакви в зависимост от това къде са наместени от обществото. Защото, ако принудиш една група от хора да преживява… Много се извинявам, но когато аз бях малко момче, беше война и умирахме от глад. Че ходих да крада, за да ям… Крал съм, не ме е срам... Трябваше да се преживее. И сега на тая възраст се извинявам на хората, от които съм крал. Те отдавна вече не са живи, но постфактум им се извинявам.

Във филма “Романи крис” говорите на цигански. Научихте ли езика?
- Не. Научих онова, което трябва да кажа, но след това го забравих. Преди много години наши каскадьори живееха във “Факултета” и ходех при тях. Та там научих тази фраза: “Кой нанай керел бути, нанай маро те хал!“, което значи: “Който не иска да работи, няма хляб да яде!“ По време на снимките на филма имаше един унгарски циганин доцент, който беше дошъл да бъде консултант по езика. Аз му казах това и той го разбра. И тогава ми стана ясно, че този език е международен. Има диалекти, някъде се променя в отделните държави, но основата е една и съща. Унгарския го научих, защото от 33-34 години работя там. Научих го само от слушане, мога да говоря, но не мога нито да чета, нито да пиша.

Джоко продължава ли да снима филми?
- Снимам, разбира се. Преди месец и половина снимахме в пазарджишките села пак унгарски филм. "Прима примавера" се казва. Миналата година участвах в италианския филм “Мария Венера”. Направил съм 112 филма в живота си и никога досега не съм казал, че съм направил страхотна роля. Но в този филм, може би защото вече съм възрастен човек и не ми пука какво говоря, но тази роля съм я направил добре. Там играя сицилиански аристократ, стар, западащ, с титла, но без пари. Дядо съм на една мома, а момата играе Оливия Маняни, внучка на голямата актриса Ана Маняни. Приятен филм, няма мафии, няма убийства. Аз обичам европейското кино и този е европейски филм.

Язди ли Джоко?

- Вече не! Липсва ми. Може би щях да продължа да яздя, но унищожиха конната база на Киноцентъра. Като реституираха горе, булдозери дойдоха и сринаха конната база и сега там има вили с летящи покриви, движещи се тераси, басейни. Баровски квартал. Конете отидоха в базата “Хан Аспарух”, а за да стигна дотам и след това да се прибера, ще загубя цял ден. Няма как, става непрактично.

Навремето в медиите се отделяше повече място за хората на изкуството и културата. Днес на първите страници четем за поредното убийство...

- По-старото и средното поколение израснахме не с вестници, а с книги. Ние четяхме книги. Спомням си, че в определени дни пред книжарниците в София се извиваха огромни опашки. Знаеше се, че ще излезе еди-коя си книга и се нареждаха хората, за да не я изпуснат. Сега имало интернет, казват. И било нормално да не се чете. Но за мен е ненормално. Не можеш да четеш по интернет, това са глупости. Това е сурогат. Вижте за какво става дума. Като бяхме малки момчета, играехме на топчета. На топчета се играеше пролет и есен, когато земята е влажна и мека. На твърда земя или когато котлонът е на четири през лятото, никой не играе на топчета – ще изгориш. Онова, което помня от играта, не са топчетата и самата игра. Помня миризмата на земята. Ти можеш да играеш разни игри на компютъра, но ей тоя мирис на земята го няма. А не може да ти мине животът, без да си усетил мирис на земя, мирис на шума, на листа. Мирис на обор, в който току-що се е родило теле, кон.

След твоя монолог песента “Йовано, Йованке” звучи по друг начин и въздействието върху слушателя е някак по-голямо.

- Песента наистина стана добра, а добрите неща стават случайно. При едно мое гостуване в “Шоуто на Слави”, му казах, че тази песен я знам от дете. Само че винаги, когато съм я слушал, съм имал в главата си друго усещане, други думи. Това е един мой спомен… В произведението “Кощана” на Бора Станкович има един монолог на чорбаджи Митке. Та това е негов монолог, но не го помня наизуст, а го помня по цвят. И казвам думи, които са от това настроение, от там. И тогава помолих да засвирят мелодията и го пресъздадох. След време Евгени Маестрото дойде и каза: ще правим диск, ела да кажеш пак онова. Казах, не мога да го кажа пак, защото не го знам наизуст. Опитай, каза. Опитах и така стана. Чиста импровизация. Но стана.

На 75-годишна възраст все още ли във вас живеят каубоят и плейбоят?
- Много пъти у нас са ме отъждествявали с каубой, но кои са били каубои в Америка? Дошли са там ирландци, англичани, германци, българи, руснаци, поляци и са се хващали на работа. Който каквото е могъл, това е работил. Ония, които са били на коне и са гонили говедата, са били каубои. Значи са били наши хора. И защо той може да бъде такъв в Америка, а аз да не бъда в България. На шега и майтап казвам какво е каубой - да имаш отношение към оръжията. А дал Господ, аз имам – това ми е хобито, това ми е болката. Плейбой никога не съм бил. Плейбой може да бъде само богат човек, който примерно кара „Ролс ройс“ или има частен хеликоптер.

Какво искате да пожелаете на хората в България и Сърбия?
- Най-накрая да си седнат на задника. От векове все някой ни бърка в мозъка – с тия не, с ония не… Все сме в джоба на нечии интереси. Да се уважаваме помежду си. Да се опитаме да се обичаме. Много страшно е, когато почнат да се делят хора, които нямат какво да делят. Какво ще си разделят – голотията? Да се опознаем по-добре. Питайте един среден сърбин дали знае един съвременен български писател. Няма да ви каже. Един среден българин също не знае за такъв сръбски писател. Ние не се познаваме. Не си гледаме филмите. Не си четем авторите. По-добре познаваме народи и държави, които са на хиляди километри от нас, а комшиите не ги знаем. А би трябвало, защото никъде на тоя свят го няма Балканския полуостров. Това е най-доброто място за живеене в света, най-фантастичният край. И не заради природните дадености, а заради хората, които живеят на Балканите. Защото са пичове. И в последна сметка – ето, пред тебе седи един човек, който е роден от една много качествена и хубава българка и от един много красив и качествен сърбин. От тоя сърбин и тая българка е излязло това, което седи срещу тебе. Па ако е лошо, майка му…


2008-01-13 - Вестник Класа

ТУРКИНЯ ПРАВИ “МИС РОМА”

Първата красавица още чака наградата си


Първата победителка в конкурса "Мис Рома - България 2006" Юлияна Петрова все още очаква да получи наградата си. В края на миналия октомври тя печели първото място в състезание с 18 мургави красавици, пристигнали специално за случая от цялата страна. Шоуто е било част от Пловдивския панаир, където гостувала изложбата"Ромски свят", посветена на ромските занаяти, бизнес и култура.
Хубава работа, ама циганска ­ миската № 1 трябвало да получи златен пръстен и компютър но организаторите дали пръстена на девойчето, заело трето място, а компютърът вече шест месеца пътува от чужбина към Добрич, откъдето е Юлето.
Така за ромската Салма Хайек, както я кръстили журналистите, останала само лентата с надпис. И короната, която трябвало да бъде инкрустирана с камъни " Сваровски", но се оказали обикновена имитация.
Юлияна е ученичка в десети клас на ПГ "Аграрно стопанство", специалност икономик-мениджмънт. Три поредни години е печелила титлата "Мис Рома - Добрич". От пет години е солистка на танцовия ансамбъл "Цигански табор" към читалище "Романо дром". Въпреки очакванията на недоброжелателите, че след конкурса ще я откраднат за булка, тя продължава да учи и е добра ученичка.
Марияна Георгиева е българка и от над десет години работи с роми. Сега е секретар на читалището и хореограф на ансамбъла. Според нея короната дава право на Юлияна да участва без кастинг на конкурса "Мис България". Но досега никой не е търсил красавицата за участие, което подлага на съмнение редовността на конкурса в Пловдив.
­ За първата мис нямаше дори един букет цветя ­ оплаква се Марияна. Знаехме, че всички участнички ще получат козметика от "Кристиано оф Рома", но в раздадените комплекти липсваха или сенките, или парфюмите… Едва ли италианците от тази известна фирма знаят, че някой е претършувал подаръците им. Това е станало след като са ги предали на организаторите. Ей такива, едни смешни работи.
Питам за съдбата на пътуващия прословут компютър. Според г-жа Невин Реза, която е организатор на акцията, той наистина идел. Трябвало официално да се връчи за Коледа, след това за Нова година. Накрая за Василов ден. Може би се чака старта на втория конкурс, ако въобще се състои, разказва читалищната секретарка.
Невин Реза е етническа туркиня, която според Георгиева държи правата на "Мис Рома" и "Мис Туркиня" в страната. Никой не е видял никакъв документ, доказващ оторизирането є за организатор на такъв вид конкурси. А авторските права за провеждане на такива шоута се дават от Патентно ведомство към Министерството на финансите. На панаира "Ромски свят" е имало и ромски лидери, които също не знаели, откъде се е появяла госпожа организаторката.
­ Стана ми много интересно как така никой нищо не знае, включително и от Министерството на културата ­ учудва се Георгиева. ­ Доколкото знам, Невин Реза е успяла да издейства подкрепата на кмета на Пловдив Чомаков и на тогавашния ръководител на Пловдивския панаир Радев. Провела е разговори и с представителите на "Кристиано оф Рома", които по същото време имаха свое изложение в съседна палата. Явно и те са є повярвали и са съдействали.
Как в Добрич достига новината за конкурса? Организаторката Реза информира Ваня Балчева, зам.-кмет по културата и образованието. От своя страна кметицата уведомила ръководството на читалището и обещала, че общината ще съдейства. Все пак това е национален конкурс, нека се представим и ние ­ казала тя и осигурила транспорт, както и командировки за участничките и представителите на читалището. Дори имали и член на журито от Добрич ­ г-н Вапцаров, който отговаря за детския център към Младежкия дом на общината.
­ Свързахме се с Невин Риза по телефона ­ продължава Георгиева. ­ Тя каза, че може да участваме с 2-3 момичета. Имахме проведен преди това конкурс "Мис Рома - Добрич", имахме си класиране и отидохме с миската и двете є подгласнички. Смятахме, че така е редно и всичко е по регламент. Едва на място разбрахме, че участничките са случайно подбрани. Първият гаф направи фирмата "Ариес Уникат", с чиито облекла участничките дефилираха. Тя включи в състезанието и свой професионален модел. Както разбрахме Мария Митева е единствената ромка, пробила в чужбина. Тя се появи в конкурса, наравно с момичетата, което е некоректно, защото профимодел се състезава с дилетантки. Тогава се намеси членът на журито от Добрич, който каза, че Митева може да дефилира с останалите, но извън класирането. Накрая той є връчи златен медальон за участието и є пожела успех. Въпреки че нещата бяха нагодени тя да стане "Мис Рома". Това беше пародия на конкурс. Прави чест на фирмата"Ариес Уникат", че дариха на момичетата част от костюмите, с които се представиха. Това донякъде подобри настроението на участничките.
Проблемите започнали още с пристигането в Пловдив. Станало ясно, че от "Ариес Уникат" осигуряват само облеклата.
Обувки нямало. Наложило се претендентките да се спасяват сами. Тъй като трите момичета от Добрич не могли да си позволят да си купят скъпи обувки, това сторил Юлиян Георгиев, председател на читалището "Романо дром". Той се бръкнал с около двеста лева. Спането поели от Община Пловдив, но не разбрали кой подсигурява храната. Раздавали я за обяд и вечеря в пакети и на третия ден вече не ставала за ядене.
Конкурсът се провел в три тура. В първия кандидатките се появили по бански. Във втория дефилирали с трикотаж и кожа, а в третия ­ с официални облекла. От журито задавали традиционните въпроси ­ откъде са, учат ли, за какво мечтаят… Поради затруднение при избора се наложило да има и четвърти тур. Понеже бил цигански конкурс, решили да има и нещо типично циганско ­ мургавите хубавици се появили боси, с цигански дрехи. Зазвучала музика. Темпераментната кръв на момичетата се разгорещила. Завили се едни танци, едни кючеци. Но и това затруднило избора.Започнали спорове. След Юлияна, второто място определили за Гергана Николова от Пловдив, а третото - за Виолета Георгиева от Пазарджик.
Италиянецът, представител на "Кристияно оф Рома", не знаел български и не разбирал какво става. Накрая г-жа Реза го убедила, че златният пръстен трябва да се даде на третата в класирането. Взела пръстена и го връчила на момичето от Пазарджик, а втората от Пловдив, получила козметика. За победителката останало само фиксидеята да получи компютър.
- Не очаквах мен да изберат - разказва Юлияна. - Разбрах, чак когато обявиха името ми. Не мога да ви опиша, какво почувствах, не спах цяла нощ. Не само аз, цялата група от Добрич. Наградата ми трябваше да бъде златен пръстен и компютър, но явно няма да ги видя.
Когато се прибрала в Добрич, приятелки и съученички я питали, наистина ли е спечелила първото място. Чули по радиото и не могли да повярват. Разпитвали как е минало, какво е видяла в Пловдив, какви са били другите участнички, специално се интересували какъв е Бони - гримьорът на Азис, който се е погрижил за грима на участничките. Радвали се заедно на успеха и го отпразнували подобаващо.
Юлияна се интересува от мода и я влече модният подиум. Разминава се с това, което учи, но мисли, че при добро желание, човек може да ги съчетае.
Ромка съм, христянка съм, казва за себе си красавицата. В къщи говорим само на български, затова говоря добре. А компютърът, ако дойде, ще бъде поставен в младежкия клуб на читалището, за да може всички да го ползват. А ако не дойде, контрирам. Е, все пак надеждата умира последна, усмихнато ми отговаря красавицата.
Свързахме се с Невин Реза. Тя е от Шумен. Психолог по професия. Тя много съжалява за забавянето. Компютърът е обещан от фондацията на Мая Вапцарова "Вапцаровска вяра". Пристигнал е в страната на 15 декември м.г., но все още не е освободен от митническите власти.
Иначе правата за организация на конкурса са на "Дриймс"ООД, в която тя има участие. Фирамата е регистрирана в Патентно ведомство и държи правата за организиране на конкурсите "Мис Етнос", "Мис Рома" и "Мис Туркиня" в страната. Когато Невин Реза организирала конкурса в Пловдив, ромските лидери се разсърдили, че го прави човек от турския етнос. И нито един не е подкрепил начинанието. Потърсила помощ и от Националния съвет за сътрудничество по етнически и демографски въпроси към Министерския съвет, но и оттам никой не реагирал. Подкрепа получила единствено от кмета на Пловдив, който подсигурил спането и храната на участничките.
"Бяха прекрасни момичета. Исках да покажа на обществото красиви, умни, талантливи и ученолюбиви ромски девойки. Въпреки проблемите успях. Съжалявам само заради случката с наградата за победителката, но макар и късно, тя ще си я получи!" - увери ни Невин Реза.


вестник "Поглед"