Един ден на краварите Янка и Румен, докато техният министър е в Йордания*
Няма спор – всички обичаме мляко. И децата, и възрастните и политиците. Със или без красиво направени, примамливо подканящи и някак си дезодорирани пъстроцветни телевизионни реклами, млякото е основен хранителен продукт на българина още от времето на великите прабългарски ханове. До скоро не знаехме, не че сега знаем, че дълги години сме си купувахме мляко, което само изглежда такова. Но това е друга тема.
Сега ще се разходим до мястото на истинското мляко, там където то се изцежда от вимето на кравата и където миризмата е истинска, и ще гостуваме на едно приятно и трудолюбиво семейство, което от почти 20 години се занимават с краварство. Ако ви звучи грубо думичката краварство, може да си я замените с по-нежна и някак си по европейски звучна – млекопроизводители. И тези млекопроизводители, без почивен ден, полагат денонощни грижи за своите крави. Но техните не са като онази крави, които виждаме по телевизията – добре изглеждащи шарени красавици, с надписи по кожата, на фона на тучни планиниски ливади. Техните са малко по-различни, защото никой за нищо не ги снима. Иначе млякото им е истинско и може би по-вкусно, отколкото на чуждоземните рекламни красавици.
Навлизам в бившия стопански двор на някогашното ТКЗС в близкото до Стара Загора село Маджерито. Наоколо кал, стари машини и земеделски инвентар. На края на двора, в дълга постройка съжителстват семейството на Румен и техните 90 глави добитък.
Преди три години гостувах на семейството и сега реших да видя до къде са я докарали. Посреща ме Румен, който както и при първото ми посещение, е с работни дрехи. Прибрал се е за обяд от нивата, минава ми през ума. Пита кого търся. „А да, вие идвахте преди време. Сега ви познах”, отговоря си сам и кани неканения гост. Съпругата му Янка също ме позна: „Добре дошъл. Сядай, ще направя кафе”. Жилището се състои от две стаи, малка кухня и коридорче. Приятно и уютно е, но...миризмата. Е, свиква се, като човек се позастои на такова място. Имат две деца – големият е в 11-ти клас, малкият в първи. Баткото се запътва към обора – там винаги има какво да се прави, а малкия щъка около нас. „Минавах оттук и реших да видя как сте, разширихте ли стопанството, какви промени има през тези години”, заговарям домакините. Янка се усмихва: „Засега сме оцелели. Докога ще бъде, времето ще покаже. Тази година имаме повече животни – 45 са дойните крави и още толкова телета и юници. Но в общи линии едните „изяждат” файдата, която ти остава от другите”.
Гледам неразбиращо и Румен пояснява, че това се получава заради високата цена на фуража - 50 стотинки за килограм и ниската изкупна цена на литър мляко 70 стотинки. „Хората ни дават на юнашко доверие фураж, ние като вземем пари им го плащаме. И така. Много е трудно на този етап. И не само на нас. И колеги, с които общуваме, и те така я карат. Наистина просто оцеляваме”. Имали са и добри времена. Преди десетина години, само за една година успели да съберат пари и си купили хубава и голяма къща в селото. Но радостта им не била дълга. Още на следващата година я продали, защото цената на фуража се покачила и трябвало да спасят кравите. И продължили да живеят пак тук. „Добре, че майките ни имат апартаменти в града, та поне децата ни в бъдеще ще имат жилища – добавя домакинята, докато слага на масата купички с кисело мляко и току що изпечена пита със сирене. - Всичко е собствено производство”.
За разлика от Янка, Румен е доволен от работата си и не се оплаква. Винаги е искал да се занимава с това и с нищо друго. Признава, че след тези 20 години, друго и не умее да работи. Изпитва удоволствие и това е единственото, което го кара да продължава, въпреки трудностите. „Вчера се отели едно теленце и ей там ходя при него, давам му мляко, милвам го и му се радвам. Това ме удовлетворява. Тук в селото ми викат – абе, един път не си дошъл в кръчмата да пийнем. Ами не ми се ходи по хоремаци, аз безалкохолно пия и кафе. Просто мен това ме устройва от емоционална страна. Е, не ме устройва от финансова, но какво да се прави. Такива са времената.” - примирява се той.
Янка не е съгласна с него. Омръзнало и е да си ляга посред нощите и да става в зорите. И като капак, освен грижите за животните и работата по нивите, се сблъскват с по-големия проблем – бюрокрацията. В ходене по мъките се превръща попълването на разни бумащини, декларации, заявления и какво ли още не. А като най-глупаво нещо определя наложения миналата година плосък данък за земеделските производители. „Няма европейска страна, в която земеделски производител да плаща плосък данък – чуди се тя. - Дори и в Румъния го няма това нещо. На един семинар в София имахме среща с председателя на европейската асоциация, която обединява всички млекопроизводители. Той каза, че този проблем е изцяло на местна почва и не зависи от Европейския съюз. Вие, каза, трябва да си го извоювате да ви отпадне. А как да го извоюваме? Колко пъти ходим в София, с министри се срещаме, протестираме и какво? И в крайна сметка последно се реши, че може би ще ни остане плоския данък върху данък печалба. А тези, които го наложиха това са основно книжни плъхове, които въобще не са наясно с нещата, които стават в една ферма. Аз съм сигурна, че няма да изтрае и пет часа някой от тях, да се занимава с това, което ние вършим тук. Просто живеем в една много куриозна и много абсурдна държава. Писна ми да лягам посред нощите и да ставам сутрин в пет и половина. Няма събота, няма неделя. За кравите няма почивен ден. Ако сега Румен каже да продадем кравите, аз ще бъда щастлива.
Насочвам разговора към европейските програми за развитие на земеделието. И двамата са категорични – не са кандидатствали и нямат намерение да го правят. Но нали тези програми са за такива като тях? Излиза, че не са. Идеята е хубава, но не била за малки и средни фермери като тях, а за големи такива – със стотици животни и толкова хиляди декари земя. „Страх ни е да не се натресем с големия кредит и след това и децата ни да го изплащат. Защото ти теглиш кредит, правиш каквото трябва, след това идва комисия, одобрява направеното и на по-късен етап ти възстановяват петдесет процента от разходите. Но ти трябва да ги имаш тези средства, за да го направиш това нещо. А за такива като нас, попадащи в графата среден фермер, не си струва” – единодушно е семейството. Това, което им е необходимо, го имат. Всичко е втора употреба, но им върши работа. Оборът отговаря на европейските изисквания и не си заслужава да рискуват. Няма и защо. Децата не проявяват интерес към работа им. Въпреки, че големия син Митко, все още помага в стопанството, няма намерение да се занимава с крави. Майката е доволна, че живота на децата й няма да премине като техния - в тежък труд и смрад, заради едното оцеляване. „Бъдещето ще покаже накъде ще вървим. Не вярвам, че нещо ще се подобри, но съм оптимист по принцип” – казва Румен и поглежда часовника си. Времето лети, а него работа го чака.
Ставам, пожелавам успех на домакините и поемам към столицата. По пътя си мисля, колко хора като семейство Пейкови са останали в страната ни? Колко от тях се опитват да оцеляват и колко ще оцелеят? Защо европрограмите са насочени само към хора с много пари и недостъпни за останалите. Защо бюрократите са повече от производителите? Защо изкупната цена на млякото е 70 стотинки, а цената на килограм кашкавал в магазините е над 14 лева? Въпроси, които чакат някой отговорен да отговори. За да не дойде време, когато ще си разтваряме в чаша вода някакво прахче, ще разбъркваме получената смес, ще отпийваме от нея и безвкусно и носталгично ще се питаме на ум – ех, къде е млякото?
* Така преминава денят на Румен и Янка, същия ден, в който министърът, който би трябвало да се грижи за тях, се разхожда с делегация от 70 души бизнесмени и естрадни изпълнители в Йордания - бел. ред
Сега ще се разходим до мястото на истинското мляко, там където то се изцежда от вимето на кравата и където миризмата е истинска, и ще гостуваме на едно приятно и трудолюбиво семейство, което от почти 20 години се занимават с краварство. Ако ви звучи грубо думичката краварство, може да си я замените с по-нежна и някак си по европейски звучна – млекопроизводители. И тези млекопроизводители, без почивен ден, полагат денонощни грижи за своите крави. Но техните не са като онази крави, които виждаме по телевизията – добре изглеждащи шарени красавици, с надписи по кожата, на фона на тучни планиниски ливади. Техните са малко по-различни, защото никой за нищо не ги снима. Иначе млякото им е истинско и може би по-вкусно, отколкото на чуждоземните рекламни красавици.
Навлизам в бившия стопански двор на някогашното ТКЗС в близкото до Стара Загора село Маджерито. Наоколо кал, стари машини и земеделски инвентар. На края на двора, в дълга постройка съжителстват семейството на Румен и техните 90 глави добитък.
Преди три години гостувах на семейството и сега реших да видя до къде са я докарали. Посреща ме Румен, който както и при първото ми посещение, е с работни дрехи. Прибрал се е за обяд от нивата, минава ми през ума. Пита кого търся. „А да, вие идвахте преди време. Сега ви познах”, отговоря си сам и кани неканения гост. Съпругата му Янка също ме позна: „Добре дошъл. Сядай, ще направя кафе”. Жилището се състои от две стаи, малка кухня и коридорче. Приятно и уютно е, но...миризмата. Е, свиква се, като човек се позастои на такова място. Имат две деца – големият е в 11-ти клас, малкият в първи. Баткото се запътва към обора – там винаги има какво да се прави, а малкия щъка около нас. „Минавах оттук и реших да видя как сте, разширихте ли стопанството, какви промени има през тези години”, заговарям домакините. Янка се усмихва: „Засега сме оцелели. Докога ще бъде, времето ще покаже. Тази година имаме повече животни – 45 са дойните крави и още толкова телета и юници. Но в общи линии едните „изяждат” файдата, която ти остава от другите”.
Гледам неразбиращо и Румен пояснява, че това се получава заради високата цена на фуража - 50 стотинки за килограм и ниската изкупна цена на литър мляко 70 стотинки. „Хората ни дават на юнашко доверие фураж, ние като вземем пари им го плащаме. И така. Много е трудно на този етап. И не само на нас. И колеги, с които общуваме, и те така я карат. Наистина просто оцеляваме”. Имали са и добри времена. Преди десетина години, само за една година успели да съберат пари и си купили хубава и голяма къща в селото. Но радостта им не била дълга. Още на следващата година я продали, защото цената на фуража се покачила и трябвало да спасят кравите. И продължили да живеят пак тук. „Добре, че майките ни имат апартаменти в града, та поне децата ни в бъдеще ще имат жилища – добавя домакинята, докато слага на масата купички с кисело мляко и току що изпечена пита със сирене. - Всичко е собствено производство”.
За разлика от Янка, Румен е доволен от работата си и не се оплаква. Винаги е искал да се занимава с това и с нищо друго. Признава, че след тези 20 години, друго и не умее да работи. Изпитва удоволствие и това е единственото, което го кара да продължава, въпреки трудностите. „Вчера се отели едно теленце и ей там ходя при него, давам му мляко, милвам го и му се радвам. Това ме удовлетворява. Тук в селото ми викат – абе, един път не си дошъл в кръчмата да пийнем. Ами не ми се ходи по хоремаци, аз безалкохолно пия и кафе. Просто мен това ме устройва от емоционална страна. Е, не ме устройва от финансова, но какво да се прави. Такива са времената.” - примирява се той.
Янка не е съгласна с него. Омръзнало и е да си ляга посред нощите и да става в зорите. И като капак, освен грижите за животните и работата по нивите, се сблъскват с по-големия проблем – бюрокрацията. В ходене по мъките се превръща попълването на разни бумащини, декларации, заявления и какво ли още не. А като най-глупаво нещо определя наложения миналата година плосък данък за земеделските производители. „Няма европейска страна, в която земеделски производител да плаща плосък данък – чуди се тя. - Дори и в Румъния го няма това нещо. На един семинар в София имахме среща с председателя на европейската асоциация, която обединява всички млекопроизводители. Той каза, че този проблем е изцяло на местна почва и не зависи от Европейския съюз. Вие, каза, трябва да си го извоювате да ви отпадне. А как да го извоюваме? Колко пъти ходим в София, с министри се срещаме, протестираме и какво? И в крайна сметка последно се реши, че може би ще ни остане плоския данък върху данък печалба. А тези, които го наложиха това са основно книжни плъхове, които въобще не са наясно с нещата, които стават в една ферма. Аз съм сигурна, че няма да изтрае и пет часа някой от тях, да се занимава с това, което ние вършим тук. Просто живеем в една много куриозна и много абсурдна държава. Писна ми да лягам посред нощите и да ставам сутрин в пет и половина. Няма събота, няма неделя. За кравите няма почивен ден. Ако сега Румен каже да продадем кравите, аз ще бъда щастлива.
Насочвам разговора към европейските програми за развитие на земеделието. И двамата са категорични – не са кандидатствали и нямат намерение да го правят. Но нали тези програми са за такива като тях? Излиза, че не са. Идеята е хубава, но не била за малки и средни фермери като тях, а за големи такива – със стотици животни и толкова хиляди декари земя. „Страх ни е да не се натресем с големия кредит и след това и децата ни да го изплащат. Защото ти теглиш кредит, правиш каквото трябва, след това идва комисия, одобрява направеното и на по-късен етап ти възстановяват петдесет процента от разходите. Но ти трябва да ги имаш тези средства, за да го направиш това нещо. А за такива като нас, попадащи в графата среден фермер, не си струва” – единодушно е семейството. Това, което им е необходимо, го имат. Всичко е втора употреба, но им върши работа. Оборът отговаря на европейските изисквания и не си заслужава да рискуват. Няма и защо. Децата не проявяват интерес към работа им. Въпреки, че големия син Митко, все още помага в стопанството, няма намерение да се занимава с крави. Майката е доволна, че живота на децата й няма да премине като техния - в тежък труд и смрад, заради едното оцеляване. „Бъдещето ще покаже накъде ще вървим. Не вярвам, че нещо ще се подобри, но съм оптимист по принцип” – казва Румен и поглежда часовника си. Времето лети, а него работа го чака.
Ставам, пожелавам успех на домакините и поемам към столицата. По пътя си мисля, колко хора като семейство Пейкови са останали в страната ни? Колко от тях се опитват да оцеляват и колко ще оцелеят? Защо европрограмите са насочени само към хора с много пари и недостъпни за останалите. Защо бюрократите са повече от производителите? Защо изкупната цена на млякото е 70 стотинки, а цената на килограм кашкавал в магазините е над 14 лева? Въпроси, които чакат някой отговорен да отговори. За да не дойде време, когато ще си разтваряме в чаша вода някакво прахче, ще разбъркваме получената смес, ще отпийваме от нея и безвкусно и носталгично ще се питаме на ум – ех, къде е млякото?
* Така преминава денят на Румен и Янка, същия ден, в който министърът, който би трябвало да се грижи за тях, се разхожда с делегация от 70 души бизнесмени и естрадни изпълнители в Йордания - бел. ред
Новинар, 01.04.2011
Няма коментари:
Публикуване на коментар