Сватба в дом за сираци

Часът е 9,30 сутринта, неделя. В двора на Дома за сираци "Свети Николай" към манастира "Света Троица" в Нови хан тече трескава подготовка - за първи път тук ще има сватба. Сватбата на Мирослава и Тодор. Смях, шеги и закачки съпътстват предстоящата веселба. Всеки прави нещо - едни подготвят празничния обяд, други пренасят маси и столове. Кумове са Мая Райкова, музикален продуцент в БНР и Пламен Бонев, служител от същата медия. Тук е и Поля Станчева, както и цялата редакция на предаването "Познати и непознати" по програма "Христо Ботев".

Домът за сираци е построен през 1988 г. от отец Иван с помощи и дарения от християни и мюсюлмани И до днес се издържа благодарение на милосърдието на хора. Според отец Иван това е първия подобен дом в страната. През годините в него намират подслон и храна българи, турци, цигани, етиопци, грузинци... И всички живеели задружно, в мир и разбирателство. Сега тук живеят 67 души, от които 35 деца. Най-малкият обитател е на 6 месеца, а най-възрастният - на 70 години. Различни и тъжни са съдбите на всеки един от тях - едни са кръгли сираци, други изоставени деца, има деца от многолюдни семейства, хора без дом, жертва на измама, скитници.

Младоженецът Тодор е на двора и развълнувано разговаря с кумовете. Мирослава се подготвя в стаята на игуменката Галя. Вече е облякла булчинската рокля и фризьорка є прави прическа. Отвън пред вратата, младежи стоят и дебнат кога ще се появи младоженецът. Защо стоят ли? "А, той първо ще си плати, а след това ще го пуснем при булката." "Ако нема пари, нема булка" игриво отговаря единият, който се оказва брат на Мирослава. Пред вратата Тодор започна пазарлък с "бодигардовете". Намеси се и кумът: - Тодоре, ако не става пазарлъка да разбием вратата?- А, не - обади се и дядо поп - след това требе да правим врати. Много скъпа ще ми излезе тая булка. Аз предлагам, ако не я дават, да одиме да търсим друга. Шегите на дядото предизвикват смях. Накрая се разбраха за парите. Тодор им даде и влезе. Оказа се обаче, че има още една врата. И за да мине през нея, трябва да напълни обувката на булката пак с пари. Под звуците на гайда младоженците, придружени от кумовете излязоха на двора и поведоха шествието към кметството на селото. Там, на официална церемония, сключиха граждански брак. Светото венчание след това извърши самият дядо Иван в черквата на манастира, а сватбеното тържество се проведе на двора. Озвучителната техника беше поставена на предварително издигната естрада, а трапезата за гостите - подредена между алеите с цветя.Младоженците се запознали преди година и половина, когато Мирослава дошла да живее в дома. Няколко месеца преди това в него идва от Варна и Тодор.- Видях го още първия ден, когато дойдох със сестра ми. Той палеше камина. И две седмици по-късно станахме гаджета. Година по-късно се сгодихме, а сега и сватбата. Горе-долу си беше любов от пръв поглед - признава си тя. Тодор е по-скромен: "Не знам сега… Не мога да кажа, че в първия момент тогава съм си мислил, че ще се стигне до сватба. То с течение на времето…" Той е загубил цялото си семейство, когато бил съвсем малък.Всички се отровили с цианкалий. Пили някакво безалкохолно от бутилка, в която имало отрова. Останал сам, Тодор отраснал в различни пансиони. Когато навършил 18 години, напуснал последния дом, в който живял и се опитал да живее като "нормален" човек. И се сблъскал с хората "отвън" - едни добри, други лоши. Оказало се, че попадал по често на лошите. "Иска ми се да не са такива, но… Просто не съм срещал човек досега, който да не е с едно наум. Отношението към мен или е съжаление, или този е крадец, измамник… Защото за повечето деца, израсли по пансиони, това се говори, нали? Съдят те като сирак. А защо не те приемат като човек, да видят за какво ставаш, за какво не и тогава да съдят… Всеки се опитва да те подхвърля, да те лъже, да те използва… Не знам… Така съм го усетил. Дано не е така, но…" - с тъга в очите говори Тодор. Все пак работил какво ли не, скитал се насам-натам и накрая разбрал за отец Иван. Поразпитал, открил го и така намерил пристан в Нови хан. Мирослава е от село Дерманци, Плевенско. На 21 години е. Има 11 братя и сестри. Родителите є са безработни, много бедни и болни. Живеят в кирпичена къщурка и нямат възможност да се грижат за децата си. За да учат ги пратили в пансиони. Сега осем от тях са в дома в Нови хан. Преди това Мирослава била в дом за деца в Угърчин, но когато навършила пълнолетие трябвало да напусне.
- Разбрах за дома тук от Ива, а тя разбрала от нейни кръстници. След това отец Иван дойде в Угърчин да вземе Ива и още тогава ни остави пари да дойдем аз и сестра ми. Защото ние нямахме пари, нямаше как да дойдем. И така пристигнахме. Бяха ни направили стая, бяха я обзавели дори. Хареса ни и останахме. Първата нощ спах много спокойно, защото тук намерих покрив.
В началото Тодор и Мирослава криели за връзката си. Срещали се тайно, за да не разбере отеца. Един вечер, обаче, влезли в стаята му:
- Идат и викат - Дедо попе, искаме да ти кажеме нещо, ще ни приемеш ли? Викам, ще ви приема. Влезнаха тук, той отпред, тя по него. Аз като ги видох двамата се сетих – ясна е работата. Ама си мълчим. А той трепери. Епа, такова, хъката-мъката, искаме да се оженим, вика. Чудесно! Ама искаме да ни благословиш. Готово. Айде целувайте ръка. Благослових ги. След като направихме годежа им отделих една стая. Те си я ремонтираха, боядисаха. Сега правим сватбата, пък след нея ще чекаме кръщене – весело разказва случката дядо поп.
Накрая на селото е закупил земя и е започнало строителство на десет къщички. Мъжете от дома ги строят сами. Когато станат готови, една от тях ще бъде за младото семейство, обещава отеца.
Тодор е на 25 години и вече се изграждал като строителен майстор. След време ще може сам да си вземе хляба в ръцете. Трудно е преживял загубата на родителите си. Често се е питал, какво го е крепяло през това време, но отговор не е намерил. Преди да срещне Мирослава се страхувал да мечтае. Молил се само да има работа и този месец, и другия… Сега вече всичко е по-различно. Намира голяма опора в съпругата си и най-вече има това, което не е имал – семейство. Това му дава нови сили и вяра. Вече мечтае да се нанесат в новия дом, да имат дете. “Искам просто детето ми… да не се лишава от нищо. Защото… аз от малък… съм се лишавал… от страшно много неща… Така че…” – развълнувано говори Тодор.
Мирослава също вече мечтае. С нетърпение очаква да се построи бъдещия им собствен дом. Това, което никога не е имала. И разказва как ще подреди кухнята, спалнята, хола. В какви цветове ще бъдат стените. Какво и къде ще бъде леглото на детето. Иска да имат само две деца. Първото да бъде момиче, а второто, каквото дойде.
И за двамата, най-хубавия ден в живота им, е деня на сватбата. Мирослава, когато видяла булчинската си рокля за първи път, се разплакала. Никога не е вярвала, че един ден ще има такава рокля, че ще е булка и ще има сватба.
“Когато дядо поп разбра, че ще се женим с Тодор, се обади на една жена. И тя ми купи роклята и чантата, и обувките” – казва Мирослава.
Днес е толкова радостна и заради това, че освен всички братя и сестри и родителите и са тук. По-големите от нея сестра и брат, работят в София като готвачи. Те събрали пари и поели пътните разходи на бащата и майката.

И така, веселието продължи до вечерта и всички бяха доволни. И както в приказките, краят на тъжните истории на Тодор и Мирослава се превърнаха в ново, щастливо начало. А миналото? За него Тодор с гордост би разказвал в бъдеще на децата си. За всичко, което е преживял. Дори и най-лошите моменти от живота си ще разкаже с гордост. Защото ги е преодолял и победил. Запазил е човешкото в себе си.