- Имам си сичко. Его – отука се пускат дълги и къси, а отука стоп! Отука, от ключо, мигачите – лев, десен. Сичко си имам, разбираш ли. Сега у моменто го нема акумолаторо да ти покажем. Само требе да оправим аварийната, разбираш ли…
Така Симеон Фердов Сашев или Синан, както го наричат в махалата, с нескрита гордост ми показва преимуществата на своето ППС /пътно-превозно средство/. Известната в кюстендилско каруца отдалеч се набива на очи - боядисана в жълто, теглена от чифт коне и оборудвана с всички екстри - фарове, мигачи, габарити, стопове, клаксон и радиокасетофон с колонки. Синан е доволен – няма проблем на кръстовищата, сутрин рано и вечер късно не му трябва фенер, който да поставя отзад на капака, осветява си пътя, слуша новините по време на движение и от време на време конете препускат в ритъма на музика. Най-важното, според него е, че си няма проблем с “катажиите и полицята”.
- Катажията това го иска, иска фенер, светлина, разбираш ли… И требе да си има. Аз бех шофьор едно време и затова имах мерак да си я направим – разказва Синан. – Имах кола, ама немах книжка, разбираш ли… Сега работим с каруцата по сметищата. Събирам хартия, найлон, железо, буркани, туби от пласмаса…Абе сичко събирам, разбираш ли?... Сега тука требе да поставим още един фар. Кога срещу мене пуснат дълги и аз дълги, кога къси и аз сменявам къси. Да не се удариме, разбираш ли? Предупреждаваме се!
Той и съпругата му Радка живеят оттатък реката – не в самата махала, а срещу нея. Къщата е направена за цели пет месеца. Почистили са терена на брега на реката, събирали са тухла по тухла, дърво по дърво, прозорци, врата, всичко “втора употреба” и са я построили. Какъв план, какво законно строителство? Тук, сред тия боклуци и тая смрад, на никой не му е до такива подробности. Най-важното е да имат покрив над главата /макар от дървени капаци и найлон/, че зима иде. За конете направили една барака зад къщата и там си ги гледат.
- Коня за нас е сичко, с него се прехраняваме. Ако не е коня, нема какво да ядеме – включва се и Радка в разговора. - Може да изкараме един лев, обаче знаеме, че го изкараме с конете. Работа нема. Помощ зимаме двамата седамдесе и два лева. Е, може ли да се живее с това нещо. Ако не одиме да събираме от боклуците хартия, шишета, пласмаса, няма с какво да се храниме. А ние и двамата сме болни. Той е с инсул, три пъти го е получил в главата. Аз съм с дискова патия, с ръка, с крака не сам добре. И цел ден издишаме тая мръсотия. Направихме тука една колиба у реката и ако не са тия коне, ние с какво че се храниме? Само конете, иначе спасение нема.
Как да не си обичат конете. Обичат си ги. От малки са израснали с коне. Сегашните са женски – едната е Джади, а другата се казва Мая. Още от малки жребчета така са ги кръстили. От единайсет години ги имат и те са всичко за тях. Заедно обикалят по сметищата, заедно работят, заедно си вадят хляба. Ако съберат двеста кила туби по десет стотинки и изкарат двайсет лева – десет са за конете, десет за тях. Понякога едва изкарват и пет лева. Но конете си ги хранят редовно – с фураж, сено, слама. Те може да не ядат, но за конете трябва да има. Нямат представа как ще живеят, ако нямат коне и каруца.
- Радиото работи. У градо като минем, знаеш ли какво става? - продължава да се хвали Синан. – Сички ме гледат. Пускай музика, викат хората. Пускам, разбираш ли… Нема това, нема онова, нема милиция братче. Хората викат “браво, те това е еврокаруца”, разбираш ли? А я съм бил еврокаруцар. Сега за у Европейскио съюз, требе още да я постегнем. Требе да се пребоядиса па у жълто, номер да сложим, престилки да има, за мъглата фарове. Нали знаиш – мъглата пречи, не можеш да се гледаш, разбираш ли!
На отсрещния бряг на реката, в подобни примитивни къщурки, живеят децата и внуците на Синан и Радка. Малки деца си играеха върху една каруца и ни поздравяваха шумно: - “Чичо, снимай мене, снимай мене”.
-А имам осам внучета. Нали знаеш, внук се обича, требва и на них да даваш, да помагаш, да одат на училище. Оти, ако не учат, че са бетер от нас. Апа сега и за тое Европейски съюз нищо не знаеме. Какво дойде за всичките, това и за нас. От нас не зависи. Какъв живот дойде, такъв че го живееме – реди Радка. – Не е лесно! Те и днеска от сутринта не сме излизали, каруцата се счупи, и сега сме гладни. Както виждаш говорих с комшията да ни запише у магазино, да ни даде нещо на вересия да ядем. Докато земеме помощтата.
В стаята има стар диван, гардероб, бюфет, маса и голяма печка. Това е цялото им обзавеждане. Вместо таван са наковали дървени капаци. Вързали са въженца по ъглите и са прострели прането. На печката в тенджера къкри вода. Радка отваря вратите на бюфета да ми покаже, че няма хляб. Омръзнало и е да рови цял ден по боклуците. Един тон парчета от керемиди трябва да събере, за да вземе седем лева. И всеки месец от тези седемдесет и два лева помощ, отделя по 40 лева за лекарства. Иска работа – каквато и да е, но да знае, че ще получава сигурни пари. Сега като излизат с каруцата, не знаят дали ще изкарат някой лев до вечерта. Навремето са работили във вакумната фабрика, преработвали плодове и зеленчуци. Взимали по сто и педесе лева, но им стигали – справяли се. Сега, ако не са конете, сигурно ще умрат от глад. Докога ще се живее така, не се знае. Господ ще каже.
Синан е вече на петдесет години. Въпреки че е неграмотен си пада малко техничар. Сам си е свързал цялата елинсталация на каруцата. За по-голяма сигурност и безопасност в “багажника”, където си има комплект инструменти и ключ за гуми, е поставил и бушони – да не стане некоя авария и да не изгори инсталацията. Не видях само аптечка, пожарогасител и резервна гума, но в бъдеще ще гледа да ги набави.
Така протичат дните на Синан и Радка. Обикалят по цял ден с каруцата, събират по сметищата всичко, което би могло да се преработи и да се използва пак. Начинът им на живот едва ли би се променил и сега, когато вече сме част от голямото европейско семейство. Освен ако Синан не реши, че сметищата на Европа са по-богати и тръгне с Радка, еврокаруцата и конете си на гурбет. Вече не трябват визи и паспорти, лични карти си имат. А до тогава ще продължават да обикалят сметищата и да извършват това, което наричаме разделно събиране на боклуците. Поне докато всички в страната осъзнаем необходимостта от разделното събиране и започнем да сортираме боклука, преди той да стига до сметищата. Но това едва ли ще се случи в близкото бъдеще. Значи ще трябват хора като Синан и Радка, които не се интересуват и не очакват нищо нито от влизането ни в ЕС, нито от разните интеграционни процеси, декади, ромски партии, политики и политици. Единственото нещо, за което се молят сега, е каруцата да не се троши и конете да са им живи и здрави. Иначе лошо, много лошо…
Така Симеон Фердов Сашев или Синан, както го наричат в махалата, с нескрита гордост ми показва преимуществата на своето ППС /пътно-превозно средство/. Известната в кюстендилско каруца отдалеч се набива на очи - боядисана в жълто, теглена от чифт коне и оборудвана с всички екстри - фарове, мигачи, габарити, стопове, клаксон и радиокасетофон с колонки. Синан е доволен – няма проблем на кръстовищата, сутрин рано и вечер късно не му трябва фенер, който да поставя отзад на капака, осветява си пътя, слуша новините по време на движение и от време на време конете препускат в ритъма на музика. Най-важното, според него е, че си няма проблем с “катажиите и полицята”.
- Катажията това го иска, иска фенер, светлина, разбираш ли… И требе да си има. Аз бех шофьор едно време и затова имах мерак да си я направим – разказва Синан. – Имах кола, ама немах книжка, разбираш ли… Сега работим с каруцата по сметищата. Събирам хартия, найлон, железо, буркани, туби от пласмаса…Абе сичко събирам, разбираш ли?... Сега тука требе да поставим още един фар. Кога срещу мене пуснат дълги и аз дълги, кога къси и аз сменявам къси. Да не се удариме, разбираш ли? Предупреждаваме се!
Той и съпругата му Радка живеят оттатък реката – не в самата махала, а срещу нея. Къщата е направена за цели пет месеца. Почистили са терена на брега на реката, събирали са тухла по тухла, дърво по дърво, прозорци, врата, всичко “втора употреба” и са я построили. Какъв план, какво законно строителство? Тук, сред тия боклуци и тая смрад, на никой не му е до такива подробности. Най-важното е да имат покрив над главата /макар от дървени капаци и найлон/, че зима иде. За конете направили една барака зад къщата и там си ги гледат.
- Коня за нас е сичко, с него се прехраняваме. Ако не е коня, нема какво да ядеме – включва се и Радка в разговора. - Може да изкараме един лев, обаче знаеме, че го изкараме с конете. Работа нема. Помощ зимаме двамата седамдесе и два лева. Е, може ли да се живее с това нещо. Ако не одиме да събираме от боклуците хартия, шишета, пласмаса, няма с какво да се храниме. А ние и двамата сме болни. Той е с инсул, три пъти го е получил в главата. Аз съм с дискова патия, с ръка, с крака не сам добре. И цел ден издишаме тая мръсотия. Направихме тука една колиба у реката и ако не са тия коне, ние с какво че се храниме? Само конете, иначе спасение нема.
Как да не си обичат конете. Обичат си ги. От малки са израснали с коне. Сегашните са женски – едната е Джади, а другата се казва Мая. Още от малки жребчета така са ги кръстили. От единайсет години ги имат и те са всичко за тях. Заедно обикалят по сметищата, заедно работят, заедно си вадят хляба. Ако съберат двеста кила туби по десет стотинки и изкарат двайсет лева – десет са за конете, десет за тях. Понякога едва изкарват и пет лева. Но конете си ги хранят редовно – с фураж, сено, слама. Те може да не ядат, но за конете трябва да има. Нямат представа как ще живеят, ако нямат коне и каруца.
- Радиото работи. У градо като минем, знаеш ли какво става? - продължава да се хвали Синан. – Сички ме гледат. Пускай музика, викат хората. Пускам, разбираш ли… Нема това, нема онова, нема милиция братче. Хората викат “браво, те това е еврокаруца”, разбираш ли? А я съм бил еврокаруцар. Сега за у Европейскио съюз, требе още да я постегнем. Требе да се пребоядиса па у жълто, номер да сложим, престилки да има, за мъглата фарове. Нали знаиш – мъглата пречи, не можеш да се гледаш, разбираш ли!
На отсрещния бряг на реката, в подобни примитивни къщурки, живеят децата и внуците на Синан и Радка. Малки деца си играеха върху една каруца и ни поздравяваха шумно: - “Чичо, снимай мене, снимай мене”.
-А имам осам внучета. Нали знаеш, внук се обича, требва и на них да даваш, да помагаш, да одат на училище. Оти, ако не учат, че са бетер от нас. Апа сега и за тое Европейски съюз нищо не знаеме. Какво дойде за всичките, това и за нас. От нас не зависи. Какъв живот дойде, такъв че го живееме – реди Радка. – Не е лесно! Те и днеска от сутринта не сме излизали, каруцата се счупи, и сега сме гладни. Както виждаш говорих с комшията да ни запише у магазино, да ни даде нещо на вересия да ядем. Докато земеме помощтата.
В стаята има стар диван, гардероб, бюфет, маса и голяма печка. Това е цялото им обзавеждане. Вместо таван са наковали дървени капаци. Вързали са въженца по ъглите и са прострели прането. На печката в тенджера къкри вода. Радка отваря вратите на бюфета да ми покаже, че няма хляб. Омръзнало и е да рови цял ден по боклуците. Един тон парчета от керемиди трябва да събере, за да вземе седем лева. И всеки месец от тези седемдесет и два лева помощ, отделя по 40 лева за лекарства. Иска работа – каквато и да е, но да знае, че ще получава сигурни пари. Сега като излизат с каруцата, не знаят дали ще изкарат някой лев до вечерта. Навремето са работили във вакумната фабрика, преработвали плодове и зеленчуци. Взимали по сто и педесе лева, но им стигали – справяли се. Сега, ако не са конете, сигурно ще умрат от глад. Докога ще се живее така, не се знае. Господ ще каже.
Синан е вече на петдесет години. Въпреки че е неграмотен си пада малко техничар. Сам си е свързал цялата елинсталация на каруцата. За по-голяма сигурност и безопасност в “багажника”, където си има комплект инструменти и ключ за гуми, е поставил и бушони – да не стане некоя авария и да не изгори инсталацията. Не видях само аптечка, пожарогасител и резервна гума, но в бъдеще ще гледа да ги набави.
Така протичат дните на Синан и Радка. Обикалят по цял ден с каруцата, събират по сметищата всичко, което би могло да се преработи и да се използва пак. Начинът им на живот едва ли би се променил и сега, когато вече сме част от голямото европейско семейство. Освен ако Синан не реши, че сметищата на Европа са по-богати и тръгне с Радка, еврокаруцата и конете си на гурбет. Вече не трябват визи и паспорти, лични карти си имат. А до тогава ще продължават да обикалят сметищата и да извършват това, което наричаме разделно събиране на боклуците. Поне докато всички в страната осъзнаем необходимостта от разделното събиране и започнем да сортираме боклука, преди той да стига до сметищата. Но това едва ли ще се случи в близкото бъдеще. Значи ще трябват хора като Синан и Радка, които не се интересуват и не очакват нищо нито от влизането ни в ЕС, нито от разните интеграционни процеси, декади, ромски партии, политики и политици. Единственото нещо, за което се молят сега, е каруцата да не се троши и конете да са им живи и здрави. Иначе лошо, много лошо…
Няма коментари:
Публикуване на коментар