Репортажи, интервюта, размисли, видели бял свят на страниците на вестниците "Поглед", "Класа",
"Новинар", "Дром Дромендар", "Седем", списанията "О Рома" и "Обектив".
Тук е мястото да благодаря на Валери Найденов, който ми даде шанс.

понеделник, 10 ноември 2008 г.

Големият Джоко Росич: Бозал съм мляко от три майки

- От българка, сръбкиня и циганка

Джоко Росич е роден на 28 февруари 1932 г. в сръбския град Крупан, до границата с Босна. Майка му е българка, а баща му сърбин. През 1951 г. влиза нелегално в България. Завършва икономическа география, но 18 години работи като журналист в БНР. Започва да получава роли в киното. Снимал се е в над 100 филма. Дори и на 75-годишна възраст актьорът със специфичния дрезгав глас продължава да бъде търсен за роли у нас и в чужбина.

“От кой вестник си? Добре!“ Уговаряме да се видим на следващия ден в 12,30 часа. Къде? “До Румънското посолство има пазарче, там е кафенето на Илко и в него ще те чакам.” В уречения час влизам в кафенето. Джоко седи край една маса, подава ръка за добре дошъл и ме кани да седна. На стената, зад гърба на актьора, в рамка е поставен афиш от унгарския му филм “Романи крис” („Законът на циганите“). „Това, че седим сега на една маса, не значи, че ще ти дам интервю - започва разговора Джоко. Защо - недоумявам. Омръзнало му през всички тези петдесет години да му задават едни и същи въпроси - как и защо дойде в България, кой те откри за киното... и той да говори едно и също. Освен това писали неща за него, които нито бил казвал, нито са се случвали – че имал къща дворец в село Бойковец, че му откраднали колата, че правел купони до зори… И ако преди срещата съм прочел какво е излязло в медиите, преписал съм въпросите и мисля да му ги задавам същите, по-добре да не започваме. Признавам, че мен ме вълнуват други неща, за които не е говорил. Като например това, че той е може би единственият, който не си промени отношението към ромите и не каза лоша дума за тях. В очите на Джоко се появи весело пламъче. - За циганите, а? Първо, този етнос го обичам. През ония времена, когато съм роден, жените не са получавали отпуск по майчинство. Мама беше учителка и на 40-ия ден след раждането трябвало да ходи да учи децата. И тя взела една циганка, Фата се казваше. Аз я знам нея, защото след като пораснах, ми казаха…Та тя идваше вкъщи да ме гледа, докато майка е в училището. Фата имаше бебе и имаше кърма. Мама ме кърми сутрин и вечер, а през деня ме кърми Фата. Идваше и на баща ми сестра, леля ми, та и тя ме докърмваше. Та така от три майки съм бозал – от българка, сръбкиня и циганка. Имам и циганско мляко. Това не може да се забрави. Не знам, хората не са присъствали, но съм присъствал многократно на Георгьовден и Васильовден в махалата. Това не е просто ядене, пиене и веселие а едно особено преживяване.
Светеца го има там
А когато става дума за проблема на ромите, този проблем се разглежда винаги еднопосочно – или от гледна точка на ромите, или от гледна точка на другите към ромите. На хората, не знам защо, не им идва на ума, че това е комплексен въпрос. Не може поотделно едните да го разрешат, нито другите. Заедно могат, там е номерът. В моя роден град в Сърбия имаше ромска махала. Навремето не се ходеше на дискотека, а на хоро. Та най-големият ми братовчед Боро не ходеше там, където се събирахме в града, а ходеше на хоро в ромската махала. Защото там се играело онова хоро, което той го можел. Когато играх циганин в унгарския филм “Романи крис”, с който спечелихме сума ти отличия по света и лично аз спечелих много награди, за мене това не беше само роля, която трябваше да изиграя, да взема някакви пари и да си отида. Аз я направих с любов, с огромно отношение, с моите детски спомени за онези хора, които познавах. Не може да се нарочи един цял етнос, да се каже - ето те са такива и онакива. Това не е вярно. Нито една майка не е родила престъпник. Майки не раждат престъпници, майки раждат бебенца. Сладки, малки бебета, дето бозаят. А те после стават някакви в зависимост от това къде са наместени от обществото. Защото, ако принудиш една група от хора да преживява… Много се извинявам, но когато аз бях малко момче, беше война и умирахме от глад. Че ходих да крада, за да ям… Крал съм, не ме е срам... Трябваше да се преживее. И сега на тая възраст се извинявам на хората, от които съм крал. Те отдавна вече не са живи, но постфактум им се извинявам.

Във филма “Романи крис” говорите на цигански. Научихте ли езика?
- Не. Научих онова, което трябва да кажа, но след това го забравих. Преди много години наши каскадьори живееха във “Факултета” и ходех при тях. Та там научих тази фраза: “Кой нанай керел бути, нанай маро те хал!“, което значи: “Който не иска да работи, няма хляб да яде!“ По време на снимките на филма имаше един унгарски циганин доцент, който беше дошъл да бъде консултант по езика. Аз му казах това и той го разбра. И тогава ми стана ясно, че този език е международен. Има диалекти, някъде се променя в отделните държави, но основата е една и съща. Унгарския го научих, защото от 33-34 години работя там. Научих го само от слушане, мога да говоря, но не мога нито да чета, нито да пиша.

Джоко продължава ли да снима филми?
- Снимам, разбира се. Преди месец и половина снимахме в пазарджишките села пак унгарски филм. "Прима примавера" се казва. Миналата година участвах в италианския филм “Мария Венера”. Направил съм 112 филма в живота си и никога досега не съм казал, че съм направил страхотна роля. Но в този филм, може би защото вече съм възрастен човек и не ми пука какво говоря, но тази роля съм я направил добре. Там играя сицилиански аристократ, стар, западащ, с титла, но без пари. Дядо съм на една мома, а момата играе Оливия Маняни, внучка на голямата актриса Ана Маняни. Приятен филм, няма мафии, няма убийства. Аз обичам европейското кино и този е европейски филм.

Язди ли Джоко?

- Вече не! Липсва ми. Може би щях да продължа да яздя, но унищожиха конната база на Киноцентъра. Като реституираха горе, булдозери дойдоха и сринаха конната база и сега там има вили с летящи покриви, движещи се тераси, басейни. Баровски квартал. Конете отидоха в базата “Хан Аспарух”, а за да стигна дотам и след това да се прибера, ще загубя цял ден. Няма как, става непрактично.

Навремето в медиите се отделяше повече място за хората на изкуството и културата. Днес на първите страници четем за поредното убийство...

- По-старото и средното поколение израснахме не с вестници, а с книги. Ние четяхме книги. Спомням си, че в определени дни пред книжарниците в София се извиваха огромни опашки. Знаеше се, че ще излезе еди-коя си книга и се нареждаха хората, за да не я изпуснат. Сега имало интернет, казват. И било нормално да не се чете. Но за мен е ненормално. Не можеш да четеш по интернет, това са глупости. Това е сурогат. Вижте за какво става дума. Като бяхме малки момчета, играехме на топчета. На топчета се играеше пролет и есен, когато земята е влажна и мека. На твърда земя или когато котлонът е на четири през лятото, никой не играе на топчета – ще изгориш. Онова, което помня от играта, не са топчетата и самата игра. Помня миризмата на земята. Ти можеш да играеш разни игри на компютъра, но ей тоя мирис на земята го няма. А не може да ти мине животът, без да си усетил мирис на земя, мирис на шума, на листа. Мирис на обор, в който току-що се е родило теле, кон.

След твоя монолог песента “Йовано, Йованке” звучи по друг начин и въздействието върху слушателя е някак по-голямо.

- Песента наистина стана добра, а добрите неща стават случайно. При едно мое гостуване в “Шоуто на Слави”, му казах, че тази песен я знам от дете. Само че винаги, когато съм я слушал, съм имал в главата си друго усещане, други думи. Това е един мой спомен… В произведението “Кощана” на Бора Станкович има един монолог на чорбаджи Митке. Та това е негов монолог, но не го помня наизуст, а го помня по цвят. И казвам думи, които са от това настроение, от там. И тогава помолих да засвирят мелодията и го пресъздадох. След време Евгени Маестрото дойде и каза: ще правим диск, ела да кажеш пак онова. Казах, не мога да го кажа пак, защото не го знам наизуст. Опитай, каза. Опитах и така стана. Чиста импровизация. Но стана.

На 75-годишна възраст все още ли във вас живеят каубоят и плейбоят?
- Много пъти у нас са ме отъждествявали с каубой, но кои са били каубои в Америка? Дошли са там ирландци, англичани, германци, българи, руснаци, поляци и са се хващали на работа. Който каквото е могъл, това е работил. Ония, които са били на коне и са гонили говедата, са били каубои. Значи са били наши хора. И защо той може да бъде такъв в Америка, а аз да не бъда в България. На шега и майтап казвам какво е каубой - да имаш отношение към оръжията. А дал Господ, аз имам – това ми е хобито, това ми е болката. Плейбой никога не съм бил. Плейбой може да бъде само богат човек, който примерно кара „Ролс ройс“ или има частен хеликоптер.

Какво искате да пожелаете на хората в България и Сърбия?
- Най-накрая да си седнат на задника. От векове все някой ни бърка в мозъка – с тия не, с ония не… Все сме в джоба на нечии интереси. Да се уважаваме помежду си. Да се опитаме да се обичаме. Много страшно е, когато почнат да се делят хора, които нямат какво да делят. Какво ще си разделят – голотията? Да се опознаем по-добре. Питайте един среден сърбин дали знае един съвременен български писател. Няма да ви каже. Един среден българин също не знае за такъв сръбски писател. Ние не се познаваме. Не си гледаме филмите. Не си четем авторите. По-добре познаваме народи и държави, които са на хиляди километри от нас, а комшиите не ги знаем. А би трябвало, защото никъде на тоя свят го няма Балканския полуостров. Това е най-доброто място за живеене в света, най-фантастичният край. И не заради природните дадености, а заради хората, които живеят на Балканите. Защото са пичове. И в последна сметка – ето, пред тебе седи един човек, който е роден от една много качествена и хубава българка и от един много красив и качествен сърбин. От тоя сърбин и тая българка е излязло това, което седи срещу тебе. Па ако е лошо, майка му…


2008-01-13 - Вестник Класа

1 коментар:

Анонимен каза...

BRAVO NA DJOKO!