Репортажи, интервюта, размисли, видели бял свят на страниците на вестниците "Поглед", "Класа",
"Новинар", "Дром Дромендар", "Седем", списанията "О Рома" и "Обектив".
Тук е мястото да благодаря на Валери Найденов, който ми даде шанс.

сряда, 13 май 2009 г.

Баба Тодорка - последният жив модел на Майстора

Художнико ми плащаше по 2 лева на час

Баба Тодорка показва календар с картини на Майстора
Село Невестино се намира между Кюстендил и Дупница.
Негова гордост е Кадин мост, изграден над река Струма през 1474 година, който свързва двете части на селото. Другата гордост на селото е баба Тодорка - последният останал жив модел на Владимир Димитров-Майстора. Тя е позирала за едни от най-известните му картини - “Момиче с грозде” и “Момиче със слънчогледи”.



“Ей оттука, надолу по главната улица. Като стигнеш до поликлиниката, питай за нея - всички я познават” – упътва ме служителка от общината.
Стигам до медицинския пункт, но няма кого да попитам. Забелязвам млад мустакат мъж, който шета в един двор.

- Добър ден. Къде живее баба Тодорка? – питам.
- Ето ти я баба ти Тодорка, тука до мене е – усмихнато отговаря той.

Влизам в двора и внукът на бабата - Кирчо, свикнал с идването на всякакви хора по всяко време, любезно предлага:
– Айде, влезнете вътре и си подумайте на спокойствие.
- Заповедай, заповедай – кани ме с усмивка и бабата. - Тука при мене са идвали много - и от радиото, и от телевизията... Ама, ако сега искаш да ме снимаш, немой – не съм вече за снимане.
Още непрекрачили прага на кухнята тя показва фотокопие от картината “Момиче със слънчогледи” в рамка на стената и въодушевено подхваща:
- А познай сега кой е това, а? Яз съм, на осемнайсе години. А сега съм на 83 години. Тодорка Григорова Тачева се казвам по паспорт и съм от първите модели на Майсторо. Родом съм от село Шишковци, ама тука съм женена. Бех момиче на 18 години, кога започна да ме рисува Художнико. Абе, чедо, не знам защо избра мен да рисува. Не бех много убава, ама как ме е харесал – не знам. От началото не исках да му позирам. Требеше да седим, без да мърдам, с часове. А бех лудетина, палава бех, не можех да седим на едно место и да гледам у една точка. Затова отначало и не исках. Аз му викам – “Остави ме мене. Рисувай моите приятелки”. “Е, може да не искам – вика, – я тебе те харесвам”. Не искаше да рисува всеки, а си подбираше моделите по негов си начин. Много убаво свиреше на тамбура и пееше, а ние с приятелките ми танцувахме... Абе, убави години беха – с усмивка си спомня младините бабата.
Въпреки своите 83 лета изглежда добре - жизнена и разговорлива. Излиза от кухнята и след малко се връща с ябълки – да почерпи. Интересувам се що за човек е бил Майстора.
- Чедо, какво да ти кажем за Художнико, редко се ражда такъв човек като него - много добър и много умен, много съзнателен. Обичаше бедните, уважаваше ги и все им викаше – да работите, да се трудите и им даваше пари. Ама мразеше пияниците и айманите... Като ме рисуваше, ние си разговаряхме с него, ама ми казваше повече да траем. “Тука че гледаш” – викаше он и все у пръстите му гледах. Много съм доволна от него. Плащаше ни по два лева на час, а това беха много пари. С два лева можеше да купим две-три кила сирене и да ядеме цела седмица. И една кутия шоколадови бонбони донесе, а тогава немаше нигде такива бонбони.
Най-хубавата му рисунка е на моята братовчедка Дафинка. Така ръцете рекла у скуто, ония пръсти дълги... Ама умре млада... Художнико направи една рисунка и остави на родителите й за спомен.
Имахме ние крави, и овци гледахме и мама правеше много мътеница. Ама той не обичаше у хора да яде. Един ден му викам: "Мама е била мътеница, направила е и качамак. Ела у нас да ядеме".
А он качамак много обичаше. И мама направи всичко с масло, всичко убаво и като седнахме да ядем, Художнико вика: “Само при тебе съм ял, никаде на друго место. Не обичам да досаждам на хората, сега е скъп живото.”
- Имаше ли семейство Майстора?
- Той имаше сестра и майка. Сестра му не съм я виждала, ама майка му я виждах, с нея говорих и с нея имах и снимка, ама къде е – не знам да ти кажем. Художнико обичаше рисунките, правеше хубави рисунки с блажни бои, продаваше картини, взимаше си пари. Богат си беше обаче, на никого не се е изказал, дека има пари, дека е богат. А продаваше по Америка, по Англия, по другите страни и държави. На мен ми казваше: “Тука нема такви платна. Откачи-закачи дадем картина, земем платна, земем бои. Нарисувам нещо, па продадем и те така - търговия.”
Той у село Раждавица имаше една приятелка Стана... И она требе да е починала... И он идеше при нея, а она го переше и го услугваше некои работи. Ама не се ожениха. Художнико не мислеше да се жени - он си живееше така, как да ти кажем, неговио живот - цигански живот, тежък живот, сам...
Бабата пак излиза и след миг се появява със стар руски календар с фотокопия от картини на Майстора от далечната 1973 година.
- Ние всички модели, дето му бехме, се познавахме. Тоя календар го донесе навремето от Западна Германия племеннико на мъжа ми. Беше през 1973 година. Та отишъл племеннико у Германия, видел там тоя календар и мойта рисунка и казал – “А, ама това е моята вуйна”. Купува го оттам, идва си у България и вика на мъжо ми: “Вуйчо, вуйна съм ти донел”. Он па рече: "Оти бе, она вуйна ти е тука”. И като показа календаро и тая рисунка, яз се познах. И мойта снаха, на Кирчо майка му, рече: “Мамо, дай я, че я изрежеме от календаро, че я отнесем у Кюстендил, да я туриме у рамка”.
И я турихме и ето я сега тука, на стената. А те това е моята братовчедка Дафинка – разлиства календара баба Тодорка. - А това са най-големите дарители - Андон и Стойна Виячеви – они са направили черквата, гарата, училището у селото. Беха най-богатите у Шишковци и имаха много работници. Много помагаха на Художнико и он после ги нарисува. А тоя е Стоян, Алтъно му викахме. Он много работеше, беше голем жътвар и Художнико го нарисува такъв. Та тука на тоя календар всичките ги познавам... Наскоро почина и Кремена (модел на картината “Момиче с гергини” - бел. а). Майсторо имаше много модели от Шишковци, ама всички умреа. Само аз останах.
Скоро одих при децата у едно училище в града, покани ме директорката. Искаше да им разкажем какъв е бил Художнико. Събраха над 50 деца, ама муха да бръмне, че се чуе - такава тишина. Разказах това, което си спомням. А вече започвам и да забравям, над 60 години как съм излезнала от Шишковци.
- А сега как живееш? – питам бабата.
- Епа как да живеем, все нещо правим – шетам, плетем терлици, дворо поокопам, посадим нещо, събираме се с комшийките да си говорим. Живото и сега е тежък, ама гледам пенсията да ми стига. Нали съм сама – ако искам, си правим икономия, ако не искам – не си правим.


Вестник "Новинар"

Няма коментари: