Американското джипси от... Bulgaria

Пътят на Георги (Джеси) между Сан Диего и кюстендилското гето

Георги (Джеси) показва българската си лична карта.

С майка си Дарина пред къщата в кюстендилския квартал "Изток".

С американската си майка Сара в Сан Диего.

- Те са, те са – повтаря си наум Джеси, сърцето му забива по-бързо и кръвта нахлува в главата му. С подкосени крака се запътва към групичката от хора. - Да, да, те ме чакат, те са тук – щастливо разперил разтрепераните си ръце и ето го най-накрая сред най-близките... и напълно непознати за него хора, които му говорят ту на български, ту на цигански и той нищо не разбира. И въпреки това ги прегръща, целува... И те него... Това е мама... Да, разбрал е... Най-щастливият му миг... И сълзите напират, напират и... О, не, такива неща просто не се описват с думи...

Това се случва преди година и половина на аерогара София. Тогава Джеси Стюарт е на 22 години, живее в Сан Диего, щата Калифорния, и идва за първи път в България. По-точно за първи път се завръща след 1991 г. Дотогава наш Георги бил едно от изоставените деца в дом "Хисарлъка" в Кюстендил и шестгодишното хлапе знаело български език. Сега, когато се завръща, Джеси говори само английски и нито дума български. Да не говорим пък за ромски.
Пристига на аерогара София с надеждата, че биологичните му родители го чакат. Самолетът каца, Джеси слиза и установява, че никой не го чака. Купува си цигари, разочарован решава – така и така съм в България, ще изляза да се поразходя в София и след това хващам следващия полет и се връщам в Америка.
Тръгнал да излиза и едва тогава разбира, че не е минал процедурите по пристигането, паспортна проверка. След това се озовава в залата с посрещачите. И ето, родата наистина го чака, въоръжена с негова снимка. Оглежда излизащите пътници, взира се в лицата им и си предава снимката от ръка на ръка. Познават го веднага и започват да му махат. Той се запътва към тях и...
Сега Джеси пак е в България. В родната си циганска махала на Кюстендил. На тясната, неасфалтирана, кална улица “Зимница” в гетото. В малката схлупена къщурка, без нормални водопровод и канализация, с външна тоалетна, Джеси живее с родителите си Дарина и Мони и по-малката си сестра Симона, ученичка в пети клас.
Има още двама братя, по-големи от него, но те си имат семейства и живеят отделно. Идва за четвърти път. Живее тук по два-три месеца и си заминава. От началото на тази година пак е в родния си дом и към края на април отлита за Америка. Все още не знае български и цигански, нито пък родителите му знаят английски. Но учудващо се разбират на някакъв си техен език, смесица между български, цигански и английски. Със съседите също си “говорят” и се разбират. Леле-е-е-е, Георги синьорита, леле-е-е-е, вери шукар синьорита имаш в Америка?” – задяват го, виждайки снимка с неговата любима, а той усмихнато отвръща – “Yes, бут шукар”.
- Любопитни са и им е странно. Някакъв американец им е комшия. Но ме приемат и общуваме, с момчетата ходим да играем билярд – смее се той.

След време Джеси започва да схваща смисъла на разговорите и на български, и на ромски. Има за помощник българо-английски речник. Проблемът е, че му е трудно да говори. Засега единственият човек в махалата, с когото разговаря на езика на Шекспир, е Александър. Той е и мой преводач в разговора с Джеси.
- Вече съществува и българско-английско-ромски речник и обещавам да ти подаря такъв при следващото ни виждане – предлагам на американчето.
Али превежда. “Супер. Това е прекрасно. В Америка с майка ми сме търсили 18 години такава книга, но не намерихме” – казва Джеси.
С гордост обяснявам, че познавам и автора - български ром, който е направил този речник и от три-четири години го има в софийските книжарници.
- Да се върне ли Георги в Америка или да остане при вас? – питам Дарина.
- По-добре да си оди – замислено отговаря. – Там сино ми има работа и живее добре. Тук у тая мизерия, у тая джунгла, нищо добро не го очаква. Виж у що живееме, работа немаме, апа сега и тая криза...
В страната на мечтите Джеси работи като строител. Завършил е колеж, иска да продължи образованието си, да запише висше, но да е свързано със строителство и архитектура.
На малката уличка в ромския квартал ми показва фотоалбуми от своето американско детство. Трудно и болезнено говори за жената, която го е отгледала и му е дала толкова много. С майката Сара били много близки. Когато видяла снимката му в интернет, веднага решила, че това ще бъде детето й. Дошла в България, осиновила го и след това го дарила с всичко, от което има нужда едно дете – много грижи, много внимание, много майчина любов.

Не го е лишавала от нищо, което е могла да си позволи. След шестте години, прекарани в дом, Георги е изживял едно прекрасно детство – имал е най-хубавите играчки, най-любящата майка, най-добрите приятели и всичко най. “Ето тук на тази снимка съм с мама, тук яздя слон... тук съм на яхта... това е парти с приятели, а ето вечер, посветена на България, виждаш ли българското знаме? Тук свиря на цигулка” – разказва Джеси.
Четири години учил цигулка и свирил класическа музика, а девет години тренирал карате. Сара била инженер-механик и работила към общината в Сан Диего. Поддържала цялата техника и отговаряла за всичко, което се нарича машина. От тези в "Луна-парк”, през онези в зоопарка, та до сметосъбиращите. Покрай нея и Джеси се привързал към автомобилите. Имал три коли – "Форд Мустанг", "Датсун", модел от 70-те години, и "Шевролет Силворадо", но продал първите две и си оставил само шевролета за работа.
През годините Сара го подготвяла и постепенно му разказала всичко за неговото минало – че е осиновен от нея, че е българин от ромски произход, че неговата родина е България, и го е приканвала след време да намери своите биологични родители, да знае кои са, какви са. Тя починала преди три години от рак, а била само на 48.

Наскоро след смъртта й съпругът й се жени повторно. “Този тук е мафия. Пфу-пфу, мафия” – показва снимката на баща си, който пък изработвал ножове с нестандартен дизайн. Негов нож участва във филма “Карибски пирати” и виси на врата на Джони Деп.
Когато идва друга жена в къщата, Джеси решава да се отдели от новото семейство на баща си и напуска. Сега живее отделно и плаща 2100 долара наем на месец.
Преминаваме гетото и вървим към центъра на махалата. Там поне има асфалт, има и кафенета. Вой от кларинет разцепва тишината. Някой се учи да свири. Джеси, вече свикнал с порядките в махалата, ме успокоява:
- Мой... втори... браточет, свирка музика.
Сядаме в едно кафе, Джеси си поръчва “кола оригинал”, ние с Александър пием кафе.

- Бъдещето ти с България ли е свързано или с Америка? – питам.
Ще се върне в Америка поради няколко причини. Първата е, че не е могъл да си прекара колата. Качил шевролета на ферибот и стигнал до Варна. За да влезе колата в България, някаква посредническа фирма му обещала, че услугата - мито и митнически такси, ще струва около пет хиляди лева. Но когато била вече тук, поискали цели 21 хиляди лева.

- Искаха толкова пари, колкото струва самата кола. Аз не се съгласих и я върнах в Америка. Следващото е, че не мога да свикна с жилищните условия в ромския квартал. В Америка е друг стандарт. И третото, но не на последно място – имам момиче, мексиканка, която ме чака там. Ако тя дойде и види как живеят хората тук, ще полудее – смее се Джеси. - Но когато се оженим, ще я доведа, ще я запозная с родителите си и тук ще си направим сватбата. Като видях тук първата сватба, бях стреснат. Толкова хора, силна музика в центъра на квартала. Сега вече свикнах. Играя хоро, кючек...
Ще продължи да идва, примерно един път в годината, да се вижда с роднините си, да поддържат връзка, но животът му е свързан с Америка. Там е и работата му, което е много важно за него.

- Как откри родителите си?
- Не помня нищо от живота си тук, но в съзнанието ми са запечатани определени места в града – градинката с дърветата в центъра, около банята, пазарът, домът за деца, общината. На обекта работя с една американка. Нейният син е доброволец в Корпуса на мира и по това време беше в България. Изпратил на майка си снимки, които тя показа на нас, колегите си. И всичко започна оттам – разказва Джеси.
Видял снимките и казал на колежката си: Ама това място аз го знам. Там съм бил. Ето, това ми е познато.
Не може да го знаеш. Това е много далече, в България, а градът се казва Кюстендил. Така е, но моят роден град също се казва Кюстендил. И разказал своята история, която научил от майка си. Помолил я да предаде на сина си, ако е възможно той да научи кои са родителите му, има ли други близки.
Така доброволецът стигнал до ромския квартал “Изток” и се свързал с кметския наместник Стефан Лазаров. Стефан се задействал и стигнал до улица “Зимница” 22 – в гетото покрай реката. Намерил Дарина, истинската майка на Джеси, и бащата Мони и им казал: Вие ли имате син, осиновен в Америка? Да. Ами той ви откри и иска да се видите. Сълзи, ревове, паника. Ама и ние искахме да го търсим, но не знаехме нито къде, нито как – плачела Дарина.
Следват контакти и връзки по телефона на непонятния език и Джеси решава да дойде да види родителите си, братята, сестрата и цялата рода. Толкова се притеснявал за това на какъв език ще се разбират, как ще общува с тях тук, че въобще не го впечатлили нито гетото, нито мизерните условия на живот в него. След това, за да не се стресира допълнително, възприел начина си на живот тук като една авантюра.

- В Америка винаги съм се опитвал да вляза в кожата на другия – да разбера как мисли, какво мисли, защо мисли така. Това ми създаде навик и тук го правя същото. И затова ми е по-лесно да вляза в кожата на другия и когато съм с него, да живея като него. Не знам защо, но е така – откровено признава Джеси.
- Как протича всекидневието ти тук?
- Всъщност съм със семейството ми. Това е! Прекарвам времето си с тях. Не излизам често навън, но наскоро водих малките племенници на цирк. Много им хареса. Няколко пъти съм ходил в София, за да свършим някаква работа. Отиваме, вършим работата и веднага обратно. Казвам им да се поразходим, да разгледаме столицата, да отидем на ресторант, но все ми казват – няма време.
Даже един път имахме работа в София само пет минути. Свършихме я, качихме се в колата и обратно в Кюстендил – недоумява бързането им за никъде той.Разговорът ни продължава по посока на другите деца от България, осиновени в Америка. Поддържат ли връзка помежду си, общуват ли?
Джеси е общувал с други осиновени деца от България – българчета и циганчета, но и те като него говорели само на английски. Всички осиновени деца от България в САЩ са с двойно гражданство. И всички знаят, че са осиновени. Той е единствен между тях, който се е завърнал в родината си. Другите просто не искат да имат нищо общо с България.
- То е хубаво там, в Америка. Те се страхуват и от езиковата бариера, и от това да не създават предпоставки за проблеми на хората, които са ги отгледали. А и на биологичните им родители – казва Джеси и допълва: - Аз вярвах в Бог, вярвах в семейството си и си мислех, че ще потръгнат нещата и няма да имам такива проблеми. Дойдох тук с пълна вяра. Щастлив съм, че вече се познаваме.


10.05.2009, вестник "Новинар"