Репортажи, интервюта, размисли, видели бял свят на страниците на вестниците "Поглед", "Класа",
"Новинар", "Дром Дромендар", "Седем", списанията "О Рома" и "Обектив".
Тук е мястото да благодаря на Валери Найденов, който ми даде шанс.

понеделник, 3 август 2009 г.

Винаги, когато се завръщам у дома, плача


Изповед на една българка, работеща 16 години в Гърция


Курортното гръцко селце Ханьоти се намира на първия ръкав на Халкидическия полуостров, на около 100 километра от Солун. През зимата тук живеят стотина местни, но през летния сезон, който започва през май и завършва през октомври, е пълно с почиващи - руснаци, украинци, сърби, германци, англичани и какви ли не още. За разлика от нашето Черноморие обаче, тук за чужденците е доста по-спокойно – няма магистрални обири, ченч измамници, няма крадци, няма мутри и менте таксиджии. Никой не идва да те рекетира на плажа за място, чадър или шезлонг. Гръцките власти знаят как да накарат чуждите туристи да дойдат и да оставят парите си тук и следващата година. Цените на хотелите през активния период тръгват от 50 евро нагоре. За сметка на това, ако не се храните в заведение, а си купувате храна от супермаркетите, ви излиза колкото в България.

Тук няма огромни хотели. Най-големите са на 4-5 етажа. Повечето са малки, красиви семейни хотелчета. А съчетанието между природата и създаденото от човешка ръка със сигурност ще ви накара да се върнете отново.

Обслужващият персонал в хотелите се състои предимно от българки. За предпочитане са жени, които разбират и говорят гръцки, но когато липсват такива, наемат и начинаещи.

В разгара на летния туристически сезон се озовах в малкото селце. Когато пообиколих насам-натам, останах с усещането, че се намирам в България – отвсякъде се чуваше българска реч. Привечер, когато завърши работния ден, българките си ходят на гости, срещат се, пият кафе, говорят, споделят. За една жена обаче няма работно време, няма почивка и е постоянно на работното си място в един хотел. Там работи, там живее. Откривам я на рецепцията на хотела. Блага работа, си казах. Но се оказа, че греша.

“По принцип съм камериерка, но бих казала, че правя всичко – усмихнато отговаря тя и доуточнява – грижа се за хигиената, за поддръжката на стаите, боядисване на всичко тук, стоя на рецепцията, посрещам и изпращам гостите и се грижа те да се чувстват добре. Все нещо правя и постоянно съм ангажирана. Иначе тук ме довя вятърът на промяната – просто финансово не можах да се справя с проблемите, които имах в България. И дойдох в Гърция през 1994 година.”

Така се запознах с винаги усмихнатата и готова да помогне на всеки в нужда Марияна Сиракова. Тя е от Асеновград, но вече 16 години живее и работи в Гърция.

Както повечето българи през онези години, и Марияна била принудена да пресече граничната бразда пеш през планината в района на Гоце Делчев. Били общо седем човека. За целта тя плаща на водача на групата, когото не познава, 400 долара. “Дойдох, без да знам език. Не знаех къде съм и за къде съм тръгнала. Ходихме цяла нощ. Откъде сме минали, въобще не знам. По пътя ми се скъсаха обувките и по чорапи стигнах до някаква изоставена сграда в гората. След това разбрах, че служи за пребиваване на такива пристигащи от България като мен. Там отпочинахме, измихме се, преоблякохме се и едни хванаха пътя за Атина, други за Солун, трети за някъде другаде.”

И тя поела към Атина. Там започнала трудовата й кариера в Гърция. Първо й намерили работа като домашна помощничка и изкарала три месеца. След това, като научила малко езика, някогашната техноложка на дамско облекло и бивша студентка в МЕИ в Пловдив, със специалност компютърен програмист, сама си търсила и намирала работа – в къща, като гледачка на деца или възрастни хора, в ресторанти, хотели и какво ли не. Само в селското стопанство не е работила никога. И така останала четири години. Решила да се върне в България. Качила се на автобуса и се прибрала с пет хиляди долара в джоба. Но не случила на късмет. “Никога няма да забравя първото си завръщане - беше петък, 8 ноември 1998 година. След четиригодишен труд и лишения успях да събера пет хиляди долара. Един долар тогава се обменяше за около хиляда и осемстотин лева. В понеделник, само два дни след като си дойдох, курса падна на 1300 лева за долар. Оттам ми дойде първата загуба. И петте хиляди се превърнаха в три, а след това и в по-малко.”

Престоят в България не продължил дълго. Опитала да свикне с живота тук - не успяла. Успяла обаче да се разведе със съпруга си. “Винаги съм смятала, че един мъж, за да бъде мъжът в семейството, трябва да носи отговорност за това. А щом се наложи аз да тръгна пеш за чужбина, просто не си струва да живея с него. Но никога не съм го обиждала – той е бащата на децата ми”. Марияна има две дъщери. Голямата Петя е омъжена и живее в Асеновград. Малката Варвара, която вече е на 26 години, живее в Солун. Учи задочно в Македонския университет, а в свободното си време работи, за да се издържа. Освен това плаща наема за жилището, в което живее и таксата на учебното заведение.

И така след някой и друг месец в България, Марияна поела пътя към Кипър. Там прекарва три години и половина. “Разстоянието е много голямо. Тази далечина от България е убиваща – продължава Марияна, като набляга на последната дума. – Колкото и да съм навън, все съм си мислила за България. Винаги, когато се завръщам плача. Винаги! Много съм българка.” Въпреки веселия тон, с който говори, очите й се напълниха със сълзи.

Прибира се от Кипър за сватбата на дъщеря си Петя и след това се връща отново по гръцките земи. Точно заради близостта до България е предпочела да живее и работи тук, около Солун. Много повече прилича на българското, отколкото надолу към южната част. Подава необходимите документи пред гръцките власти и успява да се легализира. Доста пари е дала, за да придобие всички права на законно пребиваваща тук. Плаща си необходимите осигуровки и работи спокойно. Не си струва сега, след като е вложила толкова пари, да зареже всичко и да зацепи към България. “Е, остават ми още единайсет години до пенсия, но ако съм жива и здрава, ще ги избутам. Пък след това ще получавам гръцката пенсия в България” – през смях подрежда бъдещето си Марияна. След пет години ще има право на жилищен кредит, от който смята да се възползва. Не се знае, може Варвара да реши да остане в Гърция след ученето и майката мисли дъщерята да има собствен дом.

С честността и трудолюбието си става незаменим помощник на собствениците на хотела и се чувства като част от тях, част от самия хотел. Но доволна ли е, че живее и работи в чужбина? “Не, не. Родината не се заменя с нищо. Оставих дом, деца, внучка, майка, сестра, племеннички. Всичко ми е там. Винаги, когато имам възможност, си ходя до вкъщи. Това усещане, да си у дома, не се заменя с нищо.”

Най-хубавите години от живота на 49-годишната Марияна преминават под знака на гурбета в Гърция – работа, работа и пак работа. Изпитва удоволствие, когато помогне с каквото може на някоя новодошла. Защото знае, че повечето идват по неволя, принудени от обстоятелствата в България да припечелят някой лев и да закърпят някоя дупка в бюджета си.

В това време към нас приближава и собственичката на хотела. Поздравяваме се взаимно с традиционното “Калимера”. Марияна обяснява, че съм журналист от България и ще пиша за българите тук. Тогава, нека напише във вестника, че продавам хотела – весело подхвърля кирията и казва на Марияна да посрещне група от нови туристи. Ставайки, Марияна споделя, че госпожата е работила 25 години в САЩ, прибрала се в Гърция и инвестирала в хотела. И след още две десетилетия като хотелиер гъркинята желае да продаде хотела и да поживее като хората.

“И аз смятам някога да се прибера в родината си. Имам си жилище, имам си дом, така че няма да ми е трудно да се върна. Но това ще стане след цели 11 години. И тогава, и аз като шефката ще се опитам да поживея. Хайде довиждане и поздрави на България” – завършва Марияна и с усмивка се отправя към входа да посрещне и настани поредните гости.

Излязох навън - горещо и няма жива душа по улиците. Наближава два часа следобед. Летуващите са на плажа или в хотелските стаи с включени климатици. Заведенията са празни. Така е до залез слънце, когато живота в селото започва отново и купоните продължават до сутринта.


01-02 август 2009, вестник "НОВИНАР"

Няма коментари: