Репортажи, интервюта, размисли, видели бял свят на страниците на вестниците "Поглед", "Класа",
"Новинар", "Дром Дромендар", "Седем", списанията "О Рома" и "Обектив".
Тук е мястото да благодаря на Валери Найденов, който ми даде шанс.

понеделник, 24 август 2009 г.

Обществото на “сбиротока”

Луд ли е отец Иван от Нови хан?

Село Нови хан е на десетина километра от столицата, скътано от лявата страна на автомагистрала “Тракия” по посока Пловдив. Преди три години за първи път го посетих. Трябваше да открия отец Иван, който е дал подслон на много хора.

Когато влязох в селото, спрях да попитам как да стигна до манастира “Света Троица”. “След моста, първата пряка вляво", упъти ме млад мъж. По-нататък пак спрях и попитах възрастна жена какви хора живеят в дома за сираци “Свети Николай” към манастира, основан и поддържан от отец Иван. “Сбироток! Навъртел ги тука, насъбрал ги...”, беше отговорът. Реших повече да не питам никого и продължих към манастира.
Там се запознах с отец Иван, подслонил в дома 120 бездомни и сираци от цялата страна.
“Дома за сираци го построих през 1988 година. Изграден е с помощи и дарения от християни и мюсюлмани. И до днес го издържам благодарение на милосърдието на добри хора. И въпреки че е дом за сираци, през годините тук намират подслон и храна всякакви хора - българи, турци, цигани, етиопци, грузинци... Сега пък имам и една африканка от Гана… И всички живеят задружно, в мир и разбирателство. Без да се делят по етнос и религия. Намират общ език”, разказва отецът. Споделя също, че към манастира има земеделски земи. Развъждат и добитък за мляко на малките и за месо.
Част от живеещите в дома, които нямат работа, работят в стопанството. Други се трудят в магерницата като готвачи и помощен персонал. Трети се грижат за малките деца, чиито родители работят. Тук всеки прави нещо полезно както за себе си, така и за всички. Най-безгрижни обаче са децата. В двора не спират игрите и детският глъч. Отец Иван се е погрижил да имат играчки и е забранил да се пуши в района на манастира. “Да не гледат малките и да не се учат”, доверява едно от по-големите деца.
За разлика от малките различни и тъжни са съдбите на всеки един от възрастните обитатели на дома - едни са кръгли сираци, други изоставени деца, хора без дом, жертви на измами, скитници. Свързва ги това, че никой от тях не притежава нищо – всеки идва тук само с дрехите на гърба си.
Запознах се с Тодор, момчето останало без родители след злополука, с Мирослава и с част от 11-те й братя и сестри, с нерадостната съдба на Димитричка и неизлечимата болест на по-малкото от двете й деца, с красивата и усмихната Ива и палавия й син Иван. С жена на средна възраст, измамена от жилищната мафия и останала без дом. И с още много хора с нещастни съдби от така наречения сбироток.
След време пак ходих в манастира - на сватбата на Тошо и Мирослава – първата сватба в дома. Лично отец Иван ги венча, а кумове станаха колеги от БНР. Имаше гости, шаферки, торти, подаръци. Виха се хора в двора на манастира, всички бяха с приповдигнато настроение. А виновниците за тържеството никога не вярвали, че един ден ще бъдат булка и младоженец. Сияещата от щастие Мирослава се разплака, когато за първи път видя булчинската си рокля. “Когато дядо поп разбра, че ще се женим с Тодор, се обади на една жена. И тя ми купи роклята, чантата и обувките”, разказва Мирослава.
А отец Иван се усмихваше под мустак и се наслаждаваше на радостта на младите. Неговата дълга ръка се грижи за всичко тук – от подсигуряването на подслон и храна, през намирането на работа до училището на децата и организирането на разнообразен живот за голямото му семейство.
Сега Тошо и Мирослава се радват на дъщеричка. Той работи към стопанството на манастира, участва в строителството на новите постройки в двора и е дясна ръка на отеца. Цялото му детство е преминало в домове за сираци. “На такива като мен хората гледат или със съжаление или като на престъпници. И в двата случая те пренебрегват и бягат далече от теб. Затова тук при отец Иван се чувствам пълноценен и потребен”, споделя младият мъж. Мирослава пък работи в кухнята на ведомствен стол. Докато двамата с Тодор са на работа, грижите за детето им поемат двете по-малки сестри на майката.
“Добро семейство си изградиха. Тук се срещнаха, ожениха се, роди им се дете, работят и продължават да живеят в манастира. Тук е техният дом и са щастливи”, казва отчето за младото семейство.
При последното посещение разбрах, че Ива също е изградила семейство - оженила се за единия от братята на Мирослава. Димитричка пък я няма вече тук – не знаят къде е отишла и какво е станало с децата й. Няма я и жената, излъгана от жилищната мафия. Но пък в дома има нови квартиранти – майка с момиче в седми клас и още една майка с пет деца. Първата бършеше в двора голям хладилник, а дъщеря й Нона се навърташе около нея. “Естествено, щом съм тук, значи няма къде да отида. Иначе съм от Бургас. Но моля ви, нека да не споделям за проблемите си. За мен е важно, че отецът ни приюти и Нона ходи тук на училище”.
Росица пък е самотна майка. Най-голямото и дете е на 12 години, а най-малкото на три. Тук е от февруари. Разговаряме, докато тя почиства голямата маса в двора, където допреди малко са обядвали децата от дома.
Допреди три години е живеела при баба си в столичния квартал “Люлин”. Но когато старата жена починала, се разбрало, че жилището е предписано на снахата и Росица трябва да се изнесе. “Ами живеех по квартири, на свободен наем. Иначе имам картотека за настаняване в общинско жилище като крайно нуждаеща се от 2001 година. През 2004-а от общината обещаха, че ще ми дадат, след това казаха, че трябва да чакам още 10 години и аз спрях да се разправям. Но от миналата година вече не можех да плащам свободен наем, нямаше накъде и пак подадох молба за жилище. Междувременно една позната ме насочи към отец Иван. Изкарах късмет, че имаше една свободна стая и той ме прие с децата”.
Появява се и отец Иван с новината, че следващата неделя всички заминават на море. Как така всички на море, недоумявам. “Старая се да не ги лишавам от нищо. Който работи - взема отпуск, децата са ваканция, лято е и отиваме на морето. Как? Ами виждаш ли тези каравани отвън? Всички са дарени от добри хора. Отремонтирахме ги, стегнахме ги и сега ще пътуваме с тях. Имаме палатки и една голяма брезентова шатра. За мястото, където ще отседнем, няма да плащаме. Храната съм я осигурил, сега само договарям пари за горивото и сме готови. Миналата година на морето ни докараха един камион с дини. Чудехме се как ще ги изядем, че и на други раздавахме”, смее се отчето. “Дедо, гушни ме!”, прекъсва ни две-тригодишно хлапе. “Тоя пък, адаша, не ми оставя дирята. Все по мене ходи, като съм тука”, продължава да се усмихва свещеникът и взема на ръце малкия Иван. – “Айде, дедо че те подържи малко и че бега, че има работа”.
Пожелавам приятно пътуване към морето и незабравимо прекарване на отец Иван и си тръгвам. По пътя към големия град се сетих за жената, нарекла тези хора сбироток, нещо като сбирщина. Обидна дума. А тя се оказа истинска. Защото там, в дома на отеца, живеят сбор от различни хора. И не се делят на такива и онакива, защото просто няма какво да делят, а в името на своето добруване намират общ език. Пренебрегнати от обществото, те изграждат свое собствено общество. Луд за връзване ли е отец Иван или е просто обикновен човек, които помага на ближния си? И кое е по-истинското общество – това, в което живеем ние - имащите дом, близки, които ни помагат, съчувстват и насърчават, които все пак свързваме двата края, но сме озлобени, недоволни, ненавиждащи се един друг? Или това на “сбиротока”, които нямат нищо, пренебрегвани и дискриминирани от повечето хора, незабележими за нас, ударени жестоко от съдбата, носещи стоически болката си?

вестник "Новинар", 24.08.2009 г.

Няма коментари: