В навечерието на Международния ден на ромите Институт "Отворено общество", Световната банка и Министерството на труда и социалната политика организираха кръгла маса, посветена на петата годишнина от старта на инициативата. Целта на срещата беше да се представят постигнатите резултати от изпълнението на задачите на Десетилетието в България и да бъдат обсъдени бъдещи действия с оглед пълноправното приобщаване на ромската общност в българското общество. Имаше приветствия, поздравления, презентации по отделните приоритети, медии.
Интеграцията на ромите е дългосрочно предизвикателство пред правителството и обществото, каза социалният министър Тотю Младенов на срещата. И допълни, че българското правителство и в частност Министерството на труда и социалната политика (МТСП) са сериозно ангажирани с подобряване живота на ромската общност и осъществяване целите на десетилетието. Дали наистина е така, ще разберем в близките месеци.
Броени дни след форума Световната банка в последното си изследване, разпространено чрез радио Дойче веле, показа, че заради ниската трудова заетост на ромското население българската икономика търпи големи загуби - до около 526 милиона евро годишно.
Честно казано, не се впечатлих нито от постигнатите резултати, нито от обсъдените бъдещи действия, изказани на форума, нито пък от споменатото в изследването на Световната банка. Всеки нормален човек, който живее или редовно ходи в ромска махала, може да прецени случило ли се е нещо положително, има ли някаква промяна и въобще отразило ли се е по някакъв начин прословутото десетилетие там. Като такъв човек ще се опитам да дам малко информация от махалата на обществото, а защо не и на високите етажи на властта. Ако не се знае – да се разбере! Ако се знае – да се потвърди.
За експертите в общините и областните управи
Ако има нещо изпълнено от приетата от правителството през 1999 година „Рамкова програма за равноправно интегриране на ромите в българското общество”, то това е назначаването в общини и областни управи на експерти от ромски произход. Някъде те се водят „експерт по етнически и демографски проблеми”, другаде „по ромски въпроси”, на трети места никой не знае каква е длъжността им. Дори самите назначени. Тогава всички тръгнаха да работят с хъс за интеграцията, без точно да знаят какво трябва и как да се прави.
През годините обаче се научиха и заработиха яко, но за себе си. Едва ли днес ще се намери експерт, който да няма собствена неправителствена организация или пък да стои в сянка зад такава. Едва ли има такъв, който да не е получил финансиране по голям проект по определен ромски проблем. И кой мислите получава хонорари, за да изпълнява дейностите по проекта? Правилно – той и неговите роднини.
Наложи ми се служебно да потърся телефонния номер на една такава експертка от нейн колега от друг град. Отговорът му беше: ”Не мога да ви го дам, защото съпругът й много я ревнува.” Така и не се видях с нея. В друг град на среща, организирана от общината, с участието на всички заинтересувани служби и на представители на организации от София, на която два дни се решаваше съдбата на около 2 хиляди роми, експертът въобще не се появи. На въпроса ми защо го няма общинарите се споглеждаха и се усмихваха, в смисъл „е, сефте!”
В отделни общини и области по времето на ДПС много от ромските експерти бяха заменени от турски или близки до партията хора, въпреки че тези длъжности се появиха заради рамковата програма на ромите. Има експерти, които от десет години работят, завършиха висше образование (което е хубаво), ходят по обучителни семинари и срещи, на които обсъждат стратегии за районите си, изказват мнения и всичко спира дотам.
Често комуникацията между общински и областни експерти е само на „здравей, здрасти”, защото кметът е от една политическа сила, а областният от друга. В случая те са работодатели на отделните експерти и всеки от тях си пази хляба. Самите работодатели предпочитат експертите да си кротуват, да не задават въпроси, да са им удобни и на срещи да възхваляват шефа си. Който се е опитал през годините да бъде инициативен и да работи за общността – крилете му са отрязани. Затова никой нищо не прави, освен да си партнират по проекти.
За неработещите и работещи роми
Началото на демократичните промени в страната завариха ромите като работници във фабрики и заводи. След това те бяха сред първите съкратени и останаха без препитание. Тогава социалното министерство закърпи масовите съкращения сред ромското население така – щом си циганин, ето ти социална помощ. Условието беше да си регистриран в бюрата по труда. И започнаха едни помощи с години, от които се възползваха не само нуждаещите се, но и такива, които имаха доходи.
Децата на получаващите социални помощи тогава днес са зрели хора с деца и продължават да живеят от помощи. Те не знаят какво е работен ден, нямат изградени трудови навици, пък и не ги интересува. Държавата дава пари, а в свободното си време, ако изскочи нещо като работа – заработват някой лев отгоре. Че кой е луд да ходи да работи за минимална работна заплата, като не работейки получава пак толкова или повече? Когато се стигна до извода, че така не може да се продължава, тръгнаха и проекти за квалификация и преквалификация. Сигурно няма роми, регистрирани в бюрата по труда в страната, които да не са изкарали поне по един курс. То не бяха шивачи, занаятчии, строители...
Зная за един такъв голям проект, спечелен от голяма строителна фирма, която отчете успешни резултати за обучени стотици роми в страната, които след това трябваше да наеме на работа. Парите усвоени, проектът успешен, познайте колко започнаха работа? Нито един! Колко още подобни проекти са реализирани в страната, на каква стойност са те, колко са обучените, защо не са наети след това, какви са загубите и за кого?
Преди икономическата криза нямаше строителен обект в София, в големите градове в страната и покрай морето, на който да не работят роми. Но в повечето случаи работодателите ги наемат без трудов договор и осигуровки. Чуждите работодатели в шивашкия и обувния бранш в страната ни, основно италианци и гърци, са по-благосклонни от своите български колеги и приемат на работа роми. Основна работна ръка във фирмите по чистота на всеки град и поддръжката на пътната мрежа пак са ромите.
Земеделието също е начин на препитание за семейства, живеещи в селата и по-малките градове в Пловдивско, Пазарджишко и Северна България. Програмите за временна заетост на предишното МТСП приличаха на играта „тука има - тука нема”. Там се работеше повече за статистиката и да се докаже, че през мандата на правителството безработицата в страната е намаляла значително. И тази бомба със закъснител избухна с цялата си мощ сега.
За насилието и престъпността в ромските квартали
Ако в селата или в по-малките квартали, ромите живеят по-спокойно и общуват със своите съседи - българи, то в големите махали витае страх и несигурност. Във всяка такава махала има по една или няколко фамилии, които се занимават с изнудване, рекет и лихварство, проституция, наркотици. Те живеят охолно в хубави къщи, карат нови коли с екстри и едновременно с това са регистрирани като безработни. Известно е, че в махалите се разпространява дрога и с нея се зарибяват младежите. Единственият опит за отпор срещу дилърите идва от самите хора. Те не позволяват на децата си да общуват с наркоманите и пласьорите. Едни успяват, други не. В някои квартали ромите се организират и със сила прогонват наркопласьорите. В други хората са безсилни. Според тях, органите на реда, съдът и прокуратурата познават по места и пласьорите, и свързаните с тях фамилии, знаят с какво се занимават, но учудващо за обикновените цигани, не предприемат нищо. Това поражда слухове в кварталите, че баровците си плащат, за да бъдат недосегаеми. Полицията отчита дейност със залавянето на “кокошкарите” и не предприема мерки срещу големите, като по този начин настройва обикновените хора срещу себе си. Самите роми ненавиждат своите баровци, но ги е страх да изразят възмущението си. Напрежението се нагнетява и когато положението стане нетърпимо, махалата взима нещата в свои ръце. Справка – случаят „Зрънкови” от преди няколко години. От десетилетия законите в страната не бяха валидни в ромските махали. В последния месец правителството прояви воля и навлезе в тях, с което даде знак, че ще възроди законността.
За интеграцията, десегрегацията, фондацията и други…
Да започнем с прословутата интеграция, заради която от десетилетия вече на определени хора в страната значително им се подобри жизненият статус. Заради това, те поставят пак “всичкото роми” в общия кюп на интеграционния процес. Истината обаче е, че не всички роми в страната се нуждаят от мерки за интегриране. В махалите има немалък брой интегрирани семейства, които по нищо не се различават от средностатистическите български. Приоритет за тях е децата им да завършват поне средно образование. Някои имат малък семеен бизнес, други са били на гурбет в чужбина, трети работят и все някак се справят. Числото на самоасимилираните роми също е голямо. Те не живеят в обособените ромски квартали и крият произхода си, за да избягат от негативизмите на думата циганин и предразсъдъците на българите. Техните деца и внуци, за добро или не, дори не знаят цигански, учат в „нормални” училища, завършват висше образование и работят. Не пречат никому и не нарушават общоприетите норми, затова са невидими като такива за обществото и интеграторите.
Проблемът с интеграцията е валиден за хората, живеещи в гетата – там, където е мизерията и неграмотността. Тези, които във всеки проект по темата се явяват бенефициенти и нищо не достига до тях. Важна роля тук заемат неправителствените организации – и ромски, и български. Малка част от тях наистина работят и имат своя принос за развитието на процеса интеграция. Но от неправителствения сектор, в по-голямата си част, поради абдикацията на държавата и общините от проблема на ромите, масово се юрнаха да интегрират когото що срещнат. Как? С проекти, финансирани по различни програми, се организират обучителни семинари в скъпи хотели, провеждат се дискусии, правят се изследвания, пишат се доклади, взимат се решения, приемат се декларации и какво ли още не. В същото време хората в гетата не знаят кой ги представлява на дадено събитие, за какво е било това събиране, какво се е говорило, какви решения са взети за тях и т.н. Нямат информация кой, кога, къде ще ги включва и защо. Отделно от дискусиите, семинарите и квалификациите се изписаха томове изследвания и доклади по сложния казус. То не беше за психологията на циганина, за раждаемостта на циганката, за образованието на циганчето и за бита на старите цигани.
Стотици хиляди левове и евро потънаха в джобовете на хора, които никога не са влизали в цигански квартал, а написаха десетки доклади, барабар с препоръки и компетентно мнение по циганските въпроси. През годините по-хитрите цигани, като видяха келепир в тая работа, регистрираха и те, кой сдружение, кой фондация. И ролите се поразмениха – циганите наемат учения българин да им пише проекти и кандидатстват. Ако спечелят, печелят заедно. Те са главните актьори, които уж дават мило и драго да помагат на своите събратя. Те са известни във всеки град, абонирани са за всякакъв вид програми и проекти и са специалисти по всички приоритети, залегнали в Рамковата програма и Плана на Декадата. А пък някои съвсем се оляха и го превърнаха в семеен бизнес. Всеки член на семейството си има отделна организация и работят в мрежа за общото благо. Нали трябва да има нещо и за ромската жена, че и младежка организация е необходима.
Сега на мода са друг тип обучения – от ограмотяване на неграмотните до изграждане на политически умения у грамотните. Смешно и тъжно е, но е факт - има координатори на ограмотителни проекти, които са полуграмотни. А пък в махалите сертифицираните „ромски лидери” започнаха да си пречат. Както се казва, станаха много вожд, малко индианец. Но не лидери са необходими, които си преписват представителни функции и имат алъш-вериш по избори, а хора просветители.
Десегрегацията на ромските училища също се превърна в печеливша ниша за някои десегрегатори. Целта е да се извеждат учениците-роми от “циганските училища” и да учат сред своите български връстници в „нормални” училища. Тъй като махалите са изградени в покрайнините на градовете, е необходим транспорт. Затова организациите кандидатстват с проекти за отпускане на пари за автобуси за извозване на децата, за гориво, за учебници и пособия и т.н. И от пестене от закуски, просто забогатяха. Отчет за изразходваните средства и въобще какво е направено по проекта се прави само пред донора. Въпрос на добре написано съчинение и представяне на фактура тип „Илиянци”.
Без държавна политика всичко е толкова объркано, че всеки прави каквото си иска. Така вместо учители с необходимото образование, ромите имат помощник-учители. Те водят организирано учениците на училище и служат за връзка между родители и учители. И в същото време не знаят какви са.
При стартирането на десетилетието имаше програма, приоритети, план за действие, нямаше бюджет за изпълнение. Вместо да се разрешават проблемите, те просто се задълбочават и разпростират във времето. През тези 5 години по един проблем годишно да се поставяше на дневен ред, сега биха били с пет по-малко.
А за да се случи интеграцията на ромите в българското общество, са необходими три простички неща – работа за големите, учене за малките и нормално общуване между роми и българи. За първите две е необходимо правителството да поеме нещата в свои ръце. И на всички да стане ясно, че в оставащите пет години от десетилетието, това е приоритет на държавата и се прави в името на бъдещето на страната и българската икономика. И то ще струва много по-малко от 526-те милиона евро загуби годишно. Тук съществена е ролята и на общините. Не само да показват, че могат да разрушават цели ромски квартали, а и да градят. Има добри практики как кметове и общински съвети работят успешно с ромската общност и въпрос на воля е те да се приложат в повече градове в страната. Третото няма да стане с декларации, кръгли маси, закони и правилници. То ще се случи непринудено, когато обикновеният българин спре да набива в главата на детето си, че циганите са мръсни, мързеливи и зли, и то ако не слуша, ще го даде на циганката. И когато обикновеният циганин спре да се страхува, а излезе от гетото и направи обществено достояние всичко мръсно, случващо се в махалата и извън нея. Когато покаже, че не е част от това и не иска да бъде поставян под общ знаменател. Когато не само иска, но и прави всичко възможно, детето му да учи. Когато осъзнаем, че всички сме граждани на България и сме еднакво виновни за положението, в което се намираме. Колкото по-бързо го осъзнаем, колкото по-бързо започнем да действаме заедно, като едно гражданско общество, толкова по-добре за всички нас.
Дотогава - учене му е майката. Защото това е единственият мост към бъдещата интеграция.
вестник "Новинар", 15 май 2010 г.
1 коментар:
goloama veselba si!
Публикуване на коментар