Репортажи, интервюта, размисли, видели бял свят на страниците на вестниците "Поглед", "Класа",
"Новинар", "Дром Дромендар", "Седем", списанията "О Рома" и "Обектив".
Тук е мястото да благодаря на Валери Найденов, който ми даде шанс.

събота, 11 септември 2010 г.

Шедьоврите на една вехтошарница



Има хора, съхраняващи в дома си реликви от поколения назад, и други, за които това са боклуци

 

 

За да стигнете до Рилския манастир с автомобил, пътят ви задължително минава през Кочериново. Подминавате центъра на градчето, известно от историята с хартиената си фабрика, и когато си помислите, че вече сте извън него, се натъквате на необичайна гледка. Върху покрив на сграда, която някога е била ТКЗС, пред очите ви изникват, наредени като за парад, разнообразни по вид и модели ретро автомобили. Колкото повече наближавате, толкова повече любопитството ви нараства, защото освен автомобилите в двора на сградата виждате предмети, които в зависимост от възрастта ви или не знаете какви са и за какво са служили, или ги помните от детството си. Но и в двата случая спирате и слизате от автомобила си. Едва тогава виждате табелата с надпис: Вехтошарница „ШЕДЬОВЪРЪ”.

Били и Бобо създават уникална политехническа, историческа и етнографска сбирка
Още непрекрачили прага, ви посреща Бойко Боев-Бобо, бивш читалищен деятел, който тук е нещо като уредник на вехтошарницата и гид на всеки посетител. „Вехтошар е търговец на стари вещи, който купува и продава. Ние не сме такива, защото не продаваме – обяснява Бобо. - Но като емблема на сбирката се оказа подходящо и ефективно. Създава и доста комични ситуации – много хора се замислят сериозно за името, защо пък хем е вехтошарница, хем шедьовър? А в нея няма нищо шедьовърско. Всеки предмет е най-обикновен битов такъв или някакво съоръжение, което на времето е служило масово на хората. Но голяма част от предметите са направени на базата на ръчен труд. Не са плод на манифактура или някаква фабрика и това ги прави предмети с дух, с интересно излъчване и звучене. И неповторими”.
В негова компания след броени минути времето спира, забравяте кой сте, накъде сте тръгнали и неусетно се телепортирате в безвремието на миналото. Тук има всичко от бита и техниката на българина от последните 150 години, а може би и повече - оръдия на труда, битови предмети, монети, носии, чаши, дисаги, шевни машини, пушки, саби, бъчви, файтони, мотоциклети, музикални инструменти, картини, портрети, коли, мотори, радиоапарати, глинени съдове и каквото ви дойде наум. Някои от вещите все още са годни за употреба, други се нуждаят от реставрация.
Собственик и главен вехтошар е Валентин Балабанов-Били, роден и израснал в град Рила. Ако трябва да се опише обзавеждането на „офиса” му с три думи, най-подходящите са – няма нищо ново. Няма и място за сядане – на стария диван са подредени различни старинни предмети. Бобо освобождава един стол за госта, а аз изчаквам Били да приключи разговора по телефона. Питам за идеята за подобна колекция. „Не мога да кажа, че нещо конкретна идея съм имал, но от малък обичам да се докосвам до старини. Израснал съм в такъв квартал, в такава среда, в много старинна къща.
Самият квартал е наречен така - „Бабинска махала”, която сама по себе си е архитектурен паметник и за съжаление е унищожена напълно – въздиша Били, затваря звънящия отново телефон и продължава: - Но средата, обстановката, условията в които съм раснал - все едно съм живял в музей. И са ме закърмили с миризмата и с излъчването на тоя бит и на тези неща. От 3-4 години се занимавам по-интензивно с политехника, събиране на ретромотоциклети, автомобили и с цялата гама от старинни вещи под общ знаменател - керамика, бакър, тъкани, носии, оръдия на труда от близкото минало и предмети всякакви. Събирам къде, както и каквото мога и го съхранявам в базата. А тенденцията е да ги изложа, за да ги виждат повече хора.”
Основните източници за събиране на старините са скрападжийниците, сметищата, битаците, полуразрушени и разрушаващи се стари къщи в България, от приятели. Не малка част от набирането на фонда е на базата на дарения. Неочаквано за Били хората приели идеята много сърцато и подарявали изключително много вещи. Според него те осъзнали, че техни вещи и предмети, останали от техните предци, не трябва да се изхвърлят на сметището. И твърде често спирала някаква кола, подарявали радио, котле, носия и какво ли не. Преди време ги посетил професор по музика, българин, живеещ в Германия.
Впечатлен от сбирката, следващото лято пристигнал с бус, пълен с предмети. За някои от старите автомобили Били се е бъркал в джоба. Е, водил е разговори, убеждавал е да не ги дават за старо желязо, договарял се за цената. Както за БМВ-то от 1937 година. Цели 8 години стояло под едно дърво, а той убеждавал собственика да му го продаде. И едва когато колата изгнила, онзи благоволил да му я продаде. Сега Били има около 120 коли от 30-те, 40-те и 50-те години на миналия век и продължава да издирва други.
Излизаме с Бобо на двора и продължавам да разглеждам. „Хората не знаят много неща... Особено пък младите... Но откъде пък да знаят, след като живеят в друго време. Затова им е интересно и задават въпроси... – разказва Бобо и проследил любопитния ми поглед върху няколко предмета, веднага пояснява: – Ето това тук е ковашки мях - устройството, което подава въздух на ковашкото огнище, за да може да се нагрее металът и да се кове. А това пък е диканя. Значи това е начинът да се нареже класът и след това във вършачката да може да се отдели зърното от плявата. Онова там е кремък, кремъчни остриета, които са закрепени на долната плоскост на кръглия харман. Впряга се един кон, слага се най-малкият земеделец, обикновено 5-8-годишен, да ходи покрай него и от време на време да му „подава газ”. Възрастните през това време подават класовете жито и отделят това, през което е минала неколкократно диканята.”
Докато обикаляме из двора, Бобо успя да разкаже и една поучителна случка. При едно пътуване в малко монтанско селце Били видял, че изхвърлят разни предмети от стара къща. Спрял, огледал и си харесал едно глинено гърне. Попитал собственика колко да заплати за него, платил и го взел. След това видял и една рамка, потънала цялата в прах. „А за тая рамка колко?” – попитал пак. „Абе дай един лев”. Когато Били се прибрал и почистил рамката, се оказало, че това е снимка на прадядото и прабабата на продавача. „Значи този човек оцени собственото си минало точно на 1 лев. Затова трябва да съществуват такива места като нашето, за да могат хората да разберат, че тези неща имат стойност. И като се приберат вкъщи, да гледат с друг поглед на вещите, останали от предишните поколения” – убеден е уредникът.
Стигаме до леките автомобили. Около някои от тях се носят легенди. Бобо посочва един „Вартбург”: „Това возило е било на самата Лили Иванова. А на онзи ФИАТ 850 първият притежател е била Людмила Живкова. Години след това някои са опитали да го превърнат в „Порше” Карера 911, но изглежда не са успели. Самите ние не потвърждаваме и не отричаме тези легенди. Те пристигат при нас заедно с автомобилите”. Един от файтоните пък преди около сто години е бил притежание на пловдивския владика. След това дълго време е служил за катафалка в София и от няколко години е във вехтошарницата.
След обстойната обиколка на двора следва такава на вътрешните помещения. Десетки мотоциклети, каквито сме виждали само във филми за световните войни, грабват погледа веднага. Следват стелажи с наредени десетки видове стари черно-бели телевизори и още повече радиоапарати, радиоточки, грамофони, магнетофони... Бобо навива един механичен грамофон „куче марка”, както го нарича той, поставя стара изтъркана плоча и скърбуцаща музика оглася халето. „Този грамофон ни го подари един възрастен човек. Мина оттук, разгледа колекцията и обеща следващия път като дойде, да го донесе. След няколко месеца се появи и спази обещанието си. Не е имало случай да откажем на дарител донесена вещ, независимо от старостта или състоянието й. С всеки изминал ден тази вещ става по-стара и по-рядка” – не спира да обяснява моят гид.
Една от най-интересните находки според него е маслен портрет на циганин от село Пороминово и фотоснимка в рамка, на която е пак той и неговото семейство. Донесъл ги възрастен човек от същото село, подарил и едно глинено гюмче за вода. А на обикновено листче написал пояснителна информация за снимката: „Димт (Димитър) Войнов от село Пороминово, участник в Първата световна война – циганин и снимка на неговото семейство и неговите наследници”. Докато разглеждаме стария фотос, Бобо разпалено води своя монолог: „Виж какво име има човекът – Войнов. Войнствена фамилия са били...
Имало е разбирателство между хората тогава, независимо от какъв етнос са били. И той е отишъл да воюва не за друга страна, не за някаква циганска партия, а за България. А сега се надпреварват да ми говорят за интеграция. А защо през тези години ги деинтегрираха – пита и без да дочака отговор, продължава в друга насока: - Има хора, съхраняващи в дома си реликви от поколения назад, и други, за които това са боклуци. Забелязвам, че българинът има нехайно отношение към собствената си материална история. Добре е, че има хора на възраст като този дарител, които са преценили, че шансът да съхранят частица от своето минало, е именно вехтошарницата”. Експонатите са много над 50-те хиляди. Все още тече инвентаризация и се описва всяка вещ. Но няма експонат, за който да се каже, че не е интересен.
Всеки предмет от миналото, изработен с любов, носи част от душата на създателя си. В този смисъл той е уникален „шедьовър” на своето време, убедени са вехтошарите. За някои са интересни само предметите, току-що купени от магазина. За Били и Бобо, а и за много от посетителите е обратно. Хората на възраст най-често се спират пред предметите от бита и се пренасят в своето детство. Тук може да се види какво представлява чепкалото или чекръкът, да се пипне веячка, косачка, вършачка, да се помирише глинен съд, да се докоснат народни носии от всички кътчета на страната, да се яхне мотоциклет „Балкан” от миналия век, да се усети тръпката от сядане в БМВ Исета 250 от 1954 година или руското чудо ЗАЗ. И какви ли не предмети, с които са израснали цели поколения.
Има ли бъдеще подобно начинание? Според Били е трудно, но има. „Необходими са средства и за събираческата дейност, и за съхранение и реставрация. Досега се опитваме да се справим със собствени сили, но става все по-трудно. На този етап разчитаме на киностудията - наемат коли, мотори... Мислим за евентуална такса за разглеждане, след като подредим изцяло сбирката и се видят законовите форми за това. Нямам претенции, че сме музей и не съм правил необходимото да търся информация, да кандидатствам по програми с проект и дали има такава форма за финансиране на подобно нещо. Иначе се посещава от стотици хиляди – от обикновени туристи до политици и посланици.
Приятно е да наблюдаваш хората, които се кефят на това, което си направил. И се кефят в пълния смисъл на думата. Създаваш им положителна емоция. Поставили сме една кутия за дарения, в която пускат стотинки (смее се). Като просяци сме, но ще продължим. И всеки, който има идея, може да ни помогне със съвет или пък просто да се завърне за малко в миналото, е добре дошъл във вехтошарница "Шедьовъръ”.


Новинар, 11 август 2010

Няма коментари: