Репортажи, интервюта, размисли, видели бял свят на страниците на вестниците "Поглед", "Класа",
"Новинар", "Дром Дромендар", "Седем", списанията "О Рома" и "Обектив".
Тук е мястото да благодаря на Валери Найденов, който ми даде шанс.

неделя, 10 февруари 2008 г.

Има ли луди за …ромски театър


Преди години бях на гурбет в Гърция. Целта ми беше да събера пари и да си купя къща. Цял живот на квартира не ми се живееше. Хората казват, че човек е живял ефективно, ако свърши три неща през живота си – да роди деца, да посади дръвче и да изгради дом. Първите две ми се удадоха лесно – имам три деца. Посадих хиляди дръвчета, но за съжаление в Гърция, а не в нашата страна. Остана само третото, най-трудното. Хубаво е да работиш в чужбина, особено в земеделието – береш плодове, събираш зеленчуци, копаеш, поливаш, но много трудно се правят пари. Е, не спестих пари за къща, но живота все още е пред мен. Защо ви занимавам със себе си и моя гурбет? Правилен въпрос. За друго искам да споделя, а то нещата са свързани. Значи, вечер си лягам уморен и вместо да заспя веднага, мисля за разни неща. За децата, приятелите, близките и за какво ли не. А една вечер си прехвърлих страниците с моята “творческа биография”.
Значи, започнах като самодеец още от ученическа възраст – в първи клас разигравахме приказки - за Хитър Петър, Настрадин Ходжа, за разни пчелички, за мечката, чиято рана зараснала, но лошата дума не... След това в кварталното читалище / по това време то беше единствения културен институт в махалата и в него съществуваха освен библиотека и различни самодейни състави - танцови, театрални, певчески, инструментални/, се запали искрата и прерасна в огън. Огън, който дo днес не е изгаснал и едва ли ще загасне. Тъй като тогава бях малък ме включвахa в масовките на театралните спектакли. Играехме на общински, окръжни и републикански прегледи на художествената самодейност, в близки градове, в махалата. След това през 1981 година Жоро /Бог да го прости/, създаде естрадно-сатиричнaта група “Антипън”, с която спечелихме трето място на Републиканския фестивал в Разград и все още продължаваме да работим. Станахме известни и извън пределите на Кюстендил.
Та през ония времена започнах да “прескачам” и в Дома на културата в града, където се включих в група за изнасяне на поетични рецитали. След това в Детско-юношеска театрална студия “Знаме на мира” към театъра в Кюстендил. Заиграх и в театралната група в махленското читалище – първата ми главна роля беше на Графа от “Мирандолина” по Карло Голдони. След това читалищното ръководство се свърза с нашия режисьор Мануш Романов /тогава все още се казваше Мустафа Алиев/. Шестте години работа с него, за всички нас, си беше една школа по актьорско майсторство. Той постави своята пиеса “Дъщерята на хана”. В нея действието се развива през осемстотин седемдесет и някоя си година, по време на управлението на хан Кардам. Имахме страхотна сценография – декорите представляваха ханския дворец. Костюмите, с които играехме ги взехме под наем от Киноцентъра. Те бяха правени за снимките на филма “Борис І ”. Хореографията беше великолепна. Актьорската игра – чудесна. Там изиграх ролята на единствения злодей в пиесата – Аногай, главнен жрец и магьосник на ханството, който е противник на хана. След успехите с “Дъщерята на хана”, започнахме репетиции и на друга негова пиеса “Оковани орли”. И дойде 10-ти ноември. Смени се властта. Тъй като имаше изградена театрална трупа от добри актьори, Мануш се опита да възобнови дейността на Държавен ромския театър, какъвто някога е имало. Опитахме. Ходихме и при Михаил Иванов, който тогава беше съветник на президента Жельо Желев, чукахме и на други врати. Михаил Иванов беше склонен да помогне, но … Ядец! Не се получи! И Мануш се впусна в политиката с идеята, че ще бъде по-полезен за събратята си. Театралната група се разпадна, а аз започнах работа в Драматичния театър в Кюстендил като …сценичен уредник. Демек, общ работник, който монтира и демонтира декорите на сцената. Е, включваха ме и в масовите сцени – минаващ, преминаващ, подвижен храст и т.н. Но се чувствах чудесно. Там имах щастието да се докосна до творци като Георги Георгиев – Гец, Константин Коцев, Иван Иванов… Хубави години.
И след всичко това - хоп, по полетата в Гърция. За пари, както много наши българи и цигани сега бродят и в Гърция, Испания, Италия и къде ли още не по Европата.
Та лежа си уморен на леглото, в стаята, в която отдавна спят още десетина гурбетчии, спомням си всички тези прекрасни за мен мигове и сълзите си текат, текат…И тогава се питах, ще има ли някога ромски театър? А защо трябва да се афишира като ромски? А защо не? Ще има ли луди роми, които да се захванат с това? Как ще стане цялата тая работа? Такива едни. Прибрах се от Гърция и разбрах, че ром работи в Министерството на културата. Зарадвах се. Надявах се, че целта му ще бъде да създаде театъра, за който мечтаех. Написах му дълго писмо, което така и не изпратих, но все още пазя. Един ден ще му го дам лично!
Събрах “четата” от останките на “Антипън” – Стефан, Шики и Димо и продължихме да разсмиваме ромите, осмивайки ги. Започнаха и телевизионните ни изяви. Една година правихме предаването “Вордон” по местната кабеларка. Минахме пътя от “какви са тия мангали по телевизията” до “браво, момчета, кога ще е следващото”. Обиколихме страната със скечовете ни. Играхме по концертни програми, сватби, кръщенки, новобрански, рождени дни. Оставаше да ни канят да играем и на погребения. С едно-единствено радиопредаване спечелихме втора награда на Международния фестивал за медийни изяви в Албена. Но…дотук. Всеки работи нещо друго, за да изкара пари за семейството си. Не правим нови скечове. Все по-рядко се събираме. Пък и един от групата замина на гурбет в Испания, аз все по-често съм в София. Всяко зло за добро! Колко мъдро са го казали хората. В София се опознах и сближих с други луди и милеещи за театър като нас. С Тосен Рамар, с Мая Стилянова, със Светла Василева. Те участваха в пиесата “Дом за цигани” на Николай Василев. Направиха две представления и когато се очакваше това да прерасне в нещо повече, всичко спря. Излезе че някой ги подведе и използва. Просто си отчете проекта. След това, по случай откриването на Декадата на ромското включване, Рамар успя да направи един спектакъл в Народната опера в София. Едно представление и … точка. Но въпреки разочарованието, те все още мечтаят за истински ромски театър.
Разтопих се от щастие, когато се запознах с Наталия, наше момиче, което учи актьорско майсторство. Всички заедно започнахме от време на време да правим по нещо съвместно – било радиопредаване, опити за тв предаване, нещо набързо скалъпено за участие в Монтана, София или Кюстендил. Така се оформи едно ядро от луди-млади, макар някои и не толкова млади. И само говорим, че еди кой си нищо не прави за културата на ромите, другия ни е излъгал, третия си бърка в носа, четвърти на друго място. Говорим, но нищо не предприемаме. Ами да опитаме тогава!
Какво ни трябва да направим една пиеса? Пари! С останалото ще се справим. И се появи възможност да опитаме. Преди Василица роми от София излязоха на мълчалив протест пред либийското посолство в подкрепа на осъдените наши медици в Либия. На въпрос на журналисти, това еднократен акт ли ще бъде, един от организаторите - Милен Миланов отговори, че покрай 8-ми април ще организира благотворителен концерт и средствата събрани от него ще бъдат дарени на семействата на българските медици и на Фонда за лечение на либийските деца. След разговори се стигна до идеята, вместо концертна програма да направим един театрален спектакъл. Милен се зае със сложната задача да търси спонсори. Трудно е, повечето големи фирми като чуят за нещо свързано с цигани, директно отказват. Дотук имаме уверение за помощ от НССЕДВ към МС, Институт “Отворено общество” и Общинска програма за развитие на ромската общност в София. Имаме думата на директора на театър “София” Доротея Тончева да направим премиерата там. Пиесата, която започнахме да репетираме е комедията “Женска оправия”, по Ст. Л. Костов. Рамар се зае с режисурата, нарисува и плаката. Направихме афиш, програмка. С три думи – връщане назад няма! Актьорския състав е съставен от всички изброени по-горе. Около нас са Георги Голов и Митко Георгиев, които помагат при организацията. Значи не сме сами, има още луди. Сигурно ще се намерят и други! На този етап искаме само да направим пиесата и да стигнем до премиера. Сами, без “помощта” и участието на назначените наши отговорни служители в различните министерства. В страната има два турски театъра, които се подпомагат от държавата. Ние нямаме нищо. Нас ни свързват само с чалгата и с пошлите неща. Не искаме да е така. Искаме да покажем и другото лице на ромите, да положим основи на театър, съставен от ромски творци.
Някой може би ще каже – “Ние няма какво да ядем, те за театър говорят”. И ще бъде прав. За себе си. Ние също сме прави, че искаме чрез магията на театъра да покажем и съхраним част от ромската култура. Защото народ без култура е просто първобитно племе.
Който може и иска да помогне, да бъде съпричастен към нашето дело /колкото и странно да звучи това/, е добре дошъл.
Ние сме длъжни да опитаме сега. Не искам след време някой друг, като мен да лежи уморен в някоя част на Гърция и да си задава въпроси - защо, защо, защо...? И да псува такива като мен, които не са дали всичко от себе си сега, днес...
Е, нека се съберем лудите, да дадем всичко от себе си, пък каквото сабя покаже.

Тази статия е публикувана във вестник "Дром дромендар" през 2007 година


Няма коментари: