Исус, Йоан, Йехова и Мария живеят в Перник, в квартал “Хумин дол”. Отглежда ги по-големия им брат Камен. Той е най-големия син на Йордан и Даниела. На 19 години е, женен, има две деца.Преди две години на 25 март, Камен и баща му тръгват със стара, очукана кола да търсят желязо в покрайнините на града. По пътя катастрофират. Йордан умира на място. Камен чупи три ребра, лицето му е обезобразено, изпада в кома и три дни лекарите се борят за живота му. Шанса да оцелее е петдесет на петдесет, казали докторите. На третия ден Камен се завръща от отвъдното. През това време, докато е бил в кома, е погребан баща му. Общината поема разходите по погребението, тъй като семейството е много бедно. Когато идва в съзнание, Камен не разпознава хората около себе си, получава амнезия и не помни нищо от злокобния ден. Белезите по лицето и главата му все още личат.
Месеци след смъртта на Йордан, умира от туберколоза и съпругата му Даниела. Нов удар за Камен-принуден е да полага грижи, освен за неговото семейството и за братята и сестра си. Започва да ходи по старите закрити рудници и да копае за въглища. Копае, пълни чували, продава ги и така издържа голямото вече семейство. Трудолюбив е, от малък е изпечен на труд и изкарва добри пари. Успява даже да си купи пералня, телевизор, сиди. Но пак зла съдба – голям, тежък чувал с въглища пада на крака му и го чупи. Следват операция и шест месеца с патерици. Камен излиза извън строя и попада в графата “безработен”. Сега все още накуцва с единия крак. И оттам на сетне безпаричие и глад. Започва да взима пари назаем, под лихва, залага телевизора, пералнята…
- Преди три месеца ги заложих, за да имаме пари за ядене– споделя той. – Засега немам шанс да си ги върнем, требват 380 лева. Дотук успявам да плащам само лихвата, за да не ги загубим. Ако почнем некаде работа ще може, ама... Не си виждам бъдещето. Живееме ден за ден. Млад съм, ама…Абе съдба. Както е отредила, така ще живеем.
След смъртта на родителите, от “Закрила на детето” искат да вземат братята и сестра му и да ги настанят в домове за сираци. Камен и децата, въпреки трудностите, не искат да се разделят. Стига се до съдебно дело. От съда идват да проверяват дали полага необходимите грижи за децата, разговарят със съседи за това. Накрая печели делото.
- Водих три дела. Едвам намерих пари документи да плащам, такова... Как ще ги вземат. Не може, просто сърцето не ми дава. Те не можат без мен и аз не мога без тех. По делата ги разпитваха как се грижим за тех, дали искат да са с мене. И те, както що си е, си го казаха. Къде че одат по пансиони и приюти да се разпръснат. Там може да са и по-добре, ама по-добре от семейството нема. Успеях децата да си останат заедно при нас. А от “Закрила на детето” се учудиха, че един човек циганин си държи на децата. Евала ми прават. Сега, кога и да отидем, ме гледат с добри очи.
Децата като сираци получават пенсии в общ размер 240 лева или по 60 лева на дете. Камен и съпругата му получават социална помощ около 100 лева и от “Закрила на детето” им дават по 200 лева. Така с 540 лева на месец се издържат осем човека, което прави средно по 67.50 лева на глава. Записал Исус, Йоан и Мария в училището в село Гълъбник, Радомирско.Там има пансион. В понеделник ги взимат с автобус и в петък ги връщат. Там учат, хранят ги, понякога им дават дрехи. Двете момчета са в шести клас, а Мария във втори. През седмицата в къщи е само малкия Йехова. Имат още една сестра - Лоза, но тя се омъжила и живее в друг квартал.
Влизаме в гетото. Кални и мръсни улички между двуетажните сгради, строени по време на социализма за миньорите. Деца играят и тичат наоколо, жени перат килими с маркуч и четка, събрали се мъже на припек гледат подозрително. Млади момчета киснат пред “барчето”. Вътре в него естествено няма никой. Блокчетата са в окаяно положение. Между тях висят на простори за пране разноцветни дрехи. Набързо сковани барачки, пред тях коне и каруци, и обща тоалетна, от която се носи смрад. Липсват входни врати. Тук живея, на първия етаж, каза Камен. Чука на вратата и ни отваря Мария. В стаята има само две легла, гардероб, фотьол и шкаф. В кухнята мивка, бюфет, маса, два стола, пак фотьол и печка. Това е цялата покъщина. Съпругата му пере дрехи в корито. Камен показва децата – това е тоя, това е оня… Само 14-годишния Исус го няма, излязъл от къщи преди обяд. Вече е голям, може би се срамува да го питат и снимат – предполага Камен. Питам Йоан, който е на 12 години, добър ученик ли е. Отговаря кратко – “Нормално, двойки немам”. Любим предмет му е руския език, защото му е интересно. Обича да играе баскетбол. В пансиона се отнасят добре с тях, нямат проблеми с другите деца. Но Йоан няма мечти, не мечтае за нищо. В очите му се чете тъга.
Аз съм лоша ученичка, признава откровено второкласничката Мария. Е, понякога съм добра. Вече мога да чета и пиша. Малкият Йехова е на 4 и с интерес разглежда фотоапарата. Вижда се на монитора и надава радостен вой. Усмихва се, но не е разговорчив.
- Тука роднини немаме – продължава Камен. - В петък, като си дойдат децата от училище и ако нема хлеб, ходим искам пари от приятели назаем. Сега пак бех тръгнал да търсим пари, ама вие дойдохте. Тук около нас всички са зле, не може никой да ти помогне. Хората немат работа.
Излязохме навън. Купих нещо за ядене от близкия магазин и го пратих по Мария. Преди да си тръгна заговорих съседката им Анка.
- Комшии сме. Врата до врата. Какво да ви кажа, мизеруват, гладуват. Кой да им помага? Как да им помагам и аз, като съм безработна. Дъщеря ми е на 26 години. От глад се принуди и стана проститутка. Отиде некаде по Благоевград надоле и от два месеца нищо не знаеме за нея. Жива ли е, къде е, що е – нищо. Ходиме по табаните, копаме въглища. За един чувал въглища ни затрупва земята. Що хора измреха така. То си личи мизерията наоколо, нема що да ме питаш. А за децата Камен си се грижи, но нали счупи крак и не може да ходи на работа. Като си дойдат от училище, какво има това ядат.
Такава е съдбата на децата с библейските имена от Перник. От центъра на града се чуваше музика. Беше трети март. Те не знаеха това. Не знаят и за европейския курс на България. Не знаеха и дали утре ще имат нещо за ядене.
Няма коментари:
Публикуване на коментар