Репортажи, интервюта, размисли, видели бял свят на страниците на вестниците "Поглед", "Класа",
"Новинар", "Дром Дромендар", "Седем", списанията "О Рома" и "Обектив".
Тук е мястото да благодаря на Валери Найденов, който ми даде шанс.

събота, 27 февруари 2010 г.

Парижките потайности

Изповед на един гурбетчия, живял две години в палатка

 Жоро е обикновено циганче от Пловдивския край. Умно момче е и макар само със средно образование, е амбициозен и предприемчив. Искаше да направи регионално радио в своето градче. Беше написал проект, с който кандидатства пред чужд донор, беше подал и необходимите документи в СЕМ за честота. Донорите проявили интерес, задавали допълнителни въпроси, питали, разпитвали, разговаряли с него. Все пак ставало въпрос за много пари. Договорили се, когато получи необходимото разрешително за извършване на такава дейност от СЕМ, да го изпрати по факс и те ще преведат първия транш за оборудване на студио с модерна техника. През това време се срещнахме в София – дошъл да научи повече от най-добрите в радиожурналистиката, да „открадне” най-доброто от занаята. Разказваше с жар какво ще представлява студиото, какви предавания ще прави, с какви хора ще работи, каква музика ще пуска. И така цяла година.

Един ден Жоро изчезна от хоризонта. Хубава работа, ама циганска – това е първата мисъл, която минава през главата и на българина, и на циганина, когато някой захване нещо и не го довърши. И след няколко месеца се обади от Париж. Набързо разказа, че как докато чакал лиценз и учил в София, семейството му закъсало яко – и финансово, и здравословно. Прибрал се в градчето си, опитал се да работи в Пловдив, нищо не се получило – хем малко пари, хем не плащали редовно. Изгубил надежда, че някога ще получи лиценз. И една топла октомврийска вечер на 2006 година решил – заминава за Франция. Взел пари на заем от близки и тръгнал към неизвестното.
В края на миналата година се видяхме в родния му град. Покани ме в дома си. С парите, които беше заработил за двете години, прекарани във Франция, захванал голям ремонт и разширение на къщата. В момента живееше в нещо като гараж в двора. Седнахме на по кафе и Жоро заразказва.
Станало ясно, че лиценз няма да получи. От друга страна паричният проблем на семейството се задълбочил. И с чичо си хванал пътя на гурбетчийството. Пристигнали в Париж, където никой не ги очаквал. Вечерта навлезли в парка на някакъв квартал и първата нощ спал в колата, с която го закарали. На другия ден си купил палатка за около 40 евро. От строителен склад взел палети, които сложил под палатката. Намерил почти нов матрак, изхвърлен до контейнерите по парижките улици – поставил го в новото си жилище и така си „узаконил” мястото на пребиваване в парка на квартал „Бабини” в прочутата европейска столица. А за разнообразие и романтика наблизо до „жилището” му минавала река. След това Жоро започнал да опознава града, да се запознава с други българи, да търси работа и да учи френски. Неусетно минали два месеца. Дошъл краят на декември. „Голяма част от хората, когато наближи Нова година, се прибират в България. Бяхме останали около 30 палатки. До шест вечерта празнувахме около „домовете си”, а след това отидохме на Шанз-Елизе и на кулата. Там прекарахме цялата нощ. Беше страхотно красиво. Кога друг път ще се случи да посрещнеш Нова година в Париж. Прекарахме си чудесно и незабравимо”, разказва Жоро.
Около 10 януари 2007 в палатките дошли полицаи - не да ги арестуват или изгонят, а поради застудяването ги разкарали по различни хотели, където да изкарат зимата. До март ги местили от хотел на хотел, без нищо да заплащат. „Във Франция има страхотни социални и здравни услуги. Има специални места, където можеш да се нахраниш безплатно на обяд, да си вземеш вечеря и закуска за следващия ден. Имаше едни хора от Пловдив, които ми показаха къде дават храна, дрехи, дори сапун, четка за зъби и паста. Къде може да преспиш, да се изкъпеш. Необходимо е само да се регистрираш и получаваш една карта, която важи за един месец. Освен това може да ползваш фитнес, басейн. Абе, останах учуден – такова нещо в България не съм виждал”, говори разпалено той.
Добре де, питам го, какво представляват тези места, където се установявате? „Все едно да вземем Борисовата градина в София. Ама най-тъмната и труднодостъпна част, с най-много храсти. Вътре между тия храсти има палатки и живеят хора, дошли от някъде. Така е и под големи мостове по бреговете на Сена. Но условията, свързани с хигиената около палатките, са ужасни. Значи палатката ти е тук, а той на метър от нея ходи по естествена нужда. Храната, която остава, също се хвърля пред и около палатката. Бяха ни раздали найлонови торби, в които да събираме остатъците от храна и разните боклуци и когато излизаме навън, да ги изхвърляме в контейнерите. Абе всеки прави каквото си иска, без да се съобразява с никой. И това не ми харесваше, но...”
Преди да замине, Жоро предполагал, че в такива „жилища” живеят само циганите в Париж. Там установил, че много българи и турци от страната ни също спят в палатки. Но както в България, така и там всеки етнос живее отделно от другия. „При нас имаше 3-4 момчета българи от Пловдивско. След време се запознах и с други българи, които живееха в различни райони на Париж. Срещах хора от Търговище, Пловдив, Кюстендил, Плевен, Стара Загора и всички те си имаха „свои паркове”, където живееха. И навсякъде мизерията си беше една и съща.”
Въпреки мизерните условия по-предприемчиви български граждани захванали търговска дейност в палатковия лагер. Купували продукти, тенджери, чинии, готвели на газови котлони и предлагали на останалите вкусотии от българската кухня – пилешко бутче с ориз срещу евро и петдесет или порция пържени картофки за петдесет цента. Имало и една дама, живееща там от 5-6 години, която продавала на изгодни цени български и не български цигари. И бизнесът се развивал добре.
Жена му сервира вечеря и настоява да хапнем, докато яденето е топло. Синът му показва снимки на мобилния телефон от престоя на баща му в Париж – тук е пред Нотр Дам дьо Пари, това е палатковия лагер, това Айфеловата кула, а тази къща я снимал, за да си вземе модела за покрива на своята къща. Връщаме се отново на темата за хигиената в палатките. В началото имал проблем с измиването сутрин. Точили вода в бутилки от чешми в дворове на къщи, близки до парка, в които живеели араби, или купували минерална вода и си поливали един на друг.
"През целия ми престой там не видях българин да събира такива неща или пък да проси. Всички от България работеха основно в строителството – зидария, мазилка, фаянс, теракота. Моята работа също беше в този бранш. Завършил съм електротехника и прокарвах елинсталации в нови къщи или такива след ремонт. Там един контакт да смениш струва 20 евро, а когото работиш по елтабло, взимаш между 100 и 300 евро в зависимост от големината на таблото, от това колко шалтера има в него. Прокарване на инсталация на къща върви към 1000-1500 евро. Освен това, когато научих езика, си намерих и допълнителна работа в една галерия. Там правех или ремонтирах дървени рамки, окачвах ги и през нощта бях нещо като пазач. Там имаше и компютър с интернет и поддържах редовна връзка със семейството си. Доволен съм от това, което заработих през тези две години”, откровен е Жоро, въпреки че е попадал и на работодатели, от които не е успял да си вземе заработените пари. И там ги има такива, но така е, когато работиш на черно.
Срещал е и хора от България, които просто не знаели защо са там. Вместо, работейки, да пестят парите си или да ги пращат на семействата си, те започнали да ги харчат за наркотици и се сринали тотално. Забравили за какво са тръгнали, прекъснали и връзка с близките си. Французите пък не се притеснявали от чужденците. Учудвали се само на мръсотията, при която живеели. И ако не нарушаваш обществения ред и се държиш нормално, те дори не те забелязват по улиците.
Интересувам се защо живеят в палатки и при такива лоши условия? Трудно ли е там да си намери човек квартира? Най-евтината квартира била 400 евро, а за да я наемеш, трябва да предплатиш за още един месец. „Ако някой е имал готови 800 евро в България, той няма да дойде във Франция – усмихва се Жоро - Или пък, ако ги е взел на заем, за да стигне до там, той предпочита да живее при такива условия, но да ги изпрати обратно. Не знам за другите, но аз реших тези пари вместо за наем да ги пращам на семейството за месеца. Е, сега от тия условия на живот ме боли тук и там, но какво да се прави. Каквото успях да спестя през двете години – спестих. Когато ми омръзна, си тръгнах, минах през Германия, взех си един миниван за работа тук. Захванах ремонта вкъщи, имам парички да захвана малък бизнес. Дано успея.”
Свечери се, време е да тръгвам. Изпраща ме до края на махалата и аз сякаш неволно питам за идеята за радио. В очите му се появяват сълзи, но се преструва, че не е чул. Ясно - боли го още. Би ли се върнал пак в Париж, подавам ръка за довиждане. „А, не – категорично отговаря, но след кратък размисъл добавя: – Пък знае ли човек, може да се наложи!”

 вестник "НОВИНАР", 26.02.2010

Няма коментари: