Репортажи, интервюта, размисли, видели бял свят на страниците на вестниците "Поглед", "Класа",
"Новинар", "Дром Дромендар", "Седем", списанията "О Рома" и "Обектив".
Тук е мястото да благодаря на Валери Найденов, който ми даде шанс.

събота, 14 август 2010 г.

Дайте ми едно дете, което има нужда от обич

Историята на семейство Петрови, за което приемничеството е призвание

 

2010 година. Световната икономическа криза е в разгара си. Голяма част от хората в България живеят зле и в лишения. Този разказ обаче е за едни други хора. Хора, които умеят да се радват на малките неща в живота. За тях рядко се пише, още по-рядко можем да ги видим по телевизията или чуем по радиото. Те не се оплакват и въпреки недоимъка намират сили да помагат на други. Напук на кризата те не щадят обичта си, а в замяна получават такава в двоен размер. И се чувстват щастливи.
Такива хора са семейство Петрови. В пловдивското село Куртово Конаре всички познават леля Кина и чичо Атанас. Затова и лесно ги откривам. Те са обикновено българско семейство с една дъщеря и внучка. Живеят в обикновена селска къща на два етажа, почти накрая на селото, в близост до жп линията. Дворът е обикновен селски, подреден двор – отпред при входната порта градинка с цветя и лозница, а зад къщата градина със зеленчуци. Необикновеното е, че в дома им са намерили подслон, храна, обич, ласка и грижи цели три деца. Не, не техни, а чужди – изоставени деца от домове за сираци. Последното дете Андон живее още при тях.
Стопанката е работила като лекар, сега е пенсионер, а чичо Атанас е бил шеф на гарата, преди да я закрият. Сега пак е в системата на БДЖ и продава билети на спирката.
Посещението ми е изненада за тях – не съм се обаждал, не сме се уговаряли. Леля Кина не се чувства добре, до преди минути е лежала, но въпреки това ме кани в къщата. Малката внучка играе с Андон на компютъра и от време на време шумно спорят кой кого е победил. Дъщерята е свикнала по всяко време у тях да идват различни хора – от институции, медии, семейства за консултации как се гледа чуждо дете или решили да приемат дете от дом. Сядаме около масата, чичо Атанас сервира безалкохолно и сладки, а домакинята започва своя разказ.
Преди десет години, покрай Коледа, от един дом за деца в Пловдив канят леля Кина да чете стихотворение. Тя написала подходящо стихче и отишла. „Още тогава попитах директорката на дома може ли през лятото да ми даде едно детенце да го гледам. Тя каза - може. И на 9 юни отидох. Пожелах момче, а тя каза: "Какво момче? Искате ли да ги видите и да си изберете?" Абе какво да го гледам, аз да не избирам картина. Дайте ми едно дете, дето видимо има нужда от обич. Тя вика, има едно детенце, дето няма нийде никого. При другите дойдат баби, лели, все някой да ги види, а то остава само. Майката го е оставила в пансион, когато е било на две годинки, и никога не го е търсила. И така го взех Марианчо” – разказва леля Кина.
Както си му е редът, подписала декларация, че на 14 септември ще го върне за училище. Още през първите дни станало ясно, че на малкия Мариан му харесва при новото семейство. Храната била чудесна, играел на воля, никой не му се карал. След около месец обаче Мариян се натъжил.
- Какво има, мойто момче, защо си тъжен? – попитала леля Кина.
- Моля те, лельо (първите дни така я наричал), не ме връщай в пансиона. Ако отида там, ще се самоубия – отговорил малкият човек.
Кина веднага се обадила на директорката на дома. Когато пристигнали да видят Мариан, той помислил, че идват да го взимат, и се скрил.
По това време стартирал английски проект за приемни семейства в България. Дотогава думата приемен родител според леля Кина не била позната за българския речник. Явили се 12 семейни двойки, кандидати да дадат внимание, обич, ласка и грижа на малки палавници. Следват интервюта, тестове, попълване на документи, декларации и Мариан станал част от семейството. „Аз съм едно дете на родителите ми, имам само една дъщеря, а винаги съм мечтала да имам голямо семейство. Но по-важното е да правим добро. Защото, ако забравим за тези неща, значи на Земята не сме си свършили работата. Всеки е дошъл с някаква мисия”, убедена е леля Кина.
Според нея приемничеството е призвание, както медицината и учителстването. Не е възможно да станеш приемна майка, при положение че трепериш, когато нещо детето е преместило или счупило или пък много ядат децата. „Иска се голямо търпение и да имаш голямо сърце. Не може като магазинери да си залепим като етикет по една усмивка и да се усмихваме, а отвътре душата ни да бушува. Децата са като сеизмографите – много лесно усещат дали наистина ги обичаш или не. Тук лицемерие не може да помогне.”
Мариaн сега е 12-и клас, учи в Семинарията в Пловдив и пее в два хора – църковен и народен. Имал музикална дарба още от малък и леля Кина го водила на уроци по пиано и пеене. През почивните дни и ваканцията си идва. Не пропуска ден, без да се обади по телефона и да попита как са вкъщи.
Второто дете, което приело семейството, е Петя. Преди това била при друга приемна майка, която не успяла да се справи със задълженията си. Така инцидентно настанили Петя у леля Кина, уж за временно, пък се оказало за години. Момичето завършило средно образование, върнало се в родното си село, намерило си работа и помага на родната си майка, която е инвалид. Вече е на 22 години, но разсъждава като зрял човек. И не пропуска повод да се обади или да намине през Куртово Конаре, да ги види и да се посъветва с приемната си майка. „Андон пък ми го препоръчаха социалните. Намерили го в една плевня и го прибрали, заедно с двете му братчета. Ама той се оказал костелив орех - два пъти бягал от пансионите, в които го настаняват. Лельо Кина, викат, ако има някой, който може да се справи с него, то това си ти. Приех го и успях да го укротя с много обич и внимание. Когато дойде, едва сричаше, сега е отличник в училище. Беше хърбав, а гледай сега какво хубаво момче стана”, хвали го докторката. Чичо Атанас също се включва в разговора. Братчето на Андон - Кънчо, идвало по двадесетина дни през ваканциите у тях. Обмислят да вземат и него, но са преценили, че на този етап няма да могат да издържат. „Наистина мазето е пълно с храна – цяло лято сме в градината, имаме зимнина, компоти, но трудно ще ни бъде с още едно дете. То не ще само храна, иска дрешки, лакомства, сладолед... Иска пари за училище... Абе, когато отмине кризата, тогава ще решим”, споделя жепеецът.
Засега се справят и не се оплакват. Какво спира българина да стане приемен родител, питам накрая домакините. Леля Кина се замисля, преди да отговори: „Хората не са узрели за такива жестове. От начина на живот ли, от кризата ли, просто се загубиха ценностите у човека. Станахме по-прагматични, по-меркантилни – този имал такава кола и аз да имам такава. Но не можем да си отворим сърцата. Ще поддържаме едно куче много скъпо, ще го дарим с обич, но никога няма да вземем такова дете. А децата се радват на добра дума, да ги погалиш, да ги насърчиш... Не всичко е пари в този живот... Вселенският закон е любов и без нея, каквото и да правиш, нищо не става.”
Тръгвам си. Хората ме изпращат до вратата – усмихнати, с ведри лица, уверени, че правят нещо полезно и необходимо за други, но и за себе си. Колко малко му трябва на човек да бъде щастлив. И да дарява щастие на други.


вестник "Новинар", 09.08.2010 г.

Няма коментари: