По Светите места

Никога не бях пътувал до Израел. И с нетърпение очаквах деня на заминаването ни. А всичко стана много бързо. Тръгна от професор Христо Кючуков, който е български ром, но живее в Берлин. Ровил се той в историята, търсил по архиви и библиотеки исторически данни за ромите по време на Втората Световна война. И открил такива за ромки от различни европейски държави, които по различни начини са спасявали ромски и еврейски деца от концлагерите. Тъй като почти не се знаят тези факти от историята, той решил да издаде книга и започнал да пише. Това пък провокира актрисата Наталия Цекова, която също е от ромски произход, и тя решава, че ще прави театрална постановка по някои от историите. И предлага на писателката Мария Касимова - Моасе да направи по тях драматургично художествено произведение. Мария прие идеята и написа пиесата, а актрисите Наталия Цекова, Ангелина Славова и Благица Стоименова започнаха да репетират.                                                                                                                                        

През това време проф. Кючуков бил поканен от някаква международна неправителствена организация да говори пред  участниците в срещата, които били от различни европейски държави, с ромската  тема и проблематика. Говорил той и решил да им разкаже и за книгата. Споделил историята на една жена от бивша Югославия – Хайриа Имери - Михалич, която била слугиня в един еврейски дом. В този дом се родило дете, момиче. Бащата и майката на бебето станали партизани, а бабата останала да се грижи за 6-месечната Естер. След това дошли нацистите и прибрали бабата и бебето. Но преди да потеглят към лагерите на смъртта, Хайриа взела шестте си деца и отишла до мястото, където ги събирали. Успяла да убеди постовия да я пусне вътре, за да се сбогува с бабата. И влязла. Бабата я помолила да вземе и спаси поне бебето. Хайриа взела малката, свалила старото си палто и с него увила детето, за да не се виждат чистите му, бели дрешки. И така – влязла с шест, а излязла със седем деца. И изпълнила заръката на бабата – да каже след време на детето кое е, чие е, кои са родителите му. Гледала го 5 години. След войната някой от махалата казал на властите, че Хайриа гледа чуждо дете. Дошли, взели малката Естер и я пратили в детски дом. Детето, обаче, говорело само на цигански и не могли да я разберат. Една лекарка казала, че преди време имали слугиня циганка и поназнайвала езика. Отишла при детето, заговорила го и малката започнала на цигански да реди това, което я е учила Хайриа – аз се казвам Естер, не съм циганка, еврейка съм. Майка ми се казва Букица…. И докторката припаднала. Това било нейното загубено дете.

Докато разказвал проф. Кючуков историята за Хайриа и малката Естер, станала една жена от групата и казала, че знае за този случай – била журналистка и писала за него. И знае още, че Естер е жива и здрава и живее в Тел Авив. И му дала телефонния й номер. Още същия ден той се чул с Естер /тя все още говори сръбски/ и се уговорили да се видят. Когато актрисите и драматургът разбраха за Естер и предстоящото пътуване на проф. Кючуков, решиха и те да отидат. Аз пък реших, че от цялата тази история с книгата, пиесата, пътуването до Израел и срещата с 83-годишната Естер Бахар ще излезе добро документално филмче, ще си направя и материал за радиопредаването /все пак съм журналист/ и се включих в групата. Актрисата Ангелина Славова не успя да пътува с групата, но в нея се включи нашата приятелка режисьор Нина Пехливанова.

Взехме си билети, резервирахме си евтин хостел за спане и една ранна сутрин полетяхме към Светите земи. 

Ден първи - Йерусалим

Първото ми впечатление още от въздуха, преди кацането на самолета, беше гледката – красивия и съвременен Тел Авив на брега на морето, с огромни сгради, зеленина и ново строителство, а градчетата наоколо - почти сляти с него.                                                       Летището в Тел Авив се оказа доста голямо – след кацането на пистата се качихме на автобус и пътувахме около 15 минути до терминала. Не очаквах толкова много хора от цял свят и дълго чакахме на опашка, за да минем проверките. Все пак около обяд вече бяхме отвън. Професор Кючуков щеше да кацне привечер от Берлин. Имахме избор – да отидем в хостела и да си починем или да вземем влака и да отидем до Йерусалим. Заложихме на второто и не съжаляваме. Едва ли друг път щяхме да имаме шанс да се докоснем до този вечен град, свидетел на човечеството.

Спирката на влака се оказа на самото летище. Взехме си по едно кафе и билети, и докато чакахме влакчето свалихме зимните дрехи, с които дойдохме /в София същата сутрин заваля сняг, а там бе около 20 градуса и слънчево/. По пътя имаше дълги тунели, но на повърхността се зазяпвахме ту наляво, ту надясно и гледахме накацалите по склоновете в далечината населени места, пътищата, градините, обработваемата земя. Всички бяхме въодушевени и коментирахме оживено как хората тук от пустинята са изградили градина, а ние правим обратното. За около 30-40 минути стигнахме. Влакът спря в нещо като тунел. За да излезем на гарата в Йерусалим се изкачвахме по цели четири дълги ескалатора. Отвън разбрахме, че следобяд настъпва празника Шабат и в Йерусалим никой и нищо не работи, и последните влакове и автобуси за Тел Авив тръгват след около два часа. Ами сега? Поогледахме наоколо - навсякъде нови сгради, тече усилено строителство, град като град, а ние дойдохме да видим нещо друго. И взехме решение да отидем до стария град, пък за връщане ще мислим после. Няколко спирки с трамвая и бяхме пред портите на древния Йерусалим. Поглеждаш надясно – съвременен град, наляво - един друг свят, който сме виждали само по филмите. И не можеш да си представиш как е построено всичко това – високи крепостни стени, сгради и пътища само от камък. Вървиш по тесни криволичещи улици, по които са ходили хора преди много, много векове, изкачваш се, слизаш, влизаш в нещо като пещера, излизаш на нещо като площадче. И се чудиш кое първо да снимаш, кое да запомниш. В далечината се вижда голяма църква, малко по на ляво голяма джамия. От нещо като тераса поглеждаме и Стената на плача, но да стигнем до нея нямаме време. Изкачваме се по едни стъпала, разминаваме се с групи от различни страни, с хора от различни вероизповедания, спускаме се пак надолу и се озоваваме на пазара. Или по-точно на един от пазарите. Малко по-нагоре е огромната църква „Възкресение Христово“. Влизаме в нея и се озоваваме пред „Плочата на помазването”, на която е помазано и завито в плат тялото на Иисус и след това е пренесено и положено в изсечена наблизо скална гробница. Поклонихме се там, запалихме по една свещичка пред арменския параклис и от отеца разбрахме, че множество различни църкви и параклиси има под покрива на голямата църква. Излязохме навън – стъмнило се. Стигнахме до площадчето с кулата на Давид, където чакаха таксита. Попазарихме се с един от шофьорите за цената и поехме към Тел Авив.                                                                                                           Професор Кючуков вече ни чакаше в хостела. Каза ни, че на следващия ден ще се срещнем със Сара Щетинер, с която се познават и която ни е поканила всички в дома си. А на третия ден е срещата с Естер, заради която бяхме дошли. 

Ден втори - Сара Ешкенази - Щетинер

Сара е родена в Пловдив. На 15-годишна възраст идва в Израел. Сега е на почти 90 години. Живее в близкото градче Херцелия. Говори прекрасен български, поддържа контакт с българи, помагала е на български студенти в Израел. Посреща ни на паркинга – нисичка на ръст, стилно облечена, с прическа и маникюр, жива, слънчева, усмихната ни прегръща всички като стари приятели. В наша чест е поканила и най-големия си внук и неговата годеница. Сядаме около масата, говорим, снимаме се. Сара помни събития от детството си и ги разказва подробно, с дати и имена. Спомня си деня през 1943 година, когато в еврейско училище били събрани всички пловдивски евреи в очакване на депортация към лагерите на смъртта. Как тогавашния митрополит Кирил дошъл, но не го пуснали в двора. Той прескочил оградата, отишъл при тях и им казал, че няма да разрешат на влаковете да потеглят. Ако трябва той ще легне на релсите, но няма да допуснат депортацията. Влаковете не тръгнали. През януари 1949 година семейството на Сара се преселва в Израел. Като дошли било голяма беднотия и всичко било с купони. След това отбива военната си служба и стига до чин сержант. На 21 години се запознава с млад и красив мъж, чието семейство дошло от днешния полски град Шчечин /който град тогава бил част от Германия/. На рожденият й ден и предлага да се оженят. Създават семейство. И двамата работят в Институт по агрометеорология. Раждат им се две момчета. Сега е сама – съпругът починал, децата – из света. Спираме да говорим, защото домакинята сама е наготвила различни местни вкусотии. Ядох най-вкусната храна на света. Може бе, защото беше приготвена с много любов.     Сара не спира да говори. За първи път посещава България след промените у нас през 1992 година по линия на агрометеорологията. Следват още посещения в страната ни. Един път я попитали - Е, сега, коя е твоята родина? Тя отговорила: "Родината е, където съм родена. Отечество е, където са моите отци. България е моята родина, защото тук съм родена. Израел е моето отечество, защото оттам са дошли моите отци”.                                                                                                 

След десерта ни води в „работния” си кабинет – компютър /има профили във всички социални медии и контактува активно с хора от цял свят/, портрети на внуците, рафтове с книги. Наред с книгите на иврит стоят и книги на български – откроява се Български тълковен речник. Смее се на глас и се хвали, че напоследък е напреднала с българския език. Сувенири от България също стоят на почетно място. Накрая я питам, какво иска да каже на българите сега. Отговаря кратко, с нейната усмивка - „На българите? Че ги обичам”.                                                                                  Изпрати ни така, както ни посрещна – като стари приятели, до улицата и изчака докато поръчаните от нея такситата не тръгнаха.                                                                                                Цяла вечер мислех за Сара, за нейната жизненост, доброта и любов към хората. Оказа се, че не само аз, а всеки един от групата ни. Това е Сара – просто прекрасен човек и вдъхновение.

Ден трети – Естер /Стела/ Бахар

За да разгледаме Тел Авив и да го почувстваме, част от групата решихме да извървим пътя от хостела до дома на Стела пеша – някакви си 5-6 километра. И това бе правилното решение. Включих навигацията на телефона, въведох адреса и тръгнахме – Минахме по тихи улички, излязохме на оживени кръстовища, ходихме по широки булеварди, по разкопана улица в ремонт, покрай високите, високи сгради, кокетни кварталчета. Разминавахме се със забързани хора, чувахме различни езици. От един мост видях нещо като магистрала, с много платна. До нея река, която тече по бетоново корито, а до реката жп линия и влакове. След това проверих в интернет – реката се казва Аялон, минава до магистрала номер 20 /оказа се наистина магистрала/ и се влива в река Яркон някъде в Тел Авив. Нямаше как да не се впечатлим от чистите улици, тротоари и паркове и градинки.                                                                                                                   Стигнахме до дома на Стела. И Сара отново тук. Докарала с колата си /Господи, тя шофира. На 90? И то голям джип/ проф. Кючуков и Наталия Цекова. И Стела ни прегърна, и тя стилно облечена, поканила най-добрата си приятелка, с която се познават от 70 години. Вълнуваща среща беше. Всеки си поплака по своему. Когато попреминаха емоциите, Стела разказа това, което си спомня и което е чувала от майка си за ромката Хайриа. И с любов говори за нея. Няма нейна снимка, но отиде до спалнята и се върна с един киноплакат, който поставила в рамка и държи над леглото си. Киноплаката е от документален филм, озаглавен „Праведник на народите” на хърватския режисьор Яков Седлар, за единствената ромка, получила най-високото отличие на Израел и чието име е изписано в Градината на праведниците на народите. Усещаше се емпатия между всички нас. Седяхме заедно на една голяма маса, хора от различни етноси – еврейки, родени в различни държави на Европа, македонка от Северна Македония, живееща в София /актрисата Благица/, българска туркиня, с гръцка кръв, живееща в Париж /Мария Касимова/, българка /Нина Пехливанова/, роми от България /аз и Наталия Цекова/ и български ром, живеещ в Берлин /проф. Кючуков/. И за капак една филипинка, която помага на Стела. И всички заедно се смеехме и плачехме – кой по-скрито, кой по-явно. И всички, толкова различни, се чувствахме като едно цяло. И бяхме едно цяло. Събра ни любовта между човеците. По Светите места.                 

Обещахме си пак да се видим – живи и здрави.

Валери Леков