Забелязвам в социалните медии умишлено се качват
текстове и снимки, които възхваляват живота в страната ни преди промените.
Текстове от рода на „Спомени от соца: Когато нафтата беше стотинки, а зимата
всички бяхме само по долни гащи“, „Спомени от соца: Нямаше гладни и безработни,
никой не ровеше в кофите“, стари снимки от онова време на щастливи млади хора в
бригадирски дрехи, хранещи се работници в заводски стол, заредени магазини и
каквото се сетите и не се сетите, ме накараха да се замисля и да се върна назад
в спомени от детството ми. Не знам защо, но първото нещо за което си спомних,
бе моята дискотека. Ще ви я разкажа и на вас.
Та, от детството като чавдарче, помня клозета в края
на двора, дето му викаха и нужник. Там нямаше канал, тоалетна чиния, вода,
екстри, а само една дупка с две тухли за клякане над нея. Вратата беше скована
от дъски и летви, имаше си райбер отвън и отвътре. Над вратата до покрива беше
празно пространство – нещо като открит прозорец за целогодишно проветряване.
Дядо беше го електрифицирал тоя клозет – от къщата до него достигаше по кабел
ток и вечер вътре светеше една крушка. Помня острата, неприятна миризма,
старата метална кофа, която служеше за кошче и след като се напълнеше с хартия
я запалваха. Димът и миризмата се сливаха и действаха избистрящо на ума,
дихателните пътища и очите. Над „кошчето“ имаше забит пирон на който дядо
нанизваше „тоалетната хартия“. Тя се състоеше най-често от нарязани вестници,
амбалажна хартия, понякога от стари тетрадки, списания, в най-лошия случай от
кашони. Хубаво беше, когато е от вестник – използваш времето и за четене на
отделни части от него. Но, не за дълго, защото като се увлечеш в четене клекнал
и след това не можеш да се изправиш. Но се чувстваш щастлив.
Когато поотраснах и вече бях пионер, се появиха едни
джаджи – релета им викаха. Нещо като токопрекъсвач. Бяха се появили на пазара и
цветни крушки – червени и сини. И тези релета и крушки се използваха по
дискотеките. Не помня откъде се сдобих с такова реле, купих си червена крушка,
която поставих в клозета и свързах релето към кабела (това ми беше първи досег
с техника). Изпробвах изобретението – работи. Изкефих се на макс. Вечерта
пускат лампата на кенефа, а тя осветява в червено и светне-загасне, светне-загасне,
светне-загасне… И нали вратата на клозета паянтова и прозира межди дъските, а
над вратата – „открит прозорец“, червената премигваща светлина пронизваше
вечерния мрак и хората, преминаващи по улицата се чудеха какво става в двора. А
в къщи всички пощуряха и избягваха да пускат лампата, когато ходят вечер до
това място. Една вечер някой запали хартията в „кошчето“, аз веднага пуснах
лампата.
Стоя на двора и гледам – димът излиза отвсякъде,
разстила се и се смесва с тая червена светещо-загасваща светлина. И на фона на
тая гледка неусетно започвам да си тананикам песента ХХ-ти век на Щурците –
„Някой чупи рекорда, някой пада зад борда. Продължавай напрееееед! Тука има си
рееееед.“ А краката и ръцете ми се раздвижиха в такт с тананикането. И си
затанцувах. Бре, че хубаво ми стана. Забравих за лошата миризма, за грозното
изкривено от горене „кошче“, за дерящата „тоалетна хартия“… Почувствах се горд,
че превърнах клозета в истинска дискотека.
Валери Леков
Няма коментари:
Публикуване на коментар