Квартал "Изток" в Пазарджик стана известен преди години с показната полицейската акция, проведена там. Имаше полицаи, барети, бронетранспортьори, танкове. След това нашумя и с последователи на мюсюлманска секта. Беше известен и с добре развита мрежа за наркоразпространение, сводничество и магистрална проституция. В този квартал живееше и семейството, в което мъжът предлагаше съпругата си за секс срещу заплащане. Част от квартала, наречена "Токайто", няма улици, а пътечки. Трудно би се разминал човек с насрещно движещ се. Ако влезеш там без придружител, попадаш в лабиринт от ламаринени, дървени и тухлени прегради и се въртиш в кръг. Няма и канализация. През лятото, като ходиш по "улиците", се вдига прах и те лъхва такава смрад, че въобще не огладняваш. А през зимата излизането от къщи става само с ботуши. На фона на всичко това в кв."Изток" живеят две американки. И се чувстват добре.
От ЮАР през САЩ до Пазарджик
Аниса Монтала идва в България през август 2003 г. като доброволец на Корпуса на мира. Родена е в ЮАР, където нейните деди дошли от Индия. По време на апартейда, когато била на осем години, семейството й е принудено да се изсели и отива в САЩ. Установяват се в Лос Анжелис. Там Аниса завършва университет и става доброволка към Корпуса. Така се озовава в България. Докато е доброволка, живее в жилище, предоставено от общината. След изтичане на мандата й решава да не се връща в Лос Анжелис и остава в Пазарджик. Но трябва да освободи жилището за следващ доброволец. И заживява в циганския квартал, в къщата на най-добрата си приятелка Елена. На въпроса къде повече й харесва да живее - в ЮАР или Америка, Аниса отговаря: "Как къде? В България, естествено! Това е странно - всички искат да избягат от България, а аз иска да живее тука".Когато пристигнали в България, Аниса и още петима доброволци от Корпуса на мира най-напред се установили за три месеца в Панагюрище, за да учат български език. През тези месеци всяка седмица идвали в Пазарджик, където провеждали обученията на терен. След това, от октомври 2003 година, Аниса избрала да работи при ромите в пазарджишкия квартал "Изток". Останалите доброволци отишли по други региони на страната. Когато влязла в квартала, я впечатлили гъсто построените къщи, лошата инфраструктура, липсата на канализация в едната част на махалата, смрадта, която се носи във въздуха. За първи път в живота си видяла хора да живеят при такива условия. Тук усмивката й застива. И е ядосана малко на общината, че не прави нищо за хората там.
Свой човек сред ромите
Циганите в махалата обаче я приели добре. С типичните си индийски черти, Аниса не се различава много от жителите на "Изток" и може би затова я приемат свойски. Особен интерес към нея проявили младежите от ромската фондация "Напредък", към която била прикрепена. Питали я за семейството й, за Америка, за корените й, за религията, ходила ли е в Индия и какво ли не още. - Те много учудят… как аз родена в ЮАР …и после в Америка, и пак в България и защо искам да бъда в България. И такива въпроси… Много ми хареса тука, защото за първи път видя нещо…което е много…хубаво…- Е, недей лъжи като циганите, де!- включи се в разговора и Елена, една от активните членове на "Напредък" и най-добра приятелка на Аниса. - Много ми хареса тука… начина на живот. Просто ми харесват хората. Те нямат много пари, но са за…за….задружни. Празнуват много, много са топли. Викат ме у дома. То всички ме познават. Те знаят - аз съм индийката с маратонки. За една година аз почуства, че съм част от квартала - смеейки се разказва Аниса.- Абе направо я направихме циганка. За четири години - вметва отново зеленооката Елена. И отново смях.В началото хората не знаели защо Аниса е в махалата. Мислили, че е от някаква религиозна секта. Не знаели нищо и за Корпуса на мира. Елена се опитвала да им обяснява, но трудно я разбирали. Аниса започнала да пише проекти по различните проблеми в квартала, да организира занимания за децата ученици, да работи с тях, да прави концертни програми, да преподава танци и английски език. От няколко години с нейна помощ фондацията организира мултиетнически лагери за ученици с добър успех. Там деца от различен етнически произход се опознават и сближават, като всяка група представя своя бит и култура. И така, малко по малко, хората разбрали, че Аниса е тук, за да помага. - Радвам се, че живее сега при мен. За тези четири години научих много от нея - казва Елена за своята гостенка. - Научих неща, които не бих научила от приятелка от махалата. Тя е много истински човек. Искам да остане, защото вече е част от нашето семейство.
Говорите ли ужати?
Миналата година майката на Аниса също им гостувала. Госпожа Мотала много харесала страната ни. Елена споделя, че двете се разбирали чудесно. Петдесет процента от думите на езика ужати, които е един от многото езици в Индия и който майката на Аниса говорила, били цигански. Аниса разбира, но не говори ужати. Но научила ромски. Когато преди година ходила при баба си в ЮАР и казала на цигански: -"Ту мангес пани?" (Искаш ли вода?), бабата отговорила- "Джи, джи", което значело да.И така развели госпожа Мотала насам-натам из страната, отскочили и до Турция. Но там се случил инцидент - откраднали им документите. И екскурзията се превърнала в драма. След няколкодневно ходене по мъките и посолствата, проблемите свършили на Капитан Андреево.- Майката на Аниса плачеше и викаше: "Искам да отида в България. Обичам България". Заедно с нас падна на колене и целува земята, когато минахме границата. Тя хареса страната ни и каза, че пак ще дойде - разказва Елена.Самата тя е натрупала опит във фондацията, говори четири езика - български, ромски, турски и английски. Скоро ще замине като доброволец за Намибия. Кандидатствала по една програма и я одобрили - от България само нея и едно момче от Бяла Слатина. Иначе е със средно образование. Искала да продължи, но все нещо не се получавало - един път нямала пари, друг път не я приели. На 22 години е и не смята да се отказва - ще опита пак.
На мястото на мургавата красавица Аниса от Корпуса на мира в Пазарджик идва бялата, синеока Тейлър Вот. Тя е от щата Мичиган, завършила е испанска филология в тамошния университет и е единствено дете на родителите си. В началото, когато пристигнала, и било доста трудно. От една страна усещала липсата на семейството, приятелите, от друга - попаднала на място, където никога не е предполагала, че ще бъде – циганската махала в Пазарджик. Никога преди това Тейлър не е чувала за роми. Когато разбрала къде ще бъде, приятели и казали, че ромите крадат, че са мръсни, че лъжат. Тя обаче искала сама да се увери в това. В Америка същото се говорело за мексиканците, но тя имала приятели от тях. Затова решила да приеме предизвикателството. За нейно учудване ромите я приели като свой човек.
- Аз съм виждала такива квартали като кв.”Изток”, ама само по телевизора. И тогава може да кажа – а, добре, да сменя канала и толкова. А сега аз трябваше да живея на такова място. И ми трябваше време да свикна – говори на учудващо добър български Тейлър. А е тук само от десет месеца. В тази връзка “учителят” по български Елена, която пък научила английски от Аниса, казва, че Тейлър е много добър и отговорен ученик. Трите госпожици се разбират прекрасно и си помагат една на друга – и в работата и в живота. Тейлър иска майка й да посети България и да се запознае с приятелите тук. Те кореспондират по Интернет, Тейлър изпраща снимки от квартала и майката знае къде се намира дъщерята и с какви хора работи. И възприема това за нормално.
Като заговорихме за приятели, позволих си да попитам Аниса и Тейлър, имат ли си по-близки приятели. Разбраха намека и Аниса отново се разсмя:
- Вече съм на 28, не съм омъжена и сега е момента да направи… обява – търси някой от България, от ромски произход, за мъж. А сега сериозно. Нормално е за човека да живее тука толкова време и да е влубена с някое. Тука обаце за мен…искам да живея тука… не само за лубов. Знам, че това не е отговор на твой въпрос, но искам да живее в Пазарджик.
Живот без пералня? Свиква се
И на Тейлър вече и харесва тук, но има някои неща, които за нея са много различни. Например тя не може да си представи, че тук повечето хора нямат пералня. Което за нея е ужас. Но ако това е най-лошото нещо – няма проблем, ще свикне.
- Ще видим. Може и аз като нея да остана. Имам още една година и половина. Ако намеря едно момче тука…Някой, който да обичам…
- Ами, ако няма пералня у тях – закачливо подхвърля Елена.
- Аз ще се оправя, ще се оправя – отвръща Тейлър.- Тука живота ми е много добре. Правя нови неща, които никога не съм правила преди. И това за мен е много интересно, защото моя живот в Америка беше малко скучно и точно затова дойде тука.
- А ако се влюбиш в момче от “Токайто”? – продължавам да провокирам.
- Ако се обичаме, въпреки трудностите, бих живяла на това място с него. Ако той иска ще живеем в Америка, ако не - ще живеем тук.
Накрая подхвърлих шеговито, че хората от Корпуса на мира ги изпращат да променят някои неща тук, а излиза обратно – те възприемат тукашния начин на живот и той почва да им харесва.
На което Аниса отговори, че когато българин напуска България, той не знае какво губи. Та дори и квартал като “Изток” в Пазарджик.
От ЮАР през САЩ до Пазарджик
Аниса Монтала идва в България през август 2003 г. като доброволец на Корпуса на мира. Родена е в ЮАР, където нейните деди дошли от Индия. По време на апартейда, когато била на осем години, семейството й е принудено да се изсели и отива в САЩ. Установяват се в Лос Анжелис. Там Аниса завършва университет и става доброволка към Корпуса. Така се озовава в България. Докато е доброволка, живее в жилище, предоставено от общината. След изтичане на мандата й решава да не се връща в Лос Анжелис и остава в Пазарджик. Но трябва да освободи жилището за следващ доброволец. И заживява в циганския квартал, в къщата на най-добрата си приятелка Елена. На въпроса къде повече й харесва да живее - в ЮАР или Америка, Аниса отговаря: "Как къде? В България, естествено! Това е странно - всички искат да избягат от България, а аз иска да живее тука".Когато пристигнали в България, Аниса и още петима доброволци от Корпуса на мира най-напред се установили за три месеца в Панагюрище, за да учат български език. През тези месеци всяка седмица идвали в Пазарджик, където провеждали обученията на терен. След това, от октомври 2003 година, Аниса избрала да работи при ромите в пазарджишкия квартал "Изток". Останалите доброволци отишли по други региони на страната. Когато влязла в квартала, я впечатлили гъсто построените къщи, лошата инфраструктура, липсата на канализация в едната част на махалата, смрадта, която се носи във въздуха. За първи път в живота си видяла хора да живеят при такива условия. Тук усмивката й застива. И е ядосана малко на общината, че не прави нищо за хората там.
Свой човек сред ромите
Циганите в махалата обаче я приели добре. С типичните си индийски черти, Аниса не се различава много от жителите на "Изток" и може би затова я приемат свойски. Особен интерес към нея проявили младежите от ромската фондация "Напредък", към която била прикрепена. Питали я за семейството й, за Америка, за корените й, за религията, ходила ли е в Индия и какво ли не още. - Те много учудят… как аз родена в ЮАР …и после в Америка, и пак в България и защо искам да бъда в България. И такива въпроси… Много ми хареса тука, защото за първи път видя нещо…което е много…хубаво…- Е, недей лъжи като циганите, де!- включи се в разговора и Елена, една от активните членове на "Напредък" и най-добра приятелка на Аниса. - Много ми хареса тука… начина на живот. Просто ми харесват хората. Те нямат много пари, но са за…за….задружни. Празнуват много, много са топли. Викат ме у дома. То всички ме познават. Те знаят - аз съм индийката с маратонки. За една година аз почуства, че съм част от квартала - смеейки се разказва Аниса.- Абе направо я направихме циганка. За четири години - вметва отново зеленооката Елена. И отново смях.В началото хората не знаели защо Аниса е в махалата. Мислили, че е от някаква религиозна секта. Не знаели нищо и за Корпуса на мира. Елена се опитвала да им обяснява, но трудно я разбирали. Аниса започнала да пише проекти по различните проблеми в квартала, да организира занимания за децата ученици, да работи с тях, да прави концертни програми, да преподава танци и английски език. От няколко години с нейна помощ фондацията организира мултиетнически лагери за ученици с добър успех. Там деца от различен етнически произход се опознават и сближават, като всяка група представя своя бит и култура. И така, малко по малко, хората разбрали, че Аниса е тук, за да помага. - Радвам се, че живее сега при мен. За тези четири години научих много от нея - казва Елена за своята гостенка. - Научих неща, които не бих научила от приятелка от махалата. Тя е много истински човек. Искам да остане, защото вече е част от нашето семейство.
Говорите ли ужати?
Миналата година майката на Аниса също им гостувала. Госпожа Мотала много харесала страната ни. Елена споделя, че двете се разбирали чудесно. Петдесет процента от думите на езика ужати, които е един от многото езици в Индия и който майката на Аниса говорила, били цигански. Аниса разбира, но не говори ужати. Но научила ромски. Когато преди година ходила при баба си в ЮАР и казала на цигански: -"Ту мангес пани?" (Искаш ли вода?), бабата отговорила- "Джи, джи", което значело да.И така развели госпожа Мотала насам-натам из страната, отскочили и до Турция. Но там се случил инцидент - откраднали им документите. И екскурзията се превърнала в драма. След няколкодневно ходене по мъките и посолствата, проблемите свършили на Капитан Андреево.- Майката на Аниса плачеше и викаше: "Искам да отида в България. Обичам България". Заедно с нас падна на колене и целува земята, когато минахме границата. Тя хареса страната ни и каза, че пак ще дойде - разказва Елена.Самата тя е натрупала опит във фондацията, говори четири езика - български, ромски, турски и английски. Скоро ще замине като доброволец за Намибия. Кандидатствала по една програма и я одобрили - от България само нея и едно момче от Бяла Слатина. Иначе е със средно образование. Искала да продължи, но все нещо не се получавало - един път нямала пари, друг път не я приели. На 22 години е и не смята да се отказва - ще опита пак.
На мястото на мургавата красавица Аниса от Корпуса на мира в Пазарджик идва бялата, синеока Тейлър Вот. Тя е от щата Мичиган, завършила е испанска филология в тамошния университет и е единствено дете на родителите си. В началото, когато пристигнала, и било доста трудно. От една страна усещала липсата на семейството, приятелите, от друга - попаднала на място, където никога не е предполагала, че ще бъде – циганската махала в Пазарджик. Никога преди това Тейлър не е чувала за роми. Когато разбрала къде ще бъде, приятели и казали, че ромите крадат, че са мръсни, че лъжат. Тя обаче искала сама да се увери в това. В Америка същото се говорело за мексиканците, но тя имала приятели от тях. Затова решила да приеме предизвикателството. За нейно учудване ромите я приели като свой човек.
- Аз съм виждала такива квартали като кв.”Изток”, ама само по телевизора. И тогава може да кажа – а, добре, да сменя канала и толкова. А сега аз трябваше да живея на такова място. И ми трябваше време да свикна – говори на учудващо добър български Тейлър. А е тук само от десет месеца. В тази връзка “учителят” по български Елена, която пък научила английски от Аниса, казва, че Тейлър е много добър и отговорен ученик. Трите госпожици се разбират прекрасно и си помагат една на друга – и в работата и в живота. Тейлър иска майка й да посети България и да се запознае с приятелите тук. Те кореспондират по Интернет, Тейлър изпраща снимки от квартала и майката знае къде се намира дъщерята и с какви хора работи. И възприема това за нормално.
Като заговорихме за приятели, позволих си да попитам Аниса и Тейлър, имат ли си по-близки приятели. Разбраха намека и Аниса отново се разсмя:
- Вече съм на 28, не съм омъжена и сега е момента да направи… обява – търси някой от България, от ромски произход, за мъж. А сега сериозно. Нормално е за човека да живее тука толкова време и да е влубена с някое. Тука обаце за мен…искам да живея тука… не само за лубов. Знам, че това не е отговор на твой въпрос, но искам да живее в Пазарджик.
Живот без пералня? Свиква се
И на Тейлър вече и харесва тук, но има някои неща, които за нея са много различни. Например тя не може да си представи, че тук повечето хора нямат пералня. Което за нея е ужас. Но ако това е най-лошото нещо – няма проблем, ще свикне.
- Ще видим. Може и аз като нея да остана. Имам още една година и половина. Ако намеря едно момче тука…Някой, който да обичам…
- Ами, ако няма пералня у тях – закачливо подхвърля Елена.
- Аз ще се оправя, ще се оправя – отвръща Тейлър.- Тука живота ми е много добре. Правя нови неща, които никога не съм правила преди. И това за мен е много интересно, защото моя живот в Америка беше малко скучно и точно затова дойде тука.
- А ако се влюбиш в момче от “Токайто”? – продължавам да провокирам.
- Ако се обичаме, въпреки трудностите, бих живяла на това място с него. Ако той иска ще живеем в Америка, ако не - ще живеем тук.
Накрая подхвърлих шеговито, че хората от Корпуса на мира ги изпращат да променят някои неща тук, а излиза обратно – те възприемат тукашния начин на живот и той почва да им харесва.
На което Аниса отговори, че когато българин напуска България, той не знае какво губи. Та дори и квартал като “Изток” в Пазарджик.
1 коментар:
Ednata e dosta qkichka. No zashto ne i dvete!
Публикуване на коментар