Репортажи, интервюта, размисли, видели бял свят на страниците на вестниците "Поглед", "Класа",
"Новинар", "Дром Дромендар", "Седем", списанията "О Рома" и "Обектив".
Тук е мястото да благодаря на Валери Найденов, който ми даде шанс.

четвъртък, 10 септември 2009 г.

Бараковският комунизъм


В началото на миналия век индустриалецът Иван Балабанов създава идеалната държава за семейството и работниците си

Имало ли е комунизъм в България? Абе, имало е наченки, ама не може да се каже със сигурност комунизъм ли беше или развит социализъм, отговарят уклончиво едни. Имаше до 10 ноември 1989 година, уверено твърдят втори. Не, никога не е имало, категорични са трети. И все пак е имало… Но само в село Бараково.

То се намира между Кочериново и Благоевград. След Руско-турската война селският дървен мост над река Рилска е бил граничен пункт между Княжество България и останалата под турска протекция част на страната. Тук през 1903 година е построена дъскорезна фабрика от Тодор Балабанов, която след това поема и развива синът му Иван. Стотици хора от околността идват да търсят поминък. Работа вече има и за местните селяни. Сред тях са майката и бащата на 65-годишният Иван Панайотов. В знак на признателност към работодателите на родителите си той и брат му Методи са превърнали в музей “Иван Балабанов” етаж от къщата си.
Още с влизането в двора веднага се набива на очи изрисуваната вътрешна страна на цялата тухлена ограда. Темата на творбата е дървото на живота, обяснява бай Иван и допълва: "Рисуваха го студенти. Всеки от тях според фантазията си нарисува отделна секция. След това идваха професорите и ги оценяваха. Дървото се изразява с птици, с грозде, с лози, с кентаври… Ето това там е денят и нощта. Изобразени са като човешко лице, но едната му част изобразява слънцето, другата – луната”.
В двора има и каменна чешма с корито, строена от Балабанов през 1940 година. “Успяхме да я спасим от унищожение, като я пренесохме тук. А тая дървена стълба е на 100 години. Тя е от старата фабрична болница и я купихме за 30 лева от бандитите. Монтирахме я тук и сега по нея стигаме до музея на втория етаж. А ето това пък е от едно съоръжение, което беше произведение на архитектурно изкуство. За съжаление успяхме да спасим само тази част от прозореца. Тука се сушеше картона и хартията, разказва Иван Панайотов, докато изкачваме стълбището. Експонатите в музея са събирани 30-40 години. Някои от снимките и други неща ги набавили след демокрацията, защото преди това е било табу да се говори за фамилията, камо ли да се търсят техни снимки.
Обиколката на музея започва с фотографиите на Тодор и Иван Балабанови и техните съпруги. Построена през далечната 1903 година от Тодор Балабанов и след това управлявана от сина му Иван фабриката е подсигурявала работа през годините на между 500 и 1000 човека. Построили са жилища за бекяри и семействата им. Работниците не плащали наем за тях, нито ток, вода, медицински услуги, лекарства. Безплатно им подсигурявали дърва и въглища за зимата. Получавали специални фабрични монети с номинал от 5, 10, 20 и 50 лева, с които пазарували в магазините на собственика. Фабриката разполагала със собствена електроцентрала, железница, болница, пожарна команда, училище, детска градина, старчески дом, кино и казино.
“Не само нашите родители, а всички хора, живеещи тук, казваха, че комунизмът беше при чорбаджията Иван Балабанов, а не по време на така наречения комунистически строй. Ние от началото започнахме с книги – купувахме ги и ги четяхме. Тука през 20-те и 30-те години са дошли белогвардейци. Той ги е довел, около 300 души. Те били културни хора, дворяни, генерали, доктори, полковници, писатели… Имаме на Толстой от рода му тука човек. Сега издирваме да разберем какъв е тоя Толстой… Те са дошли да работят в завода. И вкарват културата, която носят със себе си, у нас. Насаждат я на нас. И тук е имало театър, кино, оркестри – духов и симфоничен, с музиканти около 40 човека. По-късно ние запазихме част от това. Самият аз свиря на три инструмента – саксофон, кларнет и флейта”, разказва съименникът на чорбаджията, който е запален и по дърворезбата. Негови произведения са участвали и печелили награди от национални прегледи.
През 1962 година, когато фабриката вече не била на семейство Балабанови, бай Иван започнал да работи в нея като стругар. Част от по-възрастните му колеги, работници още от онова време, често говорели помежду си за бараковския комунизъм и благославяли старите собственици.
На една от фотографиите е запечатана част от красивия парк. Научавам, че за него се е грижил бившият белогвардейски генерал Пшеничкин, който не се хвалел с генералския си чин и не се срамувал от работата си.
Стигаме до документ на тогавашната Българска горска индустрия, в който пише, че през 1903 година парната дъскорезна фабрика е “модерна и най-голема инсталация на Балканите”. Тя първо била дъскорезница, по-късно се разширява и става мукавена фабрика, а след това книжна.
В музея са запазени част от духовите инструменти и цигулки на оркестрите – все още годни за употреба, униформата на шефа на пожарната, пишеща машина, ученически чинове и чанти от 19 век, голямо дървено сметало, различни видове изделия от хартия, произвеждани във фабриката, счетоводни книги от 1934 година, медицинска книга, в която се записвали болните и сумите на безплатните лекарства за тях и семействата им, интересни фотографии, на една от които сред своите колеги работници е и поетът Никола Вапцаров.
Интерес представлява и макетът на самата книжна машина. “На разстояние от 100 метра от каша излиза хартията. След това минава на гладачка, ето това е гладачката. И едва тогава се реже на различни формати – за вестници, за тетрадки, за тефтери. Ето я резачката”, показва технологията на производството моят гид.
Освен всичко това в музея се съхранява стогодишно менгеме и кутел на над двеста години. Какво е кутел? Малък орехов съд. Вместо да се мели житото се поставя в съдината и с камък се чука, докато зърното стане на каша.
Влизаме в друга стая, която е превърната в минимузей на спорта. Оказа се, че братът на бай Иван е бивш баскетболист. Тук наред със снимки, грамоти, купи и медали на различни български спортисти е и един исторически велосипед. “Една сутрин чувам по радиото обява, че се продава велосипед, участвал в олимпийски игри. Отидох на посочения адрес и се оказа колелото на Веселин Темков, с което той участва през 1952 година на олимпиадата в Хелзинки. Купих го за 50 лева”, разказва домакинът.
Излизаме на малкия балкон. Срещу къщата на Панайотови се простира бившето имение на Балабанови, оградено с бетонова ограда. Гледката е недостроени соцпанелни сгради и пустош. “А по времето на чорбаджията и до1970 година даже това беше един от красивите паркове в района. Ето там имаше открита сцена, на която се изнасяха концерти и се играеха леки театрални постановки, спомня си бай Иван. Беше много красиво. Имаше кестени, борове, тополи, алеи. Сега е пустош и трънаци. А онзи бункер, където го виждате, циментовия, само той е останал оттогава. В него се събираше водата която пиехме – чиста, кристална, рилска вода.”
Какво се е случило с чорбаджията след войната, чия собственост е сега теренът на фабриката, питам на тръгване.
“След 9 септември Иван Балабанов става министър на индустрията. Един ден негов близък приятел му казва: “Слушай, използват те, докато им свършиш работата. След това те чака смъртна присъда”. Той тогава взима дъщеря си Бистра и напуска страната. Бистра говори 13 езика, обикаляла света, но навсякъде се чувствала чужда. "Доколкото знам сега за собствеността на имението се водят дела между наследниците на Балабанов и държавата. Ама как е купувано, как е продавано, чие е - много мърлява е работата”, разказва водачът ми. Иван Балабанов, капиталистът, изградил комунизма в Бараково, умира през 1969 година в Италия.


вестник "Новинар", 09.09.2009 г.