Репортажи, интервюта, размисли, видели бял свят на страниците на вестниците "Поглед", "Класа",
"Новинар", "Дром Дромендар", "Седем", списанията "О Рома" и "Обектив".
Тук е мястото да благодаря на Валери Найденов, който ми даде шанс.

събота, 27 февруари 2010 г.

Парижките потайности

Изповед на един гурбетчия, живял две години в палатка

 Жоро е обикновено циганче от Пловдивския край. Умно момче е и макар само със средно образование, е амбициозен и предприемчив. Искаше да направи регионално радио в своето градче. Беше написал проект, с който кандидатства пред чужд донор, беше подал и необходимите документи в СЕМ за честота. Донорите проявили интерес, задавали допълнителни въпроси, питали, разпитвали, разговаряли с него. Все пак ставало въпрос за много пари. Договорили се, когато получи необходимото разрешително за извършване на такава дейност от СЕМ, да го изпрати по факс и те ще преведат първия транш за оборудване на студио с модерна техника. През това време се срещнахме в София – дошъл да научи повече от най-добрите в радиожурналистиката, да „открадне” най-доброто от занаята. Разказваше с жар какво ще представлява студиото, какви предавания ще прави, с какви хора ще работи, каква музика ще пуска. И така цяла година.

Един ден Жоро изчезна от хоризонта. Хубава работа, ама циганска – това е първата мисъл, която минава през главата и на българина, и на циганина, когато някой захване нещо и не го довърши. И след няколко месеца се обади от Париж. Набързо разказа, че как докато чакал лиценз и учил в София, семейството му закъсало яко – и финансово, и здравословно. Прибрал се в градчето си, опитал се да работи в Пловдив, нищо не се получило – хем малко пари, хем не плащали редовно. Изгубил надежда, че някога ще получи лиценз. И една топла октомврийска вечер на 2006 година решил – заминава за Франция. Взел пари на заем от близки и тръгнал към неизвестното.
В края на миналата година се видяхме в родния му град. Покани ме в дома си. С парите, които беше заработил за двете години, прекарани във Франция, захванал голям ремонт и разширение на къщата. В момента живееше в нещо като гараж в двора. Седнахме на по кафе и Жоро заразказва.
Станало ясно, че лиценз няма да получи. От друга страна паричният проблем на семейството се задълбочил. И с чичо си хванал пътя на гурбетчийството. Пристигнали в Париж, където никой не ги очаквал. Вечерта навлезли в парка на някакъв квартал и първата нощ спал в колата, с която го закарали. На другия ден си купил палатка за около 40 евро. От строителен склад взел палети, които сложил под палатката. Намерил почти нов матрак, изхвърлен до контейнерите по парижките улици – поставил го в новото си жилище и така си „узаконил” мястото на пребиваване в парка на квартал „Бабини” в прочутата европейска столица. А за разнообразие и романтика наблизо до „жилището” му минавала река. След това Жоро започнал да опознава града, да се запознава с други българи, да търси работа и да учи френски. Неусетно минали два месеца. Дошъл краят на декември. „Голяма част от хората, когато наближи Нова година, се прибират в България. Бяхме останали около 30 палатки. До шест вечерта празнувахме около „домовете си”, а след това отидохме на Шанз-Елизе и на кулата. Там прекарахме цялата нощ. Беше страхотно красиво. Кога друг път ще се случи да посрещнеш Нова година в Париж. Прекарахме си чудесно и незабравимо”, разказва Жоро.
Около 10 януари 2007 в палатките дошли полицаи - не да ги арестуват или изгонят, а поради застудяването ги разкарали по различни хотели, където да изкарат зимата. До март ги местили от хотел на хотел, без нищо да заплащат. „Във Франция има страхотни социални и здравни услуги. Има специални места, където можеш да се нахраниш безплатно на обяд, да си вземеш вечеря и закуска за следващия ден. Имаше едни хора от Пловдив, които ми показаха къде дават храна, дрехи, дори сапун, четка за зъби и паста. Къде може да преспиш, да се изкъпеш. Необходимо е само да се регистрираш и получаваш една карта, която важи за един месец. Освен това може да ползваш фитнес, басейн. Абе, останах учуден – такова нещо в България не съм виждал”, говори разпалено той.
Добре де, питам го, какво представляват тези места, където се установявате? „Все едно да вземем Борисовата градина в София. Ама най-тъмната и труднодостъпна част, с най-много храсти. Вътре между тия храсти има палатки и живеят хора, дошли от някъде. Така е и под големи мостове по бреговете на Сена. Но условията, свързани с хигиената около палатките, са ужасни. Значи палатката ти е тук, а той на метър от нея ходи по естествена нужда. Храната, която остава, също се хвърля пред и около палатката. Бяха ни раздали найлонови торби, в които да събираме остатъците от храна и разните боклуци и когато излизаме навън, да ги изхвърляме в контейнерите. Абе всеки прави каквото си иска, без да се съобразява с никой. И това не ми харесваше, но...”
Преди да замине, Жоро предполагал, че в такива „жилища” живеят само циганите в Париж. Там установил, че много българи и турци от страната ни също спят в палатки. Но както в България, така и там всеки етнос живее отделно от другия. „При нас имаше 3-4 момчета българи от Пловдивско. След време се запознах и с други българи, които живееха в различни райони на Париж. Срещах хора от Търговище, Пловдив, Кюстендил, Плевен, Стара Загора и всички те си имаха „свои паркове”, където живееха. И навсякъде мизерията си беше една и съща.”
Въпреки мизерните условия по-предприемчиви български граждани захванали търговска дейност в палатковия лагер. Купували продукти, тенджери, чинии, готвели на газови котлони и предлагали на останалите вкусотии от българската кухня – пилешко бутче с ориз срещу евро и петдесет или порция пържени картофки за петдесет цента. Имало и една дама, живееща там от 5-6 години, която продавала на изгодни цени български и не български цигари. И бизнесът се развивал добре.
Жена му сервира вечеря и настоява да хапнем, докато яденето е топло. Синът му показва снимки на мобилния телефон от престоя на баща му в Париж – тук е пред Нотр Дам дьо Пари, това е палатковия лагер, това Айфеловата кула, а тази къща я снимал, за да си вземе модела за покрива на своята къща. Връщаме се отново на темата за хигиената в палатките. В началото имал проблем с измиването сутрин. Точили вода в бутилки от чешми в дворове на къщи, близки до парка, в които живеели араби, или купували минерална вода и си поливали един на друг.
"През целия ми престой там не видях българин да събира такива неща или пък да проси. Всички от България работеха основно в строителството – зидария, мазилка, фаянс, теракота. Моята работа също беше в този бранш. Завършил съм електротехника и прокарвах елинсталации в нови къщи или такива след ремонт. Там един контакт да смениш струва 20 евро, а когото работиш по елтабло, взимаш между 100 и 300 евро в зависимост от големината на таблото, от това колко шалтера има в него. Прокарване на инсталация на къща върви към 1000-1500 евро. Освен това, когато научих езика, си намерих и допълнителна работа в една галерия. Там правех или ремонтирах дървени рамки, окачвах ги и през нощта бях нещо като пазач. Там имаше и компютър с интернет и поддържах редовна връзка със семейството си. Доволен съм от това, което заработих през тези две години”, откровен е Жоро, въпреки че е попадал и на работодатели, от които не е успял да си вземе заработените пари. И там ги има такива, но така е, когато работиш на черно.
Срещал е и хора от България, които просто не знаели защо са там. Вместо, работейки, да пестят парите си или да ги пращат на семействата си, те започнали да ги харчат за наркотици и се сринали тотално. Забравили за какво са тръгнали, прекъснали и връзка с близките си. Французите пък не се притеснявали от чужденците. Учудвали се само на мръсотията, при която живеели. И ако не нарушаваш обществения ред и се държиш нормално, те дори не те забелязват по улиците.
Интересувам се защо живеят в палатки и при такива лоши условия? Трудно ли е там да си намери човек квартира? Най-евтината квартира била 400 евро, а за да я наемеш, трябва да предплатиш за още един месец. „Ако някой е имал готови 800 евро в България, той няма да дойде във Франция – усмихва се Жоро - Или пък, ако ги е взел на заем, за да стигне до там, той предпочита да живее при такива условия, но да ги изпрати обратно. Не знам за другите, но аз реших тези пари вместо за наем да ги пращам на семейството за месеца. Е, сега от тия условия на живот ме боли тук и там, но какво да се прави. Каквото успях да спестя през двете години – спестих. Когато ми омръзна, си тръгнах, минах през Германия, взех си един миниван за работа тук. Захванах ремонта вкъщи, имам парички да захвана малък бизнес. Дано успея.”
Свечери се, време е да тръгвам. Изпраща ме до края на махалата и аз сякаш неволно питам за идеята за радио. В очите му се появяват сълзи, но се преструва, че не е чул. Ясно - боли го още. Би ли се върнал пак в Париж, подавам ръка за довиждане. „А, не – категорично отговаря, но след кратък размисъл добавя: – Пък знае ли човек, може да се наложи!”

 вестник "НОВИНАР", 26.02.2010

понеделник, 15 февруари 2010 г.

Гневът на шофьора 2

От пет години пътувам почти всеки ден от Кюстендил до София, защото там работя. През зимата впечатлява непочистения път оттатък Конявската планина - от местността "Стражата" надолу, почти до село Извор. Миналата седмица, въпреки заледения път и колоната закъсали и ударили се автомобили, успях да премина без произшествия. Разминах се само със страх. Днес, обаче, бях пряк участник в неприятното събитие. Тръгнах от Кюстендил нарочно по-късно към 10.00 часа, като се надявах дотогава да е почистен пътя. Минах покрай село Коняво и заизкачвах планината. Браво, казах си наум, пътя е добър. Стигнах до "Стражата" и веднага стана ясно, че надолу не ме очаква нищо добро. Усетих, че карам върху лед, включих на втора скорост и бавно заспусках. След мен имаше друг лек автомобил, който също уби скоростта. Така един след друг стигнахме до втория завой, където изкачваща се лада се беше забила в снега отдясно. Като навлязох в завоя, без да употребявам газ или спирачка, автомобила ми "тръгна" сам и навлезе в насрещната лента. Опитах да се върна, като извих волана вдясно, но колата беше неуправляема. За да избегна удара в ладата, извих пълен ляв и се забих в снега на 3-4 метра от соцвозилото. Автомоболът зад мен също тръгна по моя път и предприе същите стъпки. Шофьорът още не беше излязал от колата, когато друг лек автомобил като шейна стигна до нас и просто спря в задницата на моя. Автобус по линията София - Кюстендил се опита да ни заобиколи, поднесе и хлъзгайки се странично се опря в моя и в ладата. Два снегорина от радомирска фирма за почистване се озоваха на мястото, решиха да помогнат, но и те се превърнаха в шейни. Опита се да премине и джип 4х4, с македонска регистрация, който спря, опрян в единия от снегорините. И така десетки автомобили от двете посоки се оказаха в капана на фирмата, която е задължена да почиства участъка. Благодарение на ниската скорост, с която се движеха всички участници в инцидента, не се стигна до по-лоши последици. Всички се разминаха с охлузване на боя, с леко изкривяване на ламарини, със страх и нерви. Дошлите по-късно полицай споделиха, че трябва да се предяви колективен иск от всички пострадали пред фирмата, която получава пари, а при всеки снеговалеж на това място се стига до инциденти. След повече от час се появиха и колите, които започнаха да опесъчават. С взаимна помощ си изблъскахме колите от снега и всеки пое по пътя си, радостен че се е отървал с "малкия дявол" и забравяйки за колективния иск. Данъци, такси, винетки, застраховки и какво ли не плащаме, а в замяна си чупим колите по лошите кюстендилски пътища и се превръщаме в скиори, които не знаят до къде ще стигнат. Аз знам само, че не стигнах до работата си. Утре ще опитам пак! Ако е почистено!

Гневът на шофьора

Всеки ден по пътищата у нас загиват повече хора, отколкото в страни, където се водят военни действия. Една част от злополуките се случват поради неопитността на шофьорите, друга – поради невнимание, несъобразена висока скорост и употреба на алкохол. Не малка част, обаче, се дължат на лошите пътища, по които сме принудени да шофираме. Това не се споменава нито в протоколите на контролните органи, нито пред медиите. Периодично по телевизиите се показва някой автомобил “посетил” огромна яма в определено населено място и останал в нея. Едва тогава отговарящите за поддръжката на пътя я запълват. И така до следващия автомобил и следващата дупка.
Пътувам непрекъснато из страната и имам впечатления от така наречената ни републиканска пътна мрежа и органите, контролиращи по пътя. Тук ще споделя част от тях.
Дупка до дупка
От години огромни дупки, някои от тях дълбоки две педи, дебнат шофьорите по пътя между Дупница и Самоков. Има ги не само отстрани в двете посоки на пътното платно, но и по средата. Те се намират в правия участък от разклона за Белчин бани, почти до входа на “Бялата порта на Рила”, както е изписано по транспарантите за Самоков. А това е пътят по който се минава за Боровец и Пловдив. Туристи и пътници от Гърция, Македония, Сърбия и цяла югозападна България, преминаващи за първи път са изложени на риск, поради непознаването на пътя. Опасно е през нощта при разминаване с насрещно движещи се автомобили. Тогава видимостта е ограничена и дупките се забелязват, когато вече е късно за реакция. Но най-опасно е при дъжд – тогава въобще не се виждат и разчиташ на единствено на късмет си. Дали ще се завърне някой турист, пътуващ към известния ни курорт, който е разбил предницата на автомобила си?
Преди три години на същия път имах нещастието да усетя “тръпката” от минаване през такава дупка. Не се движехме с висока скорост, но ямичката изкочи ненадейно. Благодарение на опитността на шофьора не се стигна до трагичен инцидент. Водача трябваше да избере – да избегне дупката, като мине в насрещното движение, а оттам идваше камион, или да мине през нея. Избра второто. Предна дясна гума хлътна в кратера и се спука, шофьора успя да овладее лекия автомобил и спря. Гумата вече беше разкъсана, а скъпата алуминиева джанта счупена. “Да повикаме КАТ, да съставят протокол, нали има застраховка.“ - предложих на водача. “Да, бе, вместо протокол ще ми направят акт за несъобразена скорост” – беше отговора. Пътуващите се разминахме с уплаха, а шофьора се бръкна в джоба за непредвидените разходи - освен гума и джанта подмени шарнир, носач и накрайник.
Наскоро пак минах по този път – положението е същото. Има кръпки и личи, че част от тях са запълвани, но са се отворили доста нови.
Пред мен караше тир, зад мен лек автомобил. В един момент автомобилът отзад подаде мигач и тръгна да изпреварва. Мина покрай мен и точно в този момент тира, без предупреждение рязко мина в лявото платно и изкочи на пътя на изпреварващия. Лекия автомобил наби спирачки, аз също. Причината за реакцията на тираджията се оказа огромна дупка, заемаща почти половината от лентата за движение.
По-лош път от този участък съм минавал само между градовете Кнежа и Червен бряг. Ако тези градове се намират в бедния северозападнал регион на страната, то пътя за Самоков води до един от най-видните ни зимни курорти и до втория по големина български град Пловдив.
Свикнах вече с неравностите по улиците в населените места и сам си поемам разходите по ремонтите на автомобила. Но кратерите на пътя ми идват в повече. Няколко пъти в София влизах в такива – късах гуми, изкривявах джанти, псувах като всеки нормален българин и пак си плащах.
Иначе контролните органи стриктно следят дали имаме задължителна застраховка, винетка, годишен преглед, платен данък, заверени пожарогасител и газова уредба, светлоотразителна жилетка, триъгълник и аптечка. През няколко години ни задължават да сменяме табелите с регистрационните номера на автомобилите, което води и до смяна на талоните. Първо табелите бяха жълти, след това с флага на България, предпоследните с флага на Европейския съюз. Последните сигурно ще бъдат със защита против фалшифициране. Така е, защото сме в евросъюза, ни убеждават. Но изглежда всичко е за събиране на пари. Което е друга тема.
Щом станахме европейци, защо пътищата ни не са европейски? Защо в съседна Гърция дори между овощните градини пътищата са по-добри от нашите първокласни? А там все още табелите с номерата на автомобилите им са разнообразни и не според евроизискванията.
Органи/зацията на пътя
Повечето колеги споделят, че целта на органите на пътя е само една - паричната санкция. В моята 25-годишна шофьорска практика винаги съм се съобразявал със състоянието на автомобила и пътя, атмосферните условия, другите участници в движението. И не заради катаджиите, а заради моята и на околните безопасност. Но не съм попадал на представител на реда, който да ме спре и да ме предупреди за опасност на пътя. Несериозно е, когато се крият в храстите покрай пътя, изкачат от тях като партизани и задъхано казват: “Вземете си документите и елате при колегата!”. Колегата с усмивка на лице ти показва апарата, че си превишил разрешената скорост и следва акт, но “Айде от нас да мине, че пишеме фиш”. С това се изчерпва присъствието им на пътя. Не е важно дали има предпоставка за пътно-транспортно произшествие. Важно е да се изпълни дневната норма от написани актове и фишове. Или пък да се изкара една “почерпка”. Което не ме кара да имам респект от органа, нито да се поправям, а да псувам хамалски.
Пътните знаци, забраняващи движението със скорост над 40 километра, ги има под път и над път. Никой от нас не ги спазва, защото те си стоят от осемдесетте години на миналия век. А там където е необходимо да има - някой да те предупреди и предпази от опасност, застрашаваща живота ти - няма никой и нищо. Няма поне и табела с надпис – “внимание! много дупки на пътя!”, какъвто е този към Самоков.
Вина за жертвите на пътя носят органите, които издават удостоверения за управление по втория начин. Злополуките на пътя ще намалеят значително, ако се изземат купените книжки от неправоспособните водачи и се спре покупко-продажбата. Когато се отнемат книжки за дълъг период на всеки водач, употребил алкохол, независимо от промилите. Когато контролните органи на пътя покажат, че са там, не само да спират и глобяват, но и да ни предпазват. Когато започнат да мерят с еднакъв аршин водачите на евтини возила и на луксозни такива. Когато ние шофьорите спрем да ги псуваме и осъзнаем, че те са на пътя, за да ни помогнат. И когато пътищата ни придобият европейски вид.
И накрая към отговорните за първокласния път Дупница - Самоков - колко автомобила трябва да се счупят, колко хора да се стресират или загинат, за да се сетите да поемете задълженията си. Все пак ние ви плащаме за това.

вестник "СЕДЕМ", август 2009

П.п. Това се случи през август 2009 г. Около месец след публикацията на статията във вестник „Седем” минах по същия път. Дупките бяха запълнени. Ако ви се наложи пътуване по този маршрут сега през февруари 2010, моля внимавайте – дупките пак ни се „усмихват”.