Багерът на законността

Месец и осем дни след събарянето на ромски къщи в бургаския квартал “Горно Езерово”, след това и в “Меден рудник”, Багерът на законността заработи и в столицата.

Когато пристигнах в столичния квартал “Надежда” на булевард “Рожен”, непосредствено до трамвайната спирка, мястото беше отцепено от полиция и той – Багерът, работеше усърдно.

На тротоарите под дъжда стоеше багажът на вече бившите обитатели на постройките. Разглобени легла, дюшеци, шкафове, маси, печки, дрехи в найлонови чували, корита и какво ли не още привличаше погледите на ранобудните минувачи и возещите се в трамваите. Живеещите до снощи на това място стояха извън обсега на отцепения от полицията район и с натъжени погледи гледаха разрушаването на къщите. Поради ранния час, липса на информация или други причини нямаше представители на медии.
Приближих се към Траян и Магда. “Ще ви настанят ли някъде?” – попитах. “Никъде. Оставаме на улицата.” – беше краткият отговор на Магда. Траян излезе по-разговорчив. От 19 години живеят там. 30 човека споделяли къщата с четири стаи и двете малки пристройки в двора. Има жени с деца, бременни, болни, които сега отишли при съседите на топло. Довечера не знаят къде да отидат. Никои от тях няма постоянна работа.

“Ей оня е кметът ни. Нека каже къде да отидем” – включи се и Магда. Но кметът на район „Надежда” инж. Димитър Димов, като видя журналист с диктофон и фотоапарат, разговарящ с хората, бързо влезе в автомобила си и потегли.

Към нас се приближава треперещ възрастен мъж, който от студ или от вълнение, говореше трудно. Обяснява ми, че ей там, на отсрещния тротоар до светофара, стоят децата му - жената с бебето и ония малките са му внуци. Цяла нощ не спали и каквото могли от багажа пренесли при роднини. “Там един чувал, онам два чувала. Другото къде да го носим? Няма къде! Тука на тротоаро” – споделяше 58-годишният Страхил, който има шест деца.

“Ти защо си без чорапи?” – чувам женски глас зад себе си. Обръщам се и виждам униформена жена-полицай да разговаря с босоного момиче. Детето е десетгодишната Гюла. Не и е студено, казва, въпреки че се е обгърнала с якенцето си. Ученичка е, но днес не е отишла на училище, защото им развалят къщата. Не иска да я снимам, срамува се. Наобикалят ме и други деца. Повечето от тях кашлят лошо. Казвам им да отидат някъде на топло. Те ме гледат учудено.

Бончо е баща на три деца. Държи в ръцете си най-малкото от тях. Казва, че сутринта не са имали проблеми с полицията. Просто излезли навън, когато им казали да напуснат къщите. Някаква жена снощи дошла и им казала да изнасят каквото могат, че сутринта в шест и половина ще идва багер да им разрушава къщата. А за какво? “Не знам. От общината нещо…” – вдига рамене 23-годишният мъж е и се чуди какво да прави с багажа и къде да отведе семейството си.

Връщам се отново при Траян и Магда, които стоят до покъщнината си на тротоара. Магда вече плаче и проклина. От Траян научавам, че преди 19 години са се самонастанили в тази къща, която е общинска собственост. Никой от общината тогава не е реагирал. Поискали да плащат наем, но им казали, че не може, тъй като нямали настанителни заповеди. Едва преди пет години се е завело дело, което обитателите спечелили и продължили да живеят там. И сега изведнъж решили да събарят къщата. “Казват, че от тук ще мине метрото. Ама това е само претекст. Ако е така, защо не бутат и комшийските къщи?” – пита Траян.

Жената, която идвала снощи, била от отдела за закрила на детето. Никой от тях не знае как се казва. Дошла да покани Донка, която има бебе, да живее с детето във временен приют. Тя не приела. Предпочела да остане със семейството си. “Сега се притесняваме тия от закрилата да не ни отнемат и децата ни. А те са още кърмачета” – допълва млада майка.

Появиха се още от живеещите в съборените вече къщи. Някои от тях донесоха найлони и покриха вещите си на тротоарите. Други ме наобиколиха и в надпревара започнаха да разказват. Никаква заповед не са виждали. Сутринта дошли от полицията, събудили децата и им казали всички да излизат. Не им дали възможност да си изнесат всичко и багерът започнал да събаря. Казали им, че не са от София и да си отиват, а те са си от тук. Дъщерята на 45-годишната Веска е бременна, внучката й е с епилепсия, синът й е глухоням. Димитрина беше увила в одеяло своето дете и гледаше с широко отворени очи. Едни плачеха, други проклинаха кмета, правителството и съдбата си.

Накрая Багерът приключи работа си и с горда осанка се оттегли. Полицаите се качиха в колите си и поеха към следващото си задължение. Аз също оставих хората на съдбата им.

Адвокат Йорданка Бекирска от БХК е подала жалби от името на 14 човека, живеещи на този адрес. Преди разрушаване на къщите тя е разговаряла с представители на общината, като заявила, че ако тези хора останат на улицата, се нарушават европейски закони. Отговорът бил, че те изпълнявали българските, а европейските нямали никакво значение.

Реших, че няма никакъв смисъл да разговарям с когото и да било от общината. Отговорът би бил идентичен с този, който получих миналия месец и в Бургас – че законите трябва да се спазват и прилагат, че общината не може да даде алтернатива, че има ред, по който се получават общински жилища и т.н.

Същия ден в столичен хотел се проведе работна среща на тема „Реалности и перспективи в политиките за интеграция на ромите”. На срещата се обсъждаха основните приоритети и програмни мерки, които да залегнат в 4-годишната управленска програма на правителството, насочени към интеграцията на ромската общност у нас. Тя беше открита от вицепремиера и министър на вътрешните работи Цветан Цветанов, който е и председател на ГЕРБ. Попитах г-н Цветанов докъде ще се стигне със зачестилите събаряния на ромски къщи в страната, като споменах за сутрешното събаряне в София и допълних, че има заведени дела срещу това, които сигурно ще стигнат и до европейския съд, което не е добре за страната ни. Той отговори, че това е проблем на общинските власти, които са длъжни да изпълняват законовите разпоредби. И че законите са еднакви за всички в страната.

А една от презентациите на тази среща бе за жилищните условия на ромите и в препоръките към властимащите имаше следния текст:

Да се обединят, насочат и координират усилията на държавните органи, на органите на местната власт, на гражданските сдружения, на ромската общност и на всички заинтересовани институции в страната за подобряване на жилищните условия на ромите и благоустрояване на кварталите с ромско население.

И така, докато се обмисля и приеме как да се подобрят жилищните условия на ромите, багерът на законността ще продължава да разрушава само постройки, в които живеят роми. И непрекъснато да убеждават, че законът е еднакъв за всички и всички сме равни пред него. Изглежда това омръзва и на хората, защото в интернет форумите по темата попаднах и на “Стига сте отчитали дейност с циганските колиби, подберете незаконно построените дворци на новобогаташите?”

Или те са по-равни от равните пред Багера на законността?

Списание "Обектив" на БХК, бр. 168, октомври 2009

Без дом

Когато пиша тези редове, вече се знае, че определените за събаряне ромски къщи в бургаския квартал “Горно Езерово” вече са принудително разрушени. Медиите още същия ден излязоха със страховити заглавия и сензационни писания за ромски бунтове, живи вериги, хвърляне на камъни срещу багери и полицаи. Показваха се снимки на разярени и припаднали роми. И толкова. Сензацията отмина. На следващия ден не чух и не прочетох някой да запита, къде са спали хората, останали без покрив над главите си, и каква ще бъде съдбата им оттук нататък.

Дни преди да влязат багерите в квартала поех пътя към Бургас. Оказа се последният хубав и слънчев ден от лятото. Привечер се смрачи и заваля дъжд. Имах уговорена среща с председателя на единствената работеща ромска неправителствена организация в черноморския град - Митко Доков.

“Правим инициативен комитет от хора, живеещи в квартал “Горно Езерово”. Ще изпратим отворено писмо до кмета на общината, до областния управител и до министър-председателя... От 8 септември започва събарянето... Това безумие, ако не може да се спре, поне трябва да се отложи... Ама, ако знаеш тука колко хора са и как са притеснени...” – бяха първите думи, с които ме посрещна шефът на Областния ромски съвет.

В квартал “Горно Езерово” живеят около две хиляди души. Повечето от тях са местни, а не пришълци, както твърдят от институциите. Има неповече от десетина семейства дошли да живеят тук от други градове на страната, научавам от разговора с Доков. По-голямата част от терена, върху който е разположена махалата, е общинска, останалата е частна собственост. Никой от живеещите там не знае върху чия собственост е градил.

Ромските махали в страната след 10 ноември 1989 г. са изоставени от държавата и общините. В тях се влиза само предизборно. След това се забравят. Какво се случва вътре, спазват ли се законите, как живеят хората, каква е инфраструктурата – никой не се интересува. Обхватът на действие на властите по принцип е до границите на махалите. Каквото искат да правят ромите, но да си стоят там, изглежда е мотото на управниците. Така през годините, оставени да живеят на самотек, хората сами се опитват да решават проблемите си. Когато в дадено семейство, живеещо в една стая, се ожени синът, той пристроява още една-две стаи до тяхната къща. Няма кой да му забрани – наоколо всички са близки, а властта е далеко. Такова е положението в почти всички махали в страната. И така си живеят ромите, докато не се окаже, че пречат на някого. Тогава законите се стоварват с цялата си строгост върху главите на хората, живеещите вече десетки години в незаконно построените си жилища.

През нощта дъждът се усили и продължи да вали на следващия ден. Сутринта отидохме в квартала. По улиците нямаше никакви хора. В едно кафене се бяха събрали получилите известия до 7 септември сами да разрушат домовете си или на следващия ден това ще направят принудително багерите.

Сред множеството, изпълнило стаята-кафе, се открояваха треперещият 84-годишен бай Исако, който живее в квартала над 50 години, бай Геса – на 64 години, Ангел, който има четири деца и се зарича, че ще се самозапали, Мирка - майка на десет деца, Гълъбина, която настоява да закупи мястото и да запази дома си.

“Тука местото е апетитно и целта е да се прогонят ромите. Казват, че сме пришълци от Сливен и Котел, ама не е така. Аз живея тук от 46 години” – бърше очи възрастен човек. Младеж допълва, че е на 26 години и е роден тук, в къщата, която ще съборят. Мирка стиска полученото преди дни уведомително писмо и пита къде ще отиде да живее, като съборят двете й стаи. Срокът в писмото й изтича на 30 септември, което значи, че от следващия ден тя и децата й също остават без дом. Възрастни жени плачат. Сълзи напират и в очите на младежите.

Поетапно семействата получават писма от Регионалната дирекция за национален строителен контрол (РДНСК) с определен срок сами да разрушат жилищата си. Ако това не се случи до определената дата – следва принудително събаряне. На първите, получили такива писма, срокът изтича на 7 септември. Общият брой на къщите, които трябва да бъдат премахнати на този етап, е 54. Във всяка къща живеят не по-малко от пет човека, което означава, че зимата без дом ще посрещнат над 250 жени, мъже, малки деца и болни старци.

“Ела да видиш дали къщите са паянтови, както пише в писмата. Ела да ги снимаш!”, въпреки дъжда навън ме кани млад мъж. По калните улици обиколихме махалата до самия бряг на езерото. Както във всяка ромска махала, така и тук има както хубави, масивни къщи, така и паянтови, строени за ден-два. “Ето тая я бутат, а оная до нея нема да я бутат...Оная на двата етажа и тя си отива...Гледаш ли тука, хората са си сложили алуминиева дограма... Ела, влез в тая къща... Не се събувай, влизай... Виждаш ли как са се обзавели хората? Виж колко е чисто вътре, а и тях ще ги блъскат... Ей там, оная барака остава, а до нея хубавата къща ще я събарят. А сега ми кажи как са определили коя да се бута и коя не?” – емоционално показваше и питаше водачът ми.

Според писмата, получени от хората, всички жилищни постройки, определени за събаряне, се водят тип паянтови. Сред сградите, показани ми от младежа, който ме разведе из махалата, освен паянтови имаше масивни едноетажни и двуетажни къщи.

Минахме и пред къща, която обитаващият я човек, сам започнал да разрушава. “Страх ги е, че в писмата пише, ако багерите ги съборят, ще трябва след това да плащат некакви пари. И затова сами си ги бутат” – уточнява младият мъж.

Връщаме се в кафето. Там вече са решили четирима представители от квартала, начело с Митко Доков и Румен Чолаков, председател на политическото движение “Евророма” в Бургас, да поискат среща с областния управител, когото да помолят за отсрочка за разрушаване на домовете им. Оказа се, че влизането в сградата на областната администрация е трудно. След проведени разговори по телефона от Митко Доков с областния експерт по етническите и демографските въпроси до среща със зам.-областния управител допуснаха само Доков и Чолаков. Зам.-областният Златко Димитров до момента не бил запознат със случая, тъй като е в администрацията от няколко месеца. Той поел ангажимент да запознае областния управител с проблема, да проверят обстойно каква е ситуацията, възможно ли е да се реагира и до края на деня да информира ромите дали на следващата сутрин ще се стигне до събаряне на жилища в махалата.

Междувременно в общината разговарях със заместник-кмета, отговарящ за устройството на територията, архитектурата и строителството Костадин Марков. Попитах каква е тяхната позиция и има ли алтернатива за хората, оставащи на улицата?

“Позицията на общината е, че законите трябва да се спазват. Това са обекти, които са констатирани преди две години. Тези хора знаят, че процедурата приключва със събаряне в крайна сметка. Това са предимно хора, които не са от град Бургас, а са от Ямбол, Сливен и куп други места. Оттук нататък алтернатива ние не сме готови да дадем специални условия точно за тях. Има социални жилища, с които разполага общината, но там има стандартен ред, по който се кандидатства и се изчаква за подобно жилище. През тези две години те имаха възможност поне да направят опит да кандидатстват. Това им е обяснявано неколкократно. Специален ред обаче, по който да ги настаним някъде и съществуваща подобна жилищна база, община Бургас не разполага с такава. Уточнявам, че все пак община Бургас констатира това незаконно строителство, но водещ по процедурата по премахването е държавата в лицето на РДНСК. Утре или вдругиден, когато метеорологичните условия позволят, предполагам, че тези постройки ще бъдат отстранени.” – заяви той.

Единственото задължение на общината в случая било да се съхрани имуществото от къщите, които ще бъдат разрушени. За което те са подготвили общински складове.

Същия ден Българският хелзинкски комитет изпрати изявление до медиите, в което заяви, че ако се допусне да бъдат разрушени ромските къщи в Бургас, България ще извърши тежко нарушение на Европейската конвенция за правата на човека. И призова правителството и лично премиера Бойко Борисов незабавно да се намесят, като или спрат планираното разрушение, или осигурят подходящ алтернативен подслон на хората.

В махалата до вечерта всички чакаха телефонно обаждане от зам.-областния управител и таяха надежда, че няма да се стигне до разрушаване на домовете им. Но това не се случи. Той се обади, но само потвърди предстоящото събаряне.

Сутринта на 8 септември в квартала се прекъсна електрическото захранване на набелязаните къщи. Багерите и полицията влязоха в квартала. Въпреки отчаянието си, хората опитаха да спрат безумието. И останаха без дом.


Списание "Обектив" на БХК, бр. 167, септември 2009

Бараковският комунизъм

В началото на миналия век индустриалецът Иван Балабанов създава идеалната държава за семейството и работниците си

Имало ли е комунизъм в България? Абе, имало е наченки, ама не може да се каже със сигурност комунизъм ли беше или развит социализъм, отговарят уклончиво едни. Имаше до 10 ноември 1989 година, уверено твърдят втори. Не, никога не е имало, категорични са трети. И все пак е имало… Но само в село Бараково.

То се намира между Кочериново и Благоевград. След Руско-турската война селският дървен мост над река Рилска е бил граничен пункт между Княжество България и останалата под турска протекция част на страната. Тук през 1903 година е построена дъскорезна фабрика от Тодор Балабанов, която след това поема и развива синът му Иван. Стотици хора от околността идват да търсят поминък. Работа вече има и за местните селяни. Сред тях са майката и бащата на 65-годишният Иван Панайотов. В знак на признателност към работодателите на родителите си той и брат му Методи са превърнали в музей “Иван Балабанов” етаж от къщата си.
Още с влизането в двора веднага се набива на очи изрисуваната вътрешна страна на цялата тухлена ограда. Темата на творбата е дървото на живота, обяснява бай Иван и допълва: "Рисуваха го студенти. Всеки от тях според фантазията си нарисува отделна секция. След това идваха професорите и ги оценяваха. Дървото се изразява с птици, с грозде, с лози, с кентаври… Ето това там е денят и нощта. Изобразени са като човешко лице, но едната му част изобразява слънцето, другата – луната”.
В двора има и каменна чешма с корито, строена от Балабанов през 1940 година. “Успяхме да я спасим от унищожение, като я пренесохме тук. А тая дървена стълба е на 100 години. Тя е от старата фабрична болница и я купихме за 30 лева от бандитите. Монтирахме я тук и сега по нея стигаме до музея на втория етаж. А ето това пък е от едно съоръжение, което беше произведение на архитектурно изкуство. За съжаление успяхме да спасим само тази част от прозореца. Тука се сушеше картона и хартията, разказва Иван Панайотов, докато изкачваме стълбището. Експонатите в музея са събирани 30-40 години. Някои от снимките и други неща ги набавили след демокрацията, защото преди това е било табу да се говори за фамилията, камо ли да се търсят техни снимки.
Обиколката на музея започва с фотографиите на Тодор и Иван Балабанови и техните съпруги. Построена през далечната 1903 година от Тодор Балабанов и след това управлявана от сина му Иван фабриката е подсигурявала работа през годините на между 500 и 1000 човека. Построили са жилища за бекяри и семействата им. Работниците не плащали наем за тях, нито ток, вода, медицински услуги, лекарства. Безплатно им подсигурявали дърва и въглища за зимата. Получавали специални фабрични монети с номинал от 5, 10, 20 и 50 лева, с които пазарували в магазините на собственика. Фабриката разполагала със собствена електроцентрала, железница, болница, пожарна команда, училище, детска градина, старчески дом, кино и казино.
“Не само нашите родители, а всички хора, живеещи тук, казваха, че комунизмът беше при чорбаджията Иван Балабанов, а не по време на така наречения комунистически строй. Ние от началото започнахме с книги – купувахме ги и ги четяхме. Тука през 20-те и 30-те години са дошли белогвардейци. Той ги е довел, около 300 души. Те били културни хора, дворяни, генерали, доктори, полковници, писатели… Имаме на Толстой от рода му тука човек. Сега издирваме да разберем какъв е тоя Толстой… Те са дошли да работят в завода. И вкарват културата, която носят със себе си, у нас. Насаждат я на нас. И тук е имало театър, кино, оркестри – духов и симфоничен, с музиканти около 40 човека. По-късно ние запазихме част от това. Самият аз свиря на три инструмента – саксофон, кларнет и флейта”, разказва съименникът на чорбаджията, който е запален и по дърворезбата. Негови произведения са участвали и печелили награди от национални прегледи.
През 1962 година, когато фабриката вече не била на семейство Балабанови, бай Иван започнал да работи в нея като стругар. Част от по-възрастните му колеги, работници още от онова време, често говорели помежду си за бараковския комунизъм и благославяли старите собственици.
На една от фотографиите е запечатана част от красивия парк. Научавам, че за него се е грижил бившият белогвардейски генерал Пшеничкин, който не се хвалел с генералския си чин и не се срамувал от работата си.
Стигаме до документ на тогавашната Българска горска индустрия, в който пише, че през 1903 година парната дъскорезна фабрика е “модерна и най-голема инсталация на Балканите”. Тя първо била дъскорезница, по-късно се разширява и става мукавена фабрика, а след това книжна.
В музея са запазени част от духовите инструменти и цигулки на оркестрите – все още годни за употреба, униформата на шефа на пожарната, пишеща машина, ученически чинове и чанти от 19 век, голямо дървено сметало, различни видове изделия от хартия, произвеждани във фабриката, счетоводни книги от 1934 година, медицинска книга, в която се записвали болните и сумите на безплатните лекарства за тях и семействата им, интересни фотографии, на една от които сред своите колеги работници е и поетът Никола Вапцаров.
Интерес представлява и макетът на самата книжна машина. “На разстояние от 100 метра от каша излиза хартията. След това минава на гладачка, ето това е гладачката. И едва тогава се реже на различни формати – за вестници, за тетрадки, за тефтери. Ето я резачката”, показва технологията на производството моят гид.
Освен всичко това в музея се съхранява стогодишно менгеме и кутел на над двеста години. Какво е кутел? Малък орехов съд. Вместо да се мели житото се поставя в съдината и с камък се чука, докато зърното стане на каша.
Влизаме в друга стая, която е превърната в минимузей на спорта. Оказа се, че братът на бай Иван е бивш баскетболист. Тук наред със снимки, грамоти, купи и медали на различни български спортисти е и един исторически велосипед. “Една сутрин чувам по радиото обява, че се продава велосипед, участвал в олимпийски игри. Отидох на посочения адрес и се оказа колелото на Веселин Темков, с което той участва през 1952 година на олимпиадата в Хелзинки. Купих го за 50 лева”, разказва домакинът.
Излизаме на малкия балкон. Срещу къщата на Панайотови се простира бившето имение на Балабанови, оградено с бетонова ограда. Гледката е недостроени соцпанелни сгради и пустош. “А по времето на чорбаджията и до1970 година даже това беше един от красивите паркове в района. Ето там имаше открита сцена, на която се изнасяха концерти и се играеха леки театрални постановки, спомня си бай Иван. Беше много красиво. Имаше кестени, борове, тополи, алеи. Сега е пустош и трънаци. А онзи бункер, където го виждате, циментовия, само той е останал оттогава. В него се събираше водата която пиехме – чиста, кристална, рилска вода.”
Какво се е случило с чорбаджията след войната, чия собственост е сега теренът на фабриката, питам на тръгване.
“След 9 септември Иван Балабанов става министър на индустрията. Един ден негов близък приятел му казва: “Слушай, използват те, докато им свършиш работата. След това те чака смъртна присъда”. Той тогава взима дъщеря си Бистра и напуска страната. Бистра говори 13 езика, обикаляла света, но навсякъде се чувствала чужда. "Доколкото знам сега за собствеността на имението се водят дела между наследниците на Балабанов и държавата. Ама как е купувано, как е продавано, чие е - много мърлява е работата”, разказва водачът ми. Иван Балабанов, капиталистът, изградил комунизма в Бараково, умира през 1969 година в Италия.

вестник "Новинар", 09.09.2009 г.

Обществото на “сбиротока”

Луд ли е отец Иван от Нови хан?

Село Нови хан е на десетина километра от столицата, скътано от лявата страна на автомагистрала “Тракия” по посока Пловдив. Преди три години за първи път го посетих. Трябваше да открия отец Иван, който е дал подслон на много хора.

Когато влязох в селото, спрях да попитам как да стигна до манастира “Света Троица”. “След моста, първата пряка вляво", упъти ме млад мъж. По-нататък пак спрях и попитах възрастна жена какви хора живеят в дома за сираци “Свети Николай” към манастира, основан и поддържан от отец Иван. “Сбироток! Навъртел ги тука, насъбрал ги...”, беше отговорът. Реших повече да не питам никого и продължих към манастира.
Там се запознах с отец Иван, подслонил в дома 120 бездомни и сираци от цялата страна.
“Дома за сираци го построих през 1988 година. Изграден е с помощи и дарения от християни и мюсюлмани. И до днес го издържам благодарение на милосърдието на добри хора. И въпреки че е дом за сираци, през годините тук намират подслон и храна всякакви хора - българи, турци, цигани, етиопци, грузинци... Сега пък имам и една африканка от Гана… И всички живеят задружно, в мир и разбирателство. Без да се делят по етнос и религия. Намират общ език”, разказва отецът. Споделя също, че към манастира има земеделски земи. Развъждат и добитък за мляко на малките и за месо.
Част от живеещите в дома, които нямат работа, работят в стопанството. Други се трудят в магерницата като готвачи и помощен персонал. Трети се грижат за малките деца, чиито родители работят. Тук всеки прави нещо полезно както за себе си, така и за всички. Най-безгрижни обаче са децата. В двора не спират игрите и детският глъч. Отец Иван се е погрижил да имат играчки и е забранил да се пуши в района на манастира. “Да не гледат малките и да не се учат”, доверява едно от по-големите деца.
За разлика от малките различни и тъжни са съдбите на всеки един от възрастните обитатели на дома - едни са кръгли сираци, други изоставени деца, хора без дом, жертви на измами, скитници. Свързва ги това, че никой от тях не притежава нищо – всеки идва тук само с дрехите на гърба си.
Запознах се с Тодор, момчето останало без родители след злополука, с Мирослава и с част от 11-те й братя и сестри, с нерадостната съдба на Димитричка и неизлечимата болест на по-малкото от двете й деца, с красивата и усмихната Ива и палавия й син Иван. С жена на средна възраст, измамена от жилищната мафия и останала без дом. И с още много хора с нещастни съдби от така наречения сбироток.
След време пак ходих в манастира - на сватбата на Тошо и Мирослава – първата сватба в дома. Лично отец Иван ги венча, а кумове станаха колеги от БНР. Имаше гости, шаферки, торти, подаръци. Виха се хора в двора на манастира, всички бяха с приповдигнато настроение. А виновниците за тържеството никога не вярвали, че един ден ще бъдат булка и младоженец. Сияещата от щастие Мирослава се разплака, когато за първи път видя булчинската си рокля. “Когато дядо поп разбра, че ще се женим с Тодор, се обади на една жена. И тя ми купи роклята, чантата и обувките”, разказва Мирослава.
А отец Иван се усмихваше под мустак и се наслаждаваше на радостта на младите. Неговата дълга ръка се грижи за всичко тук – от подсигуряването на подслон и храна, през намирането на работа до училището на децата и организирането на разнообразен живот за голямото му семейство.
Сега Тошо и Мирослава се радват на дъщеричка. Той работи към стопанството на манастира, участва в строителството на новите постройки в двора и е дясна ръка на отеца. Цялото му детство е преминало в домове за сираци. “На такива като мен хората гледат или със съжаление или като на престъпници. И в двата случая те пренебрегват и бягат далече от теб. Затова тук при отец Иван се чувствам пълноценен и потребен”, споделя младият мъж. Мирослава пък работи в кухнята на ведомствен стол. Докато двамата с Тодор са на работа, грижите за детето им поемат двете по-малки сестри на майката.
“Добро семейство си изградиха. Тук се срещнаха, ожениха се, роди им се дете, работят и продължават да живеят в манастира. Тук е техният дом и са щастливи”, казва отчето за младото семейство.
При последното посещение разбрах, че Ива също е изградила семейство - оженила се за единия от братята на Мирослава. Димитричка пък я няма вече тук – не знаят къде е отишла и какво е станало с децата й. Няма я и жената, излъгана от жилищната мафия. Но пък в дома има нови квартиранти – майка с момиче в седми клас и още една майка с пет деца. Първата бършеше в двора голям хладилник, а дъщеря й Нона се навърташе около нея. “Естествено, щом съм тук, значи няма къде да отида. Иначе съм от Бургас. Но моля ви, нека да не споделям за проблемите си. За мен е важно, че отецът ни приюти и Нона ходи тук на училище”.
Росица пък е самотна майка. Най-голямото и дете е на 12 години, а най-малкото на три. Тук е от февруари. Разговаряме, докато тя почиства голямата маса в двора, където допреди малко са обядвали децата от дома.
Допреди три години е живеела при баба си в столичния квартал “Люлин”. Но когато старата жена починала, се разбрало, че жилището е предписано на снахата и Росица трябва да се изнесе. “Ами живеех по квартири, на свободен наем. Иначе имам картотека за настаняване в общинско жилище като крайно нуждаеща се от 2001 година. През 2004-а от общината обещаха, че ще ми дадат, след това казаха, че трябва да чакам още 10 години и аз спрях да се разправям. Но от миналата година вече не можех да плащам свободен наем, нямаше накъде и пак подадох молба за жилище. Междувременно една позната ме насочи към отец Иван. Изкарах късмет, че имаше една свободна стая и той ме прие с децата”.
Появява се и отец Иван с новината, че следващата неделя всички заминават на море. Как така всички на море, недоумявам. “Старая се да не ги лишавам от нищо. Който работи - взема отпуск, децата са ваканция, лято е и отиваме на морето. Как? Ами виждаш ли тези каравани отвън? Всички са дарени от добри хора. Отремонтирахме ги, стегнахме ги и сега ще пътуваме с тях. Имаме палатки и една голяма брезентова шатра. За мястото, където ще отседнем, няма да плащаме. Храната съм я осигурил, сега само договарям пари за горивото и сме готови. Миналата година на морето ни докараха един камион с дини. Чудехме се как ще ги изядем, че и на други раздавахме”, смее се отчето. “Дедо, гушни ме!”, прекъсва ни две-тригодишно хлапе. “Тоя пък, адаша, не ми оставя дирята. Все по мене ходи, като съм тука”, продължава да се усмихва свещеникът и взема на ръце малкия Иван. – “Айде, дедо че те подържи малко и че бега, че има работа”.
Пожелавам приятно пътуване към морето и незабравимо прекарване на отец Иван и си тръгвам. По пътя към големия град се сетих за жената, нарекла тези хора сбироток, нещо като сбирщина. Обидна дума. А тя се оказа истинска. Защото там, в дома на отеца, живеят сбор от различни хора. И не се делят на такива и онакива, защото просто няма какво да делят, а в името на своето добруване намират общ език. Пренебрегнати от обществото, те изграждат свое собствено общество. Луд за връзване ли е отец Иван или е просто обикновен човек, които помага на ближния си? И кое е по-истинското общество – това, в което живеем ние - имащите дом, близки, които ни помагат, съчувстват и насърчават, които все пак свързваме двата края, но сме озлобени, недоволни, ненавиждащи се един друг? Или това на “сбиротока”, които нямат нищо, пренебрегвани и дискриминирани от повечето хора, незабележими за нас, ударени жестоко от съдбата, носещи стоически болката си?

вестник "Новинар", 24.08.2009 г.

Винаги, когато се завръщам у дома, плача

Изповед на една българка, работеща 16 години в Гърция

Курортното гръцко селце Ханьоти се намира на първия ръкав на Халкидическия полуостров, на около 100 километра от Солун. През зимата тук живеят стотина местни, но през летния сезон, който започва през май и завършва през октомври, е пълно с почиващи - руснаци, украинци, сърби, германци, англичани и какви ли не още. За разлика от нашето Черноморие обаче, тук за чужденците е доста по-спокойно – няма магистрални обири, ченч измамници, няма крадци, няма мутри и менте таксиджии. Никой не идва да те рекетира на плажа за място, чадър или шезлонг. Гръцките власти знаят как да накарат чуждите туристи да дойдат и да оставят парите си тук и следващата година. Цените на хотелите през активния период тръгват от 50 евро нагоре. За сметка на това, ако не се храните в заведение, а си купувате храна от супермаркетите, ви излиза колкото в България.

Тук няма огромни хотели. Най-големите са на 4-5 етажа. Повечето са малки, красиви семейни хотелчета. А съчетанието между природата и създаденото от човешка ръка със сигурност ще ви накара да се върнете отново.

Обслужващият персонал в хотелите се състои предимно от българки. За предпочитане са жени, които разбират и говорят гръцки, но когато липсват такива, наемат и начинаещи.

В разгара на летния туристически сезон се озовах в малкото селце. Когато пообиколих насам-натам, останах с усещането, че се намирам в България – отвсякъде се чуваше българска реч. Привечер, когато завърши работния ден, българките си ходят на гости, срещат се, пият кафе, говорят, споделят. За една жена обаче няма работно време, няма почивка и е постоянно на работното си място в един хотел. Там работи, там живее. Откривам я на рецепцията на хотела. Блага работа, си казах. Но се оказа, че греша.

“По принцип съм камериерка, но бих казала, че правя всичко – усмихнато отговаря тя и доуточнява – грижа се за хигиената, за поддръжката на стаите, боядисване на всичко тук, стоя на рецепцията, посрещам и изпращам гостите и се грижа те да се чувстват добре. Все нещо правя и постоянно съм ангажирана. Иначе тук ме довя вятърът на промяната – просто финансово не можах да се справя с проблемите, които имах в България. И дойдох в Гърция през 1994 година.”

Така се запознах с винаги усмихнатата и готова да помогне на всеки в нужда Марияна Сиракова. Тя е от Асеновград, но вече 16 години живее и работи в Гърция.

Както повечето българи през онези години, и Марияна била принудена да пресече граничната бразда пеш през планината в района на Гоце Делчев. Били общо седем човека. За целта тя плаща на водача на групата, когото не познава, 400 долара. “Дойдох, без да знам език. Не знаех къде съм и за къде съм тръгнала. Ходихме цяла нощ. Откъде сме минали, въобще не знам. По пътя ми се скъсаха обувките и по чорапи стигнах до някаква изоставена сграда в гората. След това разбрах, че служи за пребиваване на такива пристигащи от България като мен. Там отпочинахме, измихме се, преоблякохме се и едни хванаха пътя за Атина, други за Солун, трети за някъде другаде.”

И тя поела към Атина. Там започнала трудовата й кариера в Гърция. Първо й намерили работа като домашна помощничка и изкарала три месеца. След това, като научила малко езика, някогашната техноложка на дамско облекло и бивша студентка в МЕИ в Пловдив, със специалност компютърен програмист, сама си търсила и намирала работа – в къща, като гледачка на деца или възрастни хора, в ресторанти, хотели и какво ли не. Само в селското стопанство не е работила никога. И така останала четири години. Решила да се върне в България. Качила се на автобуса и се прибрала с пет хиляди долара в джоба. Но не случила на късмет. “Никога няма да забравя първото си завръщане - беше петък, 8 ноември 1998 година. След четиригодишен труд и лишения успях да събера пет хиляди долара. Един долар тогава се обменяше за около хиляда и осемстотин лева. В понеделник, само два дни след като си дойдох, курса падна на 1300 лева за долар. Оттам ми дойде първата загуба. И петте хиляди се превърнаха в три, а след това и в по-малко.”

Престоят в България не продължил дълго. Опитала да свикне с живота тук - не успяла. Успяла обаче да се разведе със съпруга си. “Винаги съм смятала, че един мъж, за да бъде мъжът в семейството, трябва да носи отговорност за това. А щом се наложи аз да тръгна пеш за чужбина, просто не си струва да живея с него. Но никога не съм го обиждала – той е бащата на децата ми”. Марияна има две дъщери. Голямата Петя е омъжена и живее в Асеновград. Малката Варвара, която вече е на 26 години, живее в Солун. Учи задочно в Македонския университет, а в свободното си време работи, за да се издържа. Освен това плаща наема за жилището, в което живее и таксата на учебното заведение.

И така след някой и друг месец в България, Марияна поела пътя към Кипър. Там прекарва три години и половина. “Разстоянието е много голямо. Тази далечина от България е убиваща – продължава Марияна, като набляга на последната дума. – Колкото и да съм навън, все съм си мислила за България. Винаги, когато се завръщам плача. Винаги! Много съм българка.” Въпреки веселия тон, с който говори, очите й се напълниха със сълзи.

Прибира се от Кипър за сватбата на дъщеря си Петя и след това се връща отново по гръцките земи. Точно заради близостта до България е предпочела да живее и работи тук, около Солун. Много повече прилича на българското, отколкото надолу към южната част. Подава необходимите документи пред гръцките власти и успява да се легализира. Доста пари е дала, за да придобие всички права на законно пребиваваща тук. Плаща си необходимите осигуровки и работи спокойно. Не си струва сега, след като е вложила толкова пари, да зареже всичко и да зацепи към България. “Е, остават ми още единайсет години до пенсия, но ако съм жива и здрава, ще ги избутам. Пък след това ще получавам гръцката пенсия в България” – през смях подрежда бъдещето си Марияна. След пет години ще има право на жилищен кредит, от който смята да се възползва. Не се знае, може Варвара да реши да остане в Гърция след ученето и майката мисли дъщерята да има собствен дом.

С честността и трудолюбието си става незаменим помощник на собствениците на хотела и се чувства като част от тях, част от самия хотел. Но доволна ли е, че живее и работи в чужбина? “Не, не. Родината не се заменя с нищо. Оставих дом, деца, внучка, майка, сестра, племеннички. Всичко ми е там. Винаги, когато имам възможност, си ходя до вкъщи. Това усещане, да си у дома, не се заменя с нищо.”

Най-хубавите години от живота на 49-годишната Марияна преминават под знака на гурбета в Гърция – работа, работа и пак работа. Изпитва удоволствие, когато помогне с каквото може на някоя новодошла. Защото знае, че повечето идват по неволя, принудени от обстоятелствата в България да припечелят някой лев и да закърпят някоя дупка в бюджета си.

В това време към нас приближава и собственичката на хотела. Поздравяваме се взаимно с традиционното “Калимера”. Марияна обяснява, че съм журналист от България и ще пиша за българите тук. Тогава, нека напише във вестника, че продавам хотела – весело подхвърля кирията и казва на Марияна да посрещне група от нови туристи. Ставайки, Марияна споделя, че госпожата е работила 25 години в САЩ, прибрала се в Гърция и инвестирала в хотела. И след още две десетилетия като хотелиер гъркинята желае да продаде хотела и да поживее като хората.

“И аз смятам някога да се прибера в родината си. Имам си жилище, имам си дом, така че няма да ми е трудно да се върна. Но това ще стане след цели 11 години. И тогава, и аз като шефката ще се опитам да поживея. Хайде довиждане и поздрави на България” – завършва Марияна и с усмивка се отправя към входа да посрещне и настани поредните гости.

Излязох навън - горещо и няма жива душа по улиците. Наближава два часа следобед. Летуващите са на плажа или в хотелските стаи с включени климатици. Заведенията са празни. Така е до залез слънце, когато живота в селото започва отново и купоните продължават до сутринта.

01-02 август 2009, вестник "НОВИНАР"

Българите сте хубав народ, но…

Историята на семейство Марцанидис, живяло 35 години в страната ни

В малкото китно гръцко селце Ханьоти разбрах, че живее гръцко семейство, което дълги години е живяло в България. Проявих интерес към тях и един слънчев предиобяд минах покрай къщата им. Те седяха отвън на терасата. В Гърция, когато се срещат хора, независимо дали се познават или не, се поздравяват. Поздравих с “Калимера”. А след това на български попитах как са. Като разбраха, че съм от България, кирия Василики и кириос Минас искрено се зарадваха. Излязоха до портата, поканиха ме при тях, сложиха на масата сладки и натурален сок. Така се запознах със семейство Марцанидис.

Въпреки дългите години, откакто са напуснали България, разговаряха на добър български език. В къщата в Ханьоти живеят през горещите летни месеци, а останалото време на годината прекарват в Солун, където имат друго жилище. Семейството е живяло над 35 години в страната ни – от 1948 до 1984 г. След това се завръщат в родната си Гърция, но когато могат, отскачат до България, където имат роднини и много приятели.

Интересуваха се какво става сега у нас, подобрил ли се е начинът на живот на хората, какво ново в политиката след влизането ни в ЕС. Аз пък се интересувах от преживените им години в страната ни.

“Ако искате да говоря за България, много неща мога да кажа. Защото дълги години съм живяла там и мога да говоря само хубави работи. Най-хубавите ни години прекарахме там, във втората ни родина, в България” – започна разказа си кирия Василики.

Тя идва в страната ни още като дете. Родителите й били участници в гръцката съпротива и се наложило нея и още стотици други деца да ги преведат през границата в България, за да се запази животът им.

“В началото, когато България ни прие в нейните прегръдки, беше много трудно. Ние бяхме само деца по различните пансиони, без родители, без близки, без никого.

Измъчени, изтормозени от гражданската война в Гърция, изпъдени от собствената ни родина. България въпреки трудностите си след войната ни прие като нейни деца. Успя да ни помогне, успя да ни направи хора, успя да ни изучи. Най-хубавите ми години са преминали там – детството и младостта. А те никога не се забравят” – развълнувано се връща в спомените си възрастната гъркиня.

След пристигането в страната ни малката тогава Васа минава през детски пансион в Ботевград, а след това я пращат в Габрово. Минас пък е един от най-младите участниците в гръцкото съпротивително движение, което се развило след Втората световна война. Тогава всички острови били превърнати в места за заточение, спомня си той. “Само на остров Макронис бяха заточени 30 000 човека. Елитът на обществото – писатели, артисти, поети, бяха пратени в тези лагери. Дори и големият Микис Теодоракис. Всички затвори в Гърция тогава бяха препълнени.” Но въпреки всичко гърците никога не спирали да пият узо, да танцуват сиртаки и да пеят своите песни.

Та Минас идва в България след разгрома на движението през 1949 година. Минава границата при Кулата, предава оръжието си на българските власти и стига пеш до село Марикостиново. Оттам с товарен влак го пращат в Берковица.

"Като дойдохме, първо ни очистиха от въшките. Закарахме в България милиони въшки – смее се той. – След кратък престой в Берковица ме пратиха в София, където започнах работа в една предачна фабрика. Мина една година и отидох в Габрово, където останах до 1970 година. И след това отново в София."

Там, в Габрово, се запознава с вече гимназистката Василики.

“Той нямаше къде да ходи почивните дни и идваше в пансиона. Така дойде един-два пъти и стана връзката. След като завърших гимназия, отидох в София студентка, но продължихме връзката си и след това се оженихме. Имаме сега една дъщеря и един внук. Дъщерята завърши медицина в България и работи като лекар тук, в Гърция” – продължава Василики.

Тя е завършила Априловската гимназия и преди година е идвала в Габрово, за да честват 50-годишнината от завършването на випуска им. След толкова минали години бившите съученици се питали взаимно ти кой си, ти коя си, ти на кой чин седеше… Въпреки това срещата била приятна и топла. Имат много приятели българи – и от детските години, и от университета, и бивши колеги от работата. Винаги, когато идват в България, се срещат - да се видят и поговорят. Имат и приятели българи, които живеят в Австралия и Германия, но и с тях поддържат контакт и често се търсят по телефона. Болно им обаче, когато идват в страната ни, да виждат пусти и празни заводи, в които са работили хиляди хора.

“Тежко ни е на нас да гледаме това. В завод “Електроника” до нас работеха две хиляди човeка, а сега стои само голата сграда. Когато минаваме покрай Радомир, завод "Червена могила", в който са вложени два милиарда и половина, да бездейства така. Такова капиталовложение Гърция не е имала в цялата си история.

И днес да гледаш стари приятели, които са били нещо в обществения живот, сега да не могат да си плащат парното и тока. И да се редят на опашки, където сиренето е по-евтино с няколко стотинки... Това много ни боли. А българите сте като нас – добър и хубав народ, но нямате развито гражданско общество. Не попадате и на добри управници. Всеки гледа сам себе си да оправи, пък останалите...” – недовършва мисълта си барба (чичо) Минас.

Заговорихме и за разликите между гърците и българите. И стигнахме до извода, че много повече са приликите – и по начин на живот, на приятелство, и нравите, и празниците... Наближава два часа следобед. За старите хора е време за почивка. Докато ставаме от масата, барба Минас пожелава повече самочувствие на българите, вяра в собствените им сили и да не се огъват. А кирия Василики за пореден път изказа благодарност към втората си родина за положените грижи към нея. Разделяме се със семейство Марцанидис с уговорката, когато дойда пак, да се видим. “Аде, кало таксиди (на добър път) и… много поздрави на България” – заръчаха възрастните хора.

вестник "Новинар", 25-26 юли 2007 г.

МЕЧТИ

на Н.

Мечти ли?
Да, те са хубаво нещо.
Родила съм се хубава
и мургава на село
от майка ромка
и татко ром.
И баща ми посветил се на благородно дело
- децата му да имат дом.
Заделял от свойта заплата
и къща изградил - на цели два ката.
Мечтаели с мама да се омъжа,
дом да въртя,
деца да родя,
съпруга си да не лъжа.

И аз раснах, пораснах
и…
по театъра се захласнах.
Мечтая актриса да стана,
а те ми казват гората да хвана.
Че де се е чуло видяло
циганка на сцена да играе
Ибсеновата Нора,
Жулиета,
Жана д Арк,
Дездемона.
Кого ще впечатли, кого ще смае?
По добре да отиде да работи
или пък в къщи да чисти,
да шета,
да пере,
да готви.

Все пак студентка съм трета година
и половината някак си мина.
Но… пари вече за таксата няма.
Гледам във къщи -
тормози се мама,
татко се мръщи.
Виновна се чувствам,
че уча това нещо.
И безсилна ръцете си кърша,
и на Бога се моля горещо,
да изкарам до край,
да завърша.
За да мога в театъра – Божия храм,
когато изляза на вълшебната сцена,
от любовта си на хората да дам.
Във филми да бъда Дулсинея,
хубавата Елена,
защо не Есмералда,
Пенелопа…
Не, не искам и няма да се предавам.
Всичко ще направя,
ще отида до ада и рая,
но ще стигна до края.
Имам приятели,
вярвам във Бога…
Знам, искам и мога!

Мечти ли? Да, те са хубаво нещо.
И аз имам своята малка мечта –
актриса да бъда мечтая горещо.
И въпреки, че съм родена
от майка ромка и баща ром,
твърдо вярвам -
театъра ще стане мой втори дом.