8 април 2013

Днес не искам никой да ми поздравява, нито пък аз да поздравявам. Днес много изследователи, обучители, социолози, държавници, политици, ромски лидери и каквито ви дойде на ум загрижени интегратори, ще покажат колко много милеят и работят за благото на циганите. Всеки ромски лидер по места пък, "намерил" пари, вече е организирал свое събитие. Определени цигани днес ще ги канят тук и там - по министерства, посолства, институти, зали, ресторанти, ще им говорят красиви думички, ще ги веселят, ще има концерти и спортни игри, хапка-пийка, награди. Те пък ще се изкъпят, ще си облекат най-новите костюми, ще играят кючек и ще се чувстват важни. Ще има дебати, кръгли маси, пресконференции, среща с великите сили, семинари и ухажване /идат избори/. Ще се четат последните доклади, ще се съобщят данни от последните изследвания, ще се прояви загриженост. Ще бъдат показвани младите, изучили се роми по телевизии, като модели за развитие на етноса. Те пък ще гледат да се докоснат и снимат с някои от управляващите и ще им видим щастливите физиономии тук. И денят ще е отминал, без обикновените цигани да разберат какъв е този техен ден и защо се случва всичко това. И през останалите 364 дни от годината, тези обикновени цигани в махалите ще продължават да нямат работа, да гладуват, да ги убиват за кражба на желязо, хартия и други вторични суровини, да бъдат оправдание на политиците за обедняването на българския народ, да живеят в беззаконие и страх, да умират като Петър от Брезник - в мизерия и болки, препращани от болница в болница, без да бъдат лекувани.
Затова няма да кажа на никой "Бахтало амаро дивес", а ще преклоня смирено глава пред избитите през вековете, заради това че са по-различни от останалите, пред изтребените в концлагерите, пред гладуващите и умиращи в махалите обикновени хора.
Днес ще бъде и погребението на Петър, когото не успяхме да спасим! Мир на праха му!

Роден на 2 юни

В деня на обявяване на служебния кабинет от президента един обикновен гражданин на Република България, живеещ в малкото градче Брезник, нито знаеше, нито се интересуваше кой ще бъде служебният премиер и кои министрите. Лежеше по гръб на обикновено, желязно легло, сам в стаята и гледаше тавана. Какво си мислеше 56-годишният Петър никой не знаеше и едва ли някога ще узнае.
Той, Петър, е бил

обикновен и съвестен работник в брезнишкото ДеЗеРеЧе
(Държавно предприятие за резервни части). Работил е до закриването му през 2007 година. Оттогава, както повечето негови съграждани, е в масовата графа трайно безработен. Съпругата му също не работи. Обикаля околностите на града и събира желязо. Синът също няма работа, а снахата отскоро е започнала като озеленител по временната заетост на четиричасов работен ден. Как живее семейство почти без доходи ще разберете, ако посетите дома им, където бедността наднича от всяко кътче на къщата.
В началото на януари се случило чудо – назначили го на работа по временната заетост на половин щат. Зарадвали се, че най-после ще има някакъв доход, но радостта се оказала твърде кратка.
Преди една година Петър усеща, че нещо не е добре – появила се някаква бучка на гърлото му и го боляло. Личният му лекар го успокоявал, че няма страшно.

Подутината през това време бавно увеличава размера си
В началото на тази година, по настояване на семейството, Петър сменя личния си лекар и се доверява на доктор Валери Величков. Въпреки липсата на здравни осигуровки той полага необходимите грижи за своя пациент. Докторът се запознава със състоянието му и казва на близките му, че трябва спешно да се направят изследвания и ги насочва към столична болница. Здравният медиатор Даниела, която работи в града, също търси начини да помага на Петър. Тя го придружава до болница в София, където ги изпраща д-р Величков. „Попаднахме там на добър лекар. Въпреки че Петър няма здравни осигуровки, докторът го прие, направи биопсия и каза, че спешно трябва да се оперира. Най-лошата диагноза е… Но за да го приемат в болница и да го оперират, трябва да се платят осигуровките, които са около 800 лева” – споделя Даниела.
За някои в страната тази сума е равносилна на една вечеря в скъп ресторант, но за хора като Петър е цяло състояние. Обърнали се за помощ към социални грижи – отказали им! Снахата на Петър кандидатствала за заем от банка – не я одобрили.
Даниела написала и изпратила писмо до водеща на едно телевизионно предаване с надеждата оттам да помогнат. Изглежда не са се заинтересували от случая. Накрая попада на информация на неправителствената организация „Ларго”, която провежда застъпническа кампания за улесняване на достъпа на социално слаби, здравно неосигурени лица, до здравна помощ. В нея открива, че съществува постановление №17 на Министерския съвет на Република България от януари 2007 година, което регламентира условията и реда за диагностика и болнично лечение на лица от уязвими социални групи, които нямат ресурси за лично участие в здравноосигурителния процес. Казано на разбираем език - хора, които са социално слаби и нямат здравноосигурителни вноски, имат право да се лекуват в здравните заведения, като след подготвяне на определени документи здравното заведение ще получи дължимите суми за лечението на такъв пациент от Министерството на труда и социалната политика. Свързва се с организацията и техен екип отива в Брезник. Сред тях съм и аз. След проведените срещи с Даниела, със здравни служители на Спешна помощ и д-р Величков, придружени от снахата на Петър, се отправяме към дома им.
И така го заварихме – лежащ по гръб на леглото и гледащ тавана. Помогнаха му да седне.

Имаше вид на отчаян и вече предал се човек
„Какво съм виновен, че немам работа. И как да плащам осигуровки, когато нема пари и за хлеб? То докторите в София направо си ми казаха – ако искаш операция, требе да цакаш. Демек, требе да давам пари… А аз немам… Ето, колегите от временната заетост са събирали стотинки за мен. И те като мен бедни, събрали 40 лева… Не им искам парите…Не искам и да излизам навън, да ме гледат комшиите такъв… А иначе, ако се оперирам, след една седмица сичко че се промени… Ама, откъде да намера 800 лева?…” – реди Петър, а очите му влажни.
Спрял и да се храни, казва съпругата му. „Вече няколко дни не иска да яде. Само лежи и не иска да говори с никого” – добавя и снахата Ева. Даниела му разказа за постановлението, че сме ходили при доктор Величков и той вече знае за него, ще подготвят необходимите документи и пак ще отидат в болницата в София. Започнахме да го насърчаваме да не се отказва, заговорихме и за други неща, за общи познати, за роднини.
„Какъв е тоя късмет – започнах някаква работа, а се разболях. Мен от работа не ме е страх, цял живот съм работил. Тогава си имахме всичко, не съм си лишавал семейството… А сега? Що народ седи без работа и гладува… Бре, какви времена дойдоха…” – негодува от сбърканата система болният.
Седяхме при него и си говорихме около час. Не зная дали заради вниманието или съзиране на някаква надежда за себе си, той от дума на дума се промени.
На мястото на тъгата във влажните му очи се появи пламъче
Просто оживя човекът. Преди да си тръгнем, ненадейно каза: „Вижте, искам ви сички на 2 юни да дойдете тука. Тогава имам рожден ден, елате да празнуваме заедно. Каним ви, че ви чекам”.
Стана от леглото и настоя да ни изпрати до портата. Излязохме на улицата, той също. Подаде ръка за довиждане, пожелахме му успех и поехме по пътя си.
След няколко дни позвъних по телефона на Даниела и попитах какво се случи. „Нищо. Плаче ми се. Отидохме в болницата в София с подготвени документи по постановлението. Но лекарите казаха, че не знаят за него и че болницата не е социални грижи. Не знам къде съм, постоянно мисля за Петър. Откъде намериха тези хора пари за превоз не знам… Не мога да му помогна, дори някакви обезболяващи да си купи, че започнаха болките му…”.
Петър въобще не го интересуват успехите на управляващите. Не го интересува и кой е новият служебен премиер, защото нищо няма да се промени. Той знае, че хиляди български граждани в страната живеят и умират като него в бедност и мизерия, че стотици хиляди са предпочели полетата на Испания, Португалия, Италия, Кипър и Гърция или кофите за смет на Франция, Германия и Англия пред глада в родината си. И има прости въпроси, на които управляващите, и вчерашни, и днешни и утрешни няма да отговорят – защо няма работа от години, защо не може да си плаща осигуровките, защо няма право да се лекува, защо „социалните работници” не са социални, защо лекарите не знаят за постановление №17 на Министерския съвет, защо не го прилагат на практика, защо, защо, защо…? Или с две думи – защо той, Петър, няма право на живот? Поне до 2 юни! Денят на великия Христо Ботьов и рожден ден на нещастника Петър!

P.S. Въпрос към служителите на МТСП - След като човек като Петър няма право на еднократна помощ, за да продължи да живее, ще има ли право на такава за погребение?


вестник "НОВИНАР", 27 март 2013 г.

Една нощ с „Антипън”

Преди 10 години през нощта на пътя София – Кюстендил.

-  Добър вечер! Или добро утро. Дайте документите на колата, книжката и личните карти на пътниците!

Пътният полицай ни гледаше подозрително – в старата Жигули пътувахме четирима мургави мъже. Колегата му обикаляше и оглеждаше колата. Извадих документите, събрах личните карти на момчетата и ги подадох през сваления прозорец на колата.     -  Заповядайте – казах.

-  От къде идвате толкова късно? – попита полицая, докато разглеждаше документите.     -  От участие в София– обади се Димо, който все бързаше да каже нещо изтъкващо.

-  Какво участие? Да не сте оркестър?

-  Не, артисти сме, самодейци – доуточни и Стефан.

-  Да бе, артисти – наведе се и с фенерчето започна да осветява лицата ни и да сверява снимките от личните карти. – Я отвори багажника на колата.

Слязох и отворих. Багажника беше пълен с чанти и сакове. Навярно полицая си е помислил – “Ей сега ги спипах” и с ехидна усмивка се обърна към мен:

-  Какви са тия чанти, какво има в тях?

-  Костюми.

Другия полицай също дойде отзад, видя пълния багажник и издаде заповед:

- Я всички слезте от колата.

Слязоха и останалите. Шики ме гледаше учудено, Стефан спокойно си запали цигара, а в ухиления поглед на Димо се четеше насмешка.

-  Абе много чанти носите. Я ги свалете да видим какво има вътре – втория полицай вече вярваше, че са заловили банда крадци.

Всеки от нас си свали  кой чанта, кой сак и чанта и на фона на светлината от фенерчето пред погледите на полицайте аз и Стефан започнахме да вадим женски дрехи – рокли, пенюари, сутиени, перуки, различни шарени забрадки, мъжки панталони, сака и вратовръзки, гердани, гривни, червила и гримове. Димо, който играе ролята на циганче-лепилар измъкна натурално мръсния си парцалив сценичен костюм. Шики извади старо войнишко кепе от строителни войски, зимен войнишки клин, очила без стъкла, мъжки шлифер, руса перука, шарена риза …

Полицаите се шашнаха и не знаеха какво да кажат. Сигурно са си мислили – тия или са крадци и крадат всичко, каквото намерят, или са клошари. Ние се спогледнахме и започнахме да се смеем.

-  Ние сме ромска група за хумор и сатира – разиграваме скечове. Тази вечер играхме в бившия Партиен дом в София, по случай 8-ми април - Международния ден на ромите. Лично министъра на културата ни даде тази грамота за принос в утврждаването на ромската културна идентичност – изпях на един дъх аз и показах грамотата.

В този момент се почувствах като мъжката половина от известния попфолк дует Марко и Снежина. И него го спрял катаджия за нарушение на пътя, а той му казал: “Чакай бе, брато, не ме ли позна, аз съм Марко и Снежина.”

-  А, пари не ви ли дадоха – полюбопитства единия, след като хвърли поглед на грамотата и реши за себе си, че казваме истината.

- Платиха ни само пътните и вечерята.

- Е, щом сте артисти, я изиграйте нещо – ненадейно предложи втория.

Стана ни още по смешно. Само това не ни се беше случвало – да играем в три часа през нощта, на пътя между София и Кюстендил, пред публика от двама скучаещи пътни полицаи, които до преди малко си мислеха, че сме крадци. Е, няма начин. Уточнихме скеча, надянахме по част от костюмите – да личи че сме жени, измъкнахме от багажника и реквизит, една метла – да се сетят, че сме метачки и започнахме нашето представление, като по Шекспир:

Жади, хайде стига мете.

Дай да поседнем тука двете.

Остави го тоз боклук,

ела, ела седни тук.                                                                    

Имаме началник нов,

като ракета на НАТО е готов,

ако ни види да седим

ще ни издуха като дим.

Сядай, после на площада ще метем,

пък дано някой гаджо да оплетем.

Лельо Анжелина, месеца отмина                                                        

-  иде Нова година,

работиме с метлата -

ни аванс, ни заплата.

Виж сега какво излиза

пари няма-общината е в криза.

Но ти си млада, хубава, тук не се мъчи.

Работи на магистралата, че си ромка, не ти личи.

………………………………………………

И така нататък! В скеча неграмотните метачки говорят за лошия си началник, взимат отношение за образованието на ромите, интеграцията, за ромските лидери и прословутата Декада на ромското включване, за политиката в страната и невярващи вече в нищо завършват с:                     Каквото и да стане,

ние няма да разберем.                                               Хайде ставай,

дай да изметем,

                        че довечера е Коледа,

                        със старите и с децата

в къщи ще се съберем.

                        Ще попеем,

ще поплачем, 

Божия късмет ще изберем.

След финала полицаите заръкопляскаха. - Кой ви пише тези неща? – оцениха не само играта, но и текста в стихотворна форма.Ние. Браво! Айде, бегайте – свойски ни подадоха документите, вече окончателно убедили се, че не сме банда крадци.

По пътя продължихме да се шегуваме помежду си за случката. Не бяхме сърдити на  полицаите за проверката и тарашенето на багажа – все пак такава им е работата и те си я вършеха. Не се сърдехме и за нощната игра – играли сме при какви ли не условия и пред каква ли не публика. Изнасяли сме програми в Бобовдолския затвор – чудесна публика по разбираеми причини,  в Монтана, Плевен, Пловдив, Перник, София , Кюстендил, Свиленград,  Дупница, по свадби, кръщенета, абитуриентски вечери, мутренски партита /там беше най-страшно, но взехме добри пари/. Е, вече имахме участие и в пътнополицейска културна вечер.

И от дума на дума се върнахме с двадесет и няколко години назад. Върнахме се в началото на далечната 1981 година, през миналия век. Началото на нашата “творческа кариера”, когато бяхме ученици. Спомнихме си за нашия откривател и ръководител Георги Младенов, Бог да го прости. Българинът Жоро, израстнал в циганската ни махала, който разбираше и говореше ромски по-добре от нас. Той ни вдъхна тази любов към изкуството и ни поведе по този път. Учеше ни как да се храним с нож и вилица, как да бъдем кавалери на дамите, как да общуваме с хора и какво ли не още. Стари партиини членове, през онези години, идваха при него да им говори за международните събития. Почина млад, преди да навърши 25 години. В негова памет запазихме името на групата - “Антипън”. Тогава бяхме 11-12 човека, сега сме само четирима. Бяхме деца, сега сме мъже – всеки със семейство и деца. Всеки от нас работи по нещо друго, за да изкарва прехраната на децата си, а “творим” и репетираме, когато сме свободни.  Шики навремето беше избягал от донаборната школа за шофьори в Перник, за да участва в окръжния преглед на естрадно-сатиричните групи. Тогава се класирахме за Републиканския преглед в Разград и завоювахме сребърни и бронзови медали. Сега Шики намира начин да излъже и избяга от жена си, когато трябва да играем някъде. По принцип съпругите ни казват, че сме циркаджии и не гледат с добро око на това, което правим.  Имат право - не печелим пари от тази дейност и вместо да сме при семействата си през свободното време, репетираме някъде или играем някъде. Но и ние имаме право. За нас това е повече от хоби – не само релаксираме и прекарваме приятно свободното си време. За нас това е нужда – така се зареждаме с енергия. И мисия – чрез езика на хумора и сатирата да показваме недъзите на ромската общност и на обществото като цяло, да провокираме хората да се променят към добро.

- Момчета помните ли как в Стара Загора изкарах акъла на Цар Киро ? – обади се от задната седалка Димо. В колата се разнесе мощен смях. Че това забравя ли се? Цар Киро е почетен гост на ромски празник в Стара Загора. В центъра на града, пред общината, има концертна програма – певци, оркестри, танцови състави. Ние ще играем там за първи път. Никой нито ни знае, нито познава. След приветствията на официалните лица програмата започва. Официалните лица стоят в дъното на сцената, а пред тях се развиват действията. Има охрана, която не позволява никой да се докосне да величеството. Идва нашия ред. Излизат Шики и Стефан и започват. Димо, с мръсните дрехи и найлоновата торбичка в ръце, трябва да се появи след секунди. Да, но официалните лица, които се заливат от смях, му пречат. И Димо решава да поблъсне точно Цар Киро - той да му направи път да мине. Царят се обръща към него, стряска се от вида му, скрива усмивката си и казва на охраната “Абе, махнете оттук този дрогиран просяк”. Човекът помислил, че Димо иска от него пари. За малко не пропадна появяването на Димо на сцената. Добре че до Царя стоеше организатора на програмата. “Оставете го, той е от тия, които гледаме”. При появата на Димо на сцената публиката падна от смях. Само на Цар Киро не му беше до смях. Притесни се, че се е изложил човека.

Влязохме в Кюстендил. Погледнах часовника – почти пет сутринта. А в шест трябваше да съм на работа. Работех като шофьор на маршрутно бусче. Димо беше по временната заетост, Шики – дърводелец, Стефан – в обувния завод.  

- Да пием по кафе и направо на работа – предложих.

В барчето на Симо нямаше никой. Бармана, дремещ на стола, се развесели като ни видя.

Към днешна дата равносметката ни е такава – Стефан, с цялото си семейство, е в братска Испания. Работят всички и са добре. Димо и съпругата му са в Кипър – там им се роди момиче, а синът му учи в България. Шики и аз сме тук и поддържаме огъня. Към нас се присъединяват от време на време Яница /българско момиче, с луда циганска кръв/ и Иван. Последното ни съвместно участие бе на Василица в препълнената спортна зала в Дупница. Там се убедихме, че все още има нужда от нас! Значи – продължаваме!  

Европчелите на Хайредин

- Значи имам 15 овце, 60 кокошки, 4 прасета и едно теле. А допреди 2 години имах и 7 крави, но поради нерентабилността ги продадох... и преобразувах стопанството в пчели. Сметката е много по-изгодна. Значи работата е сезонна, не е малко, но реализацията на меда е много по-добра...

Така ме посрещна ветеринарният техник Михаил Михайлов в родното си село Хайредин, което не е просто обикновено селце, а общински център на цели шест населени места. Пътят с автомобил дотам е труден – особено от разклона на главния път Враца - Козлодуй към село Ботево и Хайредин. Разбитото шосе, с огромни дупки в средата и обрасло в треви и храсти по края, сякаш иска да потвърди, че се намирам в т.нар. северозападнал край на страната ни. Все пак изминавам с разумна скорост 12-те километра от отбивката на главния път и след около четвърт час съм вече на моста над река Огоста, в началото на селото. Там ме чака Мишо и заедно тръгваме към офиса на сдружение "Нов път".
Михаил освен ветеринарен техник е и координатор на пилотен проект "Инвестиция в бъдещето – социално предприятие "Пчела", което сдружението, в партньорство с институт "Отворено общество"-София, е спечелило по оперативна програма "Развитие на човешките ресурси". С него се цели да се подобри качеството на живот и да се преодолее социалната изолация на уязвими групи от община Хайредин. Там трудно може да се говори за качество на живот и почти всички хора са уязвими. Моята цел пък е да видя на място какво се е случило по време на изпълнението на проекта и има ли някаква промяна.
В офиса, който се помещава в стара селска къща, група малчугани от местното училище и учителите им бяха на гости на сдружението. "Групата по приложни изкуства, която работи по проекта "Социален парк "Нов път", е подготвила изненади за вас" – каза на децата председателят Спаска и масата се изпълни с всякакви вкусотии. Децата в знак на благодарство изпяха песнички и си тръгнаха весели и шумни с подаръци и балони в ръце. Оказа се, че освен по проекта за пчелите сдружението работи и по други проекти. Не проявих интерес към тях, исках да видя резултатите от вече приключващия медоносен проект.
Мишо ме повежда към друга постройка в двора, която е съвсем нова. "Не е нова – отговаря той. – Беше стара като другата, но по проекта я ремонтирахме и сега е работилница към предприятието". Разгледахме помещенията отвътре – "това е за готовата продукция, това е склад за инвентара, ето стая за почивка на работниците със санитарен възел, а тук е помещението за ремонт на кошерите". При стартирането са закупили петдесет пчелни семейства и още толкова многокорпусни кошери, необходимото оборудване, консумативи и всичко, заложено в проекта.
Докато разговаряме, Мишо показва как действа новозакупената центрофуга, която ще използват за вадене на меда от питите. След това взима няколко дървени летви и тънка тел, сяда и за няколко минути сковава нова рамка за пчелна пита. "Вместо да ги купуваме, ние си ги правим. Така ни излиза по-евтино" – обяснява той. След демонстрацията излизаме пак на двора. В края му са разположени учебни кошери. На тях се е провеждало практическото обучение на 15 кандидат-пчелари от лицензиран център за професионално обучение. Завършили курса успешно 14 от тях. Трима от показалите най-добри резултати били назначени на работа в социалното предприятие.
Цветомира Ненкова и Росен Деков са млади хора. Тя е от село Манастирище, а той от съседното Михайлово. И двамата са работници по проекта на сдружението. Всеки ден пътуват с велосипеди от селата си, за да работят. Росен е завършил професионална гимназия по икономика и туризъм и за своите двадесет години за първи път работи на трудов договор. "Тука е голяма безработица. Добре, че изкарах курса за пчелар, та успях да изляза и извън Врачанско. Водиха ни на пчеларското изложение в Несебър, та видях и морето... Но най-важното е, че започнах работа... В началото бях малко резервиран, щото ми беше непознато, ама сега ми е приятно да се занимавам с пчелите" – радва се младият мъж.
В Манастирище пък добре живеят само работещите в АЕЦ-а в Козлодуй, казва Цветомира. Около петдесет човека работят там, а селото наброява хиляда жители. Тя и съпругът й са от малкото останали млади хора в него. "По-голямата част от младите са на гурбет в чужбина. Ние останахме, защото детето ми още учи. Пък и мъжът ми иска да сме си в селото. Работила съм и като социален работник към сдружението по други проекти, полагала съм грижи за болни и възрастни хора, и сега работя по този за пчелите. В цялата община само организацията създава работни места.
Иначе сме обречени" – разказва жената. Да, хубаво е човек да има работа, но какво ще се случи с работещите, когато завърши проектът - питам ръководителя Спаска Михайлова. "Идеята е да реинвестираме средствата от продадената продукция в предприятието, да си създадем кооперация, да регистрираме наша търговска марка и да продължаваме да работим. Само по този проект създадохме заетост на общо шест човека. В рамките на три месеца обучихме и 15 човека, някои от които спокойно могат да решат да се занимават с пчеларство и да се самоиздържат. Сега очакваме първата продукция от мед и се надявам да я реализираме успешно на пазара, за да можем да вървим напред."
Мястото, където са разположени основните кошери, е извън селото. Качваме се в колата на Мишо и след десетина минути вече сме там. Мястото е оградено с подръчни материали, а зеленината е навсякъде около нас. Тишината се нарушава само от чуруликанията на птиците.
Новозасадени овощки допълват зелената картина и контрастират с боядисаните в светлосиньо пчелни кошери. Парцелът е на семейството на Мишо и се надяват в скоро време да изградят истинска ограда. Той и Росен обличат специалните пчеларски костюми и отварят един от кошерите. Първото впечатление е, че всеки кошер има табелка с наименованието на проекта, от кого е финансиран, номер на договора и логото на Европейския съюз и Европейския социален фонд. "Тука са 45 кошера... и учебните са девет... Значи общо са 54...
Имам придобити четири кошера отгоре, нови отводки – развежда ме Мишо и не спира да говори. – Хубаво е, че Европата ни помага и трябва да се възползваме максимално и разумно от това. Проектът вече е на свършване, но ние трябва да продължим... Искам да създам още десет нови отводки и се надявам това да стане в най-скоро време... Абе истината е в това – да работим, да създаваме работа и на други, да се сдружаваме, да си помагаме, за да можем да живеем горе-долу добре. Иначе виждаш как е по нашия край – беднотията е навсякъде".
Прав е Мишо за разумното възползване от европарите. Виждал съм "резултати" от финансирани подобни проекти на други места в страната - парите похарчени, проектът успешно отчетен и след това нищо. Всичко си остава така, както е било преди. В Хайредин е различно – има какво да се види и да се пипне, има работници, има хора с идеи за развиване на предприятието и след приключването на проекта. Има мерак за развитие, защото там са наясно, че това е един от малкото шансове, които ще спасят селото от обезлюдяване. Това е един от малкото пътища за оцеляването и развиването на българските села.

"Новинар", 22.11.2011

Смъртта на пътя, която вече не ни прави впечатление

                              Спрете покупко-продажбата на книжки и оправете пътищата

                                                          
Ще започна с това, че съм професионален шофьор от останалата в миналия век 1984 година. Управлявал съм почти всички видове товарни, пътнически и леки соцвозила – от ЗИЛ и КРАЗ, през автобусите "Чавдар" и "Робур" до "Москвич" и "Волга", преди да седна зад волана на западна кола. Повече от 6 години всеки ден съм на пътя и изминавам най-малко по 200 километра. През времето, откакто съм шофьор, имам само едно ПТП – в ранните ми неопитни шофьорски години. Иначе съм плащал всякакъв вид глоби – фишове, актове, почерпушки, рушвети... Толкова за визитната ми картичка. За друго искам да споделя с вас, читателите. А то е тъжно.

Не ни ли омръзна всяка сутрин медиите да ни събуждат с новини за броя на поредните жертви при автомобилни катастрофи? Превърнахме държавата в бойно поле. Всеки ден по пътищата у нас загиват повече хора, отколкото в страни, където има размирици или се водят военни действия. Всеки ден по шосетата на България намират смъртта си младежи в разцвета на живота си, жени, все още не родили, и деца – наши, български деца. Чуваме информацията, цъкаме с език и толкова. Излизаме навън, яхваме западния си автомобил – втора употреба, включваме се в движението и яко газ, пък каквото сабя покаже - или в превод – чиято ламарина на автомобила е по-здрава, той ще оживее. Никаква колегиалност, движим се по почина - навсякъде съм с предимство, плюем се на всеки завой, псуваме се на всеки километър, бием се на всеки светофар, убиваме се на всяка пешеходна пътека, че и по тротоарите.

Претръпнахме ли? Толкова ли озверяхме? Дотолкова ли свикнахме със смъртта във всекидневието си? Докъде ще стигнем? Толкова ли е трудно да се движим нормално, като се съобразяваме със състоянието на автомобила и пътя, с атмосферните условия, с другите участници в движението. И не заради катаджиите и глобите, а заради нашата и на децата ни безопасност. За да стигне всеки там, за където е тръгнал, жив.

Споменах катаджиите или, както би трябвало да се назовават, контролните органи на пътя. От опит зная, че част от тях са стриктни – и проверяват стриктно дали имаме свидетелство за управление, талон, задължителна застраховка, винетка, годишен преглед, платен данък, заверени пожарогасител и газова уредба, светлоотразителна жилетка, триъгълник и аптечка. И ако всичко е наред, сложил си дори и колана, ти казват, че регистрационната табела на автомобила е олющена. И „сега да пишем ли, какво да правим”.

Рядко съм попадал на представител на реда, който да ме спре и да ме предупреди за опасност на пътя. Несериозно е, когато се крият в храстите покрай пътя, изскачат от тях като партизани и задъхано казват: “Вземете си документите и елате при колегата!”. Колегата с усмивка на лице ти показва апарата, че си превишил разрешената скорост и следва акт, но “Айде от нас да мине, че пишеме фиш”. В повечето случаи с това се изчерпва присъствието им на пътя. Иначе нововъведенията са налице – колани на задната седалка, камери, седалка за деца, апарат за това дали си употребил дрога и каква и още, и още... Целта е ясна – събиране на пари. Едва ли биха ме убедили, че всичко това е за моята или нечия безопасност. Поне от държанието на органите по пътя не личи. За тях е важно да се изпълни дневната норма от написани актове и фишове. Или пък да се изкара една “почерпка”. Което не ни кара да имаме респект от тях, нито да се поправяме, а да хитруваме, за да се измъкнем сухи. И да правим това, което най-добре умеем – да псуваме!

Пътните знаци, забраняващи движението със скорост над 40 километра, ги има под път и над път. Никой от нас не ги спазва, защото те си стоят от осемдесетте години на миналия век. Някъде се поставят и нарочно, за да има нарушение и глоби. А там, където е необходимо да има - да те предупреди и предпази от опасност, застрашаваща живота ти - няма никой и нищо.

Вина за жертвите на пътя носят и отделни автошколи и служители в КАТ, които издават удостоверения за управление по втория начин – т.нар. купени книжки. Зная за хора, които не могат името да си напишат, но имат шофьорска тапия. Това са потенциални убийци и самоубийци. Заговори се за поставяне на видеокамери в автомобилите по време на изпит. Което ще струва пари и сигурно ще доведе до покачване на таксата на кандидат-шофьорите. Но дали ще намали издаването на удостоверения на менте водачите, ще разберем на по-късен етап.

Част от злополуките се случват поради неопитността на шофьорите, друга – поради невнимание, несъобразена висока скорост и употреба на алкохол. Не малка част обаче се дължат на лошите пътища, по които сме принудени да шофираме. Отделни части от магистралите са по-зле, отколкото пътищата между овощните градини в съседна Гърция. Неравности, дупки и ями по първокласните ни пътища също са предпоставка за ПТП-та. В протоколите рядко се пише, че вина за произшествието е пътят. Периодично по телевизиите се показва някой автомобил, “посетил” огромна яма в определено населено място и останал в нея. Едва тогава отговарящите за поддръжката на пътя я запълват. И така до следващия автомобил и следващата дупка.

Злополуките и жертвите на пътя ще намалеят значително, когато се изземат купените книжки от неправоспособните водачи и се спре покупко-продажбата. Когато се отнемат книжки за дълъг период на всеки водач, употребил алкохол, независимо от промилите. Когато контролните органи на пътя покажат, че са там не само да спират и глобяват, но и да ни предпазват. Когато започнат да мерят с еднакъв аршин водачите на евтини возила и на луксозни такива. Когато ние, шофьорите, спрем да ги псуваме и осъзнаем, че те са на пътя, за да ни помогнат. Когато се държим помежду си като цивилизовани хора и спазваме правилата. Когато пътищата ни придобият европейски вид. И когато, сядайки зад волана, осъзнаем, че за да стигнем там, за където сме тръгнали, трябва да бъдем живи.


в-к "Новинар", 24 август 2011

Защо е горчиво българското мляко

Един ден на краварите Янка и Румен, докато техният министър е в Йордания*

Няма спор – всички обичаме мляко. И децата, и възрастните и политиците. Със или без красиво направени, примамливо подканящи и някак си дезодорирани пъстроцветни телевизионни реклами, млякото е основен хранителен продукт на българина още от времето на великите прабългарски ханове. До скоро не знаехме, не че сега знаем, че дълги години сме си купувахме мляко, което само изглежда такова. Но това е друга тема.

Сега ще се разходим до мястото на истинското мляко, там където то се изцежда от вимето на кравата и където миризмата е истинска, и ще гостуваме на едно приятно и трудолюбиво семейство, което от почти 20 години се занимават с краварство. Ако ви звучи грубо думичката краварство, може да си я замените с по-нежна и някак си по европейски звучна – млекопроизводители. И тези млекопроизводители, без почивен ден, полагат денонощни грижи за своите крави. Но техните не са като онази крави, които виждаме по телевизията – добре изглеждащи шарени красавици, с надписи по кожата, на фона на тучни планиниски ливади. Техните са малко по-различни, защото никой за нищо не ги снима. Иначе млякото им е истинско и може би по-вкусно, отколкото на чуждоземните рекламни красавици.

Навлизам в бившия стопански двор на някогашното ТКЗС в близкото до Стара Загора село Маджерито. Наоколо кал, стари машини и земеделски инвентар. На края на двора, в дълга постройка съжителстват семейството на Румен и техните 90 глави добитък.
Преди три години гостувах на семейството и сега реших да видя до къде са я докарали. Посреща ме Румен, който както и при първото ми посещение, е с работни дрехи. Прибрал се е за обяд от нивата, минава ми през ума. Пита кого търся. „А да, вие идвахте преди време. Сега ви познах”, отговоря си сам и кани неканения гост. Съпругата му Янка също ме позна: „Добре дошъл. Сядай, ще направя кафе”. Жилището се състои от две стаи, малка кухня и коридорче. Приятно и уютно е, но...миризмата. Е, свиква се, като човек се позастои на такова място. Имат две деца – големият е в 11-ти клас, малкият в първи. Баткото се запътва към обора – там винаги има какво да се прави, а малкия щъка около нас. „Минавах оттук и реших да видя как сте, разширихте ли стопанството, какви промени има през тези години”, заговарям домакините. Янка се усмихва: „Засега сме оцелели. Докога ще бъде, времето ще покаже. Тази година имаме повече животни – 45 са дойните крави и още толкова телета и юници. Но в общи линии едните „изяждат” файдата, която ти остава от другите”.

Гледам неразбиращо и Румен пояснява, че това се получава заради високата цена на фуража - 50 стотинки за килограм и ниската изкупна цена на литър мляко 70 стотинки. „Хората ни дават на юнашко доверие фураж, ние като вземем пари им го плащаме. И така. Много е трудно на този етап. И не само на нас. И колеги, с които общуваме, и те така я карат. Наистина просто оцеляваме”. Имали са и добри времена. Преди десетина години, само за една година успели да съберат пари и си купили хубава и голяма къща в селото. Но радостта им не била дълга. Още на следващата година я продали, защото цената на фуража се покачила и трябвало да спасят кравите. И продължили да живеят пак тук. „Добре, че майките ни имат апартаменти в града, та поне децата ни в бъдеще ще имат жилища – добавя домакинята, докато слага на масата купички с кисело мляко и току що изпечена пита със сирене. - Всичко е собствено производство”.

За разлика от Янка, Румен е доволен от работата си и не се оплаква. Винаги е искал да се занимава с това и с нищо друго. Признава, че след тези 20 години, друго и не умее да работи. Изпитва удоволствие и това е единственото, което го кара да продължава, въпреки трудностите. „Вчера се отели едно теленце и ей там ходя при него, давам му мляко, милвам го и му се радвам. Това ме удовлетворява. Тук в селото ми викат – абе, един път не си дошъл в кръчмата да пийнем. Ами не ми се ходи по хоремаци, аз безалкохолно пия и кафе. Просто мен това ме устройва от емоционална страна. Е, не ме устройва от финансова, но какво да се прави. Такива са времената.” - примирява се той.

Янка не е съгласна с него. Омръзнало и е да си ляга посред нощите и да става в зорите. И като капак, освен грижите за животните и работата по нивите, се сблъскват с по-големия проблем – бюрокрацията. В ходене по мъките се превръща попълването на разни бумащини, декларации, заявления и какво ли още не. А като най-глупаво нещо определя наложения миналата година плосък данък за земеделските производители. „Няма европейска страна, в която земеделски производител да плаща плосък данък – чуди се тя. - Дори и в Румъния го няма това нещо. На един семинар в София имахме среща с председателя на европейската асоциация, която обединява всички млекопроизводители. Той каза, че този проблем е изцяло на местна почва и не зависи от Европейския съюз. Вие, каза, трябва да си го извоювате да ви отпадне. А как да го извоюваме? Колко пъти ходим в София, с министри се срещаме, протестираме и какво? И в крайна сметка последно се реши, че може би ще ни остане плоския данък върху данък печалба. А тези, които го наложиха това са основно книжни плъхове, които въобще не са наясно с нещата, които стават в една ферма. Аз съм сигурна, че няма да изтрае и пет часа някой от тях, да се занимава с това, което ние вършим тук. Просто живеем в една много куриозна и много абсурдна държава. Писна ми да лягам посред нощите и да ставам сутрин в пет и половина. Няма събота, няма неделя. За кравите няма почивен ден. Ако сега Румен каже да продадем кравите, аз ще бъда щастлива.

Насочвам разговора към европейските програми за развитие на земеделието. И двамата са категорични – не са кандидатствали и нямат намерение да го правят. Но нали тези програми са за такива като тях? Излиза, че не са. Идеята е хубава, но не била за малки и средни фермери като тях, а за големи такива – със стотици животни и толкова хиляди декари земя. „Страх ни е да не се натресем с големия кредит и след това и децата ни да го изплащат. Защото ти теглиш кредит, правиш каквото трябва, след това идва комисия, одобрява направеното и на по-късен етап ти възстановяват петдесет процента от разходите. Но ти трябва да ги имаш тези средства, за да го направиш това нещо. А за такива като нас, попадащи в графата среден фермер, не си струва” – единодушно е семейството. Това, което им е необходимо, го имат. Всичко е втора употреба, но им върши работа. Оборът отговаря на европейските изисквания и не си заслужава да рискуват. Няма и защо. Децата не проявяват интерес към работа им. Въпреки, че големия син Митко, все още помага в стопанството, няма намерение да се занимава с крави. Майката е доволна, че живота на децата й няма да премине като техния - в тежък труд и смрад, заради едното оцеляване. „Бъдещето ще покаже накъде ще вървим. Не вярвам, че нещо ще се подобри, но съм оптимист по принцип” – казва Румен и поглежда часовника си. Времето лети, а него работа го чака.

Ставам, пожелавам успех на домакините и поемам към столицата. По пътя си мисля, колко хора като семейство Пейкови са останали в страната ни? Колко от тях се опитват да оцеляват и колко ще оцелеят? Защо европрограмите са насочени само към хора с много пари и недостъпни за останалите. Защо бюрократите са повече от производителите? Защо изкупната цена на млякото е 70 стотинки, а цената на килограм кашкавал в магазините е над 14 лева? Въпроси, които чакат някой отговорен да отговори. За да не дойде време, когато ще си разтваряме в чаша вода някакво прахче, ще разбъркваме получената смес, ще отпийваме от нея и безвкусно и носталгично ще се питаме на ум – ех, къде е млякото?

* Така преминава денят на Румен и Янка, същия ден, в който министърът, който би трябвало да се грижи за тях, се разхожда с делегация от 70 души бизнесмени и естрадни изпълнители в Йордания - бел. ред

Новинар, 01.04.2011

Държавата на ментетата

Или как един човек шест години лекува, без да е лекар

 

В рамките на два дни всички медии в страната като ехо разнесоха вестта за задържания менте лекар Евгени Коцев, а след това за домашния му арест. Даже научиха, че е роден в Хайредин, че е изоставено дете, израснало в дом, че е учил нещо в Киев и какви ли не други пикантни истории около живота му. И дотам. Сензацията свърши и ние си свършихме работата с отразяването й. До следващата сензация.
Два дни след определената от съда мярка „домашен арест” за старозагорското чудо на българската медицина Евгени Коцев погребаха неговия вече бивш пациент Димитър Стефанов. По време на събитията, разиграли се на 2 и 3 март, бях в Стара Загора, разговарях с хора от квартал „Лозенец” и със сина на Димитър. По това време Евгени Коцев все още беше в следствения арест, а Димитър, макар и в тежко състояние, все още жив.
Поради почивните дни около националния ни празник не можах да посетя медицинския факултет на Тракийския университет, където Евгени учи за медицинска сестра, и да се видя с декана, преподаватели, негови колеги. Сигурно някои от тях са знаели за практическата му дейност извън факултета, защото според местните бившият санитар не е криел заниманието си, а дори е парадирал с него.
По думите на Ташо Димитров - син на вече покойния Димитър, Евгени няколко дни по два пъти на ден е поставял на баща му „някакви банки със системи" и в тях слагал някакви лекарства. "Не знам какви, това са лекарски работи”, казва Ташо. Като за лечението не са му плащали много - по 5-10 лева на ден. Следствието ще покаже дали проведеното лечение е довело до смъртта на възрастния човек. Въпросът е защо се е позволило от власти и общество някой, който много иска да е лекар, но не е, да лекува хора в един голям български град? Наистина ли е медицинско чудо мнимият доктор или манипулатор, въртял на пръста си не само пациенти, но и цялата общественост начело с всички институции, имащи отношение към здравеопазването, или пък е луд за връзване, не мога да съдя.
Οт девет години Евгени Коцев живее в Стара Загора, а според жители на „Лозенец” от цели шест „практикува”. И то, без да се прикрива, като истинско джипи си има всичко – от табелата на медицински кабинет, обзаведен с необходимото оборудване, ЕКГ-апаратура за кардиограми, до медицинска чанта и рецепти. Ходил по улиците с бяла престилка и слушалки, посещавал пациенти на адреси.
Извършвал е манипулации, изписвал рецепти, издавал направления, според някои даже е имал лекарски УИН (уникален идентификационен номер – откъде и как се е сдобил с такъв?) и е издавал болнични листове. И както е при истинските лекари, има хора, доволни от него, и такива, които казват, че не става за доктор. Сега едни искат да правят подписка за недопускането му до квартала, други казват, че ще го съдят, трети го защитават.
Излиза, че с изключение на присъдата "пробация" за същата незаконна дейност, издадена му от съда преди три години, никой в града на дългите улици не си е помръднал пръста да спре това безумие.
Възможно е Евгени, когото не познавам, наистина да има усет, желание и талант да лекува по-добре от истинските доктори, както каза в един репортаж по телевизията една госпожа. Но самият факт, че той няма завършено необходимото образование и разрешително за извършване на такава дейност, го превръща в нарушител на закона. Моят приятел Митьо се научи да управлява автомобил, но го е страх да шофира, защото няма разрешително за това - шофьорска книжка.
Преди да стигне до нея, трябва да има и медицинско свидетелство, че е в нормално физическо и психическо здраве. Ама ако Митьо прояви желание и реши да шофира училищен автобус, пълен с деца, и го подкара из града? А Евгени е имал стотици „пациенти”... И много хора са знаели. И никой не се е опитал да го спре, да го съхрани, за да сбъдне мечтата си да бъде истински лекар. Може би да спаси и един човешки живот. Жалко за всички нас – медии, власти, общество. Дали пък не се превръщаме в ментета?

вестник "Новинар", 12.03.2011