Репортажи, интервюта, размисли, видели бял свят на страниците на вестниците "Поглед", "Класа",
"Новинар", "Дром Дромендар", "Седем", списанията "О Рома" и "Обектив".
Тук е мястото да благодаря на Валери Найденов, който ми даде шанс.

четвъртък, 31 януари 2008 г.

Късметът на Дюшека


- Кой тражиш, чичо? Дюшеко ли? Ей тука живее. Викай, викай, он е вътре – упътва ме малко сополиво ромче.
Търся Борис, но тук го знаят като Бекташ или Дюшека.
Къщурката, пред която заставам, е климнала на една страна и едва се държи. Няма ток, до нея не идват никакви жици. От дупката в стената, която служи за комин, не се вижда пушек. Викам и чукам по вратата. Показва се слаб, присвит и изтощен човек, облечен в нещо, което някога е било балтон. Личи, че е много болен. Някъде около шстдесетгодишен е, а изглежда на над осемдесет. Изгледа ме подозрително, но след това на лицето му се появи усмивка. Добър знак, помислих си.
- Добър ден. Ти ли си Бекташ? – питам.
- Язека съм. Ама не искам нищо да кажем... Нищо не знам…Нема да ме давате по телевизията – каза тихо, обърна се и влезе обратно в тъмната стая. Кратко и ясно! Изглежда и други са идвали да им разказва, но и те са ударили на камък. Все пак съм едни гърди пред тях – Дюшека има деца, някои от които познавам. Така стигам до най-малкия му син Мартин.
Той работи по строителни обекти в столицата. Когато има пари ходи при него, купува му нещо за ядене, наглежда го. Другите деца са се пръснали – кой женен в махалата, кой в друг град, кой работи в София, кой някъде другаде… Всеки с проблемите си.

Преди повече от двайсет години младия тогава Бекташ обикалял с количка, събирал всичко, което може да се ползва повторно и го предавал на пунктовете за вторични суровини. Благодарение на тази си дейност хранил в къщи жена и десет деца – шест момичета и четири момчета. През лятото и есента работил във вакумна фабрика, консервирал плодове и зеленчуци, а през останалото време обикалял сметищата в региона.
Един ден Бекташ бил на градското сметище. Рови, търси - нищо, от което да изкара някой лев. Омърлушен решава да си тръгва. Накрая на бунището попада на изхвърлен стар, мръсен дюшек. “Така и така нема нищо, я поне да земем дрепта, да не е празна количката” – помисля се той и разпаря дюшека в единия край. И… О, чудо! От вътрешността на дюшека се показват няколко банкноти. Пари - истински български левове.
“Късмет. Че има маро /хляб/ за днеска” – връща се настроението на Бекташ. Разтваря още дюшека и на бял свят излизат още и още, много пари, надлежно подредени между дрепта. Ами сега? Уплашено се озърта – наоколо има само кучета. И въпреки това го обхваща страх и паника. Не ги е откраднал – намерил ги е, но това са много пари. Не знае колко са, но са много – по пет, десет и двайсе лева. По-добре да бяха малко, да изкара ден, два, седмица с тях. А сега не знае какво да ги прави. Страх го е да се прибере в махалата. Там бързо ще се разбере и може някой да му ги вземе. “Со те керав, со те керав?” /какво да правя, какво да правя?/ - мисли трескаво Бекташ и решава за по-сигурно да отиде в банката да ги внесе. Намира някакви торби и ги пълни с парите. Три торби пари! Забравя за дрепта, товари “стоката” на количката и тръгва към банката. Как и за колко време е минал петте километра от сметището до града не знае. Безпроблемно стигнал до единствената по това време банка. Оставил количката отвън, взел торбите с пари и направо цъфнал на гишето за внасяне.
- “Душа, да внасям малко пари тука, а?” – казал задъхано на служителката. Като го видяла мургав и изпотен, с мръсни и изпокъсани дрехи, носещ три торби с пари, другарката решила, че това не е нормално. Казала му да почака и се обадила на милицията. Според сина на Бекташ - Мартин, тя не се е обадила в милицията, а на “някои” оттам. След броени минути дошли двама униформени. Без много да задават въпроси, казали на късметлията, че парите се конфискуват. Взели ги, извадили една банкнота и я подали на Бекташ с думите:
- Ето ти пет лева, ходи да си купиш едно въже..!
Нито протокол, нито някакъв документ за конфискация. Днес Мартин казва, че милиционерите и другарката сигурно са се осигурили до края на живота си. Всичко тогава се е потулило, никой повече не го е търсил – нито за справка, нито за обяснения. Кое е събирал тези пари, чии са, кой ги е изхвърлил с дюшека, никой не знае.

- Големите ми сестри сигурно знаят повече, но тогава милицонерите сигурно са го заплашили да не говори за това. А Господ му е дал тия пари, не ги е краднал. Защото цел живот Господ го е гледал как се мъчи, как дърпа тая количка с железа, по половин-един тон. Даже получи такава болест от дърпането – ръцете му ей така, сичко, се схващат и изкривяват. И не само ръцете, а и целото тело… Никога не е пил алкохол и пушил цигари, беше здрав мъж… А сега можехме всички да имаме хубави къщи, да живеем хубаво, ама … Абе, ебаси късмета – проклина Мартин.
След тази случка и Бекташ се променя. От стреса, който изживял, се разболява от захарна болест. Затваря се в себе си, не общува с никой, става мълчалив и до ден-днешен не говори пред хора за злополучния си късмет.
Въпреки мълчанието му, в махалата разбират за станалото. Лепват му прякора Дюшека и след толкова години дори децата така го знаят.
Дюшека все още не получава пенсия. Подал е документи, очаква, ама кога ще вземе не се знае.
Съпругата му Люба живее при най-големия им син в София. Тя взима осемдесет лева пенсия и половината дава на мъжа си. Тези пари едва ли му стигат дори за хляба, но какво да се прави. Такъв му бил късмета на бедняка – хванал е птичката, кацнала на рамото му и я изпуснал. А тя каца само веднъж в живота!

Във вестник "Поглед" е публикувано под заглавие "Бах си късмета"

Няма коментари: