Спеш­ният цен­тър и бър­за­та смърт

На 30 март око­ло 22,30 ч., Ва­сил Ата­на­со­в се по­чувс­твал зле и се оп­ла­кал от сил­ни бол­ки в об­ластта на гър­ди­те. Съп­ру­га­та му Ма­рия из­ви­ка­ла де­вер си Вър­бан и с не­го­ва­та ко­ла по­тег­ли­ли от до­ма си в се­ло Иг­на­тие­во към бол­ни­ца­та в Ак­са­ко­во. Там им ка­за­ли, че де­жур­ният ле­кар е на ад­рес и за да не ча­кат ги по­съ­вет­ва­ли да оти­да­т в Спеш­ния цен­тър на бол­ни­ца “Св. Ан­на” във Вар­на.

По пътя със­тоя­ние­то на Ва­сил се вло­ши­ло. На­ло­жи­ло се, за да стиг­нат по-бър­зо, Вър­бан да шо­фи­ра не­ра­зум­но по ули­ци­те с на­тис­нат кла­сон на ко­ла­та. Стиг­на­ли в бол­ни­ца­та. На ин­фор­ма­ция­та им ка­за­ли да оти­да­т в ка­би­нет № 207, на вто­рия ета­ж. Пред вра­та­та на ка­би­не­та има­ло ча­ка­щи хо­ра. Ма­рия, из­пла­ше­на по­ра­ди вло­ше­но­то със­тоя­ние­то на съп­ру­га си, влязла без да ча­ка ред и за­поч­на­ла да мо­ли док­то­ра за не­за­бав­на по­мощ. Док­то­рът, кой­то бил на смяна, из­бу­тал и нея, и съп­ру­га й от ка­би­не­та и ос­та­нал рав­но­ду­шен към мол­би­те им за по­мощ. Ва­сил съ­що го по­мо­лил: “Абе, уши­те ми бу­чат, сър­це­то ме бо­ли, уми­ра­м, по­не кръв­но­то ми пре­ме­ри. “О­ти­де­те в Те­ра­пия­та, оти­де­те в Те­ра­пия­та” - пов­тарял са­мо док­то­рът, из­бут­вай­ки ги на­вън. И се­мей­ство­то по­тег­ли­ло към Те­ра­пия­та (бол­ни­ца “Св. Ма­ри­на”, нак­рая на гра­да), за да тър­си по­мощ. Ми­ну­ти пре­ди да прис­тиг­нат, оба­че, мъ­жът за­гу­бил съз­на­ние. Ма­рия за­поч­на­ла да кре­щи и да при­зо­ва­ва де­вер си да ка­ра още по-бър­зо. Стиг­на­ли Те­ра­пия­та, сва­ли­ли Ва­сил на ръ­це от ко­ла­та. Ме­ди­ци­те от прием­на­та реа­ги­ра­ли свет­ка­вич­но - до­ри не ус­пе­ли да го ка­чат в ко­лич­ка, за да го от­ве­дат към спе­циа­ли­зи­ра­но­то от­де­ле­ние. По­ло­жи­ли го на зем­ята и вед­на­га за­поч­на­ли да се борят за жи­во­та му. След то­ва го сло­жи­ли на лег­ло и в про­дъл­же­ние на 30 ми­ну­ти опи­тва­ли да го реа­ни­ми­рат, нап­ра­ви­ли всич­ко въз­мож­но, за да го спасят, но без ус­пех. Би­ло ве­че мно­го къс­но за как­ва­то и да е по­мощ. Ва­сил уми­ра на 37 го­ди­ни. В смър­тния акт ка­то при­чи­ни за смър­тта е за­пи­са­но - 1. Вне­зап­на сър­деч­на смърт и 2. Хи­пер­то­нич­на бо­лест. Час на смър­тта - 23.58 ч.

“Се­дми­ца пре­ди то­ва се оп­ла­ка, че не е доб­ре и му нап­ра­вих­ме из­след­ва­ния в бол­ни­ца “Св. Ан­на”. Ка­за­ха му - доб­ре си. До­ри на ехо­гра­фа за сър­це­то му ви­ка­ха - с туй сър­це 100 го­ди­ни ще жи­вееш. И ле­кар­ка­та, ка­то нап­ра­ви кар­диог­ра­ма, ви­ка - той е с ви­со­ко кръв­но, ама не го усе­ща явно. И му из­пи­са ед­ни ле­карс­тва. Дой­дох­ме си и чо­ве­кът за­поч­на да пие ле­карс­тва­та и ви­ка гла­ва­та ме бо­ли. Оти­дох­ме вед­на­га пак на ле­кар и той ка­за, че е от ле­карс­тво­то, по­не­же не е свик­нал ор­га­низ­мът. Да­вам му ле­карс­тво­то сут­рин и ве­чер по раз­пи­са­ние. В не­деля ве­черя и из­вед­нъж към 10:30 ве­чер­та ка­за - мно­го ме бо­ли сър­це­то, не мо­га да седя. Ви­кам брат му, до­ка­ра ко­ла­та ту­ка, ка­чих­ме го и ...” - не­до­вър­шва из­ре­че­ние­то Ма­рия.

След ка­то ле­ка­ри­те им ка­за­ли, че Ва­сил е по­чи­нал, тя не мо­же­ла да повя­рва и не знае­ла как­во да нап­ра­ви. Оба­ди­ла се по те­ле­фо­на на близ­ки­те в Иг­на­тие­во. От­там дош­ли в бол­ни­ца­та с ко­ла и дру­ги­те два­ма братя на Ва­сил. До­ка­ра­ли и две­те му де­ца - ве­че си­ра­ци - Саб­ри­на на 15 го­ди­ни и две го­ди­ни по-мал­кия Ни­ко­лай. Всич­ки пла­че­ли на глас. Дош­ли и по­ли­цаи.

“Дой­до­ха и ви­кат кач­вай­те се по ко­ли­те, кач­вай­те се по ко­ли­те! На­ли­тат и гле­дат да бият де­ве­ра ми! Чо­ве­кът ум­ря, в па­ни­ка сме, пла­чем, а те оти­ва­т да уд­рят де­ве­ра ми. Ка­зах на ле­каря, че не ис­кам да му нап­равят ау­то­пси­я, а той ви­ка - ако нап­равя ау­то­пси­я, ще ти ка­жа точ­но от как­во е по­чи­нал, но най-ве­роя­тно е нап­ра­вил ин­фаркт... Той ни­ко­га не е бо­ле­ду­вал, на­ли ти каз­вам... Ако в Спеш­но­то ни бе­ше приел док­то­рът и му бе­ше нап­ра­вил ед­на ин­жек­ция, да сва­ли кръв­но­то, няма­ше да ум­ре... За­то­ва се зак­лех пред гро­ба на мъ­жа ми, че ще съдя ле­каря.” - раз­каз­ва Ма­рия.

На след­ва­щия ден, след пог­ре­бе­ние­то на Ва­сил, Ма­рия оти­ва в те­ле­ви­зия­та във Вар­на и съоб­ща­ва, че над пет­де­сет чо­ве­ка от Иг­на­тие­во ще бло­ки­рат Спеш­ния цен­тър, тъй ка­то от­там не же­лаят да им ка­жат име­то на ле­каря, кой­то е бил де­жу­рен ве­чер­та на 30 март. Прис­тиг­на­ли ко­ли­те с хо­ра от се­ло­то, съб­ра­ли се и ме­дии на вхо­да на Спеш­ния цен­тър.

“Се­га няма да мър­да­ме от­ту­ка, до­ка­то не из­ле­зе ле­карят - да го видя очи в очи. Да ми ка­же име­то си и за­що пос­тъ­пи та­ка, ка­зах аз. И ка­то дой­до­ха ме­дии­те, из­ле­зе еди­н док­тор, Ба­ка­лов мисля, че се каз­ва­ше, и ка­за, че ще взе­мат слу­чая под вни­ма­ние. След то­ва дой­де и док­тор Асе­н Стан­чев, за­мес­тник шеф на бол­ни­ца­та, и ни съб­ра в кон­фе­рен­тна­та за­ла. Там дой­де и де­жур­ният ле­кар, кой­то не по­мог­на на съп­ру­га ми. Раз­брах, че се каз­ва Сте­фан Рах­нев. Той ка­за, че не е от­каз­вал ме­ди­цин­ска по­мощ и че не ни поз­на­ва. Аз му ка­зах - как ще ни поз­на­ваш, ка­то ни из­хвър­ли от ка­би­не­та. И за кле­ве­та щял да ме съ­ди. А аз ис­кам да го видя зад ре­шет­ки­те. Все­ки бо­жи ден да си на­помня, че е нап­ра­вил греш­ка - чо­веш­ки жи­вот е взел! И да му се спре ле­кар­ска­та прак­ти­ка, за то­ва мно­го нас­тоя­вам” - със съл­зи на очи про­дъл­жа­ва раз­ка­за си Ма­рия.

Пре­ди фа­тал­ния ден Ва­сил ра­бо­тел по строе­жи във Вар­на. И тя хо­де­ла с не­го и ра­бо­те­ла. Не би­ли ре­гис­три­ра­ни в Бю­ро­то по тру­да, ни­то раз­чи­та­ли на со­циал­ни по­мо­щи. “Ка­кво ще ча­кам 100 ле­ва и да им вися на опа­шки­те на бор­са­та ли? Ние се за­ни­ма­вах­ме със строи­телс­тво - боя­джий­ство, той пра­ве­ше изо­ла­ции, аб­со­лют­но всяка­къв вид дей­ност”.

Еди­н от брат­ята му на­ми­рал строи­тел­ни обе­кти и та­ка из­кар­ва­ли за прех­ра­на­та. В дво­ра на къ­ща­та им има тух­ли. Ку­пу­ва­ли и мис­ле­ли след Гер­гьов­ден да за­поч­нат да строят но­ва къ­ща. Ста­ра­та има две мал­ки стаич­ки и та­ва­на все­ки мо­мент мо­же да рух­не. “Е, пос­троих­ме къ­ща на гро­би­ще­то” - въз­дъх­ва вдо­ви­ца­та.

След пог­ре­бе­ние­то ос­та­на­ли без па­ри. Оти­шла в со­циал­ни гри­жи за ед­нок­рат­на по­мощ. Ка­за­ли й, че има пра­во на та­ка­ва по­мощ, оба­че ди­рек­тор­ка­та заб­ра­ни­ла да да­ват ед­нок­рат­ни по­мо­щи.

Пре­ди някол­ко ме­се­ца се под­ло­жи­ла на опе­ра­ци­я, има­ла мио­ма, и ле­ка­ри­те й ка­за­ли да се па­зи и да не вди­га теж­ки не­ща. Се­га е при­ну­де­на да ра­бо­ти в ед­на ора­нже­ри­я, коя­то се на­ми­ра на три ки­ло­мет­ра от се­ло­то. И хо­ди все­ки ден пе­ша до там и об­рат­но. За да има па­ри за хра­на на де­ца­та. А те все още са в шок от нео­чак­ва­на­та смърт на ба­ща­та. Саб­ри­на все­ки ден прок­ли­на док­то­ра, кой­то от­ка­зал да прег­ле­да тат­ко й и за­то­ва тя и брат­че­то й се­га са ос­та­на­ли си­ра­ци.

* * *

В бол­ни­ца “Св. Ан­на” се пред­ста­вих и по­мо­лих сек­ре­тар­ка­та Да­ние­ла Ни­ко­лае­ва да пре­да­де на док­то­ри­те Рах­нев, Ба­ка­лов и Стан­чев, че же­лая да раз­го­варям с тях, от­нос­но слу­чая с Ва­сил Ата­на­со­в и за по­зи­ция­та на уп­ра­ва­та на бол­ни­ца­та. Тя уч­ти­во ми ка­за, че без раз­ре­ше­ние­то на ди­рек­то­ра док­тор Жан До­рев­ски, не мо­же да се раз­го­варя с ни­ко­го. И за съ­жа­ле­ние, той е из­вън бол­нич­но­то за­ве­де­ние и нямат прак­ти­ка да се тър­си по те­ле­фо­на за та­ки­ва не­ща. През то­ва вре­ме в ко­ри­до­ра се поя­ви ад­во­ка­та на бол­ни­ца­та Бо­гоев, кой­то въп­ре­ки заб­ра­на­та спо­де­ли:

“П­роб­ле­мът е в то­ва, че офи­циал­но при нас не е пос­тъ­пи­ло ни­що, за да мо­жем да из­ра­зим по­зи­ция. Зна­чи някой ка­за, не­що се слу­чи - и рис­ку­ва­ме да из­пад­нем в слож­но­то със­тоя­ние да го­во­рим за не­що, кое­то не е про­вер­ява­но. Ако съп­ру­га­та на по­чи­на­лия бе­ше дош­ла и бе­ше на­пи­са­ла два ре­да, ние щяхме да си нап­ра­вим вът­реш­на­та про­вер­ка. Но тя от­тук е из­лязла и е тръг­на­ла по ме­дии­те, без ние да мо­жем да раз­бе­рем си­туа­ция­та - кой е уча­ства­л, как­ви хо­ра са се за­ни­ма­ва­ли, обе­ктив­но със­тоя­ние­то как­во е би­ло. Не ми е из­вес­тно да е вли­за­ло в ле­чеб­но­то за­ве­де­ние жал­ба по по­вод пос­тъп­ка или дей­ствие на слу­жи­тел на ле­чеб­но­то за­ве­де­ние спрямо па­циент. Ето - джи­пи­то го е няма­ло. За­що го е няма­ло? То­ва към нас ли е? Ние сме бол­ни­ца за ак­тив­но ле­че­ние. Той не е по­чи­нал в на­ша­та бол­ни­ца. Те реал­но не са при­със­тва­ли в бол­ни­ца­та, не са ми­на­ва­ли прег­лед, няма как да се ус­та­но­ви. Те са дош­ли на собс­твен ход, в сми­съл със собс­твен тран­порт. Ако чо­век е мно­го зле ви­ка “Бъ­рза по­мощ”. Та­къв е ре­дът - “Бъ­рза по­мощ” или реа­ни­ма­цион­ни­те еки­пи и те го водят там, къ­де­то трябва. А той е тръг­нал по ре­да, по кой­то, ето и се­га ча­кат 30 чо­ве­ка по ко­ри­до­ри­те. Кой мо­же да пре­це­ни в ко­ри­до­ра със­тоя­ние­то.

А мо­же да има не­що, кое­то аз да не знам - да­ли няма про­ку­рор­ска про­вер­ка. За­що­то чух, че про­ку­ра­ту­ра­та се е са­мо­се­зи­ра­ла. Та­ка че ин­фор­ма­ция­та, коя­то мо­же да из­ка­ра­те е из­клю­чи­тел­но мал­ка. Тя прак­ти­чес­ки е рав­на на ну­ла, до­ка­то има следс­твие.”

април 2008, бюлетина на БХК "Обектив"