Репортажи, интервюта, размисли, видели бял свят на страниците на вестниците "Поглед", "Класа",
"Новинар", "Дром Дромендар", "Седем", списанията "О Рома" и "Обектив".
Тук е мястото да благодаря на Валери Найденов, който ми даде шанс.

понеделник, 26 юли 2010 г.

Гето на гетото

Ако човек потърси значението на думата „гето”, във всезнаещия интернет се появява следното определение – „Гетото e място, където група хора от дадена расова или етническа група живеят насилствено или доброволно. Думата гето произлиза от Венецианското Gettore, където в близост до една леярна (ghèto, от getto = леене, отливане), чрез декрет от 29 март 1516 г. във Венецианската република са били заставени да живеят евреите. Днешното значение на думата гето се отнася за всякаква бедна или престъпна градска част. В България понятието се отнася най-вече за ромските квартали като например „Факултета“ в София, „Столипиново“ в Пловдив, „Максуда“ във Варна”. (цитат от Уикипедия).

Модерната дума „гето” в страната ни се наложи през последните 20 години. Преди това тази дума не се използваше у нас – нито се споменаваше от управляващите, нито се използваше в медийното пространство. Всички ромски махали попадаха в графата квартали, въпреки че голяма част от тях съществуваха от десетки години, без да фигурират в кадастралните планове и карти на градовете.

Гето ли е столичният квартал „Факултета”? За голяма част от обществото – да, класическо гето. За живеещите там, обаче, и за моя приятел Митко това е родното им място, махала, като всяка друга, но забравена от цар и от Бог. А когато едно място е забравено, оставено животът там да тече на самотек, без правила и закони, когато в него се влиза само предизборно – с по 10 лева, куп обещания и вмирисани кебапчета, и когато безработицата сред населението е с десетки проценти по-висока от средната за страната, то рано или късно гетото си го връща тъпкано с вересиите, не само на управляващите, но, за съжаление, и на обществото. Появяват се и се разпространяват и болести, и престъпност.                                                                                        Та ако приемем, че „Факултета” е гето, то как да наречем една от язвите му – крайната източна част на ул. „Братска дружба”? Това попитах моя водач Емо, когато стъпихме там, а той усмихнато се опита да ме успокои – „Е, това не е единственото такова място. Ако те заведа в „Камбоджа” (друга подобна част на квартала, така наречена от местните) – и там е същата мизерия. Ето, ако не си виждал гетото на гетото, нагледай се сега”.                                                 Навън е над 30-градусова жега. Вървим по тясна криволичеща „уличка” без асфалт, по средата й тече вадичка, с вода и други примеси, която децата ползват за разхлада. Отстрани малки схлупени къщурки, построени по бързата процедура с подръчни средства и материали. Миризмата е непоносима, мухите са навсякъде и хапят безмилостно. Някой е надул яка музика, млади хора седят на сянка и си говорят, но никой не пожелава да разговаря с мен. „Вие само идвате да ни снимате и после нищо...” – казва млада жена и отминава. Щастието ни се усмихва и попадаме на Божидар - най-ученият тук, изкарал три семестъра „Теология” и прекъснал поради липса на средства. Линейка на „Спешна помощ” минава покрай нас и отвежда поредното дете към болницата. „Всеки ден идва по няколко пъти. Най-често за малки деца. Те постоянно боледуват, докато свикнат с ужасните условия на живот тук. След втората си година, обаче, свикват ли, аклиматизират ли се, не мога да си го обясня, но имунната им система се калява и престават да боледуват – пояснява Божидар. – Но това не е за добро. Забелязвам, че растежът на децата е забавен – и на височина, и на килограми. Те изглеждат по-малки за годините си от своите връстници навън. От друга страна, страшното е, че и туберкулозата вилнее сред възрастните. Бях събрал доста епикризи. Писал съм и до Софиянски, когато беше кмет, и до царя, когато беше премиер, и до парламента. Още пазя входящите номера на молбите. Повярвай ми, приятелю, никой до днес не ми е отговорил и не си е мръднал пръста. Официално няма къщи тук, няма вода, няма канал, няма ток и ние не съществуваме. Но не е така – нас ни има, имаме къщи, вода и ток и живеем в нелегалност”.

Божидар живее тук от 13 години. Родил се и израснал в „Коньовица”. След това, през 1984 г. ги отчуждават и ги настаняват в апартамент. След 14 години получават писмо от общината, че нямат настанителна заповед и трябва да освободят апартамента. Така той и семейството му се озовават на това място. Построили си къщурка и заживели. Как така идваш и построяваш, питам, никой ли не ви спря? „Никой! По това време тук поголовно се строеше незаконно. И всички в общината знаеха, но не им пукаше. Може би така сме по-изгодни за манипулиране, за натриване на носовете, лесни за поставяне в зона партер. Защото когато трябва, като дойдат и кажат, ти законно ли живееш тук, ти казваш - не. И нататък нямаш думата и правиш каквото ти кажат”.

Покрай нас преминава възрастен мъж, теглещ бебешка количка, пълна с хартиени отпадъци. Едва когато спира пред къщата и започва да сортира находката си, забелязвам, че липсва дясната му ръка. „Не си мислете, че този човек е без ръка, защото е крал и някой е отнесъл ръката му. Загубил я е при трудова злополука. Той е работил в стъкларския завод и някаква машина му е причинила това. Сега обикаля по цял ден по контейнерите, за да изкара някой лев за децата си”. Друг негов съсед, 33-годишният Димчо, който живее там от 17 години, също изкарва хляба на децата си със събиране на вторични суровини, но той е „моторизиран” с кон и каруца. „Работих в строителството, имах си трудов договор, но миналата година шефът каза, че имало криза и да си ходя. И аз какво да правя? Децата трябва да ядат” – обяснява младият мъж. Както на други подобни места, основният поминък на хората са кофите за боклук. Само двама от мъжете тук работят. И то пак в този бранш – сметосъбирането. Безработицата, бедността и мизерията карат хората да вършат лоши неща, признават младите мъже. Божидар е бил таксиметраджия, но е работил само за арендната вноска и се е отказал. Търси си работа по обяви, звъни по телефони, но когато отиде на място и го видят мургав, му казват, че обявата вече не е актуална. Затова вече още по телефона им казва, че е ром, за да си спести ходенето. Въпреки трудностите той и съпругата му от 6 години полагат грижи като приемно семейство на седемгодишно момиче. „Отгледахме си я и сега ще бъде в първи клас. Мъжа ми даже я припозна и сега аз имам четири деца, а той пет” – смее се съпругата му.                                                   Дишането става все по трудно за хора, неживеещи тук. Мухите те карат непрекъснато да ръкомахаш, за да ги прогониш, но без успех. Време е за тръгване и с Емо поемаме по обратния път. „В това каре, ей оттук надолу, та чак до пътя, живеят не по-малко от две хиляди и петстотин човека. Представяш ли си колко зависими гласоподаватели са това” – обяснява той, докато напускаме пределите на гетото на гетото.

А ето как завършва описанието на думата гето в интернет: „В някои от тези области безработицата и бедността са много високи. Голяма част от тях са „рискови“ зони с висок процент на престъпност. Доста често ниското ниво на образование на голяма част от жителите на гетата не позволява тяхната интеграция в обществото, расовата дискриминация оказвана срещу тях има също голямо значение. По този начин много от младите се присъединяват към организирани локални банди, които им дават възможност да печелят пари, занимавайки се с всевъзможни престъпления. Голяма част от гетата са с висока концентрация на престъпления като убийства, грабежи, наркотрафик, рекет, проституция и др.”

Това отговаря на много от въпросите, които си задава обществото ни днес. Насажда омраза и вражда сред хората, предизвиква безредици и нарушаване на етническия мир. И подсказва на управляващите, че не е достатъчно само да се пишат планове и стратегии, да се водят всевъзможни дискусии от рода на „Цигани или роми”, да се приемат неработещи програми без бюджет и да се премахват гета от едно място и да се преместват на друго. Крайно време е да се прояви политическа воля, да се приеме и работи по една-единствена дългосрочна правителствена програма, в която ясно и точно да бъдат поставени проблемите, които трябва да бъдат разрешени. И да се работи действително. Защото, имитирайки дейност по тези проблеми, рискуваме в бъдеще България да се превърне в гето, а „Факултета” – в гето на гетото.


списание "Обектив", юли 2010

Няма коментари: