ШУКАРИТЕТНО

Гот ми е на мен сега
Да живея хей така.
Правя си каквото знам
От какво да ме е срам.
/из песен на Джони/


Гот ми е да чета в медиите за поредната полицейска акция, за поредното убийство, за поредния обир, за скандала между Яне и Волен, правителството и президентството, за добре хранените тигри на кремиковските богаташи и отложеното дело на адаша ми Топлото. Гот ми е да чета, че законотворците ни са по-големи абдали от мен – една данъчна декларация не могат да попълнят, имат къса памет и забравят, от паркинсона ръцете им треперят и при гласуване уцелват други карти. Гот е, че се уча на закононарушения от тях.

Гот е всеки ден по радиото да чувам какво е казал ББ на СС, как му отговаря СС и как ББ му отговаря на отговора. Гот ми е, че почти всеки трети българин е вече звезда от някое телевизионно предаване. Гот ми е, че богатите укриват данъци, а властите дерат кожата на бедните. Гот ми е, че тези, бедните, допълнително ги смучат и разни лихвари. Гот ми е, че вдигат цените на ток, вода, бензин, здравноосигурителни вноски и ядем скъп шпексалам с ГМО.

Гот ми е всяка сутрин от телевизионния екран да ме будят разголени красавици и да ме приканват настоятелно да пусна есемес за бързи пари, аз да пускам, а те да ми отговарят, че не съм станал десети и да опитам пак. Гот ми е да пускам есемеси и по други поводи – БГ Великден, БГ Коледа, за болни дечица, за Хаити, за Биг брадър, за Мюзик айдъл, за Евровизия, за Стани богат... Гот ми е да помагам – нали трябва да живеят и тези дето правят предаванията и онези от мобилните оператори. Гот ми е и да завиждам на предварително знаещите се печеливши. Гот е, че вместо да търся порно канали, вече гледам музикални и ми действат еднакво.

Гот ми е да съчувствам и плача за героите от турските сериали. Гот ми е, обаче, да няма новини на турски. Гот ми е да си представям как въртя колела на късмета, как си разменям съпругата, как се правя на идиот и печеля луди пари от участия в различни реалити програми. Гот ми е, че поне имам богато въображение.

Гот ми е да гледам как прокуратурата се дъни в поредното дело срещу известни и неизвестни за мен обвиняеми. Гот ми е цели седмици да търся отговор, защо и как в интернет се е появил порноклипа на поредната успяла жена. Гот ми е вечер по пет-шест пъти в новините да ме запознават какво е открил или закрил Бате ми Бойко и на кого се е скарал. Гот е с шоуто на този, онзи и онази, защото оттам лъха на секс и интриги. Гот ми е да научавам за трудния път към славата на поредната бг красавица с нов силиконов бюст или за страшната болка при удължаване на някой човешки орган. Гот ми е късно вечер уморен да изпращам пак есемеси в нощна тв игра, белким ми излезе късмета.

Гот ми е да купувам книги-бестселъри за наши босове от последните 20 години. Четя ги и ми е гот. Гот ми е, че накрая убиват главния герой. Гот ми е, че децата ми не четат дори и учебници. Гот е, че утре ще напуснат страната. Гот ми е, че съм известен в света като наркопласьор, износител на жива плът, разбивач на всякакви банкови кодове и банкомати.

Гот ми е, че през всичките години на демократични промени, съм участвал активно в определена българска таргет група за издържливост на различните наши правителства. Гот е кой откъдето дойде, да изпробва колко мога да издържа и аз да показвам, че мога още.

Гот ми е, че си живуркам мирно и тихо, а лудите гърци всеки ден стачкуват и искат по-добър живот. Гот ми е, че тук произвеждаме само ракия, а купуваме гръцки и турски домати и краставици. Гот ми е, че мечтата на българина се сбъдна – имаме най-евтините магазини – Всичко за един лев и Втора употреба. Гот ми е, че идват следващи избори и аз ще бъда важен гласоподавател срещу 10-20 лева. Гот ми е, че в страната има цигани и те са виновни за всичко. Гот ми е, че не знам утре какво ще правя. Гот ми е, че живея на инат, от инат и заради ината. Гот ми е да гледам собствения си сеир. Гот ми е да се чудя, къде да отида в чужбина, за да заживея по-добре. Гот ми е да псувам всички, които ме докараха до това положение! Толкова ми е гот, та чак ми е шукаритетно!

вестник "Дром дромендар", март 2010 г.

Моделът за ромските къщи в Пещера

В град Пещера има два ромски квартала – „Луковица” и „Пирин”. Населението, живеещо в тях, представлява около 1/3 от общото население на града. От 3 години в Пещера има социално напрежение. Става въпрос за незаконно построени къщи в близост до ромския квартал „Пирин” в местността „Орешака”. Застрояването започнало в началото на 90-те години на миналия  век върху частни земеделски имоти. Днес построените къщи, в които живеят хора, са около 85 и заемат площ от 90 декара. Преди няколко години собствениците на земята продали своите парцели на завода за микробиални препарати „Биовет”, който се намира в близост до ромския квартал. Целта на закупуването била да се изгради 500-метрова санитарна зона около завода. Заводът от своя страна подал жалби до Дирекция за национален строителен контрол (ДНСК) срещу 65 от незаконно изградилите къщи върху закупените от тях 50 декара земя.

„Има вече влезли в сила заповеди за събаряне и РДНСК трябва да започне процедура по възлагане на обществена поръчка за това. От тази гледна точка законът за устройство на територията трябва да бъде спазен. Но тъй като там са изградени много сгради, беше създаден инициативен комитет от нарушителите на закона, които са обжалвали и се опитват от три години да спрат събарянето и да се опитат да узаконят сградите” – споделя още в началото на разговора ни директорът на Дирекция "Административен контрол, регионално развитие и държавна собственост" архитект Николай Колев от Областната управа - Пазарджик.

Старши експертът Наташа Асенова ми показва дебела папка по случая и организираните и проведените срещи в Пещера, Пазарджик и Министерския съвет в София през последните 3 години между всички заинтересовани страни. Последната се състояла на 9 февруари 2010 година в областната управа и освен представители на инициативния комитет, „Биовет” и община Пещера са участвали депутатът д-р Красимира Симеонова, националният координатор на Декадата Милен Миланов, представители от НССЕДВ към МС.

Резултатите от срещата - на този етап незаконните ромски къщи няма да бъдат събаряни и ще се търси вариант за компенсиране на собственика на терена – фирма „Биовет“, както и законодателна инициатива за промяна в Закона за устройство на територията.

Препоръката на архитект Колев към общината е да изготви нов общински устройствен план, като се определят нови петна за жилищно строителство. Едновременно с това да се работи превантивно за спиране на незаконното строителство. „А този проблем е на общинската администрация и общинския съвет. Техни са правата и задълженията за устройство на територията. Колко бързо и как ще го разрешат, зависи само от тях. Областта може само да съдейства”, каза в края на разговора арх. Колев.

В Пещера, заедно с общинските съветници Юксел Яшаров и Ружди Мехмедов, разговарях с ромите, живеещи в спорната местност „Орешака”. Повечето от къщите, построени там са масивни и в тях живеят предимно млади семейства. „От девет години живеем тук – казва 23-годишният Здравко – Има хора, които са тук от 15-20 години. Ето тази къща е една от първите на това място. А ей оная къща си е построена законно, има си нотариален акт и всички необходими документи. Тя също попада в санитарната зона. Ако нас ни съборят, за да има такава зона около завода, какво ще правят със законните къщи?” – пита младият мъж. В неговата къща живеят общо девет човека - родителите, съпругата и детето му и четиричленното семейство на сестра му. Други съседи построили къщите преди „Биовет” да закупи имота. Споменаха, че при покупко-продажбата на земята никой не е упоменал в документите, че върху тези терени има изградени къщи. Въпреки че всички са знаели това. Юксел уточнява, че освен малък процент законно построени къщи, има и такива, които са закупили земя, но са построили къщите си незаконно на нея. Което, според него, прави случая още по- сложен и заплетен.

„Работих няколко години в „Биовет” и виж сега на какво приличам. От всички роми, работили там, само аз съм все още жив. Отровиха ни живота тука” – споделя мъж, който се придвижва с бастун и помощта на млада жена. Защо построихте незаконно къща тук, питам 44-годишния Асен. „Като създадох семейство, трябваше да живея отделно от родителите ми. А нямаше къде да отида. Видях, че тук започнаха да строят и реших и аз. Тогавашният кмет каза, че няма да има проблеми и щял да ги узакони. И така ...”. Оказало се обаче, че е поредно предизборно обещание. Даже им казали, че ще направят заснемане, пререгулиране на квартала, канализация, асфалтиране. Преди самите избори им докарали чакъл и бетонни електрически стълбове. Като доказателство Асен ми показва единия от стълбовете, който все още „лежи” на поляната. От 1990 г. до 2009 г. не е отделен нито един квадратен сантиметър за жилищни нужди на ромите, при наличие на растеж на населението в кварталите, оплакаха се хората.

По време на разговора възрастен мъж отправи упреци към общинските съветници, че не правят необходимото за решаването на проблема им. Негов съсед му опонира. Така страстите се разгорещиха и за малко не се стигна до сблъсък между тях. Попитах за причината за разногласията. Едни са се доверили на двамата съветници, които са роми, а другите – на независимия кандидат-кмет от последните местни избори Спартак Кънчев, който е в конфликт с управата на града и съветниците. Затова и хората тук са разделени на два лагера.

Кметът Стилиян Варсанов отдели време и сподели гледната точка на общината. „В нашия град – с християни и мюсюлмани, се живее много мирно и спокойно. Имаме желание и възможност да помогнем на хората от „Орешака”. От проведените разговори в областната администрация стигнахме до споразумение с „Биовет” общината да ги компенсира с друга земя. Областната администрация се ангажира да ни съдейства да закупим земя от около 79 дка, която е държавна собственост (бившето военно поделение), и да овъзмездим "Биовет". Търсим законен вариант за това, както и законодателна инициатива за промяна в Закона за устройство на територията”. Градоначалникът сподели още, че в бъдеще няма да допусне незаконно строителство. За това ще се следи и ще се реагира навреме, за да не се стига до такива мащабни проблеми.

Пътят от общината до „Биовет” е съвсем кратък – не повече от 4 минути. Пресича се центърът на града, минава се по едно мостче и вече сте в района на завода. Влизането, обаче, е трудно. Необходима е специална чипкарта-пропуск, чрез която да се влезе вътре. Упълномощеният от собственика служител Живко Янев - началник отдел „Строителство и инвестиции”, ме посреща на портала и любезно ме кани в административната сграда. Запознах г-н Янев с целта на посещението ми и че търся гледната точка на всички заинтересовани страни по случая „Орешака”.

„Усилията на управата на „Биовет” са насочени в една посока – да се разреши проблемът на хората, построили макар и незаконно къщи върху наша земя. Ние сме съгласни с предложението на общината - каза Живко Янев – Освен това имаме споразумение още от 23 февруари 2008 г. и в него ясно сме посочили, че се задължаваме след сделката да финансираме проект за подробен устройствен план, който да обхване уличните регулации на застроените сгради. Земята до момента се води земеделска. Необходимо е да й се промени статутът, тя да стане за жилищни нужди и да се включи в регулационния план на града. Колкото по-бързо се разреши проблемът, толкова по-добре ще е за всички”.

Дотук всичко е ясно. Въпреки заведени, спечелени и обжалвани дела, има воля от всички страни за разрешаване на проблема – областта търси законосъобразни начини да предостави или продаде земята на бившата казарма на общината. Общината търси правилния юридически начин за заменка или овъзмездяване на „Биовет”. Едновременно с това е необходима и промяна в Закона за устройство на територията, което е работа на парламента, промяна на статута на земята в „Орешака”, нов устройствен план на града и т.н. до намиране на окончателно и трайно решаване на случая „Орешака”.

Известно е, че през последните 20 години в повечето градове с компактно ромско население са изградени незаконно цели квартали. На този етап всички власти си затварят очите, а проблемът се разраства с всяка измината година. Властите или не са запознати, не знаят, отлагат във времето, или просто не им се занимава с това. Принудителните събаряния на къщи миналата година в някои градове не само не разрешиха проблемите, а създадоха нови – социални, здравни, образователни. Не е ли време да се предприемат мерки за кардинално решаване на проблема незаконно строителство в и около ромските махали? Ще проработи ли моделът в Пещера, или е просто трупане на политически дивиденти, ще разберем скоро. И ако проработи, защо да не се ползва и в други градове в страната.

списание "Обектив" на БХК, март 2010

Парижките потайности

Изповед на един гурбетчия, живял две години в палатка

 Жоро е обикновено циганче от Пловдивския край. Умно момче е и макар само със средно образование, е амбициозен и предприемчив. Искаше да направи регионално радио в своето градче. Беше написал проект, с който кандидатства пред чужд донор, беше подал и необходимите документи в СЕМ за честота. Донорите проявили интерес, задавали допълнителни въпроси, питали, разпитвали, разговаряли с него. Все пак ставало въпрос за много пари. Договорили се, когато получи необходимото разрешително за извършване на такава дейност от СЕМ, да го изпрати по факс и те ще преведат първия транш за оборудване на студио с модерна техника. През това време се срещнахме в София – дошъл да научи повече от най-добрите в радиожурналистиката, да „открадне” най-доброто от занаята. Разказваше с жар какво ще представлява студиото, какви предавания ще прави, с какви хора ще работи, каква музика ще пуска. И така цяла година.

Един ден Жоро изчезна от хоризонта. Хубава работа, ама циганска – това е първата мисъл, която минава през главата и на българина, и на циганина, когато някой захване нещо и не го довърши. И след няколко месеца се обади от Париж. Набързо разказа, че как докато чакал лиценз и учил в София, семейството му закъсало яко – и финансово, и здравословно. Прибрал се в градчето си, опитал се да работи в Пловдив, нищо не се получило – хем малко пари, хем не плащали редовно. Изгубил надежда, че някога ще получи лиценз. И една топла октомврийска вечер на 2006 година решил – заминава за Франция. Взел пари на заем от близки и тръгнал към неизвестното.
В края на миналата година се видяхме в родния му град. Покани ме в дома си. С парите, които беше заработил за двете години, прекарани във Франция, захванал голям ремонт и разширение на къщата. В момента живееше в нещо като гараж в двора. Седнахме на по кафе и Жоро заразказва.
Станало ясно, че лиценз няма да получи. От друга страна паричният проблем на семейството се задълбочил. И с чичо си хванал пътя на гурбетчийството. Пристигнали в Париж, където никой не ги очаквал. Вечерта навлезли в парка на някакъв квартал и първата нощ спал в колата, с която го закарали. На другия ден си купил палатка за около 40 евро. От строителен склад взел палети, които сложил под палатката. Намерил почти нов матрак, изхвърлен до контейнерите по парижките улици – поставил го в новото си жилище и така си „узаконил” мястото на пребиваване в парка на квартал „Бабини” в прочутата европейска столица. А за разнообразие и романтика наблизо до „жилището” му минавала река. След това Жоро започнал да опознава града, да се запознава с други българи, да търси работа и да учи френски. Неусетно минали два месеца. Дошъл краят на декември. „Голяма част от хората, когато наближи Нова година, се прибират в България. Бяхме останали около 30 палатки. До шест вечерта празнувахме около „домовете си”, а след това отидохме на Шанз-Елизе и на кулата. Там прекарахме цялата нощ. Беше страхотно красиво. Кога друг път ще се случи да посрещнеш Нова година в Париж. Прекарахме си чудесно и незабравимо”, разказва Жоро.
Около 10 януари 2007 в палатките дошли полицаи - не да ги арестуват или изгонят, а поради застудяването ги разкарали по различни хотели, където да изкарат зимата. До март ги местили от хотел на хотел, без нищо да заплащат. „Във Франция има страхотни социални и здравни услуги. Има специални места, където можеш да се нахраниш безплатно на обяд, да си вземеш вечеря и закуска за следващия ден. Имаше едни хора от Пловдив, които ми показаха къде дават храна, дрехи, дори сапун, четка за зъби и паста. Къде може да преспиш, да се изкъпеш. Необходимо е само да се регистрираш и получаваш една карта, която важи за един месец. Освен това може да ползваш фитнес, басейн. Абе, останах учуден – такова нещо в България не съм виждал”, говори разпалено той.
Добре де, питам го, какво представляват тези места, където се установявате? „Все едно да вземем Борисовата градина в София. Ама най-тъмната и труднодостъпна част, с най-много храсти. Вътре между тия храсти има палатки и живеят хора, дошли от някъде. Така е и под големи мостове по бреговете на Сена. Но условията, свързани с хигиената около палатките, са ужасни. Значи палатката ти е тук, а той на метър от нея ходи по естествена нужда. Храната, която остава, също се хвърля пред и около палатката. Бяха ни раздали найлонови торби, в които да събираме остатъците от храна и разните боклуци и когато излизаме навън, да ги изхвърляме в контейнерите. Абе всеки прави каквото си иска, без да се съобразява с никой. И това не ми харесваше, но...”
Преди да замине, Жоро предполагал, че в такива „жилища” живеят само циганите в Париж. Там установил, че много българи и турци от страната ни също спят в палатки. Но както в България, така и там всеки етнос живее отделно от другия. „При нас имаше 3-4 момчета българи от Пловдивско. След време се запознах и с други българи, които живееха в различни райони на Париж. Срещах хора от Търговище, Пловдив, Кюстендил, Плевен, Стара Загора и всички те си имаха „свои паркове”, където живееха. И навсякъде мизерията си беше една и съща.”
Въпреки мизерните условия по-предприемчиви български граждани захванали търговска дейност в палатковия лагер. Купували продукти, тенджери, чинии, готвели на газови котлони и предлагали на останалите вкусотии от българската кухня – пилешко бутче с ориз срещу евро и петдесет или порция пържени картофки за петдесет цента. Имало и една дама, живееща там от 5-6 години, която продавала на изгодни цени български и не български цигари. И бизнесът се развивал добре.
Жена му сервира вечеря и настоява да хапнем, докато яденето е топло. Синът му показва снимки на мобилния телефон от престоя на баща му в Париж – тук е пред Нотр Дам дьо Пари, това е палатковия лагер, това Айфеловата кула, а тази къща я снимал, за да си вземе модела за покрива на своята къща. Връщаме се отново на темата за хигиената в палатките. В началото имал проблем с измиването сутрин. Точили вода в бутилки от чешми в дворове на къщи, близки до парка, в които живеели араби, или купували минерална вода и си поливали един на друг.
"През целия ми престой там не видях българин да събира такива неща или пък да проси. Всички от България работеха основно в строителството – зидария, мазилка, фаянс, теракота. Моята работа също беше в този бранш. Завършил съм електротехника и прокарвах елинсталации в нови къщи или такива след ремонт. Там един контакт да смениш струва 20 евро, а когото работиш по елтабло, взимаш между 100 и 300 евро в зависимост от големината на таблото, от това колко шалтера има в него. Прокарване на инсталация на къща върви към 1000-1500 евро. Освен това, когато научих езика, си намерих и допълнителна работа в една галерия. Там правех или ремонтирах дървени рамки, окачвах ги и през нощта бях нещо като пазач. Там имаше и компютър с интернет и поддържах редовна връзка със семейството си. Доволен съм от това, което заработих през тези две години”, откровен е Жоро, въпреки че е попадал и на работодатели, от които не е успял да си вземе заработените пари. И там ги има такива, но така е, когато работиш на черно.
Срещал е и хора от България, които просто не знаели защо са там. Вместо, работейки, да пестят парите си или да ги пращат на семействата си, те започнали да ги харчат за наркотици и се сринали тотално. Забравили за какво са тръгнали, прекъснали и връзка с близките си. Французите пък не се притеснявали от чужденците. Учудвали се само на мръсотията, при която живеели. И ако не нарушаваш обществения ред и се държиш нормално, те дори не те забелязват по улиците.
Интересувам се защо живеят в палатки и при такива лоши условия? Трудно ли е там да си намери човек квартира? Най-евтината квартира била 400 евро, а за да я наемеш, трябва да предплатиш за още един месец. „Ако някой е имал готови 800 евро в България, той няма да дойде във Франция – усмихва се Жоро - Или пък, ако ги е взел на заем, за да стигне до там, той предпочита да живее при такива условия, но да ги изпрати обратно. Не знам за другите, но аз реших тези пари вместо за наем да ги пращам на семейството за месеца. Е, сега от тия условия на живот ме боли тук и там, но какво да се прави. Каквото успях да спестя през двете години – спестих. Когато ми омръзна, си тръгнах, минах през Германия, взех си един миниван за работа тук. Захванах ремонта вкъщи, имам парички да захвана малък бизнес. Дано успея.”
Свечери се, време е да тръгвам. Изпраща ме до края на махалата и аз сякаш неволно питам за идеята за радио. В очите му се появяват сълзи, но се преструва, че не е чул. Ясно - боли го още. Би ли се върнал пак в Париж, подавам ръка за довиждане. „А, не – категорично отговаря, но след кратък размисъл добавя: – Пък знае ли човек, може да се наложи!”

 вестник "НОВИНАР", 26.02.2010

Гневът на шофьора 2

От пет години пътувам почти всеки ден от Кюстендил до София, защото там работя. През зимата впечатлява непочистения път оттатък Конявската планина - от местността "Стражата" надолу, почти до село Извор. Миналата седмица, въпреки заледения път и колоната закъсали и ударили се автомобили, успях да премина без произшествия. Разминах се само със страх. Днес, обаче, бях пряк участник в неприятното събитие. Тръгнах от Кюстендил нарочно по-късно към 10.00 часа, като се надявах дотогава да е почистен пътя. Минах покрай село Коняво и заизкачвах планината. Браво, казах си наум, пътя е добър. Стигнах до "Стражата" и веднага стана ясно, че надолу не ме очаква нищо добро. Усетих, че карам върху лед, включих на втора скорост и бавно заспусках. След мен имаше друг лек автомобил, който също уби скоростта. Така един след друг стигнахме до втория завой, където изкачваща се лада се беше забила в снега отдясно. Като навлязох в завоя, без да употребявам газ или спирачка, автомобила ми "тръгна" сам и навлезе в насрещната лента. Опитах да се върна, като извих волана вдясно, но колата беше неуправляема. За да избегна удара в ладата, извих пълен ляв и се забих в снега на 3-4 метра от соцвозилото. Автомоболът зад мен също тръгна по моя път и предприе същите стъпки. Шофьорът още не беше излязал от колата, когато друг лек автомобил като шейна стигна до нас и просто спря в задницата на моя. Автобус по линията София - Кюстендил се опита да ни заобиколи, поднесе и хлъзгайки се странично се опря в моя и в ладата. Два снегорина от радомирска фирма за почистване се озоваха на мястото, решиха да помогнат, но и те се превърнаха в шейни. Опита се да премине и джип 4х4, с македонска регистрация, който спря, опрян в единия от снегорините. И така десетки автомобили от двете посоки се оказаха в капана на фирмата, която е задължена да почиства участъка. Благодарение на ниската скорост, с която се движеха всички участници в инцидента, не се стигна до по-лоши последици. Всички се разминаха с охлузване на боя, с леко изкривяване на ламарини, със страх и нерви. Дошлите по-късно полицай споделиха, че трябва да се предяви колективен иск от всички пострадали пред фирмата, която получава пари, а при всеки снеговалеж на това място се стига до инциденти. След повече от час се появиха и колите, които започнаха да опесъчават. С взаимна помощ си изблъскахме колите от снега и всеки пое по пътя си, радостен че се е отървал с "малкия дявол" и забравяйки за колективния иск. Данъци, такси, винетки, застраховки и какво ли не плащаме, а в замяна си чупим колите по лошите кюстендилски пътища и се превръщаме в скиори, които не знаят до къде ще стигнат. Аз знам само, че не стигнах до работата си. Утре ще опитам пак! Ако е почистено!

Гневът на шофьора

Всеки ден по пътищата у нас загиват повече хора, отколкото в страни, където се водят военни действия. Една част от злополуките се случват поради неопитността на шофьорите, друга – поради невнимание, несъобразена висока скорост и употреба на алкохол. Не малка част, обаче, се дължат на лошите пътища, по които сме принудени да шофираме. Това не се споменава нито в протоколите на контролните органи, нито пред медиите. Периодично по телевизиите се показва някой автомобил “посетил” огромна яма в определено населено място и останал в нея. Едва тогава отговарящите за поддръжката на пътя я запълват. И така до следващия автомобил и следващата дупка.
Пътувам непрекъснато из страната и имам впечатления от така наречената ни републиканска пътна мрежа и органите, контролиращи по пътя. Тук ще споделя част от тях.
Дупка до дупка
От години огромни дупки, някои от тях дълбоки две педи, дебнат шофьорите по пътя между Дупница и Самоков. Има ги не само отстрани в двете посоки на пътното платно, но и по средата. Те се намират в правия участък от разклона за Белчин бани, почти до входа на “Бялата порта на Рила”, както е изписано по транспарантите за Самоков. А това е пътят по който се минава за Боровец и Пловдив. Туристи и пътници от Гърция, Македония, Сърбия и цяла югозападна България, преминаващи за първи път са изложени на риск, поради непознаването на пътя. Опасно е през нощта при разминаване с насрещно движещи се автомобили. Тогава видимостта е ограничена и дупките се забелязват, когато вече е късно за реакция. Но най-опасно е при дъжд – тогава въобще не се виждат и разчиташ на единствено на късмет си. Дали ще се завърне някой турист, пътуващ към известния ни курорт, който е разбил предницата на автомобила си?
Преди три години на същия път имах нещастието да усетя “тръпката” от минаване през такава дупка. Не се движехме с висока скорост, но ямичката изкочи ненадейно. Благодарение на опитността на шофьора не се стигна до трагичен инцидент. Водача трябваше да избере – да избегне дупката, като мине в насрещното движение, а оттам идваше камион, или да мине през нея. Избра второто. Предна дясна гума хлътна в кратера и се спука, шофьора успя да овладее лекия автомобил и спря. Гумата вече беше разкъсана, а скъпата алуминиева джанта счупена. “Да повикаме КАТ, да съставят протокол, нали има застраховка.“ - предложих на водача. “Да, бе, вместо протокол ще ми направят акт за несъобразена скорост” – беше отговора. Пътуващите се разминахме с уплаха, а шофьора се бръкна в джоба за непредвидените разходи - освен гума и джанта подмени шарнир, носач и накрайник.
Наскоро пак минах по този път – положението е същото. Има кръпки и личи, че част от тях са запълвани, но са се отворили доста нови.
Пред мен караше тир, зад мен лек автомобил. В един момент автомобилът отзад подаде мигач и тръгна да изпреварва. Мина покрай мен и точно в този момент тира, без предупреждение рязко мина в лявото платно и изкочи на пътя на изпреварващия. Лекия автомобил наби спирачки, аз също. Причината за реакцията на тираджията се оказа огромна дупка, заемаща почти половината от лентата за движение.
По-лош път от този участък съм минавал само между градовете Кнежа и Червен бряг. Ако тези градове се намират в бедния северозападнал регион на страната, то пътя за Самоков води до един от най-видните ни зимни курорти и до втория по големина български град Пловдив.
Свикнах вече с неравностите по улиците в населените места и сам си поемам разходите по ремонтите на автомобила. Но кратерите на пътя ми идват в повече. Няколко пъти в София влизах в такива – късах гуми, изкривявах джанти, псувах като всеки нормален българин и пак си плащах.
Иначе контролните органи стриктно следят дали имаме задължителна застраховка, винетка, годишен преглед, платен данък, заверени пожарогасител и газова уредба, светлоотразителна жилетка, триъгълник и аптечка. През няколко години ни задължават да сменяме табелите с регистрационните номера на автомобилите, което води и до смяна на талоните. Първо табелите бяха жълти, след това с флага на България, предпоследните с флага на Европейския съюз. Последните сигурно ще бъдат със защита против фалшифициране. Така е, защото сме в евросъюза, ни убеждават. Но изглежда всичко е за събиране на пари. Което е друга тема.
Щом станахме европейци, защо пътищата ни не са европейски? Защо в съседна Гърция дори между овощните градини пътищата са по-добри от нашите първокласни? А там все още табелите с номерата на автомобилите им са разнообразни и не според евроизискванията.
Органи/зацията на пътя
Повечето колеги споделят, че целта на органите на пътя е само една - паричната санкция. В моята 25-годишна шофьорска практика винаги съм се съобразявал със състоянието на автомобила и пътя, атмосферните условия, другите участници в движението. И не заради катаджиите, а заради моята и на околните безопасност. Но не съм попадал на представител на реда, който да ме спре и да ме предупреди за опасност на пътя. Несериозно е, когато се крият в храстите покрай пътя, изкачат от тях като партизани и задъхано казват: “Вземете си документите и елате при колегата!”. Колегата с усмивка на лице ти показва апарата, че си превишил разрешената скорост и следва акт, но “Айде от нас да мине, че пишеме фиш”. С това се изчерпва присъствието им на пътя. Не е важно дали има предпоставка за пътно-транспортно произшествие. Важно е да се изпълни дневната норма от написани актове и фишове. Или пък да се изкара една “почерпка”. Което не ме кара да имам респект от органа, нито да се поправям, а да псувам хамалски.
Пътните знаци, забраняващи движението със скорост над 40 километра, ги има под път и над път. Никой от нас не ги спазва, защото те си стоят от осемдесетте години на миналия век. А там където е необходимо да има - някой да те предупреди и предпази от опасност, застрашаваща живота ти - няма никой и нищо. Няма поне и табела с надпис – “внимание! много дупки на пътя!”, какъвто е този към Самоков.
Вина за жертвите на пътя носят органите, които издават удостоверения за управление по втория начин. Злополуките на пътя ще намалеят значително, ако се изземат купените книжки от неправоспособните водачи и се спре покупко-продажбата. Когато се отнемат книжки за дълъг период на всеки водач, употребил алкохол, независимо от промилите. Когато контролните органи на пътя покажат, че са там, не само да спират и глобяват, но и да ни предпазват. Когато започнат да мерят с еднакъв аршин водачите на евтини возила и на луксозни такива. Когато ние шофьорите спрем да ги псуваме и осъзнаем, че те са на пътя, за да ни помогнат. И когато пътищата ни придобият европейски вид.
И накрая към отговорните за първокласния път Дупница - Самоков - колко автомобила трябва да се счупят, колко хора да се стресират или загинат, за да се сетите да поемете задълженията си. Все пак ние ви плащаме за това.

вестник "СЕДЕМ", август 2009

П.п. Това се случи през август 2009 г. Около месец след публикацията на статията във вестник „Седем” минах по същия път. Дупките бяха запълнени. Ако ви се наложи пътуване по този маршрут сега през февруари 2010, моля внимавайте – дупките пак ни се „усмихват”.

Есма Реджепова: Ромите заслужават Нобелова награда

В Македония няма дискриминация спрямо нас, казва "циганската кралица" 

Есма Реджепова изнесе преди дни концерт в НДК. "Циганската кралица", както я наричат, е родена е 8 август 1943 г. в Скопие и след две години ще отбележи 55 години на музикалната сцена. Есма е създател и изпълнител на етномузика и е призната за една от най-успешните певици на всички времена в своя жанр. Автор е на близо 600 творби, в това число 108 сингъла, 20 албума и 6 филма. Изнесла е повече от 8000 концерта в повече от 30 страни. Два пъти е номинирана за Нобелова награда за мир заради хуманитарната си дейност.

- Добре дошла, Есма. Преди три години пак беше в България, има ли промяна при нас?

- Има, естествено. През тези три години е кипяло оживено строителство. Тогава бях тук заради премиерата на филма „Джипси караван“ и изпях няколко песни. Може да се каже, че беше мини концерт. Тази вечер концертът ще бъде истински.
- Повече от 50 години си на сцената. Каква е магията, която даваш на хората, за да слушат толкова години?

- На моите концерти идват хора от всички поколения - от малки деца до 70-80-годишни. Иначе от 53 години пея. След две години, ако съм жива и здрава, ще чествам юбилей. Винаги съм искала да пея, може би защото нищо друго не мога да правя. Е, мога и да готвя добре. Научих се, защото имах много деца и трябваше да им готвя всякакви вкусотии. Но магията да бъда толкова години на сцената е, че не само обичам да пея, но съм и точна, и прецизна и влагам душата си в изпълнението.
- Осиновила си 47 деца, част от които сега живеят в Германия и други страни. Поддържаш ли връзка с тях?

- Всяка седмица се чуваме по телефона. А и често идват да се видим. С тези, които са в Македония, непрекъснато сме заедно. На рождения ми ден на 8 август се събраха, а освен тях имаше и над сто мои внуци. Напълни ми се къщата. Добре, че е голяма, та ги събра. Досега имам 118 внуци, а чакам още трима. И ще съм най-щастливата баба със 121 внуци.
- Освен със своето изкуство ти си известна с благотворителността си. Днес пак ще участваш в концерт, който е благотворителен. Какво ти дават тези концерти? За какво ги правиш?

- Знаете ли, когато бях първо отделение в училище, получих от Червения кръст шапка, ръкавици и едни хубави чорапи. И си казах: "Един ден и аз, ако имам нещо, ще го поделя с някого." Като поотраснах, сама отидох в Червения кръст и като доброволка обикалях да събирам помощи за бедни и страдащи хора. И това ми остана за цял живот. Ако имаш две, едното дай на някого. Не ти трябва второто. Нека бъде щастлив и друг! В последните четири години издържам още две деца – момче и момиче, които учат и живеят при мен. Момчето вече завършва, специалността му е скулптура. А момичето е тази, която ще ме замени. Казва се Елеонора, на 18 години е и вече е студент първа година оперно пеене. До тук я учих да пее моите песни, обучавах я как да пее, как да поема въздух, разкрих й тайните и всичко, което можах, й го предадох. Сега е най-добрата студентка във факултета, с най-хубавия и шлифован глас.
- Не те ли е изкушавала политиката?

- Че аз се занимавам с политика. Не зная дали знаете, но аз съм член на една македонска партия и съм общински съветник в Скопие. Освен това съм в Световната организация на ромите и съм министър на ромската култура в нея.
- Заговорихме за ромите, как живеят македонските роми?

- В моята страна, това е много важно, ромите са признати по конституция като националност, като нация. В нашия парламент имаме ром депутат, имаме министър ром в правителството, имаме доста заместник-министри, кметът на Община Шуто Оризари е ром. Това е единствената община, в която живеят само роми – цели 45 хиляди. Имаме директори, учители и още много учени роми. Правителството помага в образователния процес, като учебниците за децата до средно образование са безплатни. Затова имаме роми във всички обществени сфери – доктори, медицински сестри, адвокати, всякакви. И момичетата вече не се омъжват малки, а едва след като завършат средно образование.
- Ти можеше да живееш навсякъде по света. Защо остана в Скопие, тук, на Балканите?

- Аз живеех в целия свят. Адресът само ми беше в Скопие или Белград. Сега вече живея само в Скопие. Там съм родена, там имах най-хубавото детство. Мен ме върна детството. Аз 30 години живях в Белград и се върнах, още преди да се разпадне Югославия. Прибрах се, за да създам дом на хуманността, музей на музиката на Есма и Стево Теодосевски.
- Твоят концерт съвпадна с 20-годишнината от началото на демократичните промени в България.

- Всички знаят, че Есма е космополит, Есма я иска целият свят, Есма я иска цялото земно кълбо.
Аз съм жена, която иска да се отворят Балканите, да няма граници! Не търпя бариерите и не мисля като политиците, че всичко е мое и на никого другиго. Всички сме гости на този свят. Голи сме дошли и голи ще си отидем от него! И ромите са космополити. Те живеят по целия свят и са единственият народ, който с никой не е воювал, никой не е окупирал. Живеят навсякъде, но нямат своя държава. И според мен напълно заслужават Нобелова награда.
- Какво им липсва на ромите, за да живеят по-добре?

- Те не могат да се организират и да искат това, което имат всички хора по света. Когато им се даде шанс, те учат, те работят, те създават. На нас в Македония ни е даден шанс и живеем по-добре. И няма дискриминация спрямо нас, нито асимилация. Вкъщи си говорим чист ромски език. И най-важното - позволиха ни да си покажем културата. Затова мен ме знаят по целия свят.

вестник "Новинар", 18 ноември 2009

Ромите от “Европа” се оплакаха пред Европа

Над 100 души вече десетилетие живеят във фургони

Първият снежен ден над София съвпадна с посещението на комисаря по правата на човека на Съвета на Европа Томас Хамарберг в ламариненото ромско гето на бул. “Европа”, по-известно като “Фургоните”. Преди да тръгнем, предложих да оставим колите на паркинг близо до мястото и да отидем пеш. Въпреки усилващия се сняг и лошото време комисарят прие. Пресякохме Околовръстния път и поехме по калния банкет. Когато наближихме, група роми на входа подозрително ни огледаха. “Търсите ли някой?” – попита един от тях. “Да, идваме при Руми” – отговорих. “Тука е! Ей сега ще я извикам” – предложи услугите си младо момче.
На другите задоволих любопитството, като споменах кой и откъде е гостът. Комисарят гледаше с интерес ту хората пред себе си, ту “жилищата”, в които живеят. В началото тук имало 25 фургона. По-късно, когато броят на живеещите нараснал, започнали да пристрояват бараки и сега се е получил лабиринт с тесни пътеки, по които не могат да се разминат дори двама човека.
- Влизайте, заповядайте - появи се усмихнатата Руми и след като се ръкува, поведе гостите по калната пътечка между фургоните.– Ето това е моята къща. Тука живея със семейството ми. Общо сме 9 човека. Влизайте, не се притеснявайте.
Влязохме вътре – нещо като стаичка с ъглов диван, част от секция, хладилник, малък разтегателен диван, масичка, телевизор и печка, тип “Циганска любов”. Това е цялата покъщнина. Две деца лежаха на разпънатия ъглов диван и гледаха телевизия.
Застанахме прави около печката и Руми започна да разказва как през 2001 година ги настанили тук, уж временно, пък девета година са принудени да живеят в тези ламарини. Как им обещавали, че ще ги настанят ту в бивше военно поделение, ту в някое село, а в последните години пък въобще ги забравили и никой не им обръща внимание. Как децата тук постоянно се разболяват от лошите условия, как им е омръзнало и не искат повече да живеят при тези условия.

Комисарят попита колко човека обитават тези жилища. Оказа се, че никой не знае точната бройка, но със сигурност са над 100 човека.
Отвън пред вратата се насъбраха мъже и жени, които от време на време също се включваха в разговора, като подсещаха домакинята за какво да говори.
“Кажи, че нямаме даже тоалетна” – провикна се един. И наистина няма, всеки ходи, където намери – по близките ливади, покрай реката, в зависимост от нуждата. “А вода имате ли?” – попита учуден човекът от Европа. Имат една външна обща чешма, която замръзва при минусови температури.

Децата ходят на училище в близкото село Хераково. Сутрин ги взимат с автобус и следобед ги връщат. Но тук няма къде да играят и постоянно са на шосето, което е главен път към границата със Сърбия.
“Питате ли ни как живееме тука – появява се и Стефка, майка на четири деца. – През летото въздух нема, а зимно време умираме от студ... Идват тука журналисти и снимат, па после пишат това, що не сме казали, и ни изкарват най-черните. Идват понекога тука и политици и ние им споделяме, както на вас сега. Те обещават да помогнат и после забравят... Били сме мръсни. Ако имаме условия, нема да сме такива. И ние че сме като хората, а не като ни видат – да се дърпат от нас... Абсолютно у голема мизерия живееме”.

След това Стефка попита госта кой е и с какво би могъл да им помогне. Господин Хамарберг се представи и каза, че ще има среща с министри от българското правителство, пред които ще постави въпроса за тях. “А ние как че разбереме какво е станало?” – попита Руми.
“Аз ще се обадя на него - посочи мен комисарят - и той ще дойде да ви каже”.
Излязохме навън, снегът продължаваше да вали. Гостът пожела да види чешмата и я снима за спомен. Влезе и в друг фургон, който ромите са превърнали в черква. В единия край на пода имаше дюшек – там спи местният пастор.
След кратката разходка из лабиринта той се ръкува с всеки един от изпращачите и благодари на Руми за гостоприемството.
Поехме към паркинга. В микробуса господин Хамарберг помоли за телефонния ми номер, за да ме информира след срещата си с министрите. Ромите от фургоните също я очакват.


Томас Хамарберг: По-лоши условия не съм виждал никъде

- Господин комисар каква е целта на вашето посещение в страната ни?
- Тъй като се занимавам с правата на човека, естествено това е целта на моето посещение. Две са основно темите, с които са свързани срещите ми тук. Едната тема са малцинствата, другата са децата. В резултат от срещите и разговорите ми ще бъдат изготвени два доклада, който ще бъдат оповестени публично.
- Какво включва програмата ви?
- Посетих семинар и кръгла маса, организиран от неправителствени организации. Темата беше за приобщаващото образование, като основната идея е в общообразователните училища, така наречените масови училища, да имат възможност да ходят всички деца, а не само така наречените нормални. След това посетих и един дом за деца с умствени увреждания. А преди малко бях и в ромския квартал, населен от хора, изгонени от къщите си през 2001 г. поради събаряне на предишния им квартал.
- С какви впечатления останахте от видяното там?
- В много европейски страни съм бил, много ромски квартали съм посещавал, но трябва да кажа, че тук условията са сред най-лошите, които съм виждал. Имам предвид, че хората живеят в метални фургони, в крайно ограничено пространство, пренаселени са. Няма условия за нормално отопление или проветрение, канализация няма, което означава, че санитарните условия са много лоши. Има само една чешма, която обслужва всички фургони. Всичко това показва, че условията тук са под стандарта, който е приемлив за битови условия.

- Поехте ангажимент пред ромите, че ще поставите въпроса пред нашите министри?
- Да. До края на посещението ми са предвидени срещи с ваши министри и аз със сигурност ще поставя този въпрос пред министрите, които в своя ресор имат отношение към темата. И ще чуя какъв е техният отговор.

Вестник "Новинар", 17 ноември 2009