Репортажи, интервюта, размисли, видели бял свят на страниците на вестниците "Поглед", "Класа",
"Новинар", "Дром Дромендар", "Седем", списанията "О Рома" и "Обектив".
Тук е мястото да благодаря на Валери Найденов, който ми даде шанс.

сряда, 20 ноември 2013 г.

За „Ром Кихот”


rom1
Част от екипа на филма: Георги 
Цветков, Петя Накова и Нина Пехливанова     28.10.2013



             Със създателките на филма „Ром Кихот” и с един от главните герои – Валери Леков, разговаря Лора ТРАЙКОВА. За клишетата, предразсъдъците и бездействието на политиците.
С премиерата на документалния филм „Ром Кихот” на режисьорките Нина Пехливанова и Петя Накова беше открито първото издание на фестивала на документалното кино Sofia Biting Docs. Организатори на амбициозния форум са познайниците ни от „Позор”, които след Близкия и Далечен Изток и късометражното кино предложиха срещи и дискусии и с документалистиката.
„Ром Кихот” ни пренася в Кюстендил, където чрез срещите с четирима колоритни герои и от по-бедната и от по-заможната част на ромската махала, навлизаме в микросвета на будещите силно противоречиви чувства наши съграждани. Принудени да живеят в две паралелни вселени, хората от махалата имат същите проблеми, с които се сблъсква средностатистическият българин, само че при тях са утежнени и от фактора етнос. Героите са момиче, което иска да се реализира като фризьорка след гимназията, и родителите й, които печелят пари на гурбет, за да я изпратят подобаващо в живота след абитуриентския й бал; хармонична двойка, в която жената е бесарабска българка и е оставила родината си – Украйна, за да свие гнездо с любимия си в ромската махала; тийнейджър, който живее в мизерия, но не иска да я замени с друго, защото „тук е роден”; журналист от БНР, поет и самодеен актьор, който мечтае за черешова градина, с която да издържа семейството си, разпиляло се заради недоимък.
Всъщност, можете да научите много за „Ром Кихот”, неговите герои и преживяванията на екипа по време на снимките от впечатляващо богатия му сайт http://romaquixote.com. А сега ви срещаме с двете му режисьорки, дебютантките Нина Пехливанова и Петя Накова.
Нина и Петя, които се откриват по време на следването си в НБУ, режисират заедно „Ром Кихот”, защото се допълват и съвместните им проекти се получават много добре. Вярват, че филмът е екипна работа, в която всеки е важен. Поставят оператора на особена позиция в създаването на успешен документален филм и не забравят героите, от които се изисква смелост да се разкрият пред непознати хора. В дебютния им филм екипът е съвсем малък, а двете са били и шофьори, и организатори и кетъринг, въобще каквото се наложи. За Нина документалното кино е по-голямо и отговорно предизвикателство от игралното, защото истината може да бъде представена по различни начини, но човек винаги влага субективното си отношение. Тя се надява да остане морален човек след всичко, което преживява и показва. Петя изпитва голямо удоволствие да преправя реалността чрез документалистиката, така че тя все пак да си остане реална действителност, макар и с по-различен нюанс.
Как ви хрумна идеята за „Ром Кихот” и защо именно тази тема избрахте за своя дебют?
Петя Накова: Преди години правих проучване за книга за живота на протестантски пастор, който вече е покойник. По времето на комунизма е бил изселен от София в Кюстендил. Там, в ромската махала, е работил като истински пионер и е направил много за хората. Когато оформих историята му, споделих с Нина, че това може да е и предварително проучване за филм. Докато мислехме как да направим филма, стигнахме до ромската махала и решихме, че чрез случващото се там можем да разкажем историята на пастора. Но по-нататък усетихме, че образът на този човек, който дори няма да се покаже на екрана, ще бъде в постоянна борба с живите, цветни роми, които вместо него може би ще представят себе си. Във филма всъщност виждате сина на пастора.
Нина Пехливанова: Три години работихме по „Ром Кихот”. Всъщност не ние избрахме този филм, а той нас. С идеята кандидатствахме в конкурса на Балканския документален център за развитие на проект. Решихме, че след като ще се представяме именно пред балканската общност, темата за ромите е много актуална. Одобриха ни и получихме 4-месечен тренинг с три модула, в рамките на който пътувахме до Истанбул и Косово. Накрая осъзнахме, че работата е сериозна, привлякла е вниманието на много хора, които ни консултираха, и нямаме право да не го осъществим. Тренингът трябваше да завърши с готов проект за кандидатстване за бюджет. След кампуса просто преведохме проекта на български, за да кандидатстваме пред Националния филмов център, и за наша радост бяхме подкрепени за дебют.
В надписите сте изброили членовете на комисията към НФЦ, която го е одобрила. Мисля, че за първи път виждам такова нещо, и се радвам на тази прозрачност, защото я смятам за необходима, особено когато държавата субсидира творци с парите на данъкоплатците.
Нина: И аз не съм го виждала, но е много важно да се избяга от анонимността. Аз много се дразня, че в един филмов екип има хора, които работят заедно, а не се познават. В игралното кино, където екипът може да е огромен, това е по-обяснимо, но в документалното, особено в български дебютен филм, хората не са повече от 10, не може да не знаеш кои са лицата до теб, зад теб.
Главният герой – Валери Леков, е логичен избор, понеже е най-интегриралият се в обществото в сравнение с останалите роми. Макар че тази ситуация е парадокс – той е български гражданин, как така ще се интегрира в родната си страна…
Петя: Бяхме по средата на снимките, имахме много заснет материал и изведнъж се оказахме без първия си главен герой. Той видя, че нашето присъствие му създава много трудности в махалата, и ни помоли да се разделим. Ние можем само да гадаем какво точно го притесни. Имаше ужасно напрежение, защото трябваше възможно най-скоро да намерим друг. С Валери се бях запознала преди няколко години. Колебаехме се дали той е подходящ. Но го избрахме, не защото е най-интегрирал се, а защото професията му на журналист може да послужи като естествен обединител на темите, на героите. Той познава всички останали герои във филма.
Нина: Първоначално филмът трябваше да се казва „Пиаца ди Рома” – центърът беше площадът. Има силен контраст между двете части на ромската махала, която е разделена от площада, но контрастът трудно може да се представи визуално. Дълго търсехме начин да го покажем, но така и не намерихме как. На площада се срещат всякакви хора, независимо от статута си в обществото. Валери е много жизнен и силен като енергия, той ни привлече към себе си. Ние много харесахме сатиричната му поема „Ром Кихот” и тъй като тя ни повлия силно, сменихме заглавието на филма.
А какво остана извън филма? Имаше ли други герои?
Петя: Не, нямаше други герои. Не искахме да скачаме от човек на човек, а да наблюдаваме достатъчно дълго едни и същи хора, така че представата ни за тях да е по-задълбочена. Искахме не героите да разказват за себе си, а събитията от живота им, които сме заснели, да го правят вместо тях. Но може би това щеше да се получи, ако бяхме снимали още една година. Иначе проучването и снимките ни отнеха година и половина.
rom6
Далила
А как подбирахте моментите, в които да отидете при тях? Чудя се как можеш да предвидиш хода на събитията, още докато правиш сценария за документален филм, който де факто се случва на момента?
Петя: Освен че главният ни герой беше друг, в първоначалния сценарий нашите очаквания какво ще се случи на останалите герои, също бяха различни. Далила искаше да кандидатства фармация. Представяхме си как тя ще дойде в София на кандидатстудентски курсове, как ще се разстрои от сериозното учене… А Светла много говореше за емигриране.
Нина: Тя имаше проблеми с това, че след брака си с Живко вече е българска гражданка и за да си ходи в Украйна, й трябва виза. Беше се настроила на силно антиадминистративна вълна. После втората бременност й повлия много положително и жизнерадостно.
Иначе бяхме в постоянен контакт с хората. Знаехме кога е терминът на Светла и бяхме инструктирали мъжа й Живко да направи клипче с фотоапарата си, когато тръгнат към болницата, защото ние едва ли ще можем да стигнем навреме. Той съвестно ни се обади, когато контракциите на Светла бяха почнали. Веднага организирахме екипа и на третата вечер бяхме в къщата им. Другите посещения бяха спонтанни.
rom3
Емо
А този младеж, най-неинтегриралият се Емо, който е симпатичен с непосредствената си посредственост, с какво спечели кастинга?
Нина: Открихме го през неговата класна. Тя е работила с Валери за местното радио и когато се запознахме, я помолихме за помощ да открием различни деца. Тя ни каза, че Емо й е любимец, защото е много буден и има интерес към нейния предмет – история. Разказа ни за проблемите на семейството и за това, че след като за родителите му училището не е ценност, няма как да стане важно и за него. А тя обикаля махалата, говори с децата, с  родителите всеки път изрядна и представителна. Другото характерно за Емо е, че той има особено чувство за достойнство. Не приема помощи, не иска нещо да му се купи, както останалите деца. Не ни е позволявал да го черпим. И както се видя, той има своите гълъби, с които споделя хляба си, и това е много красиво.
Какво беше отношението ви към ромите в началото на филма и с какво то се обогати?
Петя: Отношението ни може да бъде описано с всички хубави думички – идеализирано, много хуманно. Аз лично си казах: „Всички сме хора и няма начин да не се разбереш с човек, какъвто и да е той.” Много отворено подходихме.
Нина: Те също ни приеха гостоприемно, защото са много отворени. Ако почукаш на някоя врата и кажеш: „Гладен съм.”, ще те нахранят, колкото и да са бедни. Не знам колко българи биха направили това, защото ние може би наистина не знаем какво е глад. Ромите са по-щедри от нас. Естествено, имали сме моменти на разочарование. Времето не значи нищо за тях. А ние все пак организираме екип от София, правим уговорки, идваме специално и после се оказва, че уговорката е само в нашата глава. Докато снимахме филма, открих, че ромите плашат децата си с Лошата българка, която ще дойде да ги открадне, ако не слушат.
На премиерата бяха почти всички герои. Какви бяха реакциите им към филма?
Петя: Те го гледаха за първи път. Далила винаги се е вълнувала дали изглежда красива. Но сега остана доволна, не само от това как изглежда, но и как сме я представили.
Нина: Баща й е най-големият авторитет за нея и ние сме щастливи, че спечелихме одобрението му, защото по подразбиране имаме одобрението и на Далила. А Валери и Светла също бяха много доволни, че нещата са станали така естествено. По време на снимките сме се старали да не режисираме или манипулираме.
Какви са плановете ви за филма след премиерата?
Нина: Опитваме се усилено да го продаваме на фестивали. Дойде първата покана от Котбус от Фестивала на източноевропейското кино, където лично ще го представим на 9 ноември. Най-голямата ни мечта е „Ром Кихот” да има телевизионна дистрибуция, защото искаме да се види от повече хора и дай Боже, да стигнем до тях с посланието си. На сайта му има рубрика „Стани домакин на прожекция” и можем да го представим пред различни групи в училища, по форуми, в рамките на дискусии. Готови сме да говорим за опита ни от филма. Иначе не се чувстваме представители на ромската общност, макар доста хора да подхождат с някаква агресия към нас, защото именно това си мислят. Знаем, че сред ромите има всякакви хора, но ние искаме да се видят и прекрасните личности, които не трябва да страдат от етикета, който им е наложен.


Ту забравяме, че сме заедно, ту се сещаме


Блиц с Валери Леков

Валери Леков
Ако Вие направите документален филм за българите, как щяхме да изглеждаме ние през погледа на един ром?
Валери Леков: Винаги съм се старал, когато съм правил нещо на самодейна основа, да се преплитат в него обикновеният българин и циганинът тарикат, и обикновеният циганин и тарикатът българин.
Винаги ми е било болно, когато някой се е опитвал да си присвоява хора от българската история и да си мисли, че те са правили това или онова само за него. И не мога да разбера защо той гледа на мен като на натрапчив чужденец, който всеки момент ще го излъже, обере и убие. И който ми натяква, че ми плаща сметките, дава ми социални помощи и живея благодарение на него. Не, аз съм роден тук, както и моите родители, баби и дядовци. Никой не избира етническата си принадлежност и всеки се изгражда като личност в зависимост от обкръжаващата го среда. Това, че съм циганин, не би трябвало да ме прави екзотичен.
Не бягам от въпроса. Мислите ли, че бих губил време да представя българите като оня, който се държи така към мен и постоянно ме праща ту на Сатурн, ту в Индия, ту на майната ми, а напоследък не знам защо и в Украйна?
За разлика от него, аз познавам истинския българин – той е бил мой учител, съученик, колега, съсед, той е делил с мен добро и зло, с него си помагаме, той ми е подавал ръка, когато съм падал, и обратното. С него сме изживявали страхотни мигове, спорим по различни теми и въпроси и продължаваме да живеем заедно, без да ми напомня, че съм по-мургав от него… Той е моят приятел. И ще бъде героят в моя филм.
Какви са клишетата за българите в отношението на ромите към тях?
Сложете огледало пред всички клишета на българите към циганите и гледайте сеир. А иначе циганинът има респект към българина. В една махала може да има много умен и учен циганин, но когато се появи българин, макар и простоват, циганите биха повярвали на него. И единодушно биха си го избрали за водач. Или както разговарят две мои героини:
Щом си учена кажи,
Но, моля те, не ме лъжи –
българите като влязат в Европа
ние как ще оцелеем?
Тук сами ще пощуреем.
Кой тогава ще ни управлява?
Кой социални помощи ще дава?
Мен от тези мисли много ме боли…..

Не страдай, ами на Бог се моли.
И нали сега ни интегрират –
по временната заетост работа ни намират.
Кажи ми сестро – какво е тая интеграция?
Интеграция ли? Ами… лидери от нашата нация
да станат учени, експерти в министерства, депутати,
да взимат добри хонорари и големи заплати.
Да правят фондации и да пишат проекти за нас,
а на избори да продават ромския глас.
Но същото го правят и българите, когато се появи чужденец. Не вярваме на собствените си хора и винаги разчитаме, че някой отвън ще дойде и ще ни оправи бакиите.
Какво най-много ни пречи – и на българите, и на ромите – да съберем двата си свята и да живеем, без да се делим на един или друг етнос, една или друга култура?
Валери: Действията и бездействието на политици и институции пречат изключително много. Политиците не само успяха да ни разделят по етноси и групички, но и да разкъсат на парченца българската общност. Те не позволяват да има истинско гражданско общество. И когато народът ни е разединен, беден, безработен, зависим от банки, носещ на плещите си монополистите водо- и енергоразпределители, той трябва да реагира. Тогава се появяват „назначените” с поредна сензация от рода на „циганка роди на 12 години” или „циганин уби баба за 12 лева”. И отрицателната енергия на обикновения българин се насочва не към невинната родилка, виновния оплодител или убиеца, а към циганите като цяло. Защо в правова, демократична и европейска държава се позволява дете да ражда дете? Къде са институциите за закрила на детето, полицията, прокуратурата, съдът? Накрая излизат близките на родилката и оплодителя и споделят щастливи пред медиите, че децата се обичат и това ни било в традицията. А законите в страната казват, че това е педофилия. Тогава защо няма наказани?
А за културата, към която бих добавил и изкуството, а защо не и спорта – нима българските цигани не са дали своята дан за запазването им? Не бива да се забравя, че циганки са първите тъкачки в текстилната фабрика в Сливен след Освобождението. За да не бъда голословен, ето част от имената – стиховете на Усин Керим и Сали Ибрахим, музиката на Ибро Лолов и Ибряма, успехите на ринга на Серафим Тодоров…
Ние от векове живеем заедно на това райско кътче на Балканите. Не само българи и роми, но и много други етноси. Ту забравяме, че сме заедно, ту се сещаме и така протича животът ни. Не се обичаме всички, но не сме и длъжни – важно е да се зачитаме и уважаваме взаимно.
Не знам дали ме разбрахте – отговарям ту като циганин, ту като българин. Какво да правя, това ми е орисията!


http://kultura.bg/web/%D0%B7%D0%B0-%D1%80%D0%BE%D0%BC-%D0%BA%D0%B8%D1%85%D0%BE%D1%82/

Няма коментари: