Бараковският комунизъм

В началото на миналия век индустриалецът Иван Балабанов създава идеалната държава за семейството и работниците си

Имало ли е комунизъм в България? Абе, имало е наченки, ама не може да се каже със сигурност комунизъм ли беше или развит социализъм, отговарят уклончиво едни. Имаше до 10 ноември 1989 година, уверено твърдят втори. Не, никога не е имало, категорични са трети. И все пак е имало… Но само в село Бараково.

То се намира между Кочериново и Благоевград. След Руско-турската война селският дървен мост над река Рилска е бил граничен пункт между Княжество България и останалата под турска протекция част на страната. Тук през 1903 година е построена дъскорезна фабрика от Тодор Балабанов, която след това поема и развива синът му Иван. Стотици хора от околността идват да търсят поминък. Работа вече има и за местните селяни. Сред тях са майката и бащата на 65-годишният Иван Панайотов. В знак на признателност към работодателите на родителите си той и брат му Методи са превърнали в музей “Иван Балабанов” етаж от къщата си.
Още с влизането в двора веднага се набива на очи изрисуваната вътрешна страна на цялата тухлена ограда. Темата на творбата е дървото на живота, обяснява бай Иван и допълва: "Рисуваха го студенти. Всеки от тях според фантазията си нарисува отделна секция. След това идваха професорите и ги оценяваха. Дървото се изразява с птици, с грозде, с лози, с кентаври… Ето това там е денят и нощта. Изобразени са като човешко лице, но едната му част изобразява слънцето, другата – луната”.
В двора има и каменна чешма с корито, строена от Балабанов през 1940 година. “Успяхме да я спасим от унищожение, като я пренесохме тук. А тая дървена стълба е на 100 години. Тя е от старата фабрична болница и я купихме за 30 лева от бандитите. Монтирахме я тук и сега по нея стигаме до музея на втория етаж. А ето това пък е от едно съоръжение, което беше произведение на архитектурно изкуство. За съжаление успяхме да спасим само тази част от прозореца. Тука се сушеше картона и хартията, разказва Иван Панайотов, докато изкачваме стълбището. Експонатите в музея са събирани 30-40 години. Някои от снимките и други неща ги набавили след демокрацията, защото преди това е било табу да се говори за фамилията, камо ли да се търсят техни снимки.
Обиколката на музея започва с фотографиите на Тодор и Иван Балабанови и техните съпруги. Построена през далечната 1903 година от Тодор Балабанов и след това управлявана от сина му Иван фабриката е подсигурявала работа през годините на между 500 и 1000 човека. Построили са жилища за бекяри и семействата им. Работниците не плащали наем за тях, нито ток, вода, медицински услуги, лекарства. Безплатно им подсигурявали дърва и въглища за зимата. Получавали специални фабрични монети с номинал от 5, 10, 20 и 50 лева, с които пазарували в магазините на собственика. Фабриката разполагала със собствена електроцентрала, железница, болница, пожарна команда, училище, детска градина, старчески дом, кино и казино.
“Не само нашите родители, а всички хора, живеещи тук, казваха, че комунизмът беше при чорбаджията Иван Балабанов, а не по време на така наречения комунистически строй. Ние от началото започнахме с книги – купувахме ги и ги четяхме. Тука през 20-те и 30-те години са дошли белогвардейци. Той ги е довел, около 300 души. Те били културни хора, дворяни, генерали, доктори, полковници, писатели… Имаме на Толстой от рода му тука човек. Сега издирваме да разберем какъв е тоя Толстой… Те са дошли да работят в завода. И вкарват културата, която носят със себе си, у нас. Насаждат я на нас. И тук е имало театър, кино, оркестри – духов и симфоничен, с музиканти около 40 човека. По-късно ние запазихме част от това. Самият аз свиря на три инструмента – саксофон, кларнет и флейта”, разказва съименникът на чорбаджията, който е запален и по дърворезбата. Негови произведения са участвали и печелили награди от национални прегледи.
През 1962 година, когато фабриката вече не била на семейство Балабанови, бай Иван започнал да работи в нея като стругар. Част от по-възрастните му колеги, работници още от онова време, често говорели помежду си за бараковския комунизъм и благославяли старите собственици.
На една от фотографиите е запечатана част от красивия парк. Научавам, че за него се е грижил бившият белогвардейски генерал Пшеничкин, който не се хвалел с генералския си чин и не се срамувал от работата си.
Стигаме до документ на тогавашната Българска горска индустрия, в който пише, че през 1903 година парната дъскорезна фабрика е “модерна и най-голема инсталация на Балканите”. Тя първо била дъскорезница, по-късно се разширява и става мукавена фабрика, а след това книжна.
В музея са запазени част от духовите инструменти и цигулки на оркестрите – все още годни за употреба, униформата на шефа на пожарната, пишеща машина, ученически чинове и чанти от 19 век, голямо дървено сметало, различни видове изделия от хартия, произвеждани във фабриката, счетоводни книги от 1934 година, медицинска книга, в която се записвали болните и сумите на безплатните лекарства за тях и семействата им, интересни фотографии, на една от които сред своите колеги работници е и поетът Никола Вапцаров.
Интерес представлява и макетът на самата книжна машина. “На разстояние от 100 метра от каша излиза хартията. След това минава на гладачка, ето това е гладачката. И едва тогава се реже на различни формати – за вестници, за тетрадки, за тефтери. Ето я резачката”, показва технологията на производството моят гид.
Освен всичко това в музея се съхранява стогодишно менгеме и кутел на над двеста години. Какво е кутел? Малък орехов съд. Вместо да се мели житото се поставя в съдината и с камък се чука, докато зърното стане на каша.
Влизаме в друга стая, която е превърната в минимузей на спорта. Оказа се, че братът на бай Иван е бивш баскетболист. Тук наред със снимки, грамоти, купи и медали на различни български спортисти е и един исторически велосипед. “Една сутрин чувам по радиото обява, че се продава велосипед, участвал в олимпийски игри. Отидох на посочения адрес и се оказа колелото на Веселин Темков, с което той участва през 1952 година на олимпиадата в Хелзинки. Купих го за 50 лева”, разказва домакинът.
Излизаме на малкия балкон. Срещу къщата на Панайотови се простира бившето имение на Балабанови, оградено с бетонова ограда. Гледката е недостроени соцпанелни сгради и пустош. “А по времето на чорбаджията и до1970 година даже това беше един от красивите паркове в района. Ето там имаше открита сцена, на която се изнасяха концерти и се играеха леки театрални постановки, спомня си бай Иван. Беше много красиво. Имаше кестени, борове, тополи, алеи. Сега е пустош и трънаци. А онзи бункер, където го виждате, циментовия, само той е останал оттогава. В него се събираше водата която пиехме – чиста, кристална, рилска вода.”
Какво се е случило с чорбаджията след войната, чия собственост е сега теренът на фабриката, питам на тръгване.
“След 9 септември Иван Балабанов става министър на индустрията. Един ден негов близък приятел му казва: “Слушай, използват те, докато им свършиш работата. След това те чака смъртна присъда”. Той тогава взима дъщеря си Бистра и напуска страната. Бистра говори 13 езика, обикаляла света, но навсякъде се чувствала чужда. "Доколкото знам сега за собствеността на имението се водят дела между наследниците на Балабанов и държавата. Ама как е купувано, как е продавано, чие е - много мърлява е работата”, разказва водачът ми. Иван Балабанов, капиталистът, изградил комунизма в Бараково, умира през 1969 година в Италия.

вестник "Новинар", 09.09.2009 г.

Обществото на “сбиротока”

Луд ли е отец Иван от Нови хан?

Село Нови хан е на десетина километра от столицата, скътано от лявата страна на автомагистрала “Тракия” по посока Пловдив. Преди три години за първи път го посетих. Трябваше да открия отец Иван, който е дал подслон на много хора.

Когато влязох в селото, спрях да попитам как да стигна до манастира “Света Троица”. “След моста, първата пряка вляво", упъти ме млад мъж. По-нататък пак спрях и попитах възрастна жена какви хора живеят в дома за сираци “Свети Николай” към манастира, основан и поддържан от отец Иван. “Сбироток! Навъртел ги тука, насъбрал ги...”, беше отговорът. Реших повече да не питам никого и продължих към манастира.
Там се запознах с отец Иван, подслонил в дома 120 бездомни и сираци от цялата страна.
“Дома за сираци го построих през 1988 година. Изграден е с помощи и дарения от християни и мюсюлмани. И до днес го издържам благодарение на милосърдието на добри хора. И въпреки че е дом за сираци, през годините тук намират подслон и храна всякакви хора - българи, турци, цигани, етиопци, грузинци... Сега пък имам и една африканка от Гана… И всички живеят задружно, в мир и разбирателство. Без да се делят по етнос и религия. Намират общ език”, разказва отецът. Споделя също, че към манастира има земеделски земи. Развъждат и добитък за мляко на малките и за месо.
Част от живеещите в дома, които нямат работа, работят в стопанството. Други се трудят в магерницата като готвачи и помощен персонал. Трети се грижат за малките деца, чиито родители работят. Тук всеки прави нещо полезно както за себе си, така и за всички. Най-безгрижни обаче са децата. В двора не спират игрите и детският глъч. Отец Иван се е погрижил да имат играчки и е забранил да се пуши в района на манастира. “Да не гледат малките и да не се учат”, доверява едно от по-големите деца.
За разлика от малките различни и тъжни са съдбите на всеки един от възрастните обитатели на дома - едни са кръгли сираци, други изоставени деца, хора без дом, жертви на измами, скитници. Свързва ги това, че никой от тях не притежава нищо – всеки идва тук само с дрехите на гърба си.
Запознах се с Тодор, момчето останало без родители след злополука, с Мирослава и с част от 11-те й братя и сестри, с нерадостната съдба на Димитричка и неизлечимата болест на по-малкото от двете й деца, с красивата и усмихната Ива и палавия й син Иван. С жена на средна възраст, измамена от жилищната мафия и останала без дом. И с още много хора с нещастни съдби от така наречения сбироток.
След време пак ходих в манастира - на сватбата на Тошо и Мирослава – първата сватба в дома. Лично отец Иван ги венча, а кумове станаха колеги от БНР. Имаше гости, шаферки, торти, подаръци. Виха се хора в двора на манастира, всички бяха с приповдигнато настроение. А виновниците за тържеството никога не вярвали, че един ден ще бъдат булка и младоженец. Сияещата от щастие Мирослава се разплака, когато за първи път видя булчинската си рокля. “Когато дядо поп разбра, че ще се женим с Тодор, се обади на една жена. И тя ми купи роклята, чантата и обувките”, разказва Мирослава.
А отец Иван се усмихваше под мустак и се наслаждаваше на радостта на младите. Неговата дълга ръка се грижи за всичко тук – от подсигуряването на подслон и храна, през намирането на работа до училището на децата и организирането на разнообразен живот за голямото му семейство.
Сега Тошо и Мирослава се радват на дъщеричка. Той работи към стопанството на манастира, участва в строителството на новите постройки в двора и е дясна ръка на отеца. Цялото му детство е преминало в домове за сираци. “На такива като мен хората гледат или със съжаление или като на престъпници. И в двата случая те пренебрегват и бягат далече от теб. Затова тук при отец Иван се чувствам пълноценен и потребен”, споделя младият мъж. Мирослава пък работи в кухнята на ведомствен стол. Докато двамата с Тодор са на работа, грижите за детето им поемат двете по-малки сестри на майката.
“Добро семейство си изградиха. Тук се срещнаха, ожениха се, роди им се дете, работят и продължават да живеят в манастира. Тук е техният дом и са щастливи”, казва отчето за младото семейство.
При последното посещение разбрах, че Ива също е изградила семейство - оженила се за единия от братята на Мирослава. Димитричка пък я няма вече тук – не знаят къде е отишла и какво е станало с децата й. Няма я и жената, излъгана от жилищната мафия. Но пък в дома има нови квартиранти – майка с момиче в седми клас и още една майка с пет деца. Първата бършеше в двора голям хладилник, а дъщеря й Нона се навърташе около нея. “Естествено, щом съм тук, значи няма къде да отида. Иначе съм от Бургас. Но моля ви, нека да не споделям за проблемите си. За мен е важно, че отецът ни приюти и Нона ходи тук на училище”.
Росица пък е самотна майка. Най-голямото и дете е на 12 години, а най-малкото на три. Тук е от февруари. Разговаряме, докато тя почиства голямата маса в двора, където допреди малко са обядвали децата от дома.
Допреди три години е живеела при баба си в столичния квартал “Люлин”. Но когато старата жена починала, се разбрало, че жилището е предписано на снахата и Росица трябва да се изнесе. “Ами живеех по квартири, на свободен наем. Иначе имам картотека за настаняване в общинско жилище като крайно нуждаеща се от 2001 година. През 2004-а от общината обещаха, че ще ми дадат, след това казаха, че трябва да чакам още 10 години и аз спрях да се разправям. Но от миналата година вече не можех да плащам свободен наем, нямаше накъде и пак подадох молба за жилище. Междувременно една позната ме насочи към отец Иван. Изкарах късмет, че имаше една свободна стая и той ме прие с децата”.
Появява се и отец Иван с новината, че следващата неделя всички заминават на море. Как така всички на море, недоумявам. “Старая се да не ги лишавам от нищо. Който работи - взема отпуск, децата са ваканция, лято е и отиваме на морето. Как? Ами виждаш ли тези каравани отвън? Всички са дарени от добри хора. Отремонтирахме ги, стегнахме ги и сега ще пътуваме с тях. Имаме палатки и една голяма брезентова шатра. За мястото, където ще отседнем, няма да плащаме. Храната съм я осигурил, сега само договарям пари за горивото и сме готови. Миналата година на морето ни докараха един камион с дини. Чудехме се как ще ги изядем, че и на други раздавахме”, смее се отчето. “Дедо, гушни ме!”, прекъсва ни две-тригодишно хлапе. “Тоя пък, адаша, не ми оставя дирята. Все по мене ходи, като съм тука”, продължава да се усмихва свещеникът и взема на ръце малкия Иван. – “Айде, дедо че те подържи малко и че бега, че има работа”.
Пожелавам приятно пътуване към морето и незабравимо прекарване на отец Иван и си тръгвам. По пътя към големия град се сетих за жената, нарекла тези хора сбироток, нещо като сбирщина. Обидна дума. А тя се оказа истинска. Защото там, в дома на отеца, живеят сбор от различни хора. И не се делят на такива и онакива, защото просто няма какво да делят, а в името на своето добруване намират общ език. Пренебрегнати от обществото, те изграждат свое собствено общество. Луд за връзване ли е отец Иван или е просто обикновен човек, които помага на ближния си? И кое е по-истинското общество – това, в което живеем ние - имащите дом, близки, които ни помагат, съчувстват и насърчават, които все пак свързваме двата края, но сме озлобени, недоволни, ненавиждащи се един друг? Или това на “сбиротока”, които нямат нищо, пренебрегвани и дискриминирани от повечето хора, незабележими за нас, ударени жестоко от съдбата, носещи стоически болката си?

вестник "Новинар", 24.08.2009 г.

Винаги, когато се завръщам у дома, плача

Изповед на една българка, работеща 16 години в Гърция

Курортното гръцко селце Ханьоти се намира на първия ръкав на Халкидическия полуостров, на около 100 километра от Солун. През зимата тук живеят стотина местни, но през летния сезон, който започва през май и завършва през октомври, е пълно с почиващи - руснаци, украинци, сърби, германци, англичани и какви ли не още. За разлика от нашето Черноморие обаче, тук за чужденците е доста по-спокойно – няма магистрални обири, ченч измамници, няма крадци, няма мутри и менте таксиджии. Никой не идва да те рекетира на плажа за място, чадър или шезлонг. Гръцките власти знаят как да накарат чуждите туристи да дойдат и да оставят парите си тук и следващата година. Цените на хотелите през активния период тръгват от 50 евро нагоре. За сметка на това, ако не се храните в заведение, а си купувате храна от супермаркетите, ви излиза колкото в България.

Тук няма огромни хотели. Най-големите са на 4-5 етажа. Повечето са малки, красиви семейни хотелчета. А съчетанието между природата и създаденото от човешка ръка със сигурност ще ви накара да се върнете отново.

Обслужващият персонал в хотелите се състои предимно от българки. За предпочитане са жени, които разбират и говорят гръцки, но когато липсват такива, наемат и начинаещи.

В разгара на летния туристически сезон се озовах в малкото селце. Когато пообиколих насам-натам, останах с усещането, че се намирам в България – отвсякъде се чуваше българска реч. Привечер, когато завърши работния ден, българките си ходят на гости, срещат се, пият кафе, говорят, споделят. За една жена обаче няма работно време, няма почивка и е постоянно на работното си място в един хотел. Там работи, там живее. Откривам я на рецепцията на хотела. Блага работа, си казах. Но се оказа, че греша.

“По принцип съм камериерка, но бих казала, че правя всичко – усмихнато отговаря тя и доуточнява – грижа се за хигиената, за поддръжката на стаите, боядисване на всичко тук, стоя на рецепцията, посрещам и изпращам гостите и се грижа те да се чувстват добре. Все нещо правя и постоянно съм ангажирана. Иначе тук ме довя вятърът на промяната – просто финансово не можах да се справя с проблемите, които имах в България. И дойдох в Гърция през 1994 година.”

Така се запознах с винаги усмихнатата и готова да помогне на всеки в нужда Марияна Сиракова. Тя е от Асеновград, но вече 16 години живее и работи в Гърция.

Както повечето българи през онези години, и Марияна била принудена да пресече граничната бразда пеш през планината в района на Гоце Делчев. Били общо седем човека. За целта тя плаща на водача на групата, когото не познава, 400 долара. “Дойдох, без да знам език. Не знаех къде съм и за къде съм тръгнала. Ходихме цяла нощ. Откъде сме минали, въобще не знам. По пътя ми се скъсаха обувките и по чорапи стигнах до някаква изоставена сграда в гората. След това разбрах, че служи за пребиваване на такива пристигащи от България като мен. Там отпочинахме, измихме се, преоблякохме се и едни хванаха пътя за Атина, други за Солун, трети за някъде другаде.”

И тя поела към Атина. Там започнала трудовата й кариера в Гърция. Първо й намерили работа като домашна помощничка и изкарала три месеца. След това, като научила малко езика, някогашната техноложка на дамско облекло и бивша студентка в МЕИ в Пловдив, със специалност компютърен програмист, сама си търсила и намирала работа – в къща, като гледачка на деца или възрастни хора, в ресторанти, хотели и какво ли не. Само в селското стопанство не е работила никога. И така останала четири години. Решила да се върне в България. Качила се на автобуса и се прибрала с пет хиляди долара в джоба. Но не случила на късмет. “Никога няма да забравя първото си завръщане - беше петък, 8 ноември 1998 година. След четиригодишен труд и лишения успях да събера пет хиляди долара. Един долар тогава се обменяше за около хиляда и осемстотин лева. В понеделник, само два дни след като си дойдох, курса падна на 1300 лева за долар. Оттам ми дойде първата загуба. И петте хиляди се превърнаха в три, а след това и в по-малко.”

Престоят в България не продължил дълго. Опитала да свикне с живота тук - не успяла. Успяла обаче да се разведе със съпруга си. “Винаги съм смятала, че един мъж, за да бъде мъжът в семейството, трябва да носи отговорност за това. А щом се наложи аз да тръгна пеш за чужбина, просто не си струва да живея с него. Но никога не съм го обиждала – той е бащата на децата ми”. Марияна има две дъщери. Голямата Петя е омъжена и живее в Асеновград. Малката Варвара, която вече е на 26 години, живее в Солун. Учи задочно в Македонския университет, а в свободното си време работи, за да се издържа. Освен това плаща наема за жилището, в което живее и таксата на учебното заведение.

И така след някой и друг месец в България, Марияна поела пътя към Кипър. Там прекарва три години и половина. “Разстоянието е много голямо. Тази далечина от България е убиваща – продължава Марияна, като набляга на последната дума. – Колкото и да съм навън, все съм си мислила за България. Винаги, когато се завръщам плача. Винаги! Много съм българка.” Въпреки веселия тон, с който говори, очите й се напълниха със сълзи.

Прибира се от Кипър за сватбата на дъщеря си Петя и след това се връща отново по гръцките земи. Точно заради близостта до България е предпочела да живее и работи тук, около Солун. Много повече прилича на българското, отколкото надолу към южната част. Подава необходимите документи пред гръцките власти и успява да се легализира. Доста пари е дала, за да придобие всички права на законно пребиваваща тук. Плаща си необходимите осигуровки и работи спокойно. Не си струва сега, след като е вложила толкова пари, да зареже всичко и да зацепи към България. “Е, остават ми още единайсет години до пенсия, но ако съм жива и здрава, ще ги избутам. Пък след това ще получавам гръцката пенсия в България” – през смях подрежда бъдещето си Марияна. След пет години ще има право на жилищен кредит, от който смята да се възползва. Не се знае, може Варвара да реши да остане в Гърция след ученето и майката мисли дъщерята да има собствен дом.

С честността и трудолюбието си става незаменим помощник на собствениците на хотела и се чувства като част от тях, част от самия хотел. Но доволна ли е, че живее и работи в чужбина? “Не, не. Родината не се заменя с нищо. Оставих дом, деца, внучка, майка, сестра, племеннички. Всичко ми е там. Винаги, когато имам възможност, си ходя до вкъщи. Това усещане, да си у дома, не се заменя с нищо.”

Най-хубавите години от живота на 49-годишната Марияна преминават под знака на гурбета в Гърция – работа, работа и пак работа. Изпитва удоволствие, когато помогне с каквото може на някоя новодошла. Защото знае, че повечето идват по неволя, принудени от обстоятелствата в България да припечелят някой лев и да закърпят някоя дупка в бюджета си.

В това време към нас приближава и собственичката на хотела. Поздравяваме се взаимно с традиционното “Калимера”. Марияна обяснява, че съм журналист от България и ще пиша за българите тук. Тогава, нека напише във вестника, че продавам хотела – весело подхвърля кирията и казва на Марияна да посрещне група от нови туристи. Ставайки, Марияна споделя, че госпожата е работила 25 години в САЩ, прибрала се в Гърция и инвестирала в хотела. И след още две десетилетия като хотелиер гъркинята желае да продаде хотела и да поживее като хората.

“И аз смятам някога да се прибера в родината си. Имам си жилище, имам си дом, така че няма да ми е трудно да се върна. Но това ще стане след цели 11 години. И тогава, и аз като шефката ще се опитам да поживея. Хайде довиждане и поздрави на България” – завършва Марияна и с усмивка се отправя към входа да посрещне и настани поредните гости.

Излязох навън - горещо и няма жива душа по улиците. Наближава два часа следобед. Летуващите са на плажа или в хотелските стаи с включени климатици. Заведенията са празни. Така е до залез слънце, когато живота в селото започва отново и купоните продължават до сутринта.

01-02 август 2009, вестник "НОВИНАР"

Българите сте хубав народ, но…

Историята на семейство Марцанидис, живяло 35 години в страната ни

В малкото китно гръцко селце Ханьоти разбрах, че живее гръцко семейство, което дълги години е живяло в България. Проявих интерес към тях и един слънчев предиобяд минах покрай къщата им. Те седяха отвън на терасата. В Гърция, когато се срещат хора, независимо дали се познават или не, се поздравяват. Поздравих с “Калимера”. А след това на български попитах как са. Като разбраха, че съм от България, кирия Василики и кириос Минас искрено се зарадваха. Излязоха до портата, поканиха ме при тях, сложиха на масата сладки и натурален сок. Така се запознах със семейство Марцанидис.

Въпреки дългите години, откакто са напуснали България, разговаряха на добър български език. В къщата в Ханьоти живеят през горещите летни месеци, а останалото време на годината прекарват в Солун, където имат друго жилище. Семейството е живяло над 35 години в страната ни – от 1948 до 1984 г. След това се завръщат в родната си Гърция, но когато могат, отскачат до България, където имат роднини и много приятели.

Интересуваха се какво става сега у нас, подобрил ли се е начинът на живот на хората, какво ново в политиката след влизането ни в ЕС. Аз пък се интересувах от преживените им години в страната ни.

“Ако искате да говоря за България, много неща мога да кажа. Защото дълги години съм живяла там и мога да говоря само хубави работи. Най-хубавите ни години прекарахме там, във втората ни родина, в България” – започна разказа си кирия Василики.

Тя идва в страната ни още като дете. Родителите й били участници в гръцката съпротива и се наложило нея и още стотици други деца да ги преведат през границата в България, за да се запази животът им.

“В началото, когато България ни прие в нейните прегръдки, беше много трудно. Ние бяхме само деца по различните пансиони, без родители, без близки, без никого.

Измъчени, изтормозени от гражданската война в Гърция, изпъдени от собствената ни родина. България въпреки трудностите си след войната ни прие като нейни деца. Успя да ни помогне, успя да ни направи хора, успя да ни изучи. Най-хубавите ми години са преминали там – детството и младостта. А те никога не се забравят” – развълнувано се връща в спомените си възрастната гъркиня.

След пристигането в страната ни малката тогава Васа минава през детски пансион в Ботевград, а след това я пращат в Габрово. Минас пък е един от най-младите участниците в гръцкото съпротивително движение, което се развило след Втората световна война. Тогава всички острови били превърнати в места за заточение, спомня си той. “Само на остров Макронис бяха заточени 30 000 човека. Елитът на обществото – писатели, артисти, поети, бяха пратени в тези лагери. Дори и големият Микис Теодоракис. Всички затвори в Гърция тогава бяха препълнени.” Но въпреки всичко гърците никога не спирали да пият узо, да танцуват сиртаки и да пеят своите песни.

Та Минас идва в България след разгрома на движението през 1949 година. Минава границата при Кулата, предава оръжието си на българските власти и стига пеш до село Марикостиново. Оттам с товарен влак го пращат в Берковица.

"Като дойдохме, първо ни очистиха от въшките. Закарахме в България милиони въшки – смее се той. – След кратък престой в Берковица ме пратиха в София, където започнах работа в една предачна фабрика. Мина една година и отидох в Габрово, където останах до 1970 година. И след това отново в София."

Там, в Габрово, се запознава с вече гимназистката Василики.

“Той нямаше къде да ходи почивните дни и идваше в пансиона. Така дойде един-два пъти и стана връзката. След като завърших гимназия, отидох в София студентка, но продължихме връзката си и след това се оженихме. Имаме сега една дъщеря и един внук. Дъщерята завърши медицина в България и работи като лекар тук, в Гърция” – продължава Василики.

Тя е завършила Априловската гимназия и преди година е идвала в Габрово, за да честват 50-годишнината от завършването на випуска им. След толкова минали години бившите съученици се питали взаимно ти кой си, ти коя си, ти на кой чин седеше… Въпреки това срещата била приятна и топла. Имат много приятели българи – и от детските години, и от университета, и бивши колеги от работата. Винаги, когато идват в България, се срещат - да се видят и поговорят. Имат и приятели българи, които живеят в Австралия и Германия, но и с тях поддържат контакт и често се търсят по телефона. Болно им обаче, когато идват в страната ни, да виждат пусти и празни заводи, в които са работили хиляди хора.

“Тежко ни е на нас да гледаме това. В завод “Електроника” до нас работеха две хиляди човeка, а сега стои само голата сграда. Когато минаваме покрай Радомир, завод "Червена могила", в който са вложени два милиарда и половина, да бездейства така. Такова капиталовложение Гърция не е имала в цялата си история.

И днес да гледаш стари приятели, които са били нещо в обществения живот, сега да не могат да си плащат парното и тока. И да се редят на опашки, където сиренето е по-евтино с няколко стотинки... Това много ни боли. А българите сте като нас – добър и хубав народ, но нямате развито гражданско общество. Не попадате и на добри управници. Всеки гледа сам себе си да оправи, пък останалите...” – недовършва мисълта си барба (чичо) Минас.

Заговорихме и за разликите между гърците и българите. И стигнахме до извода, че много повече са приликите – и по начин на живот, на приятелство, и нравите, и празниците... Наближава два часа следобед. За старите хора е време за почивка. Докато ставаме от масата, барба Минас пожелава повече самочувствие на българите, вяра в собствените им сили и да не се огъват. А кирия Василики за пореден път изказа благодарност към втората си родина за положените грижи към нея. Разделяме се със семейство Марцанидис с уговорката, когато дойда пак, да се видим. “Аде, кало таксиди (на добър път) и… много поздрави на България” – заръчаха възрастните хора.

вестник "Новинар", 25-26 юли 2007 г.

МЕЧТИ

на Н.

Мечти ли?
Да, те са хубаво нещо.
Родила съм се хубава
и мургава на село
от майка ромка
и татко ром.
И баща ми посветил се на благородно дело
- децата му да имат дом.
Заделял от свойта заплата
и къща изградил - на цели два ката.
Мечтаели с мама да се омъжа,
дом да въртя,
деца да родя,
съпруга си да не лъжа.

И аз раснах, пораснах
и…
по театъра се захласнах.
Мечтая актриса да стана,
а те ми казват гората да хвана.
Че де се е чуло видяло
циганка на сцена да играе
Ибсеновата Нора,
Жулиета,
Жана д Арк,
Дездемона.
Кого ще впечатли, кого ще смае?
По добре да отиде да работи
или пък в къщи да чисти,
да шета,
да пере,
да готви.

Все пак студентка съм трета година
и половината някак си мина.
Но… пари вече за таксата няма.
Гледам във къщи -
тормози се мама,
татко се мръщи.
Виновна се чувствам,
че уча това нещо.
И безсилна ръцете си кърша,
и на Бога се моля горещо,
да изкарам до край,
да завърша.
За да мога в театъра – Божия храм,
когато изляза на вълшебната сцена,
от любовта си на хората да дам.
Във филми да бъда Дулсинея,
хубавата Елена,
защо не Есмералда,
Пенелопа…
Не, не искам и няма да се предавам.
Всичко ще направя,
ще отида до ада и рая,
но ще стигна до края.
Имам приятели,
вярвам във Бога…
Знам, искам и мога!

Мечти ли? Да, те са хубаво нещо.
И аз имам своята малка мечта –
актриса да бъда мечтая горещо.
И въпреки, че съм родена
от майка ромка и баща ром,
твърдо вярвам -
театъра ще стане мой втори дом.

Баба Тодорка - последният жив модел на Майстора

Художнико ми плащаше по 2 лева на час

Баба Тодорка показва календар с картини на Майстора

Село Невестино се намира между Кюстендил и Дупница.
Негова гордост е Кадин мост, изграден над река Струма през 1474 година, който свързва двете части на селото. Другата гордост на селото е баба Тодорка - последният останал жив модел на Владимир Димитров-Майстора. Тя е позирала за едни от най-известните му картини - “Момиче с грозде” и “Момиче със слънчогледи”.

“Ей оттука, надолу по главната улица. Като стигнеш до поликлиниката, питай за нея - всички я познават” – упътва ме служителка от общината.
Стигам до медицинския пункт, но няма кого да попитам. Забелязвам млад мустакат мъж, който шета в един двор.

- Добър ден. Къде живее баба Тодорка? – питам.
- Ето ти я баба ти Тодорка, тука до мене е – усмихнато отговаря той.

Влизам в двора и внукът на бабата - Кирчо, свикнал с идването на всякакви хора по всяко време, любезно предлага:
– Айде, влезнете вътре и си подумайте на спокойствие.
- Заповедай, заповедай – кани ме с усмивка и бабата. - Тука при мене са идвали много - и от радиото, и от телевизията... Ама, ако сега искаш да ме снимаш, немой – не съм вече за снимане.
Още непрекрачили прага на кухнята тя показва фотокопие от картината “Момиче със слънчогледи” в рамка на стената и въодушевено подхваща:
- А познай сега кой е това, а? Яз съм, на осемнайсе години. А сега съм на 83 години. Тодорка Григорова Тачева се казвам по паспорт и съм от първите модели на Майсторо. Родом съм от село Шишковци, ама тука съм женена. Бех момиче на 18 години, кога започна да ме рисува Художнико. Абе, чедо, не знам защо избра мен да рисува. Не бех много убава, ама как ме е харесал – не знам. От началото не исках да му позирам. Требеше да седим, без да мърдам, с часове. А бех лудетина, палава бех, не можех да седим на едно место и да гледам у една точка. Затова отначало и не исках. Аз му викам – “Остави ме мене. Рисувай моите приятелки”. “Е, може да не искам – вика, – я тебе те харесвам”. Не искаше да рисува всеки, а си подбираше моделите по негов си начин. Много убаво свиреше на тамбура и пееше, а ние с приятелките ми танцувахме... Абе, убави години беха – с усмивка си спомня младините бабата.
Въпреки своите 83 лета изглежда добре - жизнена и разговорлива. Излиза от кухнята и след малко се връща с ябълки – да почерпи. Интересувам се що за човек е бил Майстора.
- Чедо, какво да ти кажем за Художнико, редко се ражда такъв човек като него - много добър и много умен, много съзнателен. Обичаше бедните, уважаваше ги и все им викаше – да работите, да се трудите и им даваше пари. Ама мразеше пияниците и айманите... Като ме рисуваше, ние си разговаряхме с него, ама ми казваше повече да траем. “Тука че гледаш” – викаше он и все у пръстите му гледах. Много съм доволна от него. Плащаше ни по два лева на час, а това беха много пари. С два лева можеше да купим две-три кила сирене и да ядеме цела седмица. И една кутия шоколадови бонбони донесе, а тогава немаше нигде такива бонбони.
Най-хубавата му рисунка е на моята братовчедка Дафинка. Така ръцете рекла у скуто, ония пръсти дълги... Ама умре млада... Художнико направи една рисунка и остави на родителите й за спомен.
Имахме ние крави, и овци гледахме и мама правеше много мътеница. Ама той не обичаше у хора да яде. Един ден му викам: "Мама е била мътеница, направила е и качамак. Ела у нас да ядеме".
А он качамак много обичаше. И мама направи всичко с масло, всичко убаво и като седнахме да ядем, Художнико вика: “Само при тебе съм ял, никаде на друго место. Не обичам да досаждам на хората, сега е скъп живото.”
- Имаше ли семейство Майстора?
- Той имаше сестра и майка. Сестра му не съм я виждала, ама майка му я виждах, с нея говорих и с нея имах и снимка, ама къде е – не знам да ти кажем. Художнико обичаше рисунките, правеше хубави рисунки с блажни бои, продаваше картини, взимаше си пари. Богат си беше обаче, на никого не се е изказал, дека има пари, дека е богат. А продаваше по Америка, по Англия, по другите страни и държави. На мен ми казваше: “Тука нема такви платна. Откачи-закачи дадем картина, земем платна, земем бои. Нарисувам нещо, па продадем и те така - търговия.”
Той у село Раждавица имаше една приятелка Стана... И она требе да е починала... И он идеше при нея, а она го переше и го услугваше некои работи. Ама не се ожениха. Художнико не мислеше да се жени - он си живееше така, как да ти кажем, неговио живот - цигански живот, тежък живот, сам...
Бабата пак излиза и след миг се появява със стар руски календар с фотокопия от картини на Майстора от далечната 1973 година.
- Ние всички модели, дето му бехме, се познавахме. Тоя календар го донесе навремето от Западна Германия племеннико на мъжа ми. Беше през 1973 година. Та отишъл племеннико у Германия, видел там тоя календар и мойта рисунка и казал – “А, ама това е моята вуйна”. Купува го оттам, идва си у България и вика на мъжо ми: “Вуйчо, вуйна съм ти донел”. Он па рече: "Оти бе, она вуйна ти е тука”. И като показа календаро и тая рисунка, яз се познах. И мойта снаха, на Кирчо майка му, рече: “Мамо, дай я, че я изрежеме от календаро, че я отнесем у Кюстендил, да я туриме у рамка”.
И я турихме и ето я сега тука, на стената. А те това е моята братовчедка Дафинка – разлиства календара баба Тодорка. - А това са най-големите дарители - Андон и Стойна Виячеви – они са направили черквата, гарата, училището у селото. Беха най-богатите у Шишковци и имаха много работници. Много помагаха на Художнико и он после ги нарисува. А тоя е Стоян, Алтъно му викахме. Он много работеше, беше голем жътвар и Художнико го нарисува такъв. Та тука на тоя календар всичките ги познавам... Наскоро почина и Кремена (модел на картината “Момиче с гергини” - бел. а). Майсторо имаше много модели от Шишковци, ама всички умреа. Само аз останах.
Скоро одих при децата у едно училище в града, покани ме директорката. Искаше да им разкажем какъв е бил Художнико. Събраха над 50 деца, ама муха да бръмне, че се чуе - такава тишина. Разказах това, което си спомням. А вече започвам и да забравям, над 60 години как съм излезнала от Шишковци.
- А сега как живееш? – питам бабата.
- Епа как да живеем, все нещо правим – шетам, плетем терлици, дворо поокопам, посадим нещо, събираме се с комшийките да си говорим. Живото и сега е тежък, ама гледам пенсията да ми стига. Нали съм сама – ако искам, си правим икономия, ако не искам – не си правим.


Вестник "Новинар"

Американското джипси от... Bulgaria

Пътят на Георги (Джеси) между Сан Диего и кюстендилското гето

Георги (Джеси) показва българската си лична карта.

С майка си Дарина пред къщата в кюстендилския квартал "Изток".

С американската си майка Сара в Сан Диего.

- Те са, те са – повтаря си наум Джеси, сърцето му забива по-бързо и кръвта нахлува в главата му. С подкосени крака се запътва към групичката от хора. - Да, да, те ме чакат, те са тук – щастливо разперил разтрепераните си ръце и ето го най-накрая сред най-близките... и напълно непознати за него хора, които му говорят ту на български, ту на цигански и той нищо не разбира. И въпреки това ги прегръща, целува... И те него... Това е мама... Да, разбрал е... Най-щастливият му миг... И сълзите напират, напират и... О, не, такива неща просто не се описват с думи...

Това се случва преди година и половина на аерогара София. Тогава Джеси Стюарт е на 22 години, живее в Сан Диего, щата Калифорния, и идва за първи път в България. По-точно за първи път се завръща след 1991 г. Дотогава наш Георги бил едно от изоставените деца в дом "Хисарлъка" в Кюстендил и шестгодишното хлапе знаело български език. Сега, когато се завръща, Джеси говори само английски и нито дума български. Да не говорим пък за ромски.
Пристига на аерогара София с надеждата, че биологичните му родители го чакат. Самолетът каца, Джеси слиза и установява, че никой не го чака. Купува си цигари, разочарован решава – така и така съм в България, ще изляза да се поразходя в София и след това хващам следващия полет и се връщам в Америка.
Тръгнал да излиза и едва тогава разбира, че не е минал процедурите по пристигането, паспортна проверка. След това се озовава в залата с посрещачите. И ето, родата наистина го чака, въоръжена с негова снимка. Оглежда излизащите пътници, взира се в лицата им и си предава снимката от ръка на ръка. Познават го веднага и започват да му махат. Той се запътва към тях и...
Сега Джеси пак е в България. В родната си циганска махала на Кюстендил. На тясната, неасфалтирана, кална улица “Зимница” в гетото. В малката схлупена къщурка, без нормални водопровод и канализация, с външна тоалетна, Джеси живее с родителите си Дарина и Мони и по-малката си сестра Симона, ученичка в пети клас.
Има още двама братя, по-големи от него, но те си имат семейства и живеят отделно. Идва за четвърти път. Живее тук по два-три месеца и си заминава. От началото на тази година пак е в родния си дом и към края на април отлита за Америка. Все още не знае български и цигански, нито пък родителите му знаят английски. Но учудващо се разбират на някакъв си техен език, смесица между български, цигански и английски. Със съседите също си “говорят” и се разбират. Леле-е-е-е, Георги синьорита, леле-е-е-е, вери шукар синьорита имаш в Америка?” – задяват го, виждайки снимка с неговата любима, а той усмихнато отвръща – “Yes, бут шукар”.
- Любопитни са и им е странно. Някакъв американец им е комшия. Но ме приемат и общуваме, с момчетата ходим да играем билярд – смее се той.

След време Джеси започва да схваща смисъла на разговорите и на български, и на ромски. Има за помощник българо-английски речник. Проблемът е, че му е трудно да говори. Засега единственият човек в махалата, с когото разговаря на езика на Шекспир, е Александър. Той е и мой преводач в разговора с Джеси.
- Вече съществува и българско-английско-ромски речник и обещавам да ти подаря такъв при следващото ни виждане – предлагам на американчето.
Али превежда. “Супер. Това е прекрасно. В Америка с майка ми сме търсили 18 години такава книга, но не намерихме” – казва Джеси.
С гордост обяснявам, че познавам и автора - български ром, който е направил този речник и от три-четири години го има в софийските книжарници.
- Да се върне ли Георги в Америка или да остане при вас? – питам Дарина.
- По-добре да си оди – замислено отговаря. – Там сино ми има работа и живее добре. Тук у тая мизерия, у тая джунгла, нищо добро не го очаква. Виж у що живееме, работа немаме, апа сега и тая криза...
В страната на мечтите Джеси работи като строител. Завършил е колеж, иска да продължи образованието си, да запише висше, но да е свързано със строителство и архитектура.
На малката уличка в ромския квартал ми показва фотоалбуми от своето американско детство. Трудно и болезнено говори за жената, която го е отгледала и му е дала толкова много. С майката Сара били много близки. Когато видяла снимката му в интернет, веднага решила, че това ще бъде детето й. Дошла в България, осиновила го и след това го дарила с всичко, от което има нужда едно дете – много грижи, много внимание, много майчина любов.

Не го е лишавала от нищо, което е могла да си позволи. След шестте години, прекарани в дом, Георги е изживял едно прекрасно детство – имал е най-хубавите играчки, най-любящата майка, най-добрите приятели и всичко най. “Ето тук на тази снимка съм с мама, тук яздя слон... тук съм на яхта... това е парти с приятели, а ето вечер, посветена на България, виждаш ли българското знаме? Тук свиря на цигулка” – разказва Джеси.
Четири години учил цигулка и свирил класическа музика, а девет години тренирал карате. Сара била инженер-механик и работила към общината в Сан Диего. Поддържала цялата техника и отговаряла за всичко, което се нарича машина. От тези в "Луна-парк”, през онези в зоопарка, та до сметосъбиращите. Покрай нея и Джеси се привързал към автомобилите. Имал три коли – "Форд Мустанг", "Датсун", модел от 70-те години, и "Шевролет Силворадо", но продал първите две и си оставил само шевролета за работа.
През годините Сара го подготвяла и постепенно му разказала всичко за неговото минало – че е осиновен от нея, че е българин от ромски произход, че неговата родина е България, и го е приканвала след време да намери своите биологични родители, да знае кои са, какви са. Тя починала преди три години от рак, а била само на 48.

Наскоро след смъртта й съпругът й се жени повторно. “Този тук е мафия. Пфу-пфу, мафия” – показва снимката на баща си, който пък изработвал ножове с нестандартен дизайн. Негов нож участва във филма “Карибски пирати” и виси на врата на Джони Деп.
Когато идва друга жена в къщата, Джеси решава да се отдели от новото семейство на баща си и напуска. Сега живее отделно и плаща 2100 долара наем на месец.
Преминаваме гетото и вървим към центъра на махалата. Там поне има асфалт, има и кафенета. Вой от кларинет разцепва тишината. Някой се учи да свири. Джеси, вече свикнал с порядките в махалата, ме успокоява:
- Мой... втори... браточет, свирка музика.
Сядаме в едно кафе, Джеси си поръчва “кола оригинал”, ние с Александър пием кафе.

- Бъдещето ти с България ли е свързано или с Америка? – питам.
Ще се върне в Америка поради няколко причини. Първата е, че не е могъл да си прекара колата. Качил шевролета на ферибот и стигнал до Варна. За да влезе колата в България, някаква посредническа фирма му обещала, че услугата - мито и митнически такси, ще струва около пет хиляди лева. Но когато била вече тук, поискали цели 21 хиляди лева.

- Искаха толкова пари, колкото струва самата кола. Аз не се съгласих и я върнах в Америка. Следващото е, че не мога да свикна с жилищните условия в ромския квартал. В Америка е друг стандарт. И третото, но не на последно място – имам момиче, мексиканка, която ме чака там. Ако тя дойде и види как живеят хората тук, ще полудее – смее се Джеси. - Но когато се оженим, ще я доведа, ще я запозная с родителите си и тук ще си направим сватбата. Като видях тук първата сватба, бях стреснат. Толкова хора, силна музика в центъра на квартала. Сега вече свикнах. Играя хоро, кючек...
Ще продължи да идва, примерно един път в годината, да се вижда с роднините си, да поддържат връзка, но животът му е свързан с Америка. Там е и работата му, което е много важно за него.

- Как откри родителите си?
- Не помня нищо от живота си тук, но в съзнанието ми са запечатани определени места в града – градинката с дърветата в центъра, около банята, пазарът, домът за деца, общината. На обекта работя с една американка. Нейният син е доброволец в Корпуса на мира и по това време беше в България. Изпратил на майка си снимки, които тя показа на нас, колегите си. И всичко започна оттам – разказва Джеси.
Видял снимките и казал на колежката си: Ама това място аз го знам. Там съм бил. Ето, това ми е познато.
Не може да го знаеш. Това е много далече, в България, а градът се казва Кюстендил. Така е, но моят роден град също се казва Кюстендил. И разказал своята история, която научил от майка си. Помолил я да предаде на сина си, ако е възможно той да научи кои са родителите му, има ли други близки.
Така доброволецът стигнал до ромския квартал “Изток” и се свързал с кметския наместник Стефан Лазаров. Стефан се задействал и стигнал до улица “Зимница” 22 – в гетото покрай реката. Намерил Дарина, истинската майка на Джеси, и бащата Мони и им казал: Вие ли имате син, осиновен в Америка? Да. Ами той ви откри и иска да се видите. Сълзи, ревове, паника. Ама и ние искахме да го търсим, но не знаехме нито къде, нито как – плачела Дарина.
Следват контакти и връзки по телефона на непонятния език и Джеси решава да дойде да види родителите си, братята, сестрата и цялата рода. Толкова се притеснявал за това на какъв език ще се разбират, как ще общува с тях тук, че въобще не го впечатлили нито гетото, нито мизерните условия на живот в него. След това, за да не се стресира допълнително, възприел начина си на живот тук като една авантюра.

- В Америка винаги съм се опитвал да вляза в кожата на другия – да разбера как мисли, какво мисли, защо мисли така. Това ми създаде навик и тук го правя същото. И затова ми е по-лесно да вляза в кожата на другия и когато съм с него, да живея като него. Не знам защо, но е така – откровено признава Джеси.
- Как протича всекидневието ти тук?
- Всъщност съм със семейството ми. Това е! Прекарвам времето си с тях. Не излизам често навън, но наскоро водих малките племенници на цирк. Много им хареса. Няколко пъти съм ходил в София, за да свършим някаква работа. Отиваме, вършим работата и веднага обратно. Казвам им да се поразходим, да разгледаме столицата, да отидем на ресторант, но все ми казват – няма време.
Даже един път имахме работа в София само пет минути. Свършихме я, качихме се в колата и обратно в Кюстендил – недоумява бързането им за никъде той.Разговорът ни продължава по посока на другите деца от България, осиновени в Америка. Поддържат ли връзка помежду си, общуват ли?
Джеси е общувал с други осиновени деца от България – българчета и циганчета, но и те като него говорели само на английски. Всички осиновени деца от България в САЩ са с двойно гражданство. И всички знаят, че са осиновени. Той е единствен между тях, който се е завърнал в родината си. Другите просто не искат да имат нищо общо с България.
- То е хубаво там, в Америка. Те се страхуват и от езиковата бариера, и от това да не създават предпоставки за проблеми на хората, които са ги отгледали. А и на биологичните им родители – казва Джеси и допълва: - Аз вярвах в Бог, вярвах в семейството си и си мислех, че ще потръгнат нещата и няма да имам такива проблеми. Дойдох тук с пълна вяра. Щастлив съм, че вече се познаваме.


10.05.2009, вестник "Новинар"