Таксиджията Пикасо: Моите братя и сестри демокрацията ги оскуба, сготви и изяде

Аз оцелях, защото летях и не съм кацал на земята от 1989 година

 

 

Той е единственият шоумен сред таксиджиите и единствен таксиджия сред шоумените. Той е винаги в настроение, независимо дали е ден или нощ. Усмихнат, не се оплаква и целта му е да те разсмее. На цели 70 години е, а изглежда много по-млад. По цял ден върти волана из сокаците на столицата и помага с каквото може на двете си дъщери. Казва се Георги Николов-Пикасо от софийското село Опицвет. Истинската фамилия му била Трохнин, носил я с гордост дълги години, но поради бюрократични причини му я сменили преди двадесет години. Сега семейството на брат му е с една фамилия, а той с друга. Като шофьор на такси работи от 15 години и неговият автомобил се различава от всички останали както по външен, така и по вътрешен вид. Всякакви надписи, мъдрости, сентенции, закачки, поговорки и каквото ви дойде наум се набиват на очи веднага щом го зърнете. „Смехотерапевт – безплатно”, „Глътка смях и денят ви ще бъде изпълнен с енергия”, „Внимание! Джобя клиента, който заспива. Който има, ги вземам, който нема, ги оставям” и още хиляди щури надписи, напечатани в стихотворна форма и в проза и залепени по таблото на автомобила, по тавана, на предния и задния капак, по вратите, калниците и стъклата, те карат да забравиш заобикалящия те свят, да загърбиш за малко проблемите си, да се разсмееш и заредиш с положителна енергия. А когато заговори и самият шофьор, който твърди, че е автор на произведенията, вече забравяш накъде си тръгнал и накрая не ти се слиза от шоутаксито. „Разговаряме” с бай Георги в собствения му автомобил, който все още изплаща. По-скоро той си изнася монолога, а аз едва смогвам да се вметна с въпрос. Започва да отговаря сериозно и в един момент включва части от репертоара си. Някои са заучени, други му хрумват в момента. Спираме на един паркинг и неговото представяне започна така: "Какво ще се представям. Направо ще се разконспирирам. На 70 години съм, чувствам се на 17. И сам виждате, че не съм много добре. Но това ми помага в голямата лудница, в която живеем. В която всеки си има някакъв номер и се спасява, а аз си имам цяла програма. Защото лудницата е пълна. А пълна е, защото който веднъж дойде, пак се връща и властта си е една и съща".

- Влече ви поезията?
- Разбира се. Занимавам се с поезия, философия, хумор и сатира.
- А защо ви наричат Пикасо?
- Защото съм и художник. Преди да стана таксиметраджия, всяка година ходех по морето и рисувах портрети на летуващите. Когато станах шоутаксиджия, колегите ме разпознаха и ми лепнаха прякора Пикасо.
- Как реагират хората, когато се качат в таксито? Как разбирате дали е необходимо да  развеселите даден клиент?
- Не ми липсва психическа прозорливост. И съобразно интелекта на човека, който ще седне до мен и коефициента на неговата интелигентност, аз заемам оная духовна дистанция до него, до която трябва да бъда.
Като се качи клиентът, независимо в какво настроение е, го оставям да се ориентира. Аз си помислих – вика, – като има толкова мъдрости и надписи, има някаква надценка. Викам не. Някой път се майтапя и викам – Всичко си е включено в бакшиша, пардон, в тарифата. Това, което най-много им прави впечатление, са ония неща, от които хората имат нужда – хуморът. Ето тук съм го написал – кога налегне ме тревога, без поезия не мога. Творя, каквото мога, това е мойта дрога. Която вземам всеки ден от живота, на който аз съм фен. Кога за теб, кога за мен, пиша всеки ден. Жабката ми е пълна с визитки и на професори, и на какви ли не хора. Аз съм човекът птица, зодия лебед и съм под закрила на закона, щото съм на изчезване. Моите братя и сестри демокрацията ги оскуба, сготви и изяде. Някои ни и предаде. Аз оцелях, защото летях. Ама аз изобщо не съм кацал на земята от 1989 година. А ето този надпис на километража ми го роди главата един ден, когато две дами се качиха, захапали цигари. Влизат, продължават да пушат и казват: „Господине, карайте, че много бързаме”. Обаче не казват накъде. И аз не тръгвам. Едната казва – Господине, няма ли да тръгнете? Тогава им казах – Уважаеми госпожи, преди да тръгнем, искам да ви кажа две неща. Ако не знаете накъде сте тръгнали, всички пътища водят дотам. И другото, уважаеми госпожи, е, че на мене ми се прави секс повече, отколкото на вас ви се пуши. Но тъй като не правя секс по вашите легла, моля и вие не пушете в моята кола. И те умряха да се смеят.
- Какво може да се импровизира на тема ТКЗС?
- А, ТКЗС-то ли? Вижте сега - когато българинът се труди, търси го на полето, това му е навик от ТКЗС-то. Когато българинът краде, търси го не знам къде. Но знам, че от сой му е битието и това му е навик от ТКЗС-то. Когато на българинът му е весело, търси го у дома, на софрата с децата, с пълна кана в ръката. С вино червено, после с бело, пие с мезе дебело от прасето, от телето, пие смело, даже и с котлето. Това му е навик и от ТКЗС-то. Когато на българина му е мъчно, че животът го мачка, че освен кафенета, друго производство не бачка, търси го в кафето. Това му е навик след ТКЗС-то. Когато българинът се бори, търси го в гората, с пушка в ръката и с пръст на спусък-петлето. Това му е навик преди ТКЗС-то. А днеска борбата не става, гората я няма. Царят е изсече и в Европа сме вече модерна държава. С пушка не става. Модерно е сега да се борим на шега. Да се борим с оловото на словото, да се плюем и заливаме с помия и после да си пием заедно домашната, акцизната ракия.
- За пари ли го правите това шоу?
- Не съм чул таксиметров шофьор да е станал богат. Въпреки бакшишите. Не го правя заради пари. Аз съм единствен шофьор шоумен, единствен в България и втори в света. Затова съм написал тука: „На вниманието на клиентите – „Поради ниските тарифи на таксиметровите услуги, високите цени на горивата и богатото духовно състояние на водача бакшишът не е задължителен, но е препоръчителен”.
Старая се да създавам, да заразявам хората с добро настроение. Защото от години наред всички сме затрупани малко или много с проблеми. А небето е дарило човека с три неща срещу многобройните му теглила – надеждата, съня и смеха. Ваксина против смеха няма. Смехът създава проблем на нашия проблем, затова трябва да разширим ъгъла на усмивката. Защото усмивката намалява стреса и стимулира сърцето. Да погледнем небето, да видим слънцето и когато изстинем един от друг, да събудим топлината един към друг.
Много пъти съм попадал на колеги намръщени, станали жертва на своите проблеми, откъдето идва и настроението. Защото на нас, таксиметровите шофьори, все ни малее. И как нема да ни малее, като не ни стига? Е, как ще ми стига, като както вчера, така и днес изкарах колкото за една вечеря и нямам никакъв прогрес. И така увисвам нос над скоростния лост. И в тая моя честа поза, вече замислям се да пиша и проза.
- Колко е най-големият ви бакшиш?
- 43 лева и стотинки. Возих едно семейство с две деца. Когато се качиха в таксито, нещо спореха и жената каза – хайде да не занимаваме човека сега. Господине, пуснете радиото. Много съжалявам – казах – радиото ми е повредено, но аз ще го замествам. И не си затворих устата до края. Когато стигнахме, мъжът ми подаде 50-левова банкнота. Сметката му правеше 7,20. Нямате ли по-дребна банкнота, викам, да мога да ви върна. Не, аз не ви ги давам, за да ми връщате – каза той. – Ние все едно бяхме на театър. Задръжте ги и ви благодарим.
- Рецептата според вас за оцеляване в криза?
- Каква е рецептата ли? Да бъдем по-добронамерени един към друг. По-усмихнати. Да не забравяме изначалната си енергия, защото ние сме произлезли от нея, а след това сме дошли в света на нещата, на телата, на умовете и на егото. Има много отчаяни хора, но има и позитивно мислещи хора. Най-после трябва да повярваме на тия, които сега ни управляват. Ще оцелеем, ще излезем от кризата скоро, но с общи усилия.
- Не ви ли омръзва толкова години всеки ден да разсмивате хора, да им създавате настроение?
- Вижте, когато зареждам хората около мен с позитивна енергия, техните реакции, а те са винаги положителни, рефлектират и върху мен. Зареждайки хората, зареждам и себе си.
- Тук пише - „Единственият начин да живееш по-дълго е да остарееш бавно”. Вие успявате ли да остарявате бавно?
- Да, старая се. Много помага настроението. Ако си мислиш лоши неща, лошо ще ти е настроението. Усмихнеш ли се на човека срещу теб, и той ще ти се усмихне.
Доста време отделих, трябва да тръгвам. Дългът ме зове – усмихнато завършва бай Георги и подава ръка. – И не забравяй – светът е оцелял, защото се е смял!

 

 вестник "Новинар", 01.06.2010

Интеграцията и интеграторите на ромите

Отминаха Василица, 8 април – Международният ден на ромите, честването на пет години от международната инициатива „Десетилетие на ромското включване 2005 – 2015”, Гергьовден. Няма и избори. Изчерпаха се темите за писане за по-мургавата част от населението на страната. Поне до първия инцидент, който ще даде повод за медийно отразяване. Дотогава ще се опитам да хвърля малко светлина по ромската проблематика и като човек, влизащ редовно в различни ромски махали, да подскажа какво, как и защо се случва в тях.
В навечерието на Международния ден на ромите Институт "Отворено общество", Световната банка и Министерството на труда и социалната политика организираха кръгла маса, посветена на петата годишнина от старта на инициативата. Целта на срещата беше да се представят постигнатите резултати от изпълнението на задачите на Десетилетието в България и да бъдат обсъдени бъдещи действия с оглед пълноправното приобщаване на ромската общност в българското общество. Имаше приветствия, поздравления, презентации по отделните приоритети, медии.

Интеграцията на ромите е дългосрочно предизвикателство пред правителството и обществото, каза социалният министър Тотю Младенов на срещата. И допълни, че българското правителство и в частност Министерството на труда и социалната политика (МТСП) са сериозно ангажирани с подобряване живота на ромската общност и осъществяване целите на десетилетието. Дали наистина е така, ще разберем в близките месеци.

Броени дни след форума Световната банка в последното си изследване, разпространено чрез радио Дойче веле, показа, че заради ниската трудова заетост на ромското население българската икономика търпи големи загуби - до около 526 милиона евро годишно.

Честно казано, не се впечатлих нито от постигнатите резултати, нито от обсъдените бъдещи действия, изказани на форума, нито пък от споменатото в изследването на Световната банка. Всеки нормален човек, който живее или редовно ходи в ромска махала, може да прецени случило ли се е нещо положително, има ли някаква промяна и въобще отразило ли се е по някакъв начин прословутото десетилетие там. Като такъв човек ще се опитам да дам малко информация от махалата на обществото, а защо не и на високите етажи на властта. Ако не се знае – да се разбере! Ако се знае – да се потвърди.

За експертите в общините и областните управи

Ако има нещо изпълнено от приетата от правителството през 1999 година „Рамкова програма за равноправно интегриране на ромите в българското общество”, то това е назначаването в общини и областни управи на експерти от ромски произход. Някъде те се водят „експерт по етнически и демографски проблеми”, другаде „по ромски въпроси”, на трети места никой не знае каква е длъжността им. Дори самите назначени. Тогава всички тръгнаха да работят с хъс за интеграцията, без точно да знаят какво трябва и как да се прави.
През годините обаче се научиха и заработиха яко, но за себе си. Едва ли днес ще се намери експерт, който да няма собствена неправителствена организация или пък да стои в сянка зад такава. Едва ли има такъв, който да не е получил финансиране по голям проект по определен ромски проблем. И кой мислите получава хонорари, за да изпълнява дейностите по проекта? Правилно – той и неговите роднини.
Наложи ми се служебно да потърся телефонния номер на една такава експертка от нейн колега от друг град. Отговорът му беше: ”Не мога да ви го дам, защото съпругът й много я ревнува.” Така и не се видях с нея. В друг град на среща, организирана от общината, с участието на всички заинтересувани служби и на представители на организации от София, на която два дни се решаваше съдбата на около 2 хиляди роми, експертът въобще не се появи. На въпроса ми защо го няма общинарите се споглеждаха и се усмихваха, в смисъл „е, сефте!”

В отделни общини и области по времето на ДПС много от ромските експерти бяха заменени от турски или близки до партията хора, въпреки че тези длъжности се появиха заради рамковата програма на ромите. Има експерти, които от десет години работят, завършиха висше образование (което е хубаво), ходят по обучителни семинари и срещи, на които обсъждат стратегии за районите си, изказват мнения и всичко спира дотам.
Често комуникацията между общински и областни експерти е само на „здравей, здрасти”, защото кметът е от една политическа сила, а областният от друга. В случая те са работодатели на отделните експерти и всеки от тях си пази хляба. Самите работодатели предпочитат експертите да си кротуват, да не задават въпроси, да са им удобни и на срещи да възхваляват шефа си. Който се е опитал през годините да бъде инициативен и да работи за общността – крилете му са отрязани. Затова никой нищо не прави, освен да си партнират по проекти.

За неработещите и работещи роми

Началото на демократичните промени в страната завариха ромите като работници във фабрики и заводи. След това те бяха сред първите съкратени и останаха без препитание. Тогава социалното министерство закърпи масовите съкращения сред ромското население така – щом си циганин, ето ти социална помощ. Условието беше да си регистриран в бюрата по труда. И започнаха едни помощи с години, от които се възползваха не само нуждаещите се, но и такива, които имаха доходи.
Децата на получаващите социални помощи тогава днес са зрели хора с деца и продължават да живеят от помощи. Те не знаят какво е работен ден, нямат изградени трудови навици, пък и не ги интересува. Държавата дава пари, а в свободното си време, ако изскочи нещо като работа – заработват някой лев отгоре. Че кой е луд да ходи да работи за минимална работна заплата, като не работейки получава пак толкова или повече? Когато се стигна до извода, че така не може да се продължава, тръгнаха и проекти за квалификация и преквалификация. Сигурно няма роми, регистрирани в бюрата по труда в страната, които да не са изкарали поне по един курс. То не бяха шивачи, занаятчии, строители...
Зная за един такъв голям проект, спечелен от голяма строителна фирма, която отчете успешни резултати за обучени стотици роми в страната, които след това трябваше да наеме на работа. Парите усвоени, проектът успешен, познайте колко започнаха работа? Нито един! Колко още подобни проекти са реализирани в страната, на каква стойност са те, колко са обучените, защо не са наети след това, какви са загубите и за кого?
Преди икономическата криза нямаше строителен обект в София, в големите градове в страната и покрай морето, на който да не работят роми. Но в повечето случаи работодателите ги наемат без трудов договор и осигуровки. Чуждите работодатели в шивашкия и обувния бранш в страната ни, основно италианци и гърци, са по-благосклонни от своите български колеги и приемат на работа роми. Основна работна ръка във фирмите по чистота на всеки град и поддръжката на пътната мрежа пак са ромите.
Земеделието също е начин на препитание за семейства, живеещи в селата и по-малките градове в Пловдивско, Пазарджишко и Северна България. Програмите за временна заетост на предишното МТСП приличаха на играта „тука има - тука нема”. Там се работеше повече за статистиката и да се докаже, че през мандата на правителството безработицата в страната е намаляла значително. И тази бомба със закъснител избухна с цялата си мощ сега.

За насилието и престъпността в ромските квартали                                         
Ако в селата или в по-малките квартали, ромите живеят по-спокойно и общуват със своите съседи - българи, то в големите махали витае страх и несигурност. Във всяка такава махала има по една или няколко фамилии, които се занимават с изнудване, рекет и лихварство, проституция, наркотици. Те живеят охолно в хубави къщи, карат нови коли с екстри и едновременно с това са регистрирани като безработни. Известно е, че в махалите се разпространява дрога и с нея се зарибяват младежите. Единственият опит за отпор срещу дилърите идва от самите хора. Те не позволяват на децата си да общуват с наркоманите и пласьорите. Едни успяват, други не. В някои квартали ромите се организират и със сила прогонват наркопласьорите. В други хората са безсилни. Според тях, органите на реда, съдът и прокуратурата познават по места и пласьорите, и свързаните с тях фамилии, знаят с какво се занимават, но учудващо за обикновените цигани, не предприемат нищо. Това поражда слухове в кварталите, че баровците си плащат, за да бъдат недосегаеми. Полицията отчита дейност със залавянето на “кокошкарите” и не предприема мерки срещу големите, като по този начин настройва обикновените хора срещу себе си. Самите роми ненавиждат своите баровци, но ги е страх да изразят възмущението си. Напрежението се нагнетява и когато положението стане нетърпимо, махалата взима нещата в свои ръце. Справка – случаят „Зрънкови” от преди няколко години. От десетилетия законите в страната не бяха валидни в ромските махали. В последния месец правителството прояви воля и навлезе в тях, с което даде знак, че ще възроди законността.

За интеграцията, десегрегацията, фондацията и други…                                                       
Да започнем с прословутата интеграция, заради която от десетилетия вече на определени хора в страната значително им се подобри жизненият статус. Заради това, те поставят пак “всичкото роми” в общия кюп на интеграционния процес. Истината обаче е, че не всички роми в страната се нуждаят от мерки за интегриране. В махалите има немалък брой интегрирани семейства, които по нищо не се различават от средностатистическите български. Приоритет за тях е децата им да завършват поне средно образование. Някои имат малък семеен бизнес, други са били на гурбет в чужбина, трети работят и все някак се справят. Числото на самоасимилираните роми също е голямо. Те не живеят в обособените ромски квартали и крият произхода си, за да избягат от негативизмите на думата циганин и предразсъдъците на българите. Техните деца и внуци, за добро или не, дори не знаят цигански, учат в „нормални” училища, завършват висше образование и работят. Не пречат никому и не нарушават общоприетите норми, затова са невидими като такива за обществото и интеграторите.
Проблемът с интеграцията е валиден за хората, живеещи в гетата – там, където е мизерията и неграмотността. Тези, които във всеки проект по темата се явяват бенефициенти и нищо не достига до тях. Важна роля тук заемат неправителствените организации – и ромски, и български. Малка част от тях наистина работят и имат своя принос за развитието на процеса интеграция. Но от неправителствения сектор, в по-голямата си част, поради абдикацията на държавата и общините от проблема на ромите, масово се юрнаха да интегрират когото що срещнат. Как? С проекти, финансирани по различни програми, се организират обучителни семинари в скъпи хотели, провеждат се дискусии, правят се изследвания, пишат се доклади, взимат се решения, приемат се декларации и какво ли още не. В същото време хората в гетата не знаят кой ги представлява на дадено събитие, за какво е било това събиране, какво се е говорило, какви решения са взети за тях и т.н. Нямат информация кой, кога, къде ще ги включва и защо. Отделно от дискусиите, семинарите и квалификациите се изписаха томове изследвания и доклади по сложния казус. То не беше за психологията на циганина, за раждаемостта на циганката, за образованието на циганчето и за бита на старите цигани.
Стотици хиляди левове и евро потънаха в джобовете на хора, които никога не са влизали в цигански квартал, а написаха десетки доклади, барабар с препоръки и компетентно мнение по циганските въпроси. През годините по-хитрите цигани, като видяха келепир в тая работа, регистрираха и те, кой сдружение, кой фондация. И ролите се поразмениха – циганите наемат учения българин да им пише проекти и кандидатстват. Ако спечелят, печелят заедно. Те са главните актьори, които уж дават мило и драго да помагат на своите събратя. Те са известни във всеки град, абонирани са за всякакъв вид програми и проекти и са специалисти по всички приоритети, залегнали в Рамковата програма и Плана на Декадата. А пък някои съвсем се оляха и го превърнаха в семеен бизнес. Всеки член на семейството си има отделна организация и работят в мрежа за общото благо. Нали трябва да има нещо и за ромската жена, че и младежка организация е необходима.
Сега на мода са друг тип обучения – от ограмотяване на неграмотните до изграждане на политически умения у грамотните. Смешно и тъжно е, но е факт - има координатори на ограмотителни проекти, които са полуграмотни. А пък в махалите сертифицираните „ромски лидери” започнаха да си пречат. Както се казва, станаха много вожд, малко индианец. Но не лидери са необходими, които си преписват представителни функции и имат алъш-вериш по избори, а хора просветители.
Десегрегацията на ромските училища също се превърна в печеливша ниша за някои десегрегатори. Целта е да се извеждат учениците-роми от “циганските училища” и да учат сред своите български връстници в „нормални” училища. Тъй като махалите са изградени в покрайнините на градовете, е необходим транспорт. Затова организациите кандидатстват с проекти за отпускане на пари за автобуси за извозване на децата, за гориво, за учебници и пособия и т.н. И от пестене от закуски, просто забогатяха. Отчет за изразходваните средства и въобще какво е направено по проекта се прави само пред донора. Въпрос на добре написано съчинение и представяне на фактура тип „Илиянци”.
Без държавна политика всичко е толкова объркано, че всеки прави каквото си иска. Така вместо учители с необходимото образование, ромите имат помощник-учители. Те водят организирано учениците на училище и служат за връзка между родители и учители. И в същото време не знаят какви са.
При стартирането на десетилетието имаше програма, приоритети, план за действие, нямаше бюджет за изпълнение. Вместо да се разрешават проблемите, те просто се задълбочават и разпростират във времето. През тези 5 години по един проблем годишно да се поставяше на дневен ред, сега биха били с пет по-малко.
А за да се случи интеграцията на ромите в българското общество, са необходими три простички неща – работа за големите, учене за малките и нормално общуване между роми и българи. За първите две е необходимо правителството да поеме нещата в свои ръце. И на всички да стане ясно, че в оставащите пет години от десетилетието, това е приоритет на държавата и се прави в името на бъдещето на страната и българската икономика. И то ще струва много по-малко от 526-те милиона евро загуби годишно. Тук съществена е ролята и на общините. Не само да показват, че могат да разрушават цели ромски квартали, а и да градят. Има добри практики как кметове и общински съвети работят успешно с ромската общност и въпрос на воля е те да се приложат в повече градове в страната. Третото няма да стане с декларации, кръгли маси, закони и правилници. То ще се случи непринудено, когато обикновеният българин спре да набива в главата на детето си, че циганите са мръсни, мързеливи и зли, и то ако не слуша, ще го даде на циганката. И когато обикновеният циганин спре да се страхува, а излезе от гетото и направи обществено достояние всичко мръсно, случващо се в махалата и извън нея. Когато покаже, че не е част от това и не иска да бъде поставян под общ знаменател. Когато не само иска, но и прави всичко възможно, детето му да учи. Когато осъзнаем, че всички сме граждани на България и сме еднакво виновни за положението, в което се намираме. Колкото по-бързо го осъзнаем, колкото по-бързо започнем да действаме заедно, като едно гражданско общество, толкова по-добре за всички нас.
Дотогава - учене му е майката. Защото това е единственият мост към бъдещата интеграция.


вестник "Новинар", 15 май 2010 г.

ШУКАРИТЕТНО

Гот ми е на мен сега
Да живея хей така.
Правя си каквото знам
От какво да ме е срам.
/из песен на Джони/


Гот ми е да чета в медиите за поредната полицейска акция, за поредното убийство, за поредния обир, за скандала между Яне и Волен, правителството и президентството, за добре хранените тигри на кремиковските богаташи и отложеното дело на адаша ми Топлото. Гот ми е да чета, че законотворците ни са по-големи абдали от мен – една данъчна декларация не могат да попълнят, имат къса памет и забравят, от паркинсона ръцете им треперят и при гласуване уцелват други карти. Гот е, че се уча на закононарушения от тях.

Гот е всеки ден по радиото да чувам какво е казал ББ на СС, как му отговаря СС и как ББ му отговаря на отговора. Гот ми е, че почти всеки трети българин е вече звезда от някое телевизионно предаване. Гот ми е, че богатите укриват данъци, а властите дерат кожата на бедните. Гот ми е, че тези, бедните, допълнително ги смучат и разни лихвари. Гот ми е, че вдигат цените на ток, вода, бензин, здравноосигурителни вноски и ядем скъп шпексалам с ГМО.

Гот ми е всяка сутрин от телевизионния екран да ме будят разголени красавици и да ме приканват настоятелно да пусна есемес за бързи пари, аз да пускам, а те да ми отговарят, че не съм станал десети и да опитам пак. Гот ми е да пускам есемеси и по други поводи – БГ Великден, БГ Коледа, за болни дечица, за Хаити, за Биг брадър, за Мюзик айдъл, за Евровизия, за Стани богат... Гот ми е да помагам – нали трябва да живеят и тези дето правят предаванията и онези от мобилните оператори. Гот ми е и да завиждам на предварително знаещите се печеливши. Гот е, че вместо да търся порно канали, вече гледам музикални и ми действат еднакво.

Гот ми е да съчувствам и плача за героите от турските сериали. Гот ми е, обаче, да няма новини на турски. Гот ми е да си представям как въртя колела на късмета, как си разменям съпругата, как се правя на идиот и печеля луди пари от участия в различни реалити програми. Гот ми е, че поне имам богато въображение.

Гот ми е да гледам как прокуратурата се дъни в поредното дело срещу известни и неизвестни за мен обвиняеми. Гот ми е цели седмици да търся отговор, защо и как в интернет се е появил порноклипа на поредната успяла жена. Гот ми е вечер по пет-шест пъти в новините да ме запознават какво е открил или закрил Бате ми Бойко и на кого се е скарал. Гот е с шоуто на този, онзи и онази, защото оттам лъха на секс и интриги. Гот ми е да научавам за трудния път към славата на поредната бг красавица с нов силиконов бюст или за страшната болка при удължаване на някой човешки орган. Гот ми е късно вечер уморен да изпращам пак есемеси в нощна тв игра, белким ми излезе късмета.

Гот ми е да купувам книги-бестселъри за наши босове от последните 20 години. Четя ги и ми е гот. Гот ми е, че накрая убиват главния герой. Гот ми е, че децата ми не четат дори и учебници. Гот е, че утре ще напуснат страната. Гот ми е, че съм известен в света като наркопласьор, износител на жива плът, разбивач на всякакви банкови кодове и банкомати.

Гот ми е, че през всичките години на демократични промени, съм участвал активно в определена българска таргет група за издържливост на различните наши правителства. Гот е кой откъдето дойде, да изпробва колко мога да издържа и аз да показвам, че мога още.

Гот ми е, че си живуркам мирно и тихо, а лудите гърци всеки ден стачкуват и искат по-добър живот. Гот ми е, че тук произвеждаме само ракия, а купуваме гръцки и турски домати и краставици. Гот ми е, че мечтата на българина се сбъдна – имаме най-евтините магазини – Всичко за един лев и Втора употреба. Гот ми е, че идват следващи избори и аз ще бъда важен гласоподавател срещу 10-20 лева. Гот ми е, че в страната има цигани и те са виновни за всичко. Гот ми е, че не знам утре какво ще правя. Гот ми е, че живея на инат, от инат и заради ината. Гот ми е да гледам собствения си сеир. Гот ми е да се чудя, къде да отида в чужбина, за да заживея по-добре. Гот ми е да псувам всички, които ме докараха до това положение! Толкова ми е гот, та чак ми е шукаритетно!

вестник "Дром дромендар", март 2010 г.

Моделът за ромските къщи в Пещера

В град Пещера има два ромски квартала – „Луковица” и „Пирин”. Населението, живеещо в тях, представлява около 1/3 от общото население на града. От 3 години в Пещера има социално напрежение. Става въпрос за незаконно построени къщи в близост до ромския квартал „Пирин” в местността „Орешака”. Застрояването започнало в началото на 90-те години на миналия  век върху частни земеделски имоти. Днес построените къщи, в които живеят хора, са около 85 и заемат площ от 90 декара. Преди няколко години собствениците на земята продали своите парцели на завода за микробиални препарати „Биовет”, който се намира в близост до ромския квартал. Целта на закупуването била да се изгради 500-метрова санитарна зона около завода. Заводът от своя страна подал жалби до Дирекция за национален строителен контрол (ДНСК) срещу 65 от незаконно изградилите къщи върху закупените от тях 50 декара земя.

„Има вече влезли в сила заповеди за събаряне и РДНСК трябва да започне процедура по възлагане на обществена поръчка за това. От тази гледна точка законът за устройство на територията трябва да бъде спазен. Но тъй като там са изградени много сгради, беше създаден инициативен комитет от нарушителите на закона, които са обжалвали и се опитват от три години да спрат събарянето и да се опитат да узаконят сградите” – споделя още в началото на разговора ни директорът на Дирекция "Административен контрол, регионално развитие и държавна собственост" архитект Николай Колев от Областната управа - Пазарджик.

Старши експертът Наташа Асенова ми показва дебела папка по случая и организираните и проведените срещи в Пещера, Пазарджик и Министерския съвет в София през последните 3 години между всички заинтересовани страни. Последната се състояла на 9 февруари 2010 година в областната управа и освен представители на инициативния комитет, „Биовет” и община Пещера са участвали депутатът д-р Красимира Симеонова, националният координатор на Декадата Милен Миланов, представители от НССЕДВ към МС.

Резултатите от срещата - на този етап незаконните ромски къщи няма да бъдат събаряни и ще се търси вариант за компенсиране на собственика на терена – фирма „Биовет“, както и законодателна инициатива за промяна в Закона за устройство на територията.

Препоръката на архитект Колев към общината е да изготви нов общински устройствен план, като се определят нови петна за жилищно строителство. Едновременно с това да се работи превантивно за спиране на незаконното строителство. „А този проблем е на общинската администрация и общинския съвет. Техни са правата и задълженията за устройство на територията. Колко бързо и как ще го разрешат, зависи само от тях. Областта може само да съдейства”, каза в края на разговора арх. Колев.

В Пещера, заедно с общинските съветници Юксел Яшаров и Ружди Мехмедов, разговарях с ромите, живеещи в спорната местност „Орешака”. Повечето от къщите, построени там са масивни и в тях живеят предимно млади семейства. „От девет години живеем тук – казва 23-годишният Здравко – Има хора, които са тук от 15-20 години. Ето тази къща е една от първите на това място. А ей оная къща си е построена законно, има си нотариален акт и всички необходими документи. Тя също попада в санитарната зона. Ако нас ни съборят, за да има такава зона около завода, какво ще правят със законните къщи?” – пита младият мъж. В неговата къща живеят общо девет човека - родителите, съпругата и детето му и четиричленното семейство на сестра му. Други съседи построили къщите преди „Биовет” да закупи имота. Споменаха, че при покупко-продажбата на земята никой не е упоменал в документите, че върху тези терени има изградени къщи. Въпреки че всички са знаели това. Юксел уточнява, че освен малък процент законно построени къщи, има и такива, които са закупили земя, но са построили къщите си незаконно на нея. Което, според него, прави случая още по- сложен и заплетен.

„Работих няколко години в „Биовет” и виж сега на какво приличам. От всички роми, работили там, само аз съм все още жив. Отровиха ни живота тука” – споделя мъж, който се придвижва с бастун и помощта на млада жена. Защо построихте незаконно къща тук, питам 44-годишния Асен. „Като създадох семейство, трябваше да живея отделно от родителите ми. А нямаше къде да отида. Видях, че тук започнаха да строят и реших и аз. Тогавашният кмет каза, че няма да има проблеми и щял да ги узакони. И така ...”. Оказало се обаче, че е поредно предизборно обещание. Даже им казали, че ще направят заснемане, пререгулиране на квартала, канализация, асфалтиране. Преди самите избори им докарали чакъл и бетонни електрически стълбове. Като доказателство Асен ми показва единия от стълбовете, който все още „лежи” на поляната. От 1990 г. до 2009 г. не е отделен нито един квадратен сантиметър за жилищни нужди на ромите, при наличие на растеж на населението в кварталите, оплакаха се хората.

По време на разговора възрастен мъж отправи упреци към общинските съветници, че не правят необходимото за решаването на проблема им. Негов съсед му опонира. Така страстите се разгорещиха и за малко не се стигна до сблъсък между тях. Попитах за причината за разногласията. Едни са се доверили на двамата съветници, които са роми, а другите – на независимия кандидат-кмет от последните местни избори Спартак Кънчев, който е в конфликт с управата на града и съветниците. Затова и хората тук са разделени на два лагера.

Кметът Стилиян Варсанов отдели време и сподели гледната точка на общината. „В нашия град – с християни и мюсюлмани, се живее много мирно и спокойно. Имаме желание и възможност да помогнем на хората от „Орешака”. От проведените разговори в областната администрация стигнахме до споразумение с „Биовет” общината да ги компенсира с друга земя. Областната администрация се ангажира да ни съдейства да закупим земя от около 79 дка, която е държавна собственост (бившето военно поделение), и да овъзмездим "Биовет". Търсим законен вариант за това, както и законодателна инициатива за промяна в Закона за устройство на територията”. Градоначалникът сподели още, че в бъдеще няма да допусне незаконно строителство. За това ще се следи и ще се реагира навреме, за да не се стига до такива мащабни проблеми.

Пътят от общината до „Биовет” е съвсем кратък – не повече от 4 минути. Пресича се центърът на града, минава се по едно мостче и вече сте в района на завода. Влизането, обаче, е трудно. Необходима е специална чипкарта-пропуск, чрез която да се влезе вътре. Упълномощеният от собственика служител Живко Янев - началник отдел „Строителство и инвестиции”, ме посреща на портала и любезно ме кани в административната сграда. Запознах г-н Янев с целта на посещението ми и че търся гледната точка на всички заинтересовани страни по случая „Орешака”.

„Усилията на управата на „Биовет” са насочени в една посока – да се разреши проблемът на хората, построили макар и незаконно къщи върху наша земя. Ние сме съгласни с предложението на общината - каза Живко Янев – Освен това имаме споразумение още от 23 февруари 2008 г. и в него ясно сме посочили, че се задължаваме след сделката да финансираме проект за подробен устройствен план, който да обхване уличните регулации на застроените сгради. Земята до момента се води земеделска. Необходимо е да й се промени статутът, тя да стане за жилищни нужди и да се включи в регулационния план на града. Колкото по-бързо се разреши проблемът, толкова по-добре ще е за всички”.

Дотук всичко е ясно. Въпреки заведени, спечелени и обжалвани дела, има воля от всички страни за разрешаване на проблема – областта търси законосъобразни начини да предостави или продаде земята на бившата казарма на общината. Общината търси правилния юридически начин за заменка или овъзмездяване на „Биовет”. Едновременно с това е необходима и промяна в Закона за устройство на територията, което е работа на парламента, промяна на статута на земята в „Орешака”, нов устройствен план на града и т.н. до намиране на окончателно и трайно решаване на случая „Орешака”.

Известно е, че през последните 20 години в повечето градове с компактно ромско население са изградени незаконно цели квартали. На този етап всички власти си затварят очите, а проблемът се разраства с всяка измината година. Властите или не са запознати, не знаят, отлагат във времето, или просто не им се занимава с това. Принудителните събаряния на къщи миналата година в някои градове не само не разрешиха проблемите, а създадоха нови – социални, здравни, образователни. Не е ли време да се предприемат мерки за кардинално решаване на проблема незаконно строителство в и около ромските махали? Ще проработи ли моделът в Пещера, или е просто трупане на политически дивиденти, ще разберем скоро. И ако проработи, защо да не се ползва и в други градове в страната.

списание "Обектив" на БХК, март 2010

Парижките потайности

Изповед на един гурбетчия, живял две години в палатка

 Жоро е обикновено циганче от Пловдивския край. Умно момче е и макар само със средно образование, е амбициозен и предприемчив. Искаше да направи регионално радио в своето градче. Беше написал проект, с който кандидатства пред чужд донор, беше подал и необходимите документи в СЕМ за честота. Донорите проявили интерес, задавали допълнителни въпроси, питали, разпитвали, разговаряли с него. Все пак ставало въпрос за много пари. Договорили се, когато получи необходимото разрешително за извършване на такава дейност от СЕМ, да го изпрати по факс и те ще преведат първия транш за оборудване на студио с модерна техника. През това време се срещнахме в София – дошъл да научи повече от най-добрите в радиожурналистиката, да „открадне” най-доброто от занаята. Разказваше с жар какво ще представлява студиото, какви предавания ще прави, с какви хора ще работи, каква музика ще пуска. И така цяла година.

Един ден Жоро изчезна от хоризонта. Хубава работа, ама циганска – това е първата мисъл, която минава през главата и на българина, и на циганина, когато някой захване нещо и не го довърши. И след няколко месеца се обади от Париж. Набързо разказа, че как докато чакал лиценз и учил в София, семейството му закъсало яко – и финансово, и здравословно. Прибрал се в градчето си, опитал се да работи в Пловдив, нищо не се получило – хем малко пари, хем не плащали редовно. Изгубил надежда, че някога ще получи лиценз. И една топла октомврийска вечер на 2006 година решил – заминава за Франция. Взел пари на заем от близки и тръгнал към неизвестното.
В края на миналата година се видяхме в родния му град. Покани ме в дома си. С парите, които беше заработил за двете години, прекарани във Франция, захванал голям ремонт и разширение на къщата. В момента живееше в нещо като гараж в двора. Седнахме на по кафе и Жоро заразказва.
Станало ясно, че лиценз няма да получи. От друга страна паричният проблем на семейството се задълбочил. И с чичо си хванал пътя на гурбетчийството. Пристигнали в Париж, където никой не ги очаквал. Вечерта навлезли в парка на някакъв квартал и първата нощ спал в колата, с която го закарали. На другия ден си купил палатка за около 40 евро. От строителен склад взел палети, които сложил под палатката. Намерил почти нов матрак, изхвърлен до контейнерите по парижките улици – поставил го в новото си жилище и така си „узаконил” мястото на пребиваване в парка на квартал „Бабини” в прочутата европейска столица. А за разнообразие и романтика наблизо до „жилището” му минавала река. След това Жоро започнал да опознава града, да се запознава с други българи, да търси работа и да учи френски. Неусетно минали два месеца. Дошъл краят на декември. „Голяма част от хората, когато наближи Нова година, се прибират в България. Бяхме останали около 30 палатки. До шест вечерта празнувахме около „домовете си”, а след това отидохме на Шанз-Елизе и на кулата. Там прекарахме цялата нощ. Беше страхотно красиво. Кога друг път ще се случи да посрещнеш Нова година в Париж. Прекарахме си чудесно и незабравимо”, разказва Жоро.
Около 10 януари 2007 в палатките дошли полицаи - не да ги арестуват или изгонят, а поради застудяването ги разкарали по различни хотели, където да изкарат зимата. До март ги местили от хотел на хотел, без нищо да заплащат. „Във Франция има страхотни социални и здравни услуги. Има специални места, където можеш да се нахраниш безплатно на обяд, да си вземеш вечеря и закуска за следващия ден. Имаше едни хора от Пловдив, които ми показаха къде дават храна, дрехи, дори сапун, четка за зъби и паста. Къде може да преспиш, да се изкъпеш. Необходимо е само да се регистрираш и получаваш една карта, която важи за един месец. Освен това може да ползваш фитнес, басейн. Абе, останах учуден – такова нещо в България не съм виждал”, говори разпалено той.
Добре де, питам го, какво представляват тези места, където се установявате? „Все едно да вземем Борисовата градина в София. Ама най-тъмната и труднодостъпна част, с най-много храсти. Вътре между тия храсти има палатки и живеят хора, дошли от някъде. Така е и под големи мостове по бреговете на Сена. Но условията, свързани с хигиената около палатките, са ужасни. Значи палатката ти е тук, а той на метър от нея ходи по естествена нужда. Храната, която остава, също се хвърля пред и около палатката. Бяха ни раздали найлонови торби, в които да събираме остатъците от храна и разните боклуци и когато излизаме навън, да ги изхвърляме в контейнерите. Абе всеки прави каквото си иска, без да се съобразява с никой. И това не ми харесваше, но...”
Преди да замине, Жоро предполагал, че в такива „жилища” живеят само циганите в Париж. Там установил, че много българи и турци от страната ни също спят в палатки. Но както в България, така и там всеки етнос живее отделно от другия. „При нас имаше 3-4 момчета българи от Пловдивско. След време се запознах и с други българи, които живееха в различни райони на Париж. Срещах хора от Търговище, Пловдив, Кюстендил, Плевен, Стара Загора и всички те си имаха „свои паркове”, където живееха. И навсякъде мизерията си беше една и съща.”
Въпреки мизерните условия по-предприемчиви български граждани захванали търговска дейност в палатковия лагер. Купували продукти, тенджери, чинии, готвели на газови котлони и предлагали на останалите вкусотии от българската кухня – пилешко бутче с ориз срещу евро и петдесет или порция пържени картофки за петдесет цента. Имало и една дама, живееща там от 5-6 години, която продавала на изгодни цени български и не български цигари. И бизнесът се развивал добре.
Жена му сервира вечеря и настоява да хапнем, докато яденето е топло. Синът му показва снимки на мобилния телефон от престоя на баща му в Париж – тук е пред Нотр Дам дьо Пари, това е палатковия лагер, това Айфеловата кула, а тази къща я снимал, за да си вземе модела за покрива на своята къща. Връщаме се отново на темата за хигиената в палатките. В началото имал проблем с измиването сутрин. Точили вода в бутилки от чешми в дворове на къщи, близки до парка, в които живеели араби, или купували минерална вода и си поливали един на друг.
"През целия ми престой там не видях българин да събира такива неща или пък да проси. Всички от България работеха основно в строителството – зидария, мазилка, фаянс, теракота. Моята работа също беше в този бранш. Завършил съм електротехника и прокарвах елинсталации в нови къщи или такива след ремонт. Там един контакт да смениш струва 20 евро, а когото работиш по елтабло, взимаш между 100 и 300 евро в зависимост от големината на таблото, от това колко шалтера има в него. Прокарване на инсталация на къща върви към 1000-1500 евро. Освен това, когато научих езика, си намерих и допълнителна работа в една галерия. Там правех или ремонтирах дървени рамки, окачвах ги и през нощта бях нещо като пазач. Там имаше и компютър с интернет и поддържах редовна връзка със семейството си. Доволен съм от това, което заработих през тези две години”, откровен е Жоро, въпреки че е попадал и на работодатели, от които не е успял да си вземе заработените пари. И там ги има такива, но така е, когато работиш на черно.
Срещал е и хора от България, които просто не знаели защо са там. Вместо, работейки, да пестят парите си или да ги пращат на семействата си, те започнали да ги харчат за наркотици и се сринали тотално. Забравили за какво са тръгнали, прекъснали и връзка с близките си. Французите пък не се притеснявали от чужденците. Учудвали се само на мръсотията, при която живеели. И ако не нарушаваш обществения ред и се държиш нормално, те дори не те забелязват по улиците.
Интересувам се защо живеят в палатки и при такива лоши условия? Трудно ли е там да си намери човек квартира? Най-евтината квартира била 400 евро, а за да я наемеш, трябва да предплатиш за още един месец. „Ако някой е имал готови 800 евро в България, той няма да дойде във Франция – усмихва се Жоро - Или пък, ако ги е взел на заем, за да стигне до там, той предпочита да живее при такива условия, но да ги изпрати обратно. Не знам за другите, но аз реших тези пари вместо за наем да ги пращам на семейството за месеца. Е, сега от тия условия на живот ме боли тук и там, но какво да се прави. Каквото успях да спестя през двете години – спестих. Когато ми омръзна, си тръгнах, минах през Германия, взех си един миниван за работа тук. Захванах ремонта вкъщи, имам парички да захвана малък бизнес. Дано успея.”
Свечери се, време е да тръгвам. Изпраща ме до края на махалата и аз сякаш неволно питам за идеята за радио. В очите му се появяват сълзи, но се преструва, че не е чул. Ясно - боли го още. Би ли се върнал пак в Париж, подавам ръка за довиждане. „А, не – категорично отговаря, но след кратък размисъл добавя: – Пък знае ли човек, може да се наложи!”

 вестник "НОВИНАР", 26.02.2010

Гневът на шофьора 2

От пет години пътувам почти всеки ден от Кюстендил до София, защото там работя. През зимата впечатлява непочистения път оттатък Конявската планина - от местността "Стражата" надолу, почти до село Извор. Миналата седмица, въпреки заледения път и колоната закъсали и ударили се автомобили, успях да премина без произшествия. Разминах се само със страх. Днес, обаче, бях пряк участник в неприятното събитие. Тръгнах от Кюстендил нарочно по-късно към 10.00 часа, като се надявах дотогава да е почистен пътя. Минах покрай село Коняво и заизкачвах планината. Браво, казах си наум, пътя е добър. Стигнах до "Стражата" и веднага стана ясно, че надолу не ме очаква нищо добро. Усетих, че карам върху лед, включих на втора скорост и бавно заспусках. След мен имаше друг лек автомобил, който също уби скоростта. Така един след друг стигнахме до втория завой, където изкачваща се лада се беше забила в снега отдясно. Като навлязох в завоя, без да употребявам газ или спирачка, автомобила ми "тръгна" сам и навлезе в насрещната лента. Опитах да се върна, като извих волана вдясно, но колата беше неуправляема. За да избегна удара в ладата, извих пълен ляв и се забих в снега на 3-4 метра от соцвозилото. Автомоболът зад мен също тръгна по моя път и предприе същите стъпки. Шофьорът още не беше излязал от колата, когато друг лек автомобил като шейна стигна до нас и просто спря в задницата на моя. Автобус по линията София - Кюстендил се опита да ни заобиколи, поднесе и хлъзгайки се странично се опря в моя и в ладата. Два снегорина от радомирска фирма за почистване се озоваха на мястото, решиха да помогнат, но и те се превърнаха в шейни. Опита се да премине и джип 4х4, с македонска регистрация, който спря, опрян в единия от снегорините. И така десетки автомобили от двете посоки се оказаха в капана на фирмата, която е задължена да почиства участъка. Благодарение на ниската скорост, с която се движеха всички участници в инцидента, не се стигна до по-лоши последици. Всички се разминаха с охлузване на боя, с леко изкривяване на ламарини, със страх и нерви. Дошлите по-късно полицай споделиха, че трябва да се предяви колективен иск от всички пострадали пред фирмата, която получава пари, а при всеки снеговалеж на това място се стига до инциденти. След повече от час се появиха и колите, които започнаха да опесъчават. С взаимна помощ си изблъскахме колите от снега и всеки пое по пътя си, радостен че се е отървал с "малкия дявол" и забравяйки за колективния иск. Данъци, такси, винетки, застраховки и какво ли не плащаме, а в замяна си чупим колите по лошите кюстендилски пътища и се превръщаме в скиори, които не знаят до къде ще стигнат. Аз знам само, че не стигнах до работата си. Утре ще опитам пак! Ако е почистено!

Гневът на шофьора

Всеки ден по пътищата у нас загиват повече хора, отколкото в страни, където се водят военни действия. Една част от злополуките се случват поради неопитността на шофьорите, друга – поради невнимание, несъобразена висока скорост и употреба на алкохол. Не малка част, обаче, се дължат на лошите пътища, по които сме принудени да шофираме. Това не се споменава нито в протоколите на контролните органи, нито пред медиите. Периодично по телевизиите се показва някой автомобил “посетил” огромна яма в определено населено място и останал в нея. Едва тогава отговарящите за поддръжката на пътя я запълват. И така до следващия автомобил и следващата дупка.
Пътувам непрекъснато из страната и имам впечатления от така наречената ни републиканска пътна мрежа и органите, контролиращи по пътя. Тук ще споделя част от тях.
Дупка до дупка
От години огромни дупки, някои от тях дълбоки две педи, дебнат шофьорите по пътя между Дупница и Самоков. Има ги не само отстрани в двете посоки на пътното платно, но и по средата. Те се намират в правия участък от разклона за Белчин бани, почти до входа на “Бялата порта на Рила”, както е изписано по транспарантите за Самоков. А това е пътят по който се минава за Боровец и Пловдив. Туристи и пътници от Гърция, Македония, Сърбия и цяла югозападна България, преминаващи за първи път са изложени на риск, поради непознаването на пътя. Опасно е през нощта при разминаване с насрещно движещи се автомобили. Тогава видимостта е ограничена и дупките се забелязват, когато вече е късно за реакция. Но най-опасно е при дъжд – тогава въобще не се виждат и разчиташ на единствено на късмет си. Дали ще се завърне някой турист, пътуващ към известния ни курорт, който е разбил предницата на автомобила си?
Преди три години на същия път имах нещастието да усетя “тръпката” от минаване през такава дупка. Не се движехме с висока скорост, но ямичката изкочи ненадейно. Благодарение на опитността на шофьора не се стигна до трагичен инцидент. Водача трябваше да избере – да избегне дупката, като мине в насрещното движение, а оттам идваше камион, или да мине през нея. Избра второто. Предна дясна гума хлътна в кратера и се спука, шофьора успя да овладее лекия автомобил и спря. Гумата вече беше разкъсана, а скъпата алуминиева джанта счупена. “Да повикаме КАТ, да съставят протокол, нали има застраховка.“ - предложих на водача. “Да, бе, вместо протокол ще ми направят акт за несъобразена скорост” – беше отговора. Пътуващите се разминахме с уплаха, а шофьора се бръкна в джоба за непредвидените разходи - освен гума и джанта подмени шарнир, носач и накрайник.
Наскоро пак минах по този път – положението е същото. Има кръпки и личи, че част от тях са запълвани, но са се отворили доста нови.
Пред мен караше тир, зад мен лек автомобил. В един момент автомобилът отзад подаде мигач и тръгна да изпреварва. Мина покрай мен и точно в този момент тира, без предупреждение рязко мина в лявото платно и изкочи на пътя на изпреварващия. Лекия автомобил наби спирачки, аз също. Причината за реакцията на тираджията се оказа огромна дупка, заемаща почти половината от лентата за движение.
По-лош път от този участък съм минавал само между градовете Кнежа и Червен бряг. Ако тези градове се намират в бедния северозападнал регион на страната, то пътя за Самоков води до един от най-видните ни зимни курорти и до втория по големина български град Пловдив.
Свикнах вече с неравностите по улиците в населените места и сам си поемам разходите по ремонтите на автомобила. Но кратерите на пътя ми идват в повече. Няколко пъти в София влизах в такива – късах гуми, изкривявах джанти, псувах като всеки нормален българин и пак си плащах.
Иначе контролните органи стриктно следят дали имаме задължителна застраховка, винетка, годишен преглед, платен данък, заверени пожарогасител и газова уредба, светлоотразителна жилетка, триъгълник и аптечка. През няколко години ни задължават да сменяме табелите с регистрационните номера на автомобилите, което води и до смяна на талоните. Първо табелите бяха жълти, след това с флага на България, предпоследните с флага на Европейския съюз. Последните сигурно ще бъдат със защита против фалшифициране. Така е, защото сме в евросъюза, ни убеждават. Но изглежда всичко е за събиране на пари. Което е друга тема.
Щом станахме европейци, защо пътищата ни не са европейски? Защо в съседна Гърция дори между овощните градини пътищата са по-добри от нашите първокласни? А там все още табелите с номерата на автомобилите им са разнообразни и не според евроизискванията.
Органи/зацията на пътя
Повечето колеги споделят, че целта на органите на пътя е само една - паричната санкция. В моята 25-годишна шофьорска практика винаги съм се съобразявал със състоянието на автомобила и пътя, атмосферните условия, другите участници в движението. И не заради катаджиите, а заради моята и на околните безопасност. Но не съм попадал на представител на реда, който да ме спре и да ме предупреди за опасност на пътя. Несериозно е, когато се крият в храстите покрай пътя, изкачат от тях като партизани и задъхано казват: “Вземете си документите и елате при колегата!”. Колегата с усмивка на лице ти показва апарата, че си превишил разрешената скорост и следва акт, но “Айде от нас да мине, че пишеме фиш”. С това се изчерпва присъствието им на пътя. Не е важно дали има предпоставка за пътно-транспортно произшествие. Важно е да се изпълни дневната норма от написани актове и фишове. Или пък да се изкара една “почерпка”. Което не ме кара да имам респект от органа, нито да се поправям, а да псувам хамалски.
Пътните знаци, забраняващи движението със скорост над 40 километра, ги има под път и над път. Никой от нас не ги спазва, защото те си стоят от осемдесетте години на миналия век. А там където е необходимо да има - някой да те предупреди и предпази от опасност, застрашаваща живота ти - няма никой и нищо. Няма поне и табела с надпис – “внимание! много дупки на пътя!”, какъвто е този към Самоков.
Вина за жертвите на пътя носят органите, които издават удостоверения за управление по втория начин. Злополуките на пътя ще намалеят значително, ако се изземат купените книжки от неправоспособните водачи и се спре покупко-продажбата. Когато се отнемат книжки за дълъг период на всеки водач, употребил алкохол, независимо от промилите. Когато контролните органи на пътя покажат, че са там, не само да спират и глобяват, но и да ни предпазват. Когато започнат да мерят с еднакъв аршин водачите на евтини возила и на луксозни такива. Когато ние шофьорите спрем да ги псуваме и осъзнаем, че те са на пътя, за да ни помогнат. И когато пътищата ни придобият европейски вид.
И накрая към отговорните за първокласния път Дупница - Самоков - колко автомобила трябва да се счупят, колко хора да се стресират или загинат, за да се сетите да поемете задълженията си. Все пак ние ви плащаме за това.

вестник "СЕДЕМ", август 2009

П.п. Това се случи през август 2009 г. Около месец след публикацията на статията във вестник „Седем” минах по същия път. Дупките бяха запълнени. Ако ви се наложи пътуване по този маршрут сега през февруари 2010, моля внимавайте – дупките пак ни се „усмихват”.